Артър Хейли
Вечерните новини (44)

3

Петък беше напрегнат ден в седалището на Си Би Ей в Ню Йорк. Част от работата беше предварително планирана, но много повече неща бяха непредвидени. Както обикновено, телевизионното предаване започваше в шест часа сутринта с „Журнал изгрев“. В програмата наред с рекламите се излъчваше и предварително съобщение за вечерния информационен бюлетин. То щеше да се повтаря през целия ден. Съобщението представляваше запис, направен от Хари Партридж пред камерата и със звук.

„Тази вечер гледайте в централния информационен бюлетин на Си Би Ей репортаж за изненадващия развой на събитията около отвличането на тримата членове от семейството на Крофърд Слоун. След това, в двайсет и един часа източно време, ще излъчим едночасов материал «Заплаха над телевизията: отвличането на тримата Слоун». Не изпускайте тази вечер централния осведомителен бюлетин и едночасовата програма след него.“

Появата на Партридж в това съобщение изглеждаше естествена, тъй като той беше редовният водещ на всички съобщения около отвличането във вечерния информационен бюлетин. Същевременно присъствието му на телевизионния екран през деня щеше да създава впечатлението, че той се намира в САЩ.

Лес Чипингъм видя съобщението, докато закусваше набързо в апартамента си на Осемдесет и втора улица. Президентът бързаше, знаейки колко много неща го очакват през деня. А през прозореца на кухнята долу вече се виждаше лимузината на Си Би Ей с чакащия го шофьор. Колата му напомни за препоръката на Маргот Лойд-Мейсън още на първата им среща да използва такси вместо служебна кола, с която той не се бе съобразил. Не трябваше обаче да държи Маргот в неведение за онова, което ставаше, и реши, че ще й телефонира веднага щом пристигне в кабинета си, тъй като и тя вероятно щеше да е видяла съобщението.

Но решението му бе излишно. Като влезе в колата, шофьорът му подаде телефонната слушалка и в нея излая гласът на Маргот.

— Какви са тия работи за нов развой на нещата и защо не съм уведомена?

— Стана внезапно. Имах намерение да ти се обадя щом пристигна на работа.

— Цял свят вече разбра. Защо трябва аз още да чакам?

— Маргот, светът още не е разбрал; той ще разбере едва тази вечер. Докато ти ще узнаеш, щом седна на бюрото си, но не и по този телефон, защото не мога да знам кой още ни слуша.

Отсреща последва мълчание, но се чуваше тежко дишане.

— Обади ми се веднага.

— Слушам.

След петнайсетина минути Чипингъм отново имаше връзка с шефката на телевизионната мрежа и започна с думите:

— Много неща имам да ти казвам.

— Хайде, започвай!

— Първо: от твоя гледна точка нещата се развиват превъзходно. Някои от най-добрите ни сътрудници са открили изключително важни неща, които тази вечер ще осигурят на Си Би Ей най-многобройната аудитория в историята ни, а това незабавно ще повиши нашия рейтинг. За жалост обаче, що се отнася до семейството на Слоун, новините са доста лоши.

— Къде са близките на Кроф?

— В Перу. В плен на „Сендеро Луминосо“.

— Перу ли! Съвсем сигурен ли си?

— Както ти казах, с този въпрос се занимават някои от най-опитните ни хора, особено Хари Партридж, и всичко, което откриват, е съвсем достоверно. Аз нямам никакви съмнения и съм сигурен, че ти също нямаш основание за такива.

Въпреки всичко изненадата на Маргот при споменаването на Перу озадачи Чипингъм и той започна да се пита на какво ли се дължи тя.

— Искам да разговарям с Партридж — каза тя остро.

— Боя се, че е невъзможно. Той вече е в Перу от вчера. Очакваме да ни изпрати нови сведения за осведомителния бюлетин в понеделник.

— Защо действате така прибързано?

— Така се работи с новините, Маргот. За нас, новинарите, това е дълг. — Въпросът й го смая, както и нотката на несигурност и нервност в гласа й. Затова той добави: — Ти май се разтревожи за Перу. Би ли ми казала защо?

Отговорът дойде след известно мълчание и видимо колебание.

— „Глобаник Индъстрийс“ тъкмо урежда една суперсделка там. Залогът е много голям и е крайно важно съюзническите ни отношения с перуанското правителство да не се развалят.

— Мога ли да ти напомня, че телевизионната компания Си Би Ей няма съюзнически отношения с перуанското правителство, нито с което и да е друго правителство?

