Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

11

Бърт Фишър, дописникът на нюйоркския филиал на Си Би Ей в Ларчмънт, продължаваше да следи какво може да излезе от сигнала за евентуално отвличане. След като телефонира в местната телевизионна станция, Бърт едва не изхвърча от жилището си с надеждата, че разнебитеният му двайсетгодишен „Фолксваген“-костенурка ще запали. След една дълга минута на безуспешно виене и ръмжене двигателят заработи. Радиото в колата му бе винаги настроено на честотата на полицейските радиостанции. Отправи се към супермаркета „Гранд Юниън“.

Но разговорите между полицейския участък и колите, които чу по пътя, го накараха бързо да смени посоката.

Натиснал докрай газта на музейния си „Фолксваген“, Бърт Фишър си мислеше, че ако адресът, на който току-що бе чул да изпращат полицейска кола четиристотин двайсет и шест — Парк авеню шейсет и шест, бе на лицето, дошло му веднага наум, работата наистина щеше да се окаже дебела.

* * *

Детективът Йорк и полицаят Йенсън бяха разпитали вече прислужницата Флорънс и излизаха от къщата, когато отред спряха две полицейски коли с въртящи се светлини и пуснати сирени. С едната бе пристигнал шефът на полицията в Ларчмънт. Другата бе докарала един сержант. Четиримата бързо започнаха да се съвещават на двора.

— Убеден ли си, че действително става дума за отвличане? — обърна се накрая шефът на полицията към детектива.

— Засега да. Всички показания сочат натам.

— И казвате, че нисанът имал табели с номера от Ню Джърси?

— Така твърдят свидетелите, сър.

Шефът са замисли.

— Ако наистина е отвличане и е извършено в друг щат, а не там, където е регистрирана колата, случаят е от компетенцията на ФБР. По силата на закона „Линдбърг“[1]. — И добави: — Макар че във ФБР едва ли се интересуват от такива подробности.

Последната му хаплива забележка отразяваше убеждението на много от местните пазители на реда, че Федералното бюро обикновено има претенции към по-интересните случаи, но винаги намира причини да отклони по-дребните, с които не му се занимава.

— Веднага се обаждам на ФБР — обяви той решително и се запъти към колата си.

След около две минути се върна и нареди на детектива Йорк да стои неотклонно в къщата.

— Но преди всичко накарайте прислужницата да ви свърже с мистър Слоун и лично разговаряйте с него. Кажете му всичко, известно досега, и го уверете, че правим каквото е по силите ни. Отговаряйте на всяко телефонно позвъняване. И записвайте всичко. Скоро ще ви изпратим подкрепление.

На сержанта и Йенсън бе наредено да останат вън на пост и да не пускат никого — освен агенти на ФБР.

— Скоро журналистите ще накацат тук като мухи на мед. Изпращайте ги направо в участъка — добави шефът.

В същия момент чуха боботене на приближаваща се кола. Беше фолксвагенът на Бърт.

— Ето го първия — въздъхна полицейският началник.

* * *

Четирийсет минути преди „Новините по обяд“ информационната зала на местната Нюйоркска телевизия бе заприличала на лудница. Тъкмо този ден се случи претоварване от новини, няколко от тях в развой, но всички с претенции за първото място. Именит служител на евангелистка църква например, който пристигнал в Ню Йорк да получи някаква важна религиозна награда, бил намерен мъртъв в хотелската си стая. Причина за смъртта очевидно била твърде голяма доза кокаин. Полицията разпитвала проститутката, прекарала нощта със свещенослужителя. В центъра на Манхатън избухнал пожар в административна сграда; хората, които по това време работели на горните етаж, били спасявани с хеликоптери. Един милиардер от Уолстрийт, безнадеждно болен от рак, накарал да го возят през Бронкс в инвалидния му стол, за да раздава с шепи стодоларови банкноти. От движещата се след него бронирана кола всеки няколко минути му доставяли нови пачки.

* * *

— Стойте на телефона. — Редакторката на информационната емисия настойчиво помоли Бърт Фишър, който се обаждаше от уличен автомат. После се обърна към един от репортерите на най-близкото бюро: — Поеми четвърта линия. Обажда се Фишър от Ларчмънт. Запиши всичко и го приготви за „новина номер едно“ на обедната емисия. — А самата тя се премести на прекия телефон със Си Би Ей. Когато му гласа на Ърни Ласал, завеждащ Вътрешна информация, възбудено му издекламира: — Отвличането в Ларчмънт е потвърдено. Преди около половин час неизвестни лица, действайки с груба сила, са похитили съпругата, сина и бащата на Крофърд Слоун.

