Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ВТОРА

1

Отзвукът от извънредното съобщение, излъчено от Си Би Ей, бе светкавичен и широк. Ен Би Си, чийто жест на колегиалност го лиши от първенството му, пусна новината само няколко минути след Си Би Ей, без да чака предварително предвидения час. Информирани по телексите от Асошиейтед прес и Ройтер, телевизионните компании Си Би Ес, Ей Би Си и Си Ен Ен излязоха в ефир със събитието на деня веднага след тях. Последваха ги и телевизионните станции из цялата страна, които не бяха свързани с телевизионната мрежа. Канадската телевизия предаде вестта за отвличането на първо място в обедния си информационен бюлетин.

Радиостанциите, реагиращи обикновено по-бързо, изпревариха дори телевизиите в разпространяването на това съобщение. Следобед бедните вестници от източното и западното крайбрежие незабавно вместиха на първите си страници под най-тлъсти заглавия всичко, известно до този момент около случая. Големите чуждестранни вестници поръчаха на кореспондентите си в Ню Йорк да предадат събитието от своя гледна точка. Навсякъде започна трескаво търсене и препредаване на снимки на похитените. За жалост в изобилие бяха само тези на Крофърд Слоун.

Телефонната централа в Си Би Ей бе залята от обаждания за Слоун. След като вежливо им отговаряха, че мистър Слоун не е там в момента, повечето поръчваха да му предадат техните съчувствия.

Само един от телефониралите свързаха със Слоун. Той бе президентът на САЩ.

— Благодаря ви, господин президент — отговори Слоун на приятелски изразената загриженост на президента и съпругата му Барбара и на искрените им пожелания „това изпитание скоро да свърши“. — Трогнахте ме.

— Наредил съм на Министерството на правосъдието — продължи президентът — да възложи приоритетно на ФБР издирването на вашето семейство, а правителството ще окаже всякакво съдействие, което е необходимо.

Думите на президента бяха веднага разгласени от говорител на Белия дом, а вечерта щяха да бъдат добавени към набъбващата информация по темата в централната информационна емисия.

Но съзнанието на Слоун бе заето от спомена за разговора с Джесика предишната вечер. Измъчваше го не толкова фактът, че бе повдигнал въпроса за евентуално отвличане, и ето, то се бе случило — защото от опит знаеше, че животът е пълен със случайни съвпадения, понякога най-невероятни, — а че поради егоизма си и манията си за значимост не допускаше друг освен него да стане жертва на подобна терористична акция. Джесика бе попитала: „Ами семействата? Не могат ли и те…“ Но той бе отхвърлил предположението като недопустимо, а и през ум не му бе минало да се погрижи за охрана на жена си и сина си. Сега се упрекваше за тази непредпазливост и небрежност, а чувството за вина не му даваше покой.

Тревожеше се и за баща си, още повече, че той явно бе попаднал непредвидено в мрежата на терористите поради неочакваното си пристигане същата сутрин.

Нетърпелив да действа, да направи нещо, Слоун съзнаваше същевременно, че то би било твърде малко. Мислеше да отиде в Ларчмънт, но после се отказа, тъй като нямаше никакъв смисъл, а и можеше да изпусне някоя нова важна вест. Задържаха го и тримата агенти на ФБР, които с появяването си веднага се засуетиха около него.

Старшият, Отис Хавилок, дребен, плешив и пъргав, с дълбоки зелени очи, не отместваше проницателния си поглед от лицето на онзи, с когото разговаряше. Той веднага нареди на спешно извикания шеф на охраната:

— Искам незабавна проверка на целия етаж. Който е отвлякъл семейството на Слоун, може да се опита да направи същото и със самия него. Преглеждайте пропуските на всеки, който идва и си отива, и същевременно проверявайте самоличността на всички присъстващи.

Шефът на охраната, посивял пенсиониран детектив от нюйоркската полиция, запротестира:

— Искате невъзможни неща. Не разполагам с толкова хора. Освен това имам и други задължения.

— Не знам какви други задължения имате, но основните явно не изпълнявате — сопна му се Хавилок и извади пластмасова служебна карта. — Я вижте с какво влязох тук. Показах я на пазача на входа и той само ми махна да влизам.

Бившият детектив се наведе над картата със снимка на мъж в униформа.

— Чия е тази снимка? — озадачи се той.

— Питайте мистър Слоун.

Слоун бегло я погледна и въпреки притеснението си прихна.

— Та това е полковник Муамар Кадафи!

— Нарочно съм си я поръчал — обясни агентът на ФБР, — за да доказвам на някои компании колко лоша е охраната им. — А когато по-възрастният полицай тръгна унило да изпълни току-що получените нареждания, Хавилок обясни на Слоун: — Повечето компании пренебрегват охраната, защото тя само поглъща разходи, без да им носи печалба. Финансистите дори гледат да я намалят до минимум. Ако имахте силна охрана тук, тя щеше да включва и мерки за сигурност на дома и семейството ви.

— Защо ви нямаше да го кажете по-рано? — тъжно отвърна Слоун.

На вратата се почука и в кабинета на Слоун влече Чък Инсън.

— Извинете, че ви прекъсвам — смути се той, но след насърчителните кимвания на двамата продължи: — Кроф, знаеш, че всички се опитваме да направим каквото е по силите ни, за теб, за Джесика, Ники и…

— Да, знам — не го доизчака Слоун.

— Смятаме, че не трябва да водиш новините тази вечер. Не само защото ще ти е трудно, но и би изглеждало като че ли нищо особено не се е случило и телевизионната компания нехае. Което не е вярно, разбира се.

