Артър Хейли
Вечерните новини (11)

10

— Интуицията ми подсказва, Кроф, че имаш някакъв проблем — поде отново разговора председателят.

— Интуицията ти този път те заблуждава — възрази му Слоун. — Ти имаш проблем, а не аз. Лесно може да бъде разрешен, но трябва да направиш някои структурни промени. Незабавно.

Лесли Чипингъм въздъхна. От трийсет години работеше в телевизията, след като още деветнайсетгодишен бе започнал като куриер в компанията Ен Би Си. Но още тогава знаеше, че към един водещ трябва да се подхожда внимателно като към китайска ваза и да му се засвидетелства почит като на държавен глава. Неоспоримият талант на Чипингъм в това и в много други отношения го бе издигнал до председателския пост и го задържа сред висшето ръководство, докато негови колеги по другите телевизионни компании бързо се издигаха и пак така бързо преминаваха в забравата на преждевременното пенсиониране. Ала Чипингъм не само притежаваше умението да се държи непринудено с всички, но и тях да предразполага към това. За него казваха, че дори като уволнява някого, го прави така, че другият се чувства добре.

— Какви промени имаш предвид?

— Не мога повече да работя с Чък Инсън. Трябва да се маха. А новият отговорен редактор искам да бъде избран с гласуване.

— Това ли била работата? Прав си, че има проблем. Само че той може би не е там, където ти го виждаш, Кроф. — Чипингъм подбираше думите си внимателно.

Крофърд Слоун се вгледа в началника си, чиято висока фигура се издигаше метър и деветдесет над земята, а не тежеше повече от деветдесет килограма. Добре сложен, с по-скоро сурово, отколкото красиво лице, той имаше ведри сини очи и истинска гора от гъсти, почти посивели вече къдрави коси. През годините не една жена с наслада бе прокарвала пръсти през къдриците на Чипингъм като прелюдия към други, още по-големи удоволствия. Жените бяха слабост на Чипингъм и завладяването им му бе станало истинско хоби. Това му бе навлякло катастрофа в брака и във финансовото му положение, което Крофърд, разбира се, не знаеше, но му бе известно, както и на повечето им колеги, че Лес обича жените.

Чипингъм нямаше намерение да намесва собствените си проблеми в тези на Крофърд Слоун. Но трябваше да мине през зоната на високо напрежение, каквато представляваше всеки разговор с водещ.

— Хайде да не пристъпваме по периферията, ами да пристъпим направо на същността — предложи Слоун.

— Това щях да ти кажа и аз. Както знаем и двамата, много неща в телевизионната компания се променят…

— За бога, Лес! Разбира се, че се променят! — прекъсна го Слоун припряно. — Затова имам проблеми с Инсън. Трябва да променим характера на новините и да включваме в емисията по-малко кратки информации, а повече важни събития, изложени задълбочено.

— Знам какво мислиш. И друг път сме говорили за това. Известна ми е и позицията на Чък, който ме посети рано тази сутрин да се оплаква от теб.

Очите на Слоун се разшириха от изненада. Не бе очаквал, че отговорният редактор ще поеме инициативата в техния спор; обикновено не се правеше така.

— И какво иска от теб?

— По дяволите! Защо да не ти кажа всичко? — отвърна Лес след кратко колебание. — Той смята, че двамата сте на диаметрално противоположни мнения и никога няма да можете да се разберете. Затова иска да те уволня.

Водещият отметна глава и се разсмя.

— А той да остане? Та това е смешно!

— Така ли мислиш? — Председателят на телевизионната компания го погледна право в очите.

— Разбира се. И ти много добре го знаеш.

— По едно време, да. Сега вече не съм сигурен.

Пред тях изведнъж се отвори непозната територия. Чипингъм пръв стъпи на нея, но съвсем предпазливо.