— О, боже! — Ласал бе едновременно потресен и невярващ. — Някой казал ли е на Кроф?

— Едва ли.

— Полицията взима ли мерки?

— Доколкото може. ФБР е уведомено. — И като поглеждаше в записките си, редакторката допълни останалите сведения.

Ърни Ласал записваше с бясна скорост. Докато чу отсреща:

— Всичко това ще излъчим в обедната емисия, но аз мисля дали и сега да не прекъсна програмата. Само че реших, след като става дума за семейството на…

Преди тя да се доизкаже, Ласал рязко я прекъсна:

— Няма да правите нищо сами! Шефовете ще решават. И изобщо ние ще излезем първи в ефир.

* * *

Като филиал на Си Би Ей, местната телевизионна станция нямаше приоритет в излъчването на важни съобщения. Но от друга страна, както бе споменала редакторката, на местопроизшествието вече имало екип на филиала на Ен Би Си за Ню Йорк, който щеше да прояви същата лоялност към компанията-майка. Пестейки всяка секунда, Ласал си помисли: „Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, Кроф.“ И вдигна телефона.

— Тук е Вътрешна информация. Говори Ласал. Съобщението за отвличането, станало в Ларчмънт, Ню Йорк, бе потвърдено от шефа на местния полицейски участък, който е уведомил ФБР. Според полицията похитени са мисис Крофърд Слоун, малкият Никълъс Слоун и… — Независимо от твърдостта и професионализма си, Ласал усети, че гласът му секва. Положи голямо усилие, за да довърши, след което добави: — Предлагаме незабавно прекъсване на редовната програма, за да се излъчи това съобщение.

* * *

Екипът на „подковата“ също остана потресен, но бързо овладя шока си, тъй като опитът и дисциплината ги бяха научили да се мобилизират в такива случаи. Чък Инсън почти излетя от кабинета си. Щом трябваше нещо спешно да се излъчва в ефир, мястото на отговорния редактор бе в Апаратната четири етажа по-долу.

Докато чакаше нетърпеливо асансьора, обзе го съчувствие към Крофърд Слоун и острите им разногласия от предишния ден избледняха. „Къде ли е Кроф?“ — зачуди се той. Беше го мернал сутринта за миг и знаеше, че си шушукат с Лес Чипингъм в кабинета на Слоун по въпрос, добре известен на Инсън. Сега Кроф вероятно е някъде в сградата и вече е чул всичко по вътрешната уредба. А това поставяше един съществен проблем.

Когато неотложно съобщение налагаше прекъсването на редовната програма, обикновено пред камерата заставаше водещият вечерната информационна емисия; ако го нямаше в момента, изпращаха да го повикат. Но Инсън си даваше сметка, че Слоун не би бил в състояние да представи от екрана неочакваните и тревожни вести за своето семейство.

В този момент пристигна асансьорът и от него излезе Дон Китъринг, кореспондент на Си Би Ей по икономическите въпроси. На средна възраст, с тънки мустаци и с вид на бизнесмен, Китъринг се приготви да каже нещо, но преди това Инсън го набута обратно в асансьора и натисна копчето за сутерена.

— Чакай малко. Нали чу?

— Да, страшно съжалявам. Тъкмо отивах да кажа на Кроф…

— Оттук отиваш направо в ефир — не го остави да се доизкаже Инсън. — Бягай в студиото и сядай на „горещия стол“. Кроф няма да може.

Китъринг, съобразителен и опитен репортер още преди да се специализира, кимна. Дори изглеждаше приятно изненадан.

— Няма ли да ме въведете в нещата?

— Ще ти дам всичко, което е дошло досега. Имаш около минута да го прегледаш, а после ще импровизираш. Ще добавяме каквото пристигне допълнително.

Инсън слезе от асансьора, а Китъринг натисна копчето за етажа на студиото.

Навсякъде се виждаше как хората бързаха, суетяха се, някои действаха съвсем автоматично.

В информационната зала вече бе събран екип от репортери и оператори с две камери, които трябваше бързо да отидат в Ларчмънт, да заснемат мястото на произшествието и да вземат интервюта от полицаи и следователи. Щеше да ги следва подвижна телевизионна станция.

В малкия архивен отдел в съседство с „подковата“, който бе само издънка на много по-голямата Справочна секция, намираща се в друга сграда, няколко души припряно търсеха в компютрите биографични данни за Крофърд Слоун и някаква, макар и оскъдна, информация за семейството му. От централната справочна очакваха да им изпратят по факса снимка на Джесика, за да направят от нея слайд. На друг компютър вече се отпечатваше кратка справка за подвизите на Ангъс Слоун през войната. Намерена бе и негова снимка. Само на Ники нямаха.

