Артър Хейли
Вечерните новини (8)

7

Обикновено Крофърд Слоун пристигаше в Си Би Ей в 10,30, но тази сутрин искаше да отиде по-рано, за да разговаря с президента за уволняването на Чък Инсън от поста програмен директор на вечерния осведомителен бюлетин. Все още бе под впечатлението на снощния си спор с него и твърдо бе решил да вземе мерки за промяна в подхода към приоритета на новините. Затова се извини, че става от масата за закуска, край която Джесика и Ники в захлас и с грейнали лица слушаха спомените на Ангъс за действията на неговата част в Европа през войната, и се качи горе да се дооблече.

Напускайки дома си с колата преди обичайното време, той доста озадачи наблюдателите Карлос и Хулио, които незабавно уведомиха за това водача си Мигел. Той вече бе напуснал щаб-квартирата в един микробус „Нисан“ заедно с още няколко души и тъкмо минаваше по моста „Джордж Вашингтон“ между Ню Джърси и Ню Йорк.

Мигел остана невъзмутим. Отговори, също кодирано, че нарежда да се пристъпи към предварително уточнения план за действие, като само стартовият момент бъде изтеглен напред, ако е необходимо. А си помисли, без да губи самообладание: „Ще трябва да се правят съвсем неочаквани неща. Цялата логика се обръща наопаки и скоро ще възникне трескавият въпрос «защо?».“

Почти по същото време Хари Партридж се събуди в Канада — в Порт Кредит, близо до Торонто. Бе спал дълбоко и в първите няколко секунди още не можеше да се сети къде е. Често му се случваше, защото бе свикнал да се събужда на най-различни места. Когато погледът му обходи познатата обстановка в спалнята и мислите му започнаха да се подреждат, той се сети, че ако се изправи на възглавниците — което още не му се щеше да направи, — ще види през прозореца отсреща просторното езеро Онтарио.

Жилището бе нещо като убежище за Партридж — базата в номадския му начин на живот, в която той се прибираше за кратко по няколко пъти на година. И макар да държеше тук някои лични вещи, като дрехи, книги, снимки в рамки, няколко спомена от други времена и места, на звънеца във фоайето шест етажа по-долу пишеше, че тук живее В. Уилямс. А В. бе съкращение на Вивиан.

Всеки месец, независимо къде по света се намира, Партридж изпращаше на Вивиан с чек стойността на наема, а тя на свой ред поддържаше апартамента и живееше в него. Уговорката им, устройваща и двамата, включваше и други взаимни услуги, между които и секс от време на време.

Вивиан работеше като медицинска сестра в близката болница „Куийнсуей“. Хари чуваше стъпките й в кухнята: вероятно скоро щеше да му донесе чая, който знаеше, че той много обича сутрин. Докато чакаше, се опита да си спомни събитията от вчера и закъснелия си полет снощи от Далас до международното летище на Торонто — „Пиърсън“. На „Форт Уърт“ в Далас просто бе изпълнил едно от служебните си задължения, за които Си Би Ей му плащаше добре. Чак сега осъзна каква трагедия бе станала пред очите му. В последните новини бе чул, че в самолета са загинали повече от седемдесет пътници на компанията „Мъскегон Еърлайнс“, а имало и много тежко ранени; в разбилия се частен самолет пък, с който станало сблъскването, пътували шест души. Колко ли съкрушени от скръб близки и приятели на загиналите се мъчат сега, точно в този момент, да преглътнат сълзите си и да понесат тежката загуба.

Тази мисъл му припомни за моменти, в които и той бе имал желанието да се разплаче, да лее заедно с другите сълзи пред неща, на които бе ставал свидетел по време на професионалния си живот. Но никога не бе успявал… освен в един-единствен случай, който нямаше нищо общо с това. Сега си спомняше само първия път, когато неспособността му да плаче сериозно го разтревожи.

В началото на кореспондентството си се намираше в Англия, когато стана трагедията в Уелс. В миньорското село Абърфан се срина цяла планина въглищна шлака и затрупа едно начално училище. Сто и шестнайсет дечица умряха. Партридж бе пристигнал тъкмо когато вадеха труповете — жалки малки телца, покрити с черна смрад, измъквани едно по едно и откарвани за идентификация.