— Виж какво ще ти кажа, Кроф. Вече нищо не е такова, каквото беше. Откакто телевизионните компании станаха собственост на корпорации, всичко се променя. И ти, и аз знаем много добре, че новите господари както на нашата, така и на другите телевизионни компании не одобряват голямата власт на водещите вечерните осведомителни бюлетини. Всесилните собственици и директори на корпорациите-майки искат да намалят тази власт. Освен това те негодуват срещу високите заплати на повечето от вас, които според тях не отговаряли на качеството на работата ви. Напоследък се споменава за почти секретни споразумения между босовете.

— Какви споразумения? — остро попита Слоун.

— Доколкото чувам, в скъпи клубове или в луксозните си жилища индустриалците се наговаряли: „Ще кажем на нашата телевизионна компания да не взима журналисти от вашата, ако и вие се съгласите да не привличате нашите. По такъв начин ще ограничим това непрекъснато увеличаване на заплатите и дори ще вземем мерки за намаляване на някои от по-високите.“

— Но това е заговор! Посегателство срещу свободното упражняване на професията! Подсъдимо е!

— Стига да можеш да го докажеш — напомни му Чипингъм. — Откъде ще намериш доказателства, ако споразумението е сключено на чаша питие в „Линкс Клъб“ или в „Метрополитан“, без да е документирано?

Слоун мълчеше и Чипингъм използва възможността да го вразуми.

— Така че сега не е моментът да се набиваме в очи, Кроф.

— Ти намекна, че Инсън имал вече предвид някого за моето място — рязко каза Слоун. — Кой е той?

— Спомена за Хари Партридж.

Партридж! Значи още веднъж се очертава да му стане съперник. Запита се дали Партридж е дал идеята. Отгатвайки сякаш съмненията му, Чипингъм добави:

— Очевидно Чък е подхвърлил идеята на Хари, който останал изненадан, но казал, че не е склонен. — И продължи: — О, Чък Инсън каза и още нещо. Ако се стигнело до избор между теб и него, нямало да се оттегли без съпротива. Заплашва лично да отнесе въпроса по-горе.

— Какво има предвид?

— Че ще говори с Маргот Лойд-Мейсън.

Крофърд Слоун избухна:

— С оная кучка! Няма да смее!

— Убеден съм, че ще го направи. А Маргот може да е кучка, но има власт.

Което Лесли Чипингъм бе изпитал на собствения си гръб.

* * *

Си Би Ей последна от големите телевизионни компании стана жертва на „нашествието на филистимляните“^[1], както професионалните журналисти наричаха помежду си изкупуването на телевизионните мрежи от големи индустриални корпорации, чиято алчност за все повече печалби надделяваше над чувството им за достойнство и обществен дълг. Докато навремето шефовете на Си Би Ей, Пейли, на Ен Би Си, Сарноф, и на Ей Би Си, Голдънсън, колкото и големи капиталисти да бяха, постоянно даваха доказателства за почтеността си към обществото.

Девет месеца преди това, след като се провалиха опитите да бъде запазена независимостта на Си Би Ей, компанията бе погълната от „Глобаник Индъстрийс Инкорпорейтед“, гигантска корпорация с капитали по цял свят. Подобно на „Дженерал електрик“, който преди това бе станал собственик на Ен Би Си, „Глобаник“ бе тясно свързан с военната индустрия. И също като „Дженерал електрик“ имаше груби нарушения на закона. В резултат на едно разследване бяха установени прикрити сделки и измами в цените, за които компанията бе глобена, а няколко от най-високопоставените й ръководители — осъдени на затвор. Друг път самата корпорация се призна за виновна в измама на американското правителство чрез фалшификация на счетоводните документи към един договор с Министерството на отбраната. Съдът й наложи глоба от един милион долара — най-високата според закона, но минимална в сравнение с печалбата от един-единствен договор. А както писа един коментатор, когато Си Би Ей стана собственост на „Глобаник“, не може да не бъде накърнена журналистическата независимост на Си Би Ей, тъй като „Глобаник“ има твърде много и различни специални интереси. Вече няма да можем да очакваме от Си Би Ей задълбочени анализи в онези „чувствителни области“, където са замесени собствениците й.

