Артър Хейли
Вечерните новини (53)

12

Планът за спасителната операция в Нуева Есперанса беше готов. В петък следобед бяха уточнени последните подробности, събрани бяха всички необходими неща. Рано сутринта в събота Партридж и екипът му щяха да отлетят от Лима в посока към джунглата на провинция Сан Мартин, близо до река Хуалага. Още от сряда вечерта, щом научи къде са пленниците, Партридж не можеше да си намери място. Първото му желание бе веднага да замине за там, но възраженията на Фернандес Пабур, както и собственият му опит го възпряха.

— Джунглата може да е приятел, но може да стане и враг — обясняваше Фернандес. — Из нея не се ходи като по улиците на града. Ще прекараме в селвата поне една нощ, а може би две, и ще са ни нужни припаси и екипировка, без които няма да оцелеем. А за транспортирането ни по въздуха дотам са необходими хора, на които да можем да се доверим. Освен да ни закара дотам, самолетът ще трябва да се върне да ни прибере, което изисква строга координация на действията и много добър разчет на времето. Ще са ни нужни най-малко два дни за подготовка, а и те едва ще стигнат.

Още от самото начало стрингерът говореше в първо лице множествено число, с което показваше, че се смята за член на експедицията.

— Не можете без мен — каза той простичко. — Много пъти съм бил в джунглата. Познавам я добре.

А когато Партридж се почувства задължен да му напомни, че рискът е голям, Пабур само вдигна рамене.

— Целият живот е пълен с рискове, а днес в Перу е риск дори да станеш сутрин от леглото си.

Основната им грижа бе да осигурят прехвърлянето си дотам със самолет. В четвъртък сутрин Фернандес бе изчезнал за известно време и като се върна, взе Партридж и Рита, за да ги заведе в едноетажна тухлена сграда близо до летището на Лима. Там имаше няколко малки канцеларии. Приближиха се към врата, на която пишеше „АЛСА — АЕОРОЛИБЕРТАД“. Фернандес влезе пръв и представи останалите на собственика на фирмата за чартърни полети, който бе и главният й пилот. Казваше се Освалдо Силери.

Около тридесет и пет годишен, Силери беше приятен на вид, с атлетично телосложение. Личеше, че е предпазлив, но бе делови и прям. Той се обърна към Партридж:

— Доколкото разбирам, каните се да направите неочаквано посещение в Нуева Есперанса. И повече от това нито искам, нито трябва да знам.

— Всичко това е чудесно — каза му Партридж, — само че ние се надяваме да доведем с нас още трима пътници.

— Самолетът, който наемате, е тип „Шайен II“. Ще има двама пилоти и място за седем души. Как ще запълните тези места си е ваша работа. Нека сега да се разберем за цената.

— С мен — обади се Рита. — Колко искате?

— В американски долари ли ще плащате? — попита Силери.

Рита кимна.

— В такъв случай редовната цена на всяко отиване и връщане е хиляда и четиристотин долара. Ако се наложи в крайната точка да останем по-дълго във въздуха, кръжейки около пистата, ще ви струва по-скъпо. На всяко кацане в близост с Нуева Есперанса — район на контрабандисти, контролиран от „Сендеро Луминосо“ — ще искам по пет хиляди допълнително за поетия риск. А преди да тръгнем в събота, ще ми дадете шест хиляди долара в брой за депозит.

— Ще ги имате — каза Рита. — Само напишете всичко това в два екземпляра. Аз ще ги подпиша и ще задържа единия.

— Ще ви ги дам, преди да тръгнем. Искате ли да ви обясня някои подробности около своята работа?

— Добре би било — вежливо отговори Партридж.

И не без известна гордост Силери изрецитира очевидно наизустеното си слово.

— Самолетът „Шайен II“, а ние имаме три такива, е с два двигателя и перка. Той е изключително надеждна машина и може да каца на къса писта, което е особено голямо предимство в джунглата. Всичките ни пилоти, включително и аз, са обучени в Америка. Познаваме добре всички области на Перу, както и диспечерските служби на различните места. А и те са свикнали с нас. Всъщност за този полет е мой ред да пилотирам.