Другите репортери, фотографи, полицаи или просто зрители хълцаха, давеха ги сълзи. Партридж искаше да се разридае, но не можеше. Потресен, със съвсем сухи очи, той направи репортажа и си тръгна. Оттогава бе присъствал на безброй сцени, достойни за сълзи, но пак не бе успявал да заплаче.

Дали му липсваше нещо? Дали дълбоко вътре в себе си не бе просто студен и безсърдечен? Този въпрос зададе веднъж на своя приятелка, психиатър, докато бяха в леглото след една вечер с доста пиене. „Нищо ти няма, защото иначе този въпрос не би те тревожил — му бе отговорила тя. — Просто си си изработил защитен механизъм, деперсонализиращ емоциите ти. Ти всичко задържаш в себе си, складираш някъде чувствата си, докато един ден прелеят и всичко се пропуква. Тогава ще плачеш. О, как ще плачеш!“

* * *

Като специалист неговата приятелка се оказа права и този ден наистина бе дошъл… Но Хари не искаше сега да си спомня и прогони изплувалите образи тъкмо когато Вивиан внесе в спалнята таблата с чай.

Тя беше към четиридесет и пет годишна, с ъгловати силни черти на лицето и с права черна коса, прошарена вече от сребристи кичурчета. Без да е красива, нито дори хубава в традиционния смисъл, тя бе сърдечна, дружелюбна и щедра. Бе вдовица отпреди Партридж да я познава и макар почти да не говореха за това, той бе доловил, че бракът й не е бил особено щастлив. Имаше една дъщеря във Ванкувър, която живееше от време на време при нея, но не и когато Партридж се връщаше.

Партридж познаваше Вивиан доста отдавна, харесваше я, но знаеше, че никога няма да се влюби в нея. Подозираше, че Вивиан го обича и би го обичала още по-силно, ако я насърчи. Но приемаше отношенията им и такива, каквито бяха.

Докато Хари отпиваше чая си на малки глътки, Вивиан го наблюдаваше критично, отбелязвайки, че какъвто си е върлинест, той бе отслабнал още повече, а по все още момчешкото му лице има дълбоки следи от напрежение и умора. Вечно разрошеният му рус перчем, видимо посивяващ, имаше нужда от подстригване.

Усетил изпитателния й поглед, Партридж попита:

— Е, какво отсъждаш?

— Да знаеш само на какво приличаш! — поклати Вивиан глава в престорено отчаяние. — Изпратих те здрав и читав. И след два месеца и половина се връщаш изтощен, бледен и недохранен.

— Знам, Вив — направи той гримаса. — Такъв ми е начинът на живот. Голямо напрежение, денонощна работа, лоша храна и много пиене. — И добави с усмивка: — Кажи по-добре какво можеш да направиш за развалина като мен.

— Най-напред ще ти дам силна и питателна закуска — започна тя да изрежда грижовно, но решително. — Няма нужда да ставаш, ще ти я донеса в леглото. После ще те храня с висококалорични и много полезни неща като риба и пиле, зеленчуци, плодове. А първата ми работа след закуска е да ти подстрижа косата. После ще те заведа на сауна и масаж — вече съм запазила час.

Партридж се излетна назад и разпери ръце.

— Ех, че ми харесва!

— Предполагам, че утре ще искаш да се видиш както обикновено с приятелчетата от канадската телевизия, но за вечерта съм взела билети за Моцартов концерт в Торонто, залата „Рой Томпсън“. Музиката ще те пречисти окончателно. Нали обичаш така? А иначе ти препоръчвам почивка и свободни занимания. — И като вдигна рамене, додаде: — Може пък между свободните занимания да ти се прииска и да се любим. Снощи се опита, но беше твърде уморен. Веднага заспа.

Неизпитвана досега благодарност към Вивиан обзе Хари. Тя му беше истинска опора, здрава като скала. Когато предишната вечер самолетът му най-сетне кацна в Торонто, тя търпеливо го чакаше на летището, за да го прибере.

— Не трябва ли да ходиш на работа? — попита той.

— Имах неизползван отпуск. Уредих си да го взема от днес. Ще ме замества една от другите сестри.

— Вив, жена като теб се среща една на милион — каза й той.