Работещите в Си Би Ей сами се убедиха, че публичните декларации от страна на новите им босове да зачитат традиционната независимост на информацията са всъщност празнодумство. Промените в Си Би Ей започнаха още щом Маргот Лойд-Мейсън стана президент и главен директор на телевизионната мрежа. Известна като експедитивна, безмилостна и крайно амбициозна, тя вече бе заместник-генерален директор на „Глобаник Индъстрийс“. Говореше се, че я преместили в Си Би Ей, за да проверят дали може да управлява с желязна ръка, като евентуален кандидат за генерален директор на цялата корпорация.

Няколко дни по-късно тя се срещна с председателя Лес Чипингъм, когото извика да се яви незабавно в „Стоунхендж“^[2], както журналистите наричаха президентството на компанията на Трето авеню. Лес Чипингъм пристигна там в лимузина с шофьор.

Маргот Лойд-Мейсън бе стройна жена с вдигната коса и подчертани скули на лицето, с приятен тен и изпитателен поглед. Беше с фирмен костюм на „Шанел“ и копринена блуза в по-блед нюанс. Лес Чипингъм щеше да я охарактеризира като „привлекателна, но опасна“. Държеше се колкото приятелски, толкова и хладно.

„Обръщайте се към мен на малко име — каза тя на телевизионния директор, но думите й прозвучаха едва ли не като заповед. И без да губи повече време, премина направо към въпроса. — Днес ще се появи съобщение за един проблем на Тио Елиът.“

Тиъдор Елиът бе председател на управителния съвет на „Глобаник Индъстрийс“.

„Мисля, че вече се появи“ — отговори Чипингъм, който бе чул сутринта по радиото, че главният им шеф укрил от данъчните власти около четири милиона долара, влагайки ги в незаконен бизнес. Нямало да бъде подведен под съдебна отговорност, но трябвало да плати не само дължимите данъци, а и големи глоби.

„Тио ми телефонира — продължи Маргот — и ме увери, че не се е съмнявал в законността на бизнеса.“

„Предполагам, че и други са убедени в това“ — каза Чипингъм, мислейки си с каква кохорта от адвокати, счетоводители и съветници по данъчните въпроси разполага един председател на „Глобаник“.

„Не се дръж непочтително — ледено го смъмри Маргот. — Повиках те, за да ти кажа, че не искам нашата телевизия да съобщава каквото и да е за Тио и данъците му, както и да те помоля да изискаш същото и от другите телевизии.“

Чипингъм бе потресен и не му се вярваше. С мъка овладяваше гласа си.

„Маргот, ако поискам от другите телевизии подобно нещо, те не само ще го отхвърлят, но веднага ще разгласят, че Си Би Ей се опитва да прикрива престъпления. А, откровено казано, и ние бихме постъпили по същия начин, ако при тях станеше нещо подобно.“

Още докато говореше, той си помисли, че един кратък разговор е достатъчен, за да проличи не само дълбокото невежество на новата шефка по отношение на телевизионната информация, но и пълното й безразличие към журналистическата етика. Но в края на краищата, каза си Чипингъм, тя не е поставена на това място, защото разбира от телевизия, а заради находчивостта й във финансовите работи и умението й да извлича печалба.

„Добре тогава — съгласи се тя неохотно. — Май ще трябва да се примиря с това за другите телевизии. Но не искам нито дума за нашата.“

Чипингъм въздъхна наум, като си представи колко сизифовски трудно щеше да му бъде отсега нататък като председател на Си Би Ей. „Моля те, Маргот, повярвай ми, че тази вечер всички телевизионни мрежи ще предадат новината за Елиът и данъците му. А ако ние не го съобщим, ще привлечем към това много повече внимание, отколкото ако го направим. Защото всички ще искат да видят колко честни и безпристрастни сме, особено след декларациите на «Глобаник», че свободата на информацията няма да бъде накърнена.“

Острите черти по лицето на президентката помръкнаха, тя стисна устни, но по мълчанието й Чипингъм разбра, че е схванала какво й казва. Мина доста време, преди да отговори.