— Всичко това е чудесно — призна Партридж, — но ни е необходим и един съвет от вас.

— Да, Фернандес ми каза. — И Силери се приближи до масата, на която бе разгърната карта на южната провинция Сан Мартин в много едър мащаб. Останалите тутакси се присъединиха. — Предполагам, че ще искате да кацнем достатъчно встрани от Нуева Есперанса, за да не се забележи пристигането ви.

— Предположението ви е вярно — кимна Партридж.

— Затова предлагам да кацнем ето тук. — И с един молив Силери посочи точица на картата.

— Това шосе ли е?

— Да, главното шосе през джунглата, но по него има малко движение, а понякога почти никакво. Ето как на няколко места това шосе е разширено и настилката му е подновена от контрабандистите, за да могат да кацат там самолетите им. Ние също сме я използвали.

Партридж се запита с каква ли цел са я използвали. Да продават наркотици на хора, които ги изнасят? Бе чувал, че в Перу всеки пилот е участвал поне веднъж в наркотрафика, макар и само като превозвач.

— А откъде ще ви взема с пътниците, с които ще се връщате? — попита Силери. — Фернандес и аз обсъждахме някои подробности и набелязахме план.

— Казвайте — подкани го Партридж.

Три били удобните места за кацане на връщане. Най-напред същото, на шосето. Освен това — импровизираната писта край Сион, до която можеше да се стигне по реката от Нуева Есперанса, и после още около пет километра по сушата. И третото място било твърде малка и слабо известна писта, използвана от трафикантите, която се намирала точно между другите две. Но и дотам се стигало главно по реката.

Като идва да ги вземе, самолетът ще обиколи тези три места и ще очаква сигнал от земята. Екипът на Партридж щеше да носи сигнални ракети в зелено и червено. Зеленото означаваше: „Кацане нормално. Всичко е чисто“, а червената ракета — „Кацайте колкото може по-бързо. Ние сме в опасност!“ В случай че от въздуха забележеха картечен огън на земята, решено бе самолетът да не каца, а направо да се върне в Лима.

Тъй като не се знаеше точно кога ще са готови за обратния полет, самолетът щеше да полети над уречените места най-напред в неделя сутринта в осем часа и ако няма сигнал от земята, да се върне отново в понеделник по същото време. Решения за каквито и да е действия след това щеше да взима Рита, която по настояване на Партридж щеше да остане в Лима и да поддържа връзка с Ню Йорк.

Най-накрая бе подписан и договор между Рита от името на Си Би Ей и Освалдо Силери, скрепен с ръкостискане.

Гледайки Партридж право в очите, пилотът заяви:

— Ще спазим нашата част от споразумението и ще направим за вас каквото е по силите ни.

Инстинктът подсказваше на Партридж, че може да му вярва.

* * *

Като се върна в хотела си, Партридж свика всички на съвещание в своя апартамент, за да решат кого да включат в групата за Нуева Есперанса. Първите трима бяха сигурни: Партридж, Мин Ван Кан и Фернандес Пабур. Като се добавят и тримата пътници, които щяха да вземат на връщане, оставаше още едно свободно място. Трябваше да избират между Боб Уотсън, монтажиста, и тонтехника Кен О’Хара; или Томас, вечно мълчаливия телохранител.

