Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

9

В канцеларията на Алберто Годой напрежението постепенно спадаше. В края на краищата, помисли си той, не бе направил нищо незаконно, продавайки три ковчега на Новак или каквото е там истинското му име. Откъде да знае, че някой ще ги използва за престъпление? Е, и двата пъти Новак му се видя подозрителен и не повярва на нито една дума от измислиците защо му трябвали ковчези. Но кой може да го докаже? Няма начин. Тревожеше го само данъкът, който добави към стойността на първите два ковчега, без да я съобщава на властите, и това, че сумата, получена от Новак в брой, не фигурираше никъде в счетоводните му книги. Откриеха ли го, наоколо му щеше да се разсмърди здравата. Е, ако тия нахалници от телевизията не се раздрънкат… лично той нямаше да си отвори устата за нищо от случилото се днес, стига онова любопитно плямпало от „Семана“ да не се е довлякло наблизо.

— Дайте ми сега един лист хартия — каза Дон Китъринг, посочвайки двете купчини банкноти все още на бюрото — да ви напиша разписка за парите, които ще вземем.

Годой отвори едно от чекмеджетата, в което държеше най-различни неща, и извади тесте разчертана хартия. Преди да затвори чекмеджето, забеляза един лист от бележник със собствения му почерк. Беше го пъхнал вътре преди повече от седмица и го бе забравил.

— Ей, тук има още нещо! Като дойде втория път тоя Новак, взех че записах…

— Какво има още? — остро го прекъсна Партридж.

— Нали ви споменах за катафалката „Кадилак“ с някакъв друг човек на волана. Натовариха ковчега на нея.

— Ей?

— Записах й номерата — подаде Годой листа от тефтер. — Пъхнал съм го тук и съм го забравил.

— Как ви е хрумнало да го направите? — попита Китъринг.

— Ами сигурно нещо… — вдигна рамене Годой. — Има ли значение?

— Няма — отвърна Партридж. — Но все пак ви благодарим. Ще направим проверка. — Той сгъна листа и го пъхна в джоба си без особена надежда да излезе нещо от него. Спомни си, че табелите с номерата на експлодиралия в Уайт Плейнс микробус „Нисан“ се оказаха фалшиви, но все пак трябваше да се проверява всяка следа, независимо накъде води.

Мислите на Партридж се бяха насочили вече към нещо по-конкретно. Реши, че поне част, ако не всичко от онова, което вече бяха открили, включително уликите за съучастието на Улисес Родригес, трябваше да бъде съобщено най-късно до няколко дни. Имаше някакви норми за задържане на информация в Си Би Ей. И макар досега да бяха имали късмет, нещата можеха да се променят всеки момент. В края на краищата те бяха преди всичко журналисти. И Партридж усети как го обзема вълнение от възможността да съобщи за известен напредък, така че сега трябваше добре да обмисли как да изложи новините.

— Мистър Годой — започна Партридж, — може и да сме на погрешна следа, но вие все пак много ни помогнахте. Какво бихте казали да направим един видеозапис и вие да повторите повечето от онова, което вече ни казахте?

На Годой му хареса идеята да се появи по телевизията, но после си даде сметка, че това ще го изложи на риска да го разпитват впоследствие, може би дори и за данъците, дето толкова го тревожеха, затова поклати глава отрицателно.

— Не, благодаря.

Прочел сякаш мислите му, Партридж обясни:

— Няма нужда да казваме кой сте, нито ще показваме лицето ви. Ще направим така нареченото силуетно интервю, поставяйки ви срещу светлината, за да се вижда само сянката ви. Можем да изменим и гласа ви.

— Ще звучи все едно, че излиза от кафемелачка — допълни Китъринг. — И собствената ви жена няма да го познае. Хайде, Годой, нищо няма да загубите. Навън чака нашият оператор, който е истински спец и така ще ни помогнете да намерим отвлечените.

— Ами… — Погребалният се колебаеше. — Обещавате ли ми да запазите в тайна кой съм, че никой да не узнае?

Обещаха му и тримата поотделно. Китъринг и Партридж се спогледаха, осъзнали, че даденото току-що обещание, което щяха да спазят — както постъпваха всички почтени журналисти, независимо от последствията, — можеше да им създаде главоболия по-късно. ФБР и другите щяха да възразят срещу секретността и непременно щяха да поискат да разберат чий е силуетът. Добре де, но нали за това компанията си има адвокати.