„Направете го поне колкото може по-кратко.“

„Бездруго. По принцип на такива събития не отделяме много време.“

„И да не вземе някой много хитър журналист да Намекне, че Тио е знаел за незаконността на действията си, макар да твърди обратното.“

„Единственото, което мога да ти гарантирам, е, че каквото и да кажем, ще бъде честно. Сам ще се погрижа за това“ — увери я Чипингъм.

Вместо отговор Маргот каза: „Друг път използвай такси, а не лимузина с шофьор. Щом аз се движа с такси, можеш и ти да го правиш. — И като го прикова с ледения си поглед на вратата, добави: — Искам бюджетът на Информационния отдел незабавно да бъде съкратен с двайсет процента. А след една седмица очаквам от теб доклад за направените икономии.“

Чипингъм бе толкова зашеметен, че успя само да се сбогува, официално и лаконично.

* * *

Информацията за Елиът и укритите му доходи звучеше сдържано и не оборваше твърдението му, че е невинен, а за втората вечерна емисия на осведомителния бюлетин така и не й дойде ред. Изведнъж се оказа, че има твърде много по-важни новини. Впоследствие малцина биха се съгласили и със себе си дори, че е било направено нарочно.

Въпросът с бюджетните съкращения бе друга работа, защото те предизвикаха гневен вой от страна на уволнените и техните приятели. От което се възползваха, разбира се, вестниците, като публикуваха доста сърцераздирателни истории за жертвите на икономическите мерки в телевизията, макар че самите те често прибягваха до същите методи за икономии.

А всички онези, които бяха на дългосрочни договори в Си Би Ей, изпратиха на вестник „Ню Йорк Таймс“ протестно писмо. Между подписалите го бяха Крофърд Слоун, четирима старши репортери и няколко продуценти, които остро осъждаха внезапното лишаване от работа на журналисти ветерани, посветили целия си трудов живот на Си Би Ей.

Писмото и отзвукът му из цялата страна вбесиха Маргот Лойд-Мейсън. Тя пак прати да извикат Лесли Чипингъм.

— Тия нафукани копелета, свикнали да получават много пари, са част от ръководството на тази компания и трябва да подкрепят решенията му, а не да ги саботират, като правят от тях шоу за забавление на света — разфуча се президентката пред разгърнатия на бюрото й вестник „Таймс“.

— Не бих казал, че се смятат за част от ръководството — осмели се да й възрази Чипингъм. — Те са преди всичко журналисти и са загрижени за своите колеги.

Но шефката му го прониза с поглед.

— Имам си и без това достатъчно проблеми, за да слушам глупостите ти. Виж там да събереш тия, дето са подписали писмото, и да ги предупредиш, че няма да търпя повече прояви на нелоялност. Можеш да ги уведомиш и че двуличието им ще бъде взето предвид при сключването на новите договори. А това ми напомня, че на някои от тия недоволници ние плащаме на всичкото отгоре и безбожно високи заплати, особено на оня дързък кучи син Крофърд Слоун. А и твоето упорство, откакто съм тук, ме накара да поразпитам тук-там и да понауча някои неща за теб. Едното е, че точно сега не можеш да си позволиш да останеш без работа, защото финансовото ти състояние е твърде несигурно…

— Винаги съм държал на работата си, а колкото до финансовото състояние, никой не е застрахован за сигурността му, дори и ти — прекъсна я възмутен Чипингъм.

— Да, но не аз водя оплетени бракоразводни дела, а ти. И жена ти иска голямо парично обезщетение, в противен случай ще представи пред съда доказателства за безбройните ти любовни похождения, които изобщо не си си правил труда да криеш. Освен това имаш и дългове, включително голям заем на свое име, така че за да не банкрутираш окончателно, ти трябва постоянна заплата.

