Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

7

Минаха няколко минути, докато Джесика приеме за правдоподобно онова, което току-що бе чула от Ники — че са фактически в Перу.

„Това е просто невъзможно! Не е минало достатъчно време.“ Но ако наистина бяха в Перу, как са ги докарали дотук? Не е лесно да бъдат пренесени трима души в безсъзнание… В паметта й внезапно просветна. Видя съвсем ясно нещо, което бе забравила.

През краткото време, докато се съпротивляваше и успя да нарани онзи човек по лицето… в миговете на отчаяние бе видяла два празни погребални ковчега, единият — по-малък от другия. Тази ужасяваща гледка я бе убедила, че Ники и тя ще бъдат убити. Но сега, потръпвайки, си даде сметка, че вероятно са били пренесени именно в тези ковчези… като мъртъвци! За да се освободи от страшния спомен, тя си наложи да се върне към настоящето, колкото и мрачно и мъчително да бе то.

С вързани на гърба ръце Джесика, Ники и Ангъс крачеха, препъвайки се, по тясната пътека, прокарана в гъстата джунгла. Пред и зад тях вървяха мъже с пушки и при всяко забавяне на темпото ония, дето бяха отзад, се провикваха: „Andale! Apurense!“ („Давай! По-живо!“)

И побутваха с оръжията си пленниците да ускорят крачката.

Непоносимата жега, която ги обливаше в пот, караше Джесика да се тревожи най-много за сина си и свекър си. Самата тя страдаше от главоболие, гадене и от безбройните бръмчащи насекоми, които не бе в състояние да прогони от лицето си. Колко ли ще продължава всичко това? Ники бе казал, че трябва да стигнат до някаква река. Дано да е по-скоро!

Вече не се съмняваше, че са в Перу и че сведенията, дадени на Ники, са верни. Почвата под краката им стана мочурлива и едва-едва пристъпваха. Изведнъж чу зад гърба си остър вик, раздвижване и тъп удар. Обърна се и видя, че Ангъс е паднал по лице в калта. Старецът храбро се опита да се изправи, но не можа поради вързаните си ръце. Зад него мъжете с пушки се разхилиха. Един от тях понечи да забие дулото в гърба на Ангъс.

— Не, недей! — изкрещя Джесика.

Гласът й го стресна и преди той да успее да реагира, Джесика се озова при Ангъс и коленичи до него. Макар да задържаше тялото си изправено, не можеше да помогне на стареца. Човекът с пушката гневно се приближи до нея, но го спря острият глас на Мигел. Той се бе появил със Сокоро и Боделио от двете страни.

Преди някой да успее да се обади, Джесика надигна глас, добил сила от вълнението й:

— Добре де, ние сме ваши пленници. Не знаем защо, но и на нас, и на вас е ясно, че не можем да избягаме. Защо тогава трябва да ни връзвате ръцете? Искаме само да си помагаме, да се придържаме, за да не падаме. Вижте какво става иначе! Моля ви, проявете малко милост! Развържете ни ръцете, моля ви!

За пръв път Мигел се поколеба, особено след като Сокоро му каза тихо:

— Ако някой от тях си счупи крак или ръка, или дори се нарани, ще стане инфекция. А в Нуева Есперанса нямаме с какво да лекуваме инфекция.

— Тя е права — каза Боделио до нея.

С нетърпелив жест Мигел изкрещя някаква заповед на испански. Един от мъжете с пушка пристъпи напред: бе същият, който помогна на Ники в камиона. От ножницата на колана си извади нож и се приближи към Джесика отзад. Тя усети как въжето около китките й се отхлабва и после пада. След нея бе Ники. Повдигнаха Ангъс да го развържат, а след това Джесика и Ники му помогнаха да се изправи. След нови команди и подвиквания те продължиха пътя си напред.

Само за няколко минути Джесика бе узнала няколко съществени нови неща. Тя ги складира в съзнанието си, а инстинктът й подсказваше, че всяка информация може да й послужи по-късно. Скоро колоната направи завой и пред очите им се разкри широка река.

* * *

В ранния си нихилистичен период Мигел бе чел, че Добрият терорист трябва да се освободи от обикновените човешки чувства и да вдъхва ужас в онези, които се противопоставят на волята и заповедите му. Само така можеше да се надява на успех. Дори чувството на омраза, макар и стимулиращо терористичните действия, можеше да се окаже противопоказно и да попречи на трезвата преценка. Мигел се уповаваше и на още едно правило в своята кариера на терорист — действието и опасността са най-добрите стимуланти. На него те му бяха потребни като кокаина на наркоманите. Ето защо не го вълнуваше нищо от онова, което непосредствено му предстоеше.

В продължение на четири месеца — от полета му до Лондон, сдобиването с фалшиви паспорти и до влизането му в САЩ — той бе тласкан от усещането за непрекъснато дебнеща го опасност, от необходимостта на живот и смърт да планира действията си предпазливо, а напоследък се бе добавило и опиянението от успеха, но то не притъпяваше постоянната бдителност, която му гарантираше оцеляване. Ала ето че сега, сред джунглата на Перу, опасността намаля. Макар да съществуваше възможност от появата на правителствени сили, които внезапно да размахат автомати и да започнат да задават въпроси, други реални причини за страх почти нямаше. Но по предварителния план Мигел трябваше да остане тук или поне в Нуева Есперанса — малкото село, до което щяха да стигнат още днес — кой знае колко време. Така бяха поискали от „Сендеро Луминосо“, когато бе направена уговорката с картела „Меделин“. Причините не бяха известни на Мигел. Той не знаеше и защо са взети тези пленници, нито какво ще се случи с тях тук. Знаеше само, че трябва добре да ги пази, и навярно това бе причината да изискат неговото присъствие за по-дълго време, макар да имаше репутацията на съвсем надежден, ако можеше да напусне това място. Всичко останало бе в ръцете на Абимаел Гусман, бесния лунатик, както Мигел го наричаше мислено напоследък, който бе основал „Сендеро Луминосо“ и се смяташе за непорочния Исус-маоист. Стига, разбира се, Гусман да е все още жив, защото слуховете за него се меняха като времето в джунглата.