Щом Вивиан излезе и Партридж я чу, че приготвя закуската, мислите му отново се върнаха към събитията през вчерашния ден. Спомни си за поздравленията, които Крофърд Слоун му предаде още на летището по телефона. На Кроф му личеше, че се чувства неловко — както винаги, когато разговаряше с него. Колко пъти Партридж бе имал желанието да му каже: „Виж какво, Кроф, ако мислиш, че храня към теб някаква неприязън заради Джесика или работата ти, или каквото и да било, много грешиш! Нямам и никога не съм имал нищо против теб.“ Знаеше обаче, че подобни думи ще създадат допълнително напрежение в отношенията им, а и Кроф едва ли щеше да му повярва.

Във Виетнам Партридж бе съвсем наясно, че Кроф избягва много да пътува, а гледа да се навърта повече в Сайгон, та да се явява по новините на Си Би Ей колкото е възможно по-често. Но Партридж не му завиждаше — нито тогава, нито сега. Той просто си имаше свои предпочитания, едно от които бе силно като наркомания: влечеше го отразяването на бойни действия.

В Си Би Ей също знаеха, че Хари Партридж е незаменим като военен кореспондент и изобщо като кореспондент от „горещи точки“. Затова се изненада, когато най-неочаквано му споменаха неотдавна за възможността да го направят водещ емисия.

Когато навремето Слоун бе назначен за водещ централния вечерен осведомителен бюлетин, Хари не се обиди. Като всеки новинар, и той си бе представял как седи на върха на йерархията в тази професия, но когато Слоун зае това място, Хари бе толкова доволен от работата си, че не му завидя. Ала преди две седмици в разговор, в който Чък Инсън го предупреди, че е много деликатен и съвсем личен, той му довери, че се очакват големи промени в екипите на централния осведомителен бюлетин, и го попита дали би се съгласил да се раздели с кореспондентството и да заеме мястото на водещия.

Смаян, Партридж не знаеше как да реагира в първия момент. Тогава програмният директор бе казал: „Не искам сега да ми даваш отговор. Просто си помисли, докато пак ти се обадя.“

Впоследствие чрез свои лични връзки Партридж бе узнал за борбата за надмощие между Чък Инсън и Крофърд Слоун. Но дори Инсън да надделееше, което бе малко вероятно, Партридж не можеше да каже със сигурност дали иска и дали изобщо би издържал да работи постоянно като водещ. И особено след като още не е бил на толкова много места по света, където продължава да се чува стрелба.

Неизбежно беше заедно с мисълта за Крофърд Слоун да изплува и споменът за Джесика — вече само спомен, защото между тях отдавна нямаше нищо, не се виждаха и случайно дори, освен по официални поводи един-два пъти годишно. Осъзнал, че сам си е виновен, задето бе загубил Джесика, той изобщо не обвиняваше Слоун за това. Крофърд просто се бе оказал по-мъдър от двамата, с по-вярна преценка за нещата по онова време…

В спалнята отново влезе Вивиан, носейки едно по едно обещаните лакомства за закуска.

След закуска, още по пижама, се помота из стаите.

— Тук всичко е започнало да овехтява. Трябва да се боядиса и да се купят нови мебели. Не чакай собствениците да се сетят, ами намери бояджии и поръчай всичко необходимо. Ще ти оставя достатъчно пари, преди да замина.

— Винаги си бил много щедър — отбеляза тя и след малко добави: — Още ли се ползваш от прекрасната привилегия да не плащаш данъци?

— Естествено — ухили се той.

— На никого и никъде ли?

— На никого, и при това съвсем законно и почтено.

— Никога не мога да проумея как успяваш.

— Ще ти кажа, макар че избягвам да говоря за това. Другите ще ми завидят; нали знаеш, че който плаща данъци, не търпи някой друг да не плаща.

И й обясни, че основното е в това, дето е канадски гражданин с канадски паспорт, а работи в чужбина, където и му плащат.

— Повечето хора не могат да разберат, че САЩ са единствената голяма държава в света, която взима данъци от гражданите си дори когато живеят в чужбина. Дългата данъчна ръка на Чичо Сам ги стига навсякъде. А Канада не прави така. Канадците, които са напуснали страната, не подлежат на данъчно облагане и щом съответните власти се убедят, че те няма, повече не се интересуват от теб. Същото важи и за Англия. Всеки месец Си Би Ей ми изплаща заплатата по сметка в банката „Чейс Манхатън“. Оттам после си прехвърлям парите на сметки в други страни — Бахама, Сингапур, където лихвата е висока, а няма никакви данъци.

— Ами в страните, където работиш? Там не трябва ли да плащаш някакви данъци?