Маргот му отвърна троснато:

— Виж какво, Си Би Ей и „Глобаник“ са едно и също нещо. А щом „Глобаник“ е съюзник на Перу, същото се отнася и за Си Би Ей. Кога най-после ще разбереш тези прости неща?

На Чипингъм му се щеше да отговори: „Никога!“, но знаеше, че не бива, и вместо това каза:

— Ние сме преди всичко информационно средство и трябва да предаваме новините каквито са. Ще подчертая, че нямаме нищо общо с перуанското правителство; похитителите на тримата Слоун са хора на „Сендеро Луминосо“. Но така или иначе, щом репортажът ни бъде излъчен тази вечер, всички други информационни средства — телевизии, печат и каквото щеш още — ще се заловят за перуанската новина.

Дълбоко някъде в съзнанието на Чипингъм се таеше въпросът: „Наистина ли водим този разговор? Да се смея ли, или да плача?“

— Дръж ме в течение — каза накрая Маргот — и ако има някаква промяна, особено ще се отнася до Перу, искам да узная веднага, а не на следващия ден.

Чипингъм чу щракване и връзката бе прекъсната.

* * *

В елегантния си кабинет в „Стоунхендж“ Маргот Лойд-Мейсън се замисли. Рядко й се случваше да не знае как точно да постъпи в ситуация като тази. Дали да телефонира на председателя на „Глобаник“ Тио Елиът, или не? Тя си спомни предупреждението му във връзка с Перу, направено на срещата в клуба „Фордли Кей“: „Не искам нищо да накърни все още деликатните ни отношения… и да осуети начинанието, което може да се окаже сделката на века.“ Но в края на краищата реши, че трябва да го уведоми. По-добре да чуе новините от нея, отколкото от някоя информационна емисия.

Реакцията на Елиът бе удивително спокойна.

— Е, щом похитителите са партизани от „Сияйната пътека“, няма начин да не се съобщи. Да не забравяме, че перуанското правителство в никакъв случай не може да е ангажирано, защото то и „Сияйната пътека“ са смъртни врагове. Нека твоите хора в телевизията да подчертаят това.

— Ще се погрижа да го направят — отговори Маргот.

— Могат да направят и нещо повече — продължи Тио Елиът. — Събитията ни предоставят прекрасната възможност да изкараме още по-добро перуанското правителство и Си Би Ей трябва да се възползва от нея.

— Как точно? — озадачи се Маргот.

— Ами перуанското правителство несъмнено ще положи всички усилия да открие отвлечените американци и да ги освободи, дори ако трябва да използва армията и полицията си. Междувременно ние трябва да им помогнем, като изразим доверието си в тях и ги представим в по-благоприятна светлина по телевизията. Тогава ще мога да се обадя на президента Кастанеда, когото познавам лично, и да му кажа: „Ето, ние говорим само добро за вас и вашето правителство“, което ще ни бъде от полза, щом се стигне до сключването на сделката между „Глобаник Файнаншъл“ и Перу. Дори Маргот се поколеба.

— Не съм сигурна, че имам право да се намесвам чак дотам, Тио.

— Тогава бъди сигурна! Знам какво мислиш: че манипулираме новините. Да, но когато нещо е от особено голямо значение за нас, имаме право! — Председателят на „Глобаник“ повиши глас: — Исусе Христе, та нали ние сме притежатели на проклетата телевизия! Защо да не можем от време на време да се възползваме от този факт? А ти напомни на твоите журналисти, че и телевизията е бизнес, който трябва да е конкурентноспособен и да носи печалба. С част от която впрочем се плащат фантастичните им заплати — независимо дали им харесва, или не. А ако не им харесва, имат един-единствен избор: вън!

— Слушам те, Тио — каза Маргот. Докато си водеше междувременно бележки, тя бе решила да възприеме тактика на три степени.

Най-напред щеше да телефонира на Чипингъм и да изиска в новините изрично да бъде подчертано незаангажираността на правителството в отвличането, точно както препоръча Тио. След това самата тя, като президент на Си Би Ей, ще се свърже с Държавния департамент на САЩ и ще настоява за незабавен натиск върху Перу да направи всичко необходимо, включително използването на армията и полицията, за намиране и спасяване на тримата Слоун. И най-сетне: за съдействието на перуанското правителство Си Би Ей ще съобщава при всяка възможност. Едновременно с това информационните емисии ще поддържат постоянен положителен отзвук за всички усилия, които се правят.

