Артър Хейли
Вечерните новини (59)

18

В понеделник на ранина, още в сивкавите зари на утрото, самолетът „Шайен II“ на „Аеролибертад“ излетя от Лима. Предишния ден, неделя, бе направил вече първият, но безуспешен опит да прибере пленниците и техните спасители. Сега се отправяше за втори път към джунглата.

Рита беше до Слоун на втория ред седалки. Пред тях бяха капитанът Освалдо Силери и един млад втори пилот, Фелипе Гера.

Слоун отчаяно се надяваше днес да не кръжат напразно над селвата.

С настъпването на деня самолетът се издигна над върховете на Андите и после бавно заслиза към джунглата и горната част на долината на река Хуалага.

* * *

Партридж си даваше сметка, че сериозно закъсняваха. Когато предпочете Сион пред по-близката писта, не допускаше, че могат да имат проблем с лодката. Той се появи около два часа след като напуснаха Нуева Есперанса, а им оставаше поне още час до мястото, където трябваше да слязат на брега. Внезапно откъм десния мотор се чу пронизително свирене. Кен О’Хара веднага спря двигателя. Звукът начаса престана. Лодката продължи да се движи много по-бавно само с единия си мотор.

— Поправимо ли е? — попита Партридж, който се бе приближил до кърмата.

— Едва ли — отвърна О’Хара, отворил вече капака на двигателя. — Прегрял е, затова започна да свисти. А водата, която изтича от него, е чиста, така че вероятно се е повредила водната помпа. Дори да имах инструменти, щяха да ми трябват нови части.

— Ами ако въпреки това го оставим да работи?

— Ще поработи известно време и пак ще прегрее. Тогава ще трябва просто да го хвърлим.

— Пускай го тогава — нареди Партридж. — Щом не можем да направим нищо друго, по-добре да го използваме колкото издържи.

— Ти си капитанът — съгласи се О’Хара, колкото и да му бе неприятно да съсипе двигател, поправим при други обстоятелства.

Както бе предвидил, моторът поработи още няколко минути, после със силно свистене и миризма на изгоряло спря и отказа повече да тръгне. Лодката продължи да се движи с наполовина намалена скорост, докато Партридж, притеснен, непрекъснато гледаше часовника си.

Но всъщност вместо да пътуват, както очакваше, два часа, изминаха разстоянието за два и четвърт и до седем часа оставаха само десет минути, когато видяха мястото за излизане на брега. Партридж и Фернандес го бяха намерили на топографската карта, маркирано отпреди. Наоколо бяха пръснати тенекиени кутии от напитки и други отпадъци. Имаха един час да изминат петте километра до пистата край Сион.

— Трябва да успеем — каза Партридж, след като обясни проблема на Джесика и Ники. — Изтощително е, но нямаме време за почивка. Ако се наложи, ще си помагаме. Фернандес ще води, а аз ще бъда последен.

Точно пред погледа им се разкри малко по-светло пространство в гъстата иначе джунгла. Ако имаха повече време, Партридж би се опитал да скрие лодката или поне да я пусне надолу по течението. Сега можеха да я оставят само на брега. Точно преди да навлязат в джунглата, Фернандес спря и даде знак на всички да запазят тишина. Наклонил глава на една страна, той се заслуша във все още свежия утринен въздух. По-добре познаваше шумовете на джунглата и слухът му бе свикнал да ги различава.

— Чуваш ли? — тихо попита той Партридж.

Партридж също успя да долови далечно бръмчене в посоката, от която бяха дошли.

— Какво е това? — попита той.

— Друга лодка — отвърна Фернандес. — Още е много далеч, но бързо се приближава.

Без да се колебаят повече, те поеха през джунглата.

* * *

Пътеката се оказа доста по-лека от онази, по която Партридж и другите бяха минали от шосето до Нуева Есперанса. Очевидно бе използвана много по-често. Въпреки това беше коварна, неравна, пресечена от изпъкнали корени, хлътваща на места; краката често потъваха в кал или локви.

Основният въпрос, който вълнуваше Партридж, бе колко дълго ще могат да вървят с тази скорост Джесика и Ники. След известно време се убеди, че Джесика ще издържи, но Ники даваше признаци на умора и започна да изостава, очевидно с намерението да се движи по-близо до Партридж както в началото. Но той го разубеди:

— После ще бъдем заедно, Ники. Сега искам да вървиш до майка си.

Ники се подчини с видима неохота.