Фернандес държеше на Томас заради силата му и умението му да се бие. Боб Уотсън, пушейки неизменната си пура, настояваше да вземат него. О’Хара каза само: „Много искам да дойда.“ В края на краищата Партридж избра О’Хара, защото го познаваше най-добре и бе убеден, че ще запази самообладание в критична ситуация, а освен това беше изобретателен. На Фернандес бе възложил да организира екипировката и в хотела вече се бяха натрупали леки хамаци, мрежа и спрей срещу комарите, суха храна за два дни, бутилки, пълни с вода, таблетки за дезинфекция на допълнителна питейна вода, няколко мамете, малки компаси, бинокли, няколко пластмасови чувала. А тъй като всеки щеше сам да носи багажа си, внимателно бе отбрано най-необходимото. Фернандес настоя да вземат оръжие и Партридж се съгласи. Телевизионните кореспонденти и екипи по света често се движеха въоръжени, без да излагат това на показ. Шефовете им нито ги насърчаваха, нито ги укоряваха, оставяйки ги да решават въпроса сами на място. За себе си Партридж задържа браунинга със заглушител. Носеше и нож, който бе получил от един английски майор. Мин трябваше да е въоръжен с нещо по-леко, тъй като носеше и камера; затова Фернандес го снабди с една израелска картечница. О’Хара нямаше претенции и му се падна американският „М 16“. Всички оръжия бяха купени в Лима, без някой да пита кому и за каква цел са нужни.

Партридж дълго се бе чудил дали да уведоми перуанските власти, по-специално полицията за борба с тероризма. Спомни си, че радиожурналистът Серхио Уртадо му бе казал още при първата им среща да не търси съюзници между официалните власти и да им няма доверие. За всеки случай реши да му се обади пак за съвет, а и за да го запознае с най-новия развой на събитията.

— В такъв случай още повече държа на думите си — отговори Серхио, след като го изслуша. — Правителствените части отиват на такива акции тежко въоръжени и унищожават по пътя си всички, невинни и виновни, а въпросите задават едва след това. Обвинят ли ги за невинните жертви, отвръщат все едно и също: „Как да направим разлика. Ако не ги бяхме убили, те щяха нас да убият.“

Партридж си спомни, че същите думи бе чул и от генерал Раул Ортис.

Разговорът му със Серхио се състоя в ранния следобед. През цялото време радиожурналистът мачкаше с пръсти някакъв вестник на бюрото си. Най-сетне той му зададе въпрос:

— Хари, преди да дойдеш тук, получи ли някаква лоша вест? От сутринта, искам да кажа.

Партридж поклати глава.

— Тогава съжалявам, но ще трябва аз да ти я съобщя. — И като взе вестника, Серхио Уртадо го подаде на американския си колега. — Пристигна малко преди теб.

Съобщението бе телеграма на „Ройтер“, в която се описваше как в Си Би Ей в Ню Йорк са били получени отрязаните пръсти на Никълъс Слоун и как баща му бил съкрушен от скръб.

— О, Господи! — Болка и чувство за вина завладяха Партридж. Защо, мина му през ума, не бе предприел по-рано тази операция?

— Знам какво си мислиш — обади се Серхио. — Но не е имало начин да го предотвратиш. Разполагаше с твърде малко време и твърде оскъдна информация.

Партридж мислено се съгласи, но знаеше, че ще продължи да се упреква за бавния си напредък.

— Исках да те питам и друго, Хари. Твоята телевизионна компания, Си Би Ей, не е ли собственост на „Глобаник Индъстрийс“?

— Да, така е.

Перуанският журналист отвори чекмеджето си и извади няколко защипани листа.

— От няколко различни източника, единият от които — за голяма твоя изненада — е „Сендеро Луминосо“, получих една и съща информация. „Сендеро“ имат симпатизанти и шпиони на много места и един от тях ми е изпратил това тук с надеждата, че ще го излъча по радиото. Знам, че ме мразят, но понякога ме използват.

Партридж пое изписаните листа и започна да чете.

— Както виждаш — продължаваше Серхио, — има някакво споразумение между „Глобаник Файнаншъл Сървисис“ и перуанското правителство. Става дума за сделка с дълговете на Перу.

— Не разбирам от тия работи — поклати глава Партридж. — Законно ли е това?

— Да речем, почти — вдигна рамене Серхио. — По-важното е, че тази сделка е много изгодна за „Глобаник“, а перуанците няма да имат никаква полза от нея.