— Като телевизионен кореспондент аз никога не се задържам на едно място толкова дълго, че да подлежа на облагане с данъци. Дори и в САЩ, стига да не остана там повече от сто и двайсет дни в годината, което, бъди сигурна, никъде не може да ми се случи. А в Канада изобщо нямам постоянен адрес. Това жилище си е само твое, Вив, нали сме се разбрали. Важното е да не лъжеш данъчните власти — продължи Партридж. — Укриването на доходи е не само незаконно, но е глупаво и не си заслужава риска. Виж, съвсем друго е да избегнеш данъците… — Той млъкна изведнъж. — Чакай! Тук имам нещо…

Партридж извади един портфейл и от него измъкна поомачкана изрезка от вестник.

— Това е едно решение от 1934 година на съдията Ханд, един от големите американски юристи. Много съдии са се позовавали на него. — И започна да чете на глас: — „Всеки има право да урежда финансовите си дела така, че да плаща колкото може по-ниски данъци. Никой не е длъжен да избира начина, по който би платил най-много на държавата. По-високите данъци не са въпрос на патриотичен дълг.“

— Сега разбирам защо хората ти завиждат — каза Вивиан. — Други твои колеги сетили ли са се да правят същото?

— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много. Освобождаването от данъци е една от главните причини, поради която канадците обичат да работят като кореспонденти на американските телевизионни компании…

Докато обикаляше из жилището, Партридж забеляза на бюфета билетите за Моцартовия концерт на другия ден. Предвкусваше удоволствието и пак благодари мислено на Вивиан, че не забравяше какво обича той. С благодарност си представи и трите седмици отпуска които смяташе да прекара в пълна почивка и безделие.

* * *

Както всеки четвъртък сутринта Джесика щеше да ходи на пазар. Ангъс предложи да я придружи, а Ники, който този ден нямаше училище заради някакъв празник, също поиска да отиде, за да бъде с дядо си.

— Нямаш ли да свириш? — поколеба се Джесика.

— Имам, мамо, но мога да свиря и по-късно. Ще успея.

Като знаеше колко съзнателно се упражнява Ники, понякога и по шест часа на ден, Джесика се съгласи.

Тримата тръгнаха от жилището на Парк Авеню с волвото комби на Джесика малко преди единайсет часа, около час и четвърт след като бе излязъл Крофърд. В тази прекрасна утрин дърветата бяха пищно обагрени от есента, а слънцето искреше в морската вода отвъд Лонг Айлънд. Флорънс, момичето, което идваше да помага у Слоун, бе на прозореца в този момент и видя, че една кола, паркирана в страничната улица, също потегля, и то в посоката на волвото. Но тогава тя не й обърна никакво внимание.

Както обикновено Джесика спря най-напред пред супермаркета „Гранд Юниън“ на Чатсуърт авеню. Остави волвото на паркинга и влезе в магазина заедно с Ангъс и Ники.

Колумбийците Хулио и Карлос следяха движението на тримата с „Шевролет Селебрити“, който бе следвал волвото от почтено разстояние. Карлос, който вече бе съобщил, че са тръгнали, пак се обади по телефона и уточни, че „трите пакета се намират в контейнер номер едно“. Този път караше Хулио и вместо да завие към паркинга, остана да наблюдава от улицата. Според инструкциите, дадени от Мигел, Карлос излезе от шевролета и се приближи пеша до магазина. За разлика от друг път, днес той бе облечен в хубав кафяв костюм и с връзка. Щом Карлос зае позиция, Хулио закара шевролета на един паркинг по-нататък, в случай че е бил забелязан.

Първото съобщение по телефона Мигел получи в микробуса „Нисан“, паркиран близо до гарата Ларчмънт на линията за Ню Хейвън, където не правеше впечатление между автомобилите, оставени от нюйоркчаните, прехвърлящи се за удобство в железницата. С Мигел бяха Луис, Рафаел и Боделио — и четиримата скрити от хорски погледи благодарение на пластмасовото фолио върху страничните прозорци и задния. На волана беше Луис като най-опитен шофьор.

Щом се разбра, че трима души са излезли от дома на Слоун, Рафаел възкликна:

— Ай! Значи и старецът е с тях. Ще ни усложни работата, дявол да го вземе!

— Ще го ликвидираме, неговата кожа — предложи Луис и попипа издутия джоб на велуреното си сако. — Един куршум му стига.