Убеден, че с лодката пристигат преследвачите им, Партридж правеше сметка, че нападението ще дойде откъм гърба им. В такъв случай най-доброто щеше да бъде да го отбива сам, докато другите се движат напред. Отново погледна часовника — 7,35. Надяваше се, че за четирийсет минути са изминали три четвърти от разстоянието.

Няколко минути по-късно бяха принудени да спрат.

Фернандес, който така често ги бе предупреждавал да стъпват внимателно, се бе спънал и бе паднал лошо, а кракът му се бе заплел в калните корени. Докато Партридж стигне до него, Мин вече го държеше, а О’Хара се мъчеше да освободи стъпалото му.

— Изглежда, съм направил беля — каза той на Партридж. — Съжалявам, че ви създавам неприятности.

Когато кракът му бе освободен, Фернандес установи, че не може да стъпва. Очевидно глезенът му бе счупен или най-малкото зле изкълчен.

— Никога не си ни създавал неприятности — успокои го Партридж. — Ти ни беше водач и верен помощник и сега ще те носим, но трябва да направим някаква носилка.

Фернандес поклати глава.

— Дори да беше възможно, Хари, няма никакво време. Не ти казах, но чух шум зад гърба ни. Те са по петите ни. Вие продължавайте, а мен оставете.

Джесика също бе дошла при тях.

— Не можем да го оставим тук — каза тя на Партридж.

— Един от нас ще те носи на гръб — предложи О’Хара. — Аз ще опитам.

— В тази жега? — Фернандес вече се сърдеше. — Няма да издържиш и сто метра и така ще забавим всички.

Партридж съзнаваше, че усилията им са напразни. Фернандес бе прав: нямаха друг избор, освен да го оставят. Но добави:

— Ако има някаква възможност, ще се върнем да те вземем.

— Не губите повече време, Хари. Чуй само какво ще ти кажа набързо.

Фернандес седеше облегнат на едно дърво. Партридж коленичи до него. Джесика също.

— Имам жена и четири деца. Бих искал да знам, че някой ще се погрижи за тях.

— Ти работиш за Си Би Ей — обясни му Партридж. — И компанията ще се погрижи за теб. Давам ти мъжката си дума, тържествено ти обещавам. И образованието на децата… всичко.

Фернандес кимна, после посочи оръжието до себе си.

— По-добре вземете това. Може да ви потрябва. Но аз не искам да попадна жив в ръцете им. Дайте ми един пистолет.

Партридж му подаде своя „Браунинг“, като махна заглушителя.

— О, Фернандес! — Гласът на Джесика бе задавен от сълзите, изпълнили очите й. — Ники и аз ти дължим толкова много. — Тя се наведе и го целуна по челото.

— Тогава вървете — настоя Фернандес. — Не губете повече време!

Докато Джесика се изправяше, Партридж се наведе към Фернандес, прегърна го силно и го целуна по двете страни. Зад него Мин и О’Хара чакаха също да го прегърнат за сбогом.

Партридж бързо продължи напред. Повече не се обърна.

* * *

В момента, в който видя изоставената лодка в началото на пътеката през джунглата, Мигел я позна и се зарадва, че бе решил да се отправи към Сион.

Рамон пръв скочи на брега, изтича до другата лодка и по топлия още двигател разбра, че преследваните не са много далеч.

Групата на „Сендеро“ заедно с Мигел се състоеше от седем добре въоръжени мъже. Той се обърна към тях на испански:

— Мръсните буржоа не са много далеч. Ще ги заловим и ще ги накажем сурово. Нека се движим като гнева на Гусман!

С бурни одобрителни възгласи те бързо изчезнаха в джунглата.

* * *

— Подранили сме с няколко минути — каза Рита Ейбръмс на пилота Силери, докато се приближаваха към импровизираната писта на Сион — първата цел на днешната им въздушна обиколка. Миг преди това бе погледнала часовника си: 7,55.

— Ще се повъртим и ще наблюдаваме — отговори й той. — Във всеки случай тук е най-малко вероятно да намерим вашите приятели.

Както бяха правили и вчера, четиримата в самолета — Рита, Крофърд, Силери и Фелипе — се взираха през покрова от зеленина под тях. Мъчеха се да различат някакво движение поне около късата просека, която се виждаше едва след като се изравняваха с нея. Но, както и вчера, нямаше никакви признаци на живот.

* * *

На Ники му беше все по-трудно да върви с непосилно бързото темпо по неравната пътека през джунглата. Хванали го за ръка от двете страни, Джесика и Мин почти го теглеха, а от време на време го повдигаха над дупки или корени. Не искаха още да го носят, за да не изхабяват докрай и без това изтощените си сили.