— Щом смяташ така, защо не го коментираш по радиото?

— По две причини. Първо, никога не вярвам на сведения, получени от Перу, и искам да проверя доколко са верни. Този път се оказа, че са верни. Но втората причина е, че още не съм установил кой перуански министър е получил или ще получи големия подкуп за такъв голям удар от страна на „Глобаник“. Като съм готов, ще го съобщя. Вероятно идната седмица.

— Има ли възможност да ме снабдиш с едно копие? — попита Партридж, като понечи да му върне страниците.

— Задръж тези. Аз имам друго копие.

* * *

На следващия ден, петък, Партридж реши, че трябва да провери още нещо преди заминаването си в събота. Дали и някой друг не се е добрал до телефонния номер, който отведе журналистите от Си Би Ей в жилището, обитавано от бившия лекар Боделио и от неговата Долорес? Ако и друг се бе интересувал от него, значи му бе известно голямото значение на Нуева Есперанса. От Дон Китъринг той бе разбрал по телефона в сряда вечер, че радиотелефоните, намерени в Хакензак, са вече в ръцете на ФБР. А ако ФБР е уведомило и ЦРУ, въпреки съперничеството между двете агенции, не е изключено да е било отправено искане до перуанското правителство за проверка на телефонния номер.

Ето защо, по настояване на Партридж, Фернандес посети за втори път Долорес. Тя бе пияна, но достатъчно на себе си, за да го увери смислено, че никой друг не е посещавал жилището й.

Същия следобед обаче те узнаха от перуанското радио трагичната вест за смъртта на Ангъс Слоун. Партридж веднага отиде с Мин Ван Кан в американското посолство и изпрати материала си чрез сателит за вечерните новини. Междувременно там бяха пристигнали и други телевизионни екипи, както и журналисти от вестниците, но Хари успя да избегне разговорите с тях.

На съвестта му вече тежаха две поражения. Бе дошъл в Перу с надеждата да спаси и тримата заложници, а не бе успял да направи нищо за бащата на Кроф. Ники пък бе загубил пръстите си. Като се върна в хотела си, той цяла вечер лежа буден, самотен и отчаян.

Събуди се цял час преди изгрев с намерението да свърши две важни неща. Едното бе да изготви кратко, саморъчно написано завещание, а другото бе да състави текста на телеграма. Малко по-късно на път за аерогарата в микробуса, взет под наем, той накара Рита да се подпише на завещанието и й го остави. Помоли я да изпрати и телеграмата, адресирана до Оуклънд, Калифорния. Говориха и за сделката между „Глобаник“ и Перу.

— Като го прочетеш, струва ми се, че е редно да го покажем и на Лес Чипингъм. Но тъй като то няма нищо общо с целта на нашето пребиваване тук, не възнамерявам да използвам информацията. И без това Серхио ще я пусне другата седмица. — После се усмихна. — В края на краищата това е най-малкото, което можем да направим за „Глобаник“, след като ни дава хляба.

* * *

Самолетът „Шайен II“ излетя от пистата в Лима преди съмване. Седемдесет минути по-късно стигна пространството над онова шосе в джунглата, на което трябваше да остави Партридж, Мин, О’Хара и Фернандес. Вече бе достатъчно светло и долу по земята се виждаше всичко. Шосето наистина беше съвсем пусто. От двете му страни се стелеха стотици мили джунгла, покрила земята като огромно зелено одеяло.

Отмествайки за миг поглед от таблото пред себе си, пилотът Освалдо Силери извика на пътниците си:

— Скоро ще кацнем, бъдете готови бързо да скочите. Не желая да оставам на земята и секунда повече от необходимото.

След остър завой и бързо снишаване самолетът се насочи към шосето и го допря точно там, където започваше да се разширява; после спря след удивително кратък пробег. Четиримата мъже скочиха, натоварени с багажа си, и минути по-късно „Шайен II“ излетя.

— Бързо да се скрием! — подкани Партридж останалите и те се гмурнаха в джунглата.