Слоун се замисли.

— Мисля, че си прав.

— Питахме се обаче дали би имал нещо против да дадеш едно интервю, на живо.

— Смяташ ли, че е уместно?

— След като вече сме съобщили за случилото се, колкото повече го разгласяваме, толкова по-добре. Нищо чудно някой от зрителите да знае нещо повече и да ни го съобщи.

— Добре тогава. Ще направим интервюто.

Но Инсън очевидно нямаше само това предвид.

— Тъй като и другите телевизии, а и вестниците ще искат да те интервюират, какво ще кажеш за една пресконференция днес следобед?

— Съгласен съм — безпомощно отвърна Слоун.

— А като свършите разговора си тук, ще те чакаме с Лес в моя кабинет. Искаме да чуем мнението ти и по някои други въпроси.

Хавилок се намеси:

— Бих желал мистър Слоун да стои повечето време в кабинета си и близо до телефона.

— И аз това смятам да правя — увери го Слоун.

* * *

Лесли Чипингъм бе вече телефонирал на Рита Ейбръмс в Минесота с неприятната новина за проваления им уикенд. Обясни й, че няма никаква възможност да напусне Ню Йорк след случилото се.

Рита бе разочарована, но прояви разбиране. Всички, които работеха в телевизията, бяха свикнали неочаквани събития да променят плановете им, да се намесват в живота им, та дори и да осуетяват прелюбодеянията им. Рита само бе попитала:

— Ще имате ли нужда от мен?

— Ако ни трябваш, веднага ще те повикаме — отговори й той.

* * *

Закачил се за Крофърд Слоун, агентът на ФБР явно смяташе да присъства и на съвещанието при Инсън. Но отговорният редактор му препречи пътя.

— Ако нямате нищо против, ще разискваме професионални проблеми. Мистър Слоун ще бъде на ваше разположение веднага щом приключим. Вие можете да чакате пред вратата и не се стеснявайте да нахлуете вътре, ако има нещо спешно.

Лес Чипингъм, който вече ги чакаше, се обърна към Инсън:

— Чък, обясни на Кроф за какво става дума.

— Ами работата е там, че нямаме доверие на правителствените служби и на тяхната способност да се справят със ситуацията. Без да те плашим, спомнихме си колко време бе необходимо на ФБР да открие Патриша Хърст — година и половина. А има и нещо друго. — Измежду папките на бюрото си Инсън измъкна книгата на своя колега „Камерата и истината“. — Както сам си предвидил тук, Кроф, тероризмът вече наистина стигна до прага на обикновения американец. А ние не сме готови нито психически, нито практически за безмилостната и упорита борба с него. Лес и аз сме напълно съгласни с теб.

Настъпи тишина. Слоун бе почти изненадан, като му припомниха какво бе писал. Дълбоко в съзнанието му вече се зараждаше съмнението дали пък не е той причината терористите да посегнат на Джесика, Ники и баща му. След като и опитните му колеги бяха наведени на тази мисъл…

— Сериозно ли мислите, че терористите…

— Не е изключено, нали? — отвърна Инсън.

— Не е — бавно кимна Слоун. — И аз вече се питах…

— Но не забравяйте — намеси се Чипингъм, — че до този момент не знаем нито кои са похитителите, нито какво искат. Може да се окаже най-обикновено изнудване, което значи, че ще искат пари за откуп. Но не бива да пренебрегваме и по-далечни цели, като се има предвид кой си и какъв си.

Инсън се върна към мисълта си в началото на разговора.

— Не искаме да те тревожим, но ако твоите хора са измъкнати някак си от страната, което не е изключено, боя се, че правителството ще възложи всичко на ЦРУ. Е, но колко години бяха държани в Ливан американските заложници, без ЦРУ — с цялата си мощ и неограничени възможности, с цялата си шпионска мрежа, с разузнаването и агентите си — да разбере къде ги е скрила бандата от престъпници терористи? И това ставаше в една малка страна, почти колкото щата Делауер… Какво ти гарантира тогава, че същото това ЦРУ ще се справи по-успешно в някоя друга част на света?

А председателят на компанията обобщи:

— Точно това имаме предвид, Кроф, като ти казахме, че не вярваме на правителствените управления и разузнаване. Но вярваме в собствените си сили. С нашите изпитани системи за проверяване на информацията и за разследване на всякакви случаи ние имаме по-добри шансове да открием мястото, където се намират Джесика, Ники и баща ти.

За пръв път през този ден някаква надежда трепна в Слоун.

— Ето защо решихме да създадем наша собствена „група за бързо реагиране“, която да се заеме с разследване най-напред тук, в САЩ, а ако се наложи, и в други страни. Ще мобилизираме всичките си сили и ще приложим всички методи за разследване, която сме използвали в миналото. Ще привлечем най-способните хора и ще започнем да действаме незабавно.

Облекчение и благодарност обзеха Слоун.

— Лес… Чък… — започна той.

— Не казвай нищо — спря го с ръка Чипингъм. — Няма нужда. Вярно е, че донякъде го правим заради теб, но в края на краищата това е и нашата работа.

— Само едно нещо искаме да ни кажеш сега, Кроф — наведе се към него Инсън. — Групата трябва да се ръководи от опитен и способен кореспондент или редактор, който бързо да взима решения, да знае как се правят разследвания и да се ползва с доверието ни. Имаш ли наум някого?

Слоун се поколеба за миг, докато претегли личните си чувства срещу всичко онова, което бе заложено на карта, и твърдо отговори:

— Да, имам. Хари Партридж.