Докато Хари Партридж разсъждаваше върху етиката на професията си, Мин Ван Кан нагласяше камерата за запис на разговора с Алберто Годой, който щеше да води Дон Китъринг. Партридж бе настоял за това отчасти понеже икономическият кореспондент държеше да съдейства в разследването на това отвличане, а и защото самият Партридж смяташе да се занимава по-нататък с други страни от проблема. Вече бе решил, че при първа възможност ще замине за Богота. Макар да споделяше мнението на своя колега от Колумбийското радио, че Улисес Родригес не е там, Партридж бе убеден, че е дошло време да се заеме с Латинска Америка, започвайки, естествено, от Колумбия.

Мин Ван Кан обяви, че е готов и могат да започват. Годой не само че вече не беше напрегнат, но се и забавляваше.

— Вие сте били симпатяги — подметна той на Китъринг, седнал близо до него, докато още не бяха в кадър.

Китъринг, обмислящ реда на въпросите си, му отвърна с небрежна усмивка, без да вдига поглед от бележките си, нахвърляни в последните няколко минути. При дадения от Мин знак той започна, оставяйки въведението да бъде добавено непосредствено преди излъчването.

— Когато за пръв път видяхте човека, известен ви вече като терориста Улисес Родригес, какво впечатление ви направи?

— Нищо особено. Изглеждаше ми съвсем обикновен. — За всеки случай Годой бе решил да не признава, че Новак му се е видял подозрителен.

— Не се ли замислихте защо си купува два ковчега, а после се връща за трети?

Силуетът вдигна рамене.

— Че какво? Нали това ми е бизнесът.

— А практиката ви не е ли да устройвате цели погребения — с церемония и всичко необходимо?

— Ами да, в повечето случаи.

— Искате да кажете, че преди тази покупка на терориста Родригес вие никога не сте продавали само ковчези?

Китъринг не бе сигурен, че ще получи потвърждение, но се надяваше Годой да не лъже поне пред камерата.

— Ами май да — промърмори Годой. Интервюто не вървеше според неговите очаквания. Опита се да срещне погледа на Китъринг, но журналистът не му обърна внимание.

— Не ви ли мина през ума да съобщите на властите, полицията например, като им кажете, че ви се е случило нещо необичайно, каквото досега не сте срещали в практиката си, и да им препоръчате да проверят какъв може да е този човек? Дойде ли ви на ума?

— Не. Нямаше причина.

— Значи не сте имали никакви подозрения?

— Точно така.

— В такъв случай защо при второто посещение на Родригес тайничко сте записали номерата от табелите на катафалката, с която той е взел ковчега, и сте държали тази информация в чекмеджето си до днес?

Годой ревна гневно:

— Вижте какво, само защото ви разкрих една тайна, не значи, че…

— Чакайте малко, господин Погребален! Досега изобщо не споменахте, че има някаква тайна.

— Мислех да ви кажа.

— А, това е вече нещо съвсем друго. Впрочем не казахте, че е тайна и когато ни разкрихте преди това интервю, че цената, която сте искали за тези три ковчега без погребална церемония, е била почти десет хиляди долара. Не се ли тези пари множко за типа ковчези, които описахте?

— Оня, дето ги купи, не възрази. Вие… какво?

— Той може би е имал сериозни причини за това. — Гласът на Китъринг бе станал леден и обвинителен. — Не поискахте ли такава висока цена, очаквайки, че мъжът ще я плати, защото през цялото време сте подозирали, че има нещо нередно и сте решили да се възползвате от положението?

— Ей, няма да седя тук да ви слушам глупостите! Стига толкова, отивам си. — Разгневен, Годой скочи от стола и си тръгна, прекъсвайки връзката с микрофона. Но пътят му минаваше покрай Мин с камерата и като се извърна почти инстинктивно, операторът го засне в едър план и така осветен, че в края на краищата Годой наруши сам камуфлажа си. По-късно щеше да има спорове дали да се използва последният кадър, или не.

— Отказвам се от уговорката — нахвърли се Годой върху Партридж. И като посочи камерата, добави недвусмислено: — Не позволявам да използвате това, ясно ли е?

— Разбирам какво искате да кажете — пресрещна го Партридж, — но не мога да ви гарантирам, че няма да го използваме. Ръководството на компанията ще реши.

— Вървете по дяволите всичките! — не спираше да ругае Алберто Годой, докато не бяха прибрани всички съоръжения, и екипът на Си Би Ей напусна къщата му.