— Изпълнявай само каквото ти е наредено — сопна му се Мигел. — Не прави нищо, без да ти кажа.

Той познаваше агресивността на Рафаел и Луис, които бяха като тлеещи въглени, готови да пламнат от гняв всеки момент. Мускулестият Рафаел още имаше белези от краткотрайната си кариера на професионален боксьор, а Луис бе преминал през суровата школа на колумбийската армия. В един момент агресивността на двамата можеше да се окаже полезна, но дотогава трябваше да бъде възпирана.

Мигел вече обмисляше какви усложнения може да предизвика появата на третия човек. Планът, който отдавна бяха подготвили, включваше на този етап само съпругата и сина на Слоун. През цялото време само те, а не самият Слоун, бяха обект на заговора на „Сендеро Луминосо“ и „Меделин“. Майката и момчето трябваше да бъдат отвлечени и държани като заложници, а условията за освобождаването им щяха да определят по-късно.

Сега обаче възникваше въпросът какво да правят със стареца. Лесно беше да го убият, както предлагаше Луис, но това можеше да създаде допълнителни трудности. Мигел едва ли щеше да вземе окончателно решение до последния момент, а той наближаваше.

Поне едно беше хубаво: жената и момчето бяха заедно. След внимателни наблюдения в продължение на няколко седмици бе установено, че жената ходи на пазар винаги в четвъртък сутрин. Мигел знаеше, че момчето няма да има училище този ден. Представяйки се за родител, Карлос бе получил тази информация от неговото училище на Чатсуърт авеню. Не знаеха само как да съберат майката и сина заедно. Ето че, без да подозират, те бяха разрешили проблема.

Когато дойде второто съобщение от Карлос, че и тримата Слоун са в супермаркета, Мигел кимна на Луис:

— Окей. Давай.

Докато изминаваха разстоянието от шест преки, Мигел се обърна назад да погледне Боделио; единственият американец в групата от „Меделин“ все още го безпокоеше.

Това име бе псевдоним, даден му от тях, както се правеше с всеки. Бе на около петдесет и пет, но изглеждаше двайсет години по-стар. Мършав, с изпъкнала челюст, жълтеникава кожа и увиснали мустаци, които рядко подстригваше, той приличаше на призрак. Лекар по професия, бе работил като специалист анестезиолог в Бостън, но много пиеше. Десетина години преди това му бяха отнели лекарските права завинаги, защото със замъглено от алкохола съзнание бе предозирал веднъж упойката на пациент по време на операция. И преди това бе правил подобни грешки и колегите му го бяха прикривали, но този път това струваше живота на пациента и не можеше да мине незабелязано.

В Щатите нямаше бъдеще за него, а и не бе обвързан нито със семейство, нито с деца. Жена му го бе оставила няколко години преди това. Неведнъж бе посещавал Колумбия и по липса на по-добро реши да се засели там. Не след дълго установи, че може да използва значителните си познания по медицина за мъгляви, понякога дори престъпни цели, без да буди ничие подозрение. Не можеше да бъде придирчив и приемаше да прави каквото се наложеше. А между другото четеше редовно медицински издания, благодарение на което бе в крак с най-новото в своята специалност. Точно затова картелът „Меделин“, за който той бе работил и преди, се спря на него за тази операция.

Предупреден за всичко това, Мигел трябваше да следи Боделио да не пие алкохол, докато не приключи всичко, и за по-голяма сигурност трябваше да дава на бившия лекар по едно хапче „антабюз“ всеки ден. А тъй като повечето алкохолици гледаха да изплюят хапчето, от което се чувстваха много зле, ако пиеха след това, Мигел внимаваше и за това. Но никак не му беше приятно да е и милосърдна сестра освен многото други задължения, които имаше за толкова кратко време. Предвид тази слабост на Боделио, Мигел не му бе дал и пистолет, така че той бе единственият невъоръжен в групата. И сега, наблюдавайки го изпитателно, Мигел го попита:

— Готов ли си? Ясно ли ти е какво трябва да се направи?

Бившият доктор кимна. За миг го осени професионална гордост, доколкото му беше останала. Гледайки Мигел право в очите, той каза:

— Знам точно какво е необходимо. Като дойде моментът, разчитайте на мен и се занимавайте само с вашите задължения.

Не съвсем уверен, Мигел се обърна напред. Супермаркетът „Гранд Юниън“ бе точно отсреща.