Бяха се разделили с Фернандес преди около десетина минути. Сега водеше Кен О’Хара. Партридж се бе върнал най-отзад и хвърляше от време на време поглед зад гърба си. Все още не забелязваше никакви признаци на преследване.

Дърветата над главите им като че ли пооредяваха и през клоните проникваше все повече слънчева светлина; малко по-широка бе станала и пътеката. Дано това да показва, че наближава пистата, помисли си Партридж. В един момент му се стори, че чу далечен шум на самолет. Пак погледна часовника си — 7,55.

В този миг някъде откъм гърба му се разнесе кратко остро изпукване — най-вероятно единичен изстрел. Сигурно е Фернандес, реши Партридж. Използвайки „Браунинга“, от който Партридж нарочно бе свалил заглушителя, верният им помощник и стрингер на Си Би Ей бе изпълнил дълга си докрай — предупредил ги бе, че преследвачите са близо. Сякаш за да потвърдят информацията, отекнаха серия други изстрели.

Партридж се чувстваше на ръба на изтощението. Почти не бе спал през последните петдесет часа и не можеше дори да се съсредоточи. В размътеното му съзнание се породи мисълта, че сега иска само да престане да действа… Веднъж да свършеше тази авантюра, щеше отново да се върне към своята едва започнала ваканция и просто да изчезне някъде… Но където и да отиде, щеше да вземе Вивиан — единствената жена, чиято любов му бе останала… Джесика и Джема принадлежаха към миналото; Вивиан можеше да е бъдещето. Сигурно се бе отнасял несправедливо към нея досега и в края на краищата би трябвало да й предложи да се оженят… Още не беше твърде късно… Вивиан щеше да се радва… С огромно усилие той се върна в настоящето.

Изведнъж излязоха от джунглата. Пред тях бе импровизираната писта! Над главите им кръжеше самолет — един „Шайен“. Кен О’Хара — на него винаги може да се разчита, помисли си Партридж — зареждаше пълнител със зелена лента в сигналната пушка, която носеше през целия път. Зелената ракета означаваше: „Приземяване нормално, всичко е чисто!“

Пак така внезапно изотзад се чуха още два изстрела, този път много по-близо.

— Изпрати червена ракета, не зелена! — изкрещя Партридж към О’Хара. — Веднага!

Червената ракета означаваше: „Приземяване бързо, ние сме в опасност!“

* * *

Беше осем и няколко минути. В самолета, който се намираше точно над пистата край Сион, Силери се обърна към Рита и Слоун:

— Тук явно няма нищо. Ще се насочим към другите две места.

Самолетът направи завой. В този момент Крофърд Слоун извика:

— Чакай! Струва ми се, че видях нещо!

Силери преустанови завиването и смени посоката на самолета.

— Къде?

— Някъде там, долу — посочи Слоун. — Не съм сигурен за мястото. Стори ми се само за миг…

Силери направи кръг. Продължиха да се взират в земята.

— Нищо не виждам. Мисля да продължа — реши пилотът.

В този миг от земята се издигна червена ракета.

* * *

О’Хара изстреля втора червена ракета.

— Достатъчно, видяха ни — каза Партридж. Самолетът вече се бе насочил към тях.

Сега само трябваше да знае в коя посока ще се приземи. Тогава щеше да заеме позиция, от която да задържи преследвачите, докато другите се качат на борда.

Въпреки изстрелите Партридж все още не виждаше никого. Може би просто бяха стреляли на сляпо, надявайки се да улучат някого.

— Бързо заведи Джесика и Ники до пистата и остани с тях. Пресрещнете самолета и се качвайте незабавно. Чу ли ме, Мин?

— Чух те. — Прилепил лице до окуляра, Мин невъзмутимо снимаше. Партридж реши да не се занимава повече с него. Той знаеше как да постъпи.

— Ами ти, Хари? — боязливо попита Джесика.

— Аз ще ви прикривам със стрелба в посока на пътеката. Щом се качите, ще ви последвам. Бързай сега!

О’Хара обгърна с ръка Джесика, която дърпаше Ники за здравата длан, и ги повлече напред.

Партридж забеляза няколко фигури, които се приближаваха към пистата с насочени оръжия. Той залегна зад малка издатинка и постави автомата пред лицето си, насочвайки цевта към неприятеля. Натисна спусъка и видя как откосът повали единия от преследвачите, а другите веднага се хвърлиха на земята. В същия миг чу самолета да минава ниско над главата му. Без да се обръща, знаеше, че той вече каца.