* * *

По обратния път от Куийнс Китъринг обяви, че ще слезе в Манхатън, за да тръгне по следите на маркираните пари, а Джонатан Моуни попита дали може да го придружи, за да види как ще продължи разследването. Партридж се съгласи да се разделят веднага след моста Куийнсбъро и двамата взеха такси към Лексингтън авеню.

От едната страна на залата, в която влязоха направо от улицата недалеч от хотел „Съмит“, имаше един ред компютри и няколко телефона, а надписът над тях гласеше: „ВДИГНЕТЕ СЛУШАЛКАТА ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ!“ По няколко от телефоните говореха хора и можеха да се чуят откъслеци от репликите им: „Нали купи две хиляди? Продавай!“… „Можеш ли да вземеш петстотин по осемнайсет? Давай тогава!“… „Окей. Задръж на петнайсет и четвърт.“

В стаята отсреща чиновничката видя двамата журналисти да влизат и като се усмихна на Китъринг, вдигна слушалката на един телефон. Зад гърба й имаше няколко врати към вътрешни канцеларии.

— Огледай се добре наоколо — каза Китъринг на Моуни. — Този вид борси скоро ще минат в историята. Повечето вече изчезнаха като тайните кръчми след „сухия режим“.

— Но не и борсовите агенти, нали?

— Да, но тези места вече не са им изгодни. Тук влизат всякакви хора да си починат или просто от любопитство. Взеха да нахлуват и бездомните — да се постоплят през зимата. Но от тях, за съжаление, няма никаква печалба.

Зад гърба на чиновничката се отвори една от вратите, излезе смръщен мъж и сърдечно поздрави Китъринг.

— Дон, колко се радвам да те видя! Отдавна не си се отбивал при твоята предана публика. С какво мога да ти бъда полезен?

— Благодаря ти, Кевин — отвърна Китъринг и посочи към Моуни: — Моят млад колега Джонатан би искал да знае какво може да купи днес, чиято цена ще стане четворно по-голяма до утре, а пък аз ще те помоля за маса и телефон за половин час.

— Масата и телефонът не са проблем. Заповядай в моя кабинет на спокойствие. Колкото до въпроса на твоя колега — съжалявам, Джонатан, но нашето кристално кълбо, дето предсказва, е дадено на поправка. Ако го донесат, докато сте тук, ще ти позволя да погледнеш в него.

Влязоха в малък уютен кабинет с махагоново бюро, две кожени кресла, с неизбежния компютър и един телефон. Табелката на вратата указваше: Кевин Фейн.

— Чувствайте се като у дома си. Сега ще поръчам кафе и сандвичи.

— Докато бяхме в колежа, Кевин и аз работехме през лятото на Нюйоркската борса и оттогава не сме се забравили. Освен това всеки обича да помага на телевизионните журналисти, дори и само като им предостави телефона си. Така се чувстват съпричастни към работата ни и изразяват благодарността си по своему.

Докато обясняваше, Китъринг извади от вътрешния си джоб няколкото стодоларови банкноти на Алберто Годой и ги разстла върху бюрото. Отвори едно чекмедже и извади оттам лист хартия да си води бележки.

— Най-напред ще си опитаме късмета с банкнотите, маркирани с имена. След това, ако е необходимо, ще се заемем с онези, на които има само цифри. — И като взе една банкнота, прочете: — Джеймс У. Мортъл. Този „гущер“ е минал през ръцете му в някой момент. Виж дали можеш да го откриеш в телефонния указател на Манхатън, Джонатан.

Само след няколко секунди Моуни обяви:

— Ето го. — И изчете на глас телефонния номер, докато Китъринг натискаше един по един бутоните.

След две иззвънявания в слушалката се чу приятен женски глас:

— Водопровод и канализация „Мортъл“.

— Добър ден. Там ли е мистър Мортъл, моля?

— Отиде на обект. Аз съм жена му. С какво мога да ви услужа?

Не само приятна, но млада и очарователна, помисли си Китъринг.

— Благодаря ви, мисис Мортъл, казвам се Дон Китъринг и съм икономически кореспондент на телевизионната компания Си Би Ей.

Мълчание, последвано от колеблив въпрос:

— Вие шегувате ли се?

— Изобщо не се шегувам, госпожо. — Китъринг бе развеселен и дружелюбен. — Правим едно проучване и реших, че мистър Мортъл може да ни помогне. Или вие, щом него го няма.