Карлос видя, че нисанът пристига. Паркингът не беше пълен и колата зае удобното празно място до волвото на Джесика. Чак тогава Карлос влезе в магазина.

Джесика не бе напълнила още пазарската количка и като я посочи, каза на Ангъс:

— Ако си харесаш нещо, направо го слагай вътре.

— Деди обича хайвер — подсказа Ник.

— Как не се сетих — упрекна се Джесика. — Хайде да отидем да вземем.

Щандът за деликатеси рекламираше богат асортимент от много специални хайвери.

— Страшно са скъпи — установи Ангъс, след като провери цените.

— А ти имаш ли представа колко печели любимият ти син? — тихичко го попита Джесика.

— Ами май прочетох някъде, че било горе-долу три милиона долара годишно — отвърна й той, също снишил глас.

— Добре, че каза „горе-долу“ — разсмя се Джесика: винаги й беше приятно присъствието на Ангъс. — Затова сега ще похарчим част от тях. — Тя посочи кутийка с двеста грама хайвер от белуга в заключена витринка и с цена 199,95 долара. — Ще го опитаме с аперитива на вечеря.

Точно в този момент Джесика забеляза един слаб добре облечен човек да пита нещо една купувачка наблизо. Жената поклати глава. Младежът се приближи към друга клиентка и очевидно получи пак отрицателен отговор. Леко заинтригувана, Джесика изчака той да се обърне и към нея.

— Извинете, мадам, търся едно лице — каза Карлос, приближавайки се. Той, разбира се, бе забелязал Джесика още от вратата, но нарочно не отиде направо при нея, а я накара да го види, че разговаря и с други хора.

Направи й впечатление испанският му акцент, който не бе необичаен в Ню Йорк. Установи още, че човекът има студен остър поглед, но това в края на краищата не беше нейна работа. И му отвърна съвсем кратко:

— Аха.

— Търся мисис Крофърд Слоун.

— Аз съм мисис Слоун — сепна се Джесика.

— О, госпожо, трябва да ви съобщя нещо неприятно. — Лицето на Карлос бе сериозно; той играеше добре ролята си. — Съпругът ви претърпя автомобилна катастрофа и е тежко ранен. Линейката го откара в „Доктърс Хоспитал“. Изпратиха ме да ви намеря и да ви откарам там. Прислужницата у дома ви каза, че сте тук.

Джесика ахна и пребледня като мъртвец. Инстинктивно вдигна ръка към гърлото си. Ники, който бе чул само последните думи, се стъписа. Ангъс, не по-малко изненадан, пръв се съвзе и пое нещата в свои ръце. Като посочи количката, каза:

— Джеси, остави всичко. Да вървим.

— За татко е, нали? — попита Ник.

— Боя се, че да — отвърна Карлос мрачно.

— Да, миличък. Сега ще отидем при него — прегърна го Джесика.

— Моля ви, последвайте ме, мисис Слоун — каза Карлос.

Потресени и изненадани от съобщението, Джесика и Ники забързаха след мъжа с кафяв костюм към главния вход на магазина. Ангъс ги следваше. Нещо го смущаваше, но не можеше да определи точно какво.

Вън на паркинга Карлос избърза пред тримата и ги поведе към нисана. И двете врати откъм страната на волвото бяха отворени. Карлос забеляза, че двигателят работи, а на шофьорското място седи Луис. Човекът в сянка на задната седалка трябва да беше Бодилио. Рафаел и Мигел не се виждаха. Като се изравни с нисана, Карлос каза:

— Ще отидем с тази кола, госпожо. Така е по-…

— Не, не. — Напрегната и тревожна, Джесика започна да рови из чантата си за ключовете. — Ще взема моята кола. Знам къде е „Доктърс Хоспитал“.

— Госпожо, ние ще… — Карлос, застанал между волвото и Джесика, сграбчи ръката й.

Джесика се опита да я изтръгне, но той я стисна още по-силно и я блъсна напред.

— Престанете! Какво значи това? — Мисълта на Джесика, първоначално скована от лошата новина, започваше да работи нормално.

На няколко крачки зад тях Ангъс най-сетне разбра какво го е смущавало. В магазина странният непознат младеж бе казал: „Той е тежко ранен. Линейката го закара в «Доктърс Хоспитал».“

Но „Доктърс Хоспитал“ не приемаше спешни случай. Ангъс бе разбрал това съвсем случайно, когато преди повече от седем месеца посети там стар приятел от военната авиация и опозна болницата добре. „Доктърс Хоспитал“ бе голяма и много известна. Намираше се недалеч от кметството и край пътя, по който Крофърд отиваше на работа. А спешните случаи изпращаха в Нюйоркската болница на няколко преки по на юг… Знаеше я всеки шофьор на линейка.