Сигурна беше, че ще срещне трудности и възражения, но по един въпрос нямаше място за две мнения: отношенията й с Тио Елиът и лоялността й към „Глобаник“ бяха от първостепенно значение и над всичко.

Лес Чипингъм вече беше свикнал с прищевките на Маргот, затова не му направи впечатление, когато тя му телефонира веднага след поредния им разговор. Причината за това обаче го смути, тъй като тя означаваше пряка намеса на корпорацията в съдържанието на новините — нещо, което рядко се случваше с телевизиите и никога не се отнасяше до важна новина. За щастие, в този случай имаше с какво да я успокои.

— Всички знаем, че перуанското правителство не е замесено в отвличането — каза президентът на Си Би Ей. — Убеден съм, че това ще бъде очевидно от новините ни тази вечер.

— Искам да е повече от очевидно. Искам недвусмислена декларация.

Чипингъм се поколеба, знаейки, че трябва да защитава твърдо независимостта на Информационния отдел, но съзнавайки същевременно до каква степен лично той е зависим от Маргот.

— Нека да погледна текстовете — каза й той. — Ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Но не повече.

След десет минути Чипингъм й телефонира:

— Предполагам, че ще те зарадвам. Преди да замине за Перу, Хари Партридж е написал нещо, което ще бъде излъчено в новините довечера: „От много години правителството на Перу и «Сендеро Луминосо» са непримирими врагове и целта на всеки от тях е да унищожи другия. Както бе заявил президентът Кастанеда: «Докато „Сендеро“ съществува, Перу е в опасност. Тези престъпници са като нож, забит в ребрата ми.»“ Последните му думи ще бъдат придружени от архивен кадър със самия него и автентичен звук. — Гласът на Чипингъм издаваше облекчение и лек хумор. — Изглежда, Хари е отгатнал мислите ти, Маргот. Надявам се, че си доволна.

— Засега да. Прочети ми го пак. Искам да го запиша.

След телефонния разговор Маргот извика секретарката и й продиктува послание до Тио Елиът, в което записаните току-що думи на Хари Партридж бяха предшествани от лична бележка.

„Тио, след като разговарях с теб, взех мерки в централния вечерен осведомителен бюлетин да фигурират думите: «Правителството на Перу…»“

Допълвайки от свое име, че президентът Кастанеда лично ще се появи на екрана, Маргот завършваше с благодарност към Тио за идеята и помощта.

Писмото трябваше да бъде предадено на ръка в „Глобаник Индъстрийс“ от специален пратеник.

Следващият телефонен разговор на Маргот бе с Вашингтон и лично с държавния секретар.

* * *

През целия ден до началото на информационната емисия на Си Би Ей в 18,30 в петък мерките за сигурност бяха засилени и не позволиха на никакви външни лица да получат достъп до извънредната информация, която будеше любопитството и на зрители, и на конкуренти. Журналисти от другите телевизионни компании, радиостанции, информационни служби и вестници непрекъснато звъняха на приятели и познати в Си Би Ей, опитвайки се — било направо, било чрез заобикалки — да измъкнат някакви сведения за онова, което предстоеше. Но когато новината излезе в ефир и по цял свят започнаха да я записват и повтарят, Си Би Ей винаги биваше цитирана като първоизточник.

Програмите на другите телевизии бяха набързо преработвани, а вестниците промениха макетите на първите страници на нощните си броеве. Всички големи средства за масова информация вдигнаха на крак редовните си кореспонденти и стрингери в Перу, изпращайки набързо специални екипи от репортери, оператори и тонтехници на мястото на събитието.

И в разгара на всичко това дойде най-новото развитие.

Дон Китъринг, който ръководеше сега „групата за бързо реагиране“, го прие малко преди двайсет и два часа, когато наближаваше краят на специалната актуална едночасова програма. Съобщи му го Норман Йейгър по телефона, докато траеше една от рекламите. Йейгър изпълняваше сега функциите на старши продуцент на мястото на Рита Ейбръмс, която час по-рано бе тръгнала за Титърбъроу да вземе самолета за Перу.

— Дон, налага се спешно съвещание на групата веднага след като свършим.

— Случило ли се е нещо, Норм? Нещо „горещо“ ли има?

— Горещо като пъкъла. Току-що ми се обади Лес. В „Стоунхендж“ са получили исканията на похитителите заедно с видеозапис на Джесика Слоун.