— Вие май наистина сте Дон Китъринг. Познах ви по гласа. С какво мога да ви помогна? — И след приятен лек смях: — Да не би да се е пробила някоя от водопроводните ви тръби?

— Засега не. Става дума за една стодоларова банкнота, на която е написано името на вашия съпруг.

— Дано не сме направили нещо нередно.

— Няма абсолютно нищо нередно, мисис Мортъл. Просто разбрах, че банкнотата е минала през ръцете на вашия съпруг, и се опитвам да открия къде е попаднала след това.

Жената отсреща се замисли:

— Ами някои от клиентите ни плащат в брой и често със стодоларови банкноти. Но ние никога не им задаваме въпроси.

— Няма и нужда.

— Но после в банката, когато внасяме парите, чиновникът записва понякога името ни на тях. Мисля, че не трябва, но го правят. Веднъж ги попитах защо и ми обясниха, че имало толкова много фалшиви стотачки и това било предпазна мярка.

— Аха! Точно така си помислих и аз. Ако не възразявате, имате ли нещо против да ми кажете името на вашата банка?

— Защо не? Тя е „Ситибанк“. — И жената назова един от филиалите й извън центъра на града.

— Благодаря ви. Това беше всичко.

— Един момент, мистър Китъринг. Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Нещо, свързано с това, ще излезе ли по новините и как да знам кога, че да не го пропусна?

— Няма проблем. Вие толкова много ни помогнахте, мисис Мортъл, че ви обещавам лично да ви телефонирам и да ви уведомя.

Когато Китъринг остави слушалката, Джонатан Моуни се обади:

— Знаех си, че ще науча нещо ново.

— И какво е то?

— Как се създават приятели.

Китъринг само се усмихна, докато записваше адреса на жената с очарователния глас. Гласът можеше и да подвежда, разбира се, и нищо чудно тя да се окажеше стара и дебела, но инстинктът му подсказваше обратното. С течение на времето Джонатан щеше да научи и още нещо: работата на телевизионния журналист му предоставяше благоприятни възможности и за романтични приключения, които в някои случаи водеха и по-далеч.

Китъринг избра друга банкнота.

— Тук пише „Братя Николини“ — кимна той на Моуни.

Оказа се хлебарска и сладкарска работилница на Трето авеню. Мъжът, който се обади, отначало бе подозрителен и щеше да затвори телефона, но Китъринг вежливо и настойчиво го разубеди. Докато най-сетне получи името и на неговата банка: „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.

Имената от следващите две банкноти не съществуваха в манхатънския телефонен указател.

Петата се оказа надписана с името на един услужлив управител на магазин за мъжка мода, който имал сметка в банка „Люми“.

След още няколко телефонни разговора попаднаха на осемдесет и шест годишен старец, живеещ в апартамент на Ийст Енд авеню. Той беше твърде немощен и вместо него говореше болногледачка, но се чуваше как той весело й подсказва, че синът му, собственик на няколко нощни клуба, често се отбивал и давал на баща си стодоларови банкноти, които старецът внасял в банката за черни дни. Коя банка ли? Ами „Американ Амазонас“ на площад Даг Хамършелд.

Следващият номер се оказа на ресторант, в който сервираха риби и други морски продукти, близо до Централната гара. Докато извикат собственика, мина доста време, а и той беше много нервен:

— Какво, по дяволите, искате? Как да не знаете фирмата на банката? Ще ви я кажа само ако ни споменете за реклама в новините. Тя е на оня площад с проклетото име, дето все не мога да го запомня… Даг Хамършелд… „Американ Амазонас“.

Като окачи слушалката, Китъринг събра с две шепи стодоларовите банкноти и каза на Моуни:

— Готово. Край на разговорите. Намерихме ключа. — И в отговор на въпросителния поглед на младия си колега добави: — Трима души да споменат една и съща банка не е просто съвпадение. Където и да са попаднали останалите банкноти, те са били внесени там по-рано и после пак са преминали през „Американ Амазонас“.

— Значи оттам е изтеглил пари Новак-Родригес да плати на Годой за ковчезите.

— Точно така. — Гласът на Китъринг бе станал някак твърд. — И ако не се лъжа, именно в тази банка проклетите похитители имат сметка.

— Значи оттук отиваме направо на площад Даг Хамършелд — подсказа Моуни.

Китъринг отблъсна стола назад и се изправи.

— Че къде другаде? Да вървим.