Значи младежът лъжеше! Сцената в магазина е била измама! Сега тук също ставаше нещо нередно. Двама мъже, чиито погледи никак не се понравиха на Ангъс, изведнъж се появиха иззад нисана. Единият от тях, едър грубиян, се зае да помага на първия да наблъскат Джесика в тяхната кола. Никълъс беше по-назад и не участваше. Ангъс извика:

— Джесика, не отивай! Ники, бягай! Ето…

Но не можа да завърши изречението си. Върху главата му се стовари прикладът на пистолет. Усети остра, раздираща болка, всичко наоколо му се завъртя и той падна на земята в безсъзнание. Луис бе скочил от шофьорското място, бе заобиколил колата с два скока и нападна Ангъс в гръб. С почти същото движение Луис хвана Никълъс.

Джесика започна да пищи и да надава викове за помощ. Мускулестият Рафаел, който помагаше на Карлос да се справи с Джесика, затисна устата й с тежката си ръка, а с другата я блъсна в колата. После сам скочи вътре и продължи да я държи, докато тя пищеше и се съпротивляваше. В очите на Джесика се четеше безумие.

Рафаел изсъска на Боделио:

— Упойката!

Бившият лекар с отворена чанта до себе си на седалката извади марлята, напоена миг преди това с етилхлорид, и я залепи върху устата и носа на Джесика. Очите й веднага се затвориха, тялото й се отпусна и тя изпадна в безсъзнание. Боделио изгрухтя доволно, макар да знаеше, че ефектът от етилхлорида ще трае само пет минути.

Сега вкараха вътре и Никълъс, който също се съпротивляваше. Карлос го държеше, докато и той бе упоен.

Действайки бързо, Бодилио разряза с ножица ръкава на Джесика и й направи мускулна инжекция над лакътя с мидазолам — силно успокоително, което щеше да я държи в безсъзнание поне час. С момчето постъпи по същия начин.

Междувременно Мигел бе довлякъл Ангъс до автомобила. Рафаел, който вече не се занимаваше с Джесика, скочи долу и извади автоматичния си браунинг.

— Остави ме да го довърша — настоя той пред Мигел, щраквайки предпазителя.

— Не! Не тук!

Цялата операция по отвличането на жената и детето бе преминала с невероятна скорост, за по-малко от минута. За голяма изненада на Мигел като че ли никой не бе станал свидетел на случилото се. От една страна, двете превозни средства ги прикриваха като параван, а от друга, имаха късмет, че никой не мина наблизо. Мигел, Карлос, Рафаел и Луис бяха всичките въоръжени, а в колата имаха картечница „Берета“, с която да си проправят път през паркинга, ако се наложи. Сега можеха да го напуснат без стрелба и щяха да имат голямо предимство пред какъвто и да е преследвач. Но ако оставеха стареца (от главата му обилно течеше кръв и капките падаха на земята), незабавно щеше да бъде вдигната тревога. Мигел бързо взе решение.

— Помогни ми да го вкараме вътре — нареди той.

Свършиха работата за секунди. Но едва като влезе в автомобила и затвори страничната врата, Мигел забеляза, че се е заблудил за свидетелите. Между две коли на около двайсетина метра възрастна белокоса жена с бастун ги наблюдаваше. Изглеждаше озадачена и като че ли нещо се колебаеше.

Когато Луис дръпна напред нисана, Рафаел също забеляза старицата. Светкавично грабна беретата, вдигна я и се прицели през едно от задните стъкла.

— Не! — викна му Мигел. За жената не го беше грижа, но все още имаха добри изгледи да се измъкнат, без да вдигнат шум около себе си. И като бутна Рафаел настрана, той се провикна с най-веселия си глас:

— Не се плашете. Снимаме сцена от един филм.

По лицето на жената се изписа облекчение и нещо като усмивка. После напуснаха паркинга, а малко след това и Ларчмънт. Луис шофираше умело, без да губи време. Само след пет минути бяха вече на шосе Деветдесет и пет, което пресичаше Нова Англия, и бързо се движеха на юг.