* * *

Силери натискаше в всичка сила спирачките, докато машината се приближаваше до края на просеката. Успя да направи маневрата, за да спре точно където вече чакаха Джесика, Ники и О’Хара. Вторият пилот бе станал от мястото си и отиваше към опашката, за да отвори вратата, от която автоматично се спусна стълбата.

Най-напред Ники, после Джесика и О’Хара се качиха на борда и попаднаха направо в прегръдките на Слоун, Рита и Силери, които ги изтеглиха. Зад тях се покатери и Мин.

Докато Слоун, Джесика и Ники се притискаха развълнувани един в друг, О’Хара извика задъхан:

— Трябва да вземем Хари! Той остана да ни прикрива.

— Виждам го — обади се Силери. — Дръжте се! — Той натисна газта и самолетът се втурна напред.

В края на пистата той отново зави обратно, готов за излитане, но с все още отворена врата, през която се чуваше стрелба.

— Вашият приятел трябва да побърза — тревожно каза пилотът. — Искам веднага да се махам оттук.

— Ей сега — успокои го Мин. — Видя ни и ще дойде.

* * *

Партридж погледна през рамо и разбра, че самолетът се е приближил към него доколкото е възможно. Деляха ги около сто метра. Можеше да успее, ако хукне веднага и тича снишен. Но най-напред трябваше да стреля няколко пъти към джунглата, за да спре за малко хората на „Сендеро“. През последните минути бе видял, че се приближават още фигури, бе стрелял по тях и бе свалил едного. Останалите се криеха сега зад стволовете на дърветата и не се виждаха, но бяха на достатъчно разстояние от него, за да успее да стигне до самолета. Бе пъхнал нов пълнител в автомата, натисна спусъка, задържа пръста си на него и изсипа от двете страни на пътеката дъжд от изстрели. Откакто бе започнала престрелката, той бе усетил в него да се обажда старото вълнение, онзи необясним трепет, безумната страст към сцените на битки.

Като изпразни пълнителя, пусна автомата, скочи на крака и хукна, приведен на две. Самолетът бе пред него. Щеше да успее! Бе изминал една трета от пътя, когато куршумът улучи крака му и го покоси. Стана толкова бързо, че в първите няколко секунди сам не разбра какво се е случило.

Куршумът бе попаднал в сгъвката на коляното му. Не можеше да мръдне повече. Обзе го страхотна болка, каквато никога не бе предполагал, че съществува. Разбра, че няма да стигне до самолета. Знаеше, че няма и време. Самолетът трябваше да излети. А на него му оставаше да направи същото като Фернандес преди по-малко от половин час.

Събирайки последните си сили, той се надигна и махна на самолета да излита. Важното беше да го разберат.

* * *

Мин стоеше на вратата и продължаваше да снима. С вариообектива си бе уловил Партридж в едър план точно когато го застигна куршумът.

— Улучиха го. Според мен няма надежда. Дава ни знак да излитаме — извика Фелипе, който стоеше точно до Мин.

Слоун се втурна към вратата.

— Трябва да го приберем.

— Да! Непременно! — изпищя Джесика.

— Моля ви се, не тръгвайте без Хари! — подкрепи я Ники.

Мин, който единствен знаеше какво е война, каза:

— Нищо не можете да направите. Няма време.

През обектива си той бе видял приближаващите се хора на „Сендеро“. Няколко души вече бяха стигнали до края на пистата и продължаваха да тичат, стреляйки. Куршумите им удряха самолета.

— Излитам — обяви Силери. Бе пуснал задкрилките и натискаше газта. Мин политна и падна назад заедно с камерата си. Фелипе се отдръпна от вратата, придърпа я и я затвори.

Набрал скорост, Силери отлепи самолета. „Шайен II“ започна да се издига над пистата.

Джесика и Ники се държаха един за друг и плачеха. Слоун, притворил очи, бавно клатеше глава, сякаш не вярваше на видяното току-що.

Мин бе застанал с камерата до един прозорец и снимаше последните кадри от сцената долу.

* * *

Партридж проследи с поглед как самолетът се издига. Но и още нещо: през мъглата на болката в очертанията на вратата се открои усмихната стюардеса с униформата на „Алиталия“. Тя му махаше. Сълзите на Партридж, задържани толкова време, рукнаха. Улучиха го още куршуми и той умря.