Един от референтите грабна целия събран материал и хукна по стълбите към малкото студио, в което току-що бе влязъл Китъринг. Буквално по петите им пристигна и куриер от Вътрешна информация с напечатаната хронология на събитията от дописника Бърт Фишър.

Това студио, най-малкото в цялата телевизия, имаше размерите на средна стая и се използваше за спешни случаи, защото лесно можеше да бъде подготвено за работа. Китъринг седеше пред масата в центъра му и задълбочено четеше. Около него влизаха и излизаха техници, включваха осветлението. Някой закачи микрофонче на ревера му. Операторите нагласяха единствената камера. При сигнала за проба лицето на Китъринг запълни екраните на няколко монитора.

На други се появи специалната заставка с думите:

„Си Би Ей

НОВИНИ

ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ“

* * *

Когато потресаващата новина се разнесе по вътрешната радиоуредба, Крофърд Слоун тъкмо слизаше по стълбите към информационната зала да разбере подробности около първото съобщение от Ларчмънт. Заслуша се и макар почти да не повярва на чутото, се олюля и едва не изпадна в шок.

Сепна го една от секретарките на „подковата“, настигнала го, за да го върне на телефона, където го викали от полицията.

Той последва момичето и й каза да прехвърли разговора в неговия кабинет.

— Мистър Слоун, тук е детективът Йорк. Обаждам се от дома ви с доста неприятна…

— Току-що чух. Какво знаете вие?

— Твърде малко, сър.

И детективът издекламира разкритите до този момент факти и подробности. В мислите на Слоун настъпи пълна бъркотия. Почти вцепенен от ужас, той попита:

— Имате ли представа кой може да го е направил?

— Не, сър. Станало е съвсем неочаквано за нас. В пълно недоумение сме.

— Много хора ли знаят вече… какво се е случило?

— Доколкото ми е известно, не са много — увери го детективът и добави: — Вижте какво, мистър Слоун, при подобно отвличане широката публичност може само да навреди. Похитителите вероятно скоро ще се опитат да се свържат с нас… а може би най-напред вас ще потърсят. Тогава ние или ФБР ще започнем преговори с тях. И не искаме целият свят да ни слуша. За тях ще е още по-малко…

Слоун го прекъсна:

— Благодаря ви. Ще се чуем по-късно. Сега имам работа.

* * *

В информационната зала, където се озова само след няколко мига, Слоун завари Чипингъм в оживен разговор с Ласал и няколко репортери около централното бюро на Вътрешна информация.

— …тогава ще пуснем каквото имаме — довършваше мисълта си председателят.

— Не, не, не! — направо се втурна между тях Слоун. — Лес, недей! Нека да изчакаме! Полицията каза, че похитителите може скоро да се обадят. Разгласяването на фактите може да навреди на семейството ми.

Ласал поклати глава:

— Кроф, знаем какво ти е. Но това е голяма новина, а другите вече я имат. Те няма да я задържат. Ен Би Си например…

— Не, не, не съм съгласен! Лес, моля те, не я пускай! — обърна се той направо към шефа си.

Настана неловко мълчание. Всички знаеха, че при други обстоятелства Кроф най-много би настоявал да се пусне такава важна новина. Но на никого не му даваше сърце да каже: „Кроф, ти просто не разсъждаваш трезво.“

Чипингъм погледна часовника на стената. Беше 11,54. В този момент от няколко компютъра се чу звуковият сигнал за извънредно съобщение и на екраните се появи яркото „Б“ на „Бюлетин“. Първият, който бе успял да прочете текста, излязъл на екрана, се провикна:

— Асошиейтед прес предава отвличането на тримата Слоун.

На бюрото пред Ласал иззвъня телефонът.

— Благодаря ви, че ни се обаждате — отвърна той сдържано, след като изслуша гласа в слушалката. После уведоми колегите си: — Беше Ен Би Си. Смятали, че е жест на добра воля да ни уведомят. Ще пуснат съобщението след един час.

До 11,55 оставаха петнайсет секунди.

— Излизаме в ефир! — решително обяви Чипингъм. И поръча на Ласал: — Кажи на Чък да прекъсне програмата.

Бележки

[1] Авиаторът Чарлс Линдбърг е не само „Щастливия Линди“, осъществил през 1927 година първия презокеански полет от Ню Йорк до Париж без междинно кацане с едноместен самолет, но и нещастният баща на отвлеченото и убито през 1932 година двегодишно момченце. — Б.пр.