— Но това е обида! Как си позволяваш да се намесваш в личния ми живот! — повиши глас Чипингъм.

— Може и да е така, но е вярно — спокойно му отговори Маргот.

Въпреки протестите си той бе поразен колко подробности знаеше тя за него. Освен че не умееше да си прави сметка на парите, през годините той не само бе харчил цялата си солидна заплата, но непрекъснато бе взимал големи заеми. Никога не бе устоявал и на изкушението с жените, което — в продължение на 20 години — Стася, съпругата му, като че ли приемаше безропотно. Докато съвсем изневиделица натрупаният й гняв избухна в ожесточено бракоразводно дело. И сякаш всичко това не му стигаше, та съвсем глупашки бе започнал нова връзка, този път с Рита Ейбръмс. Стана някак против волята му, но сега му бе хубаво и не искаше да се отказва.

— Ето защо, ако не държиш да се озовеш гол като тояга на улицата, ще ми подаваш партньорски топката, а информационната политика на Си Би Ей ще бъде каквато аз кажа. — Маргот изведнъж се усмихна, макар и ехидно. — И без това вече наруши прословутите си принципи за професионална етика, като не пусна във втората емисия новината за данъците на Тио, така че отсега нататък съвестта ще те мъчи по-малко. Повече нямам какво да ти кажа. Свободен си.

* * *

Този разговор се бе състоял само два дни преди Чък Инсън и Крофърд Слоун да пристигнат при Лес Чипингъм със спора си за реда и съдържанието на информационния бюлетин. Председателят трябваше да намери начин бързо да ги помири. Защото искаше да си спести поне за известно време посещенията при Маргот и споровете с нея.

— Виж какво, Кроф, ще ти кажа същото, което казах и на Чък. Точно сега бихте нанесли най-голяма вреда на Информационния отдел, ако направите конфликта си публично достояние. И без това не ни обичат особено много в „Стоунхендж“. А ако Чък потърси съдействие от Маргот Лойд-Мейсън, тя няма да вземе нито неговата, нито твоята страна. Най-вероятното е да ни съкрати още повече бюджета, като каже, че щом имаме време за вражди помежду си, не сме достатъчно натоварени и следователно щатът е раздут.

— Но аз мога да оборя това — настоя Слоун.

— И ти гарантирам, че никой няма да ти обърне внимание. Ако искаш да знаеш, новата ни шефка изобщо не ще да се занимава с теб. Заради онова идиотско писмо, което пуснахте в „Таймс“, тя те смята за арогантен и твърде високоплатен.

— Писмото беше съвсем на място. Аз имам право на свободно мнение и го изразих.

— Дрън-дрън! Нямаше нужда да се подписваш. По това съм съгласен с Маргот. За Бога, Кроф! Кога ще пораснеш? Не може да взимаш от компанията толкова много пари, а после да хапеш като куче ръката, която ти ги дава.

Защо пък сам да стои под масирания обстрел на новите собственици? Нека да пострадат малко и други хора, които носят известна отговорност в тази компания, като Слоун и Инсън например. Но председателят имаше и лична причина за раздразнението си. Същата вечер трябваше да замине за Минесота на дълъг любовен уикенд с Рита Ейбръмс, която бе вече там от предишния ден. И не искаше тази глупава свада да лумне в негово отсъствие.

— И все пак настоявам да направим промени в информационния бюлетин — върна се Слоун на темата.

— Аз също имам някои идеи за това. Следващата седмица ще ви събера двамата с Инсън на съвещание, докато се разберете. Ако трябва, ще ви хвана главите и ще ги удрям една в друга, докато се вразумите.

— Може и да опитаме, но не знам какво ще излезе — недоверчиво му отвърна Слоун.

А когато председателят си отиде, той остана още известно време на мястото си да размишлява върху разговора им. После се сети, че бе чул по уредбата съобщението за инцидент в Ларчмънт, и отиде да види пристигнало ли е нещо ново.