Колкото до „Сендеро Луминосо“, или „Сияйната пътека“ към революцията, името бе заето от писанията на покойния вече марксистки философ на Перу, Хосе Карлос Мариатеги. През 1980 година Абимаел Гусман се бе обявил за негов последовател и се помаза като „четвъртия меч на световната революция“, приемайки за свои предшественици и учители Маркс, Ленин и Мао Цзе Дун. Всички останали революционери бяха шарлатани в очите на Гусман, включително приемниците на Ленин в Съветския съюз и Фидел Кастро в Куба.

Партизаните от „Сендеро Луминосо“ бяха убедени, че ще свалят правителството на Перу и ще управляват цялата страна. Но не веднага. Движението твърдеше, че измерва времето в десетилетия, не в години. То вече беше голямо и силно с непрекъснато растящо влияние и численост на водачите си, та Мигел се надяваше да види още приживе правителството свалено. Но не докато е в тази противна джунгла. Засега той очакваше нови нареждания за затворниците, които щяха да дойдат вероятно от Аякучо, исторически град в подножието на Андите, където „Сендеро“ упражняваше почти пълен контрол. Всъщност на Мигел му беше все едно откъде идват нарежданията, стига да пристъпи към действие колкото може по-скоро.

Стигнал до река Хуалага, внезапно разтворила джунглата, той спря да я огледа.

Широка, кална и кафеникава от наносите на Андите, Хуалага бавно течеше към устието си в река Мараньон на около петстотин километра по-надолу, след което се вливаше в могъщата Амазонка. Преди много векове португалските пътешественици нарекли поречието на Амазонка и притоците й Rio Mar, Реката-море.

Като се приближиха още повече, Мигел видя два дървени плавателни съда по около десетина метра дълги с по два извънбордни мотора, заседнали до брега. Густаво, водачът на групата, която ги бе посрещнала на импровизираната писта, даваше нареждания за товарене на багажа, донесен от групата. Той показваше как да бъдат разпределени пасажерите в лодките; пленниците трябваше да бъдат в първата. Мигел с одобрение отбеляза, че Густаво поставя двама въоръжени пазачи, докато траеше товаренето — предпазна мярка срещу евентуалната внезапна поява на правителствени части. Удовлетворен от онова, което ставаше наоколо, Мигел не виждаше причина да се намесва. Щеше да поеме командването едва в Нуева Есперанса.

* * *

За Джесика реката представляваше бездна към един непознат свят, отделен напълно от онзи другия, останал зад тях. Блъскани от пушките, тя, Ники и Ангъс газеха до колене във водата, за да се качат на една от лодките, а после им наредиха да седнат на влажното й дъно, сковано от дъски по дължината на кила. Можеха да се облегнат на ръба на борда, но и това положение бе непоносимо за по-дълго време.

Джесика забеляза, че Ники е пребледнял, и изведнъж взе да повръща. Макар от устата му да излизаше само малко слуз, целият му гръден кош се надигаше. Тя се приближи до него и го подпря, оглеждайки се отчаяно за помощ отнякъде.

Мъжът с одраното лице бе прекосил водата и бе стигнал до лодката. Преди да го заговори, единствената жена, която бе с тях, се бе появила и Одрания й нареди:

— Дай им още вода. Най-напред на момчето.

Сокоро напълни тенекиено канче с вода и го подаде на Ники, който жадно го изпи, и конвулсиите му утихнаха. После промълви немощно:

— Гладен съм.

— Тук няма храна — каза му Боделио. — Продължаваме пътя си. Ще почакаш.

— Трябва нещо да му дадете — възрази Джесика.

Одрания не отговори, но по нареждането му за водата бе станало ясно какъв е по професия, и Джесика укорително продължи:

— Вие сте лекар!

— Това не е ваша работа.

— И американец — обади се Ангъс. — Чуй му акцента. — От водата Ангъс се бе посъвзел и се обърна към Боделио: — Прав съм, нали, копеле? Не те ли е срам!

Боделио само се извърна и се качи в другата лодка.

Сокоро, която чу разговора, нещо се поколеба. После бръкна в торбата на рамото си и извади голям американски шоколад. Без да приказва, тя скъса обвивката, начупи го на няколко парченца и предложи на всеки пленник по две. Ангъс беше последен и поклати глава:

— Дайте моите на момчето.

Сокоро зацъка от раздразнение и взе, че хвърли целия шоколад в лодката. Той падна в краката на Джесика. В същия момент Сокоро се обърна и се качи във втората лодка.

Когато и двете лодки се насочиха нагоре срещу течението, Сокоро се ядоса на себе си от онова, което току-що беше направила. Надяваше се, че никой не я е видял, защото да дадеш на пленници шоколад, какъвто не можеше да се купи в Перу, бе проява на слабост или на глупаво състрадание — чувства, достойни само за презрение у един революционер.

Преди по-малко от седмица Сокоро си бе напомнила да не се поддава на такива недостойни чувства. Това бе станало вечерта след отвличането, когато жената, момчето и старецът лежаха в безсъзнание на пода на втория етаж в къщата край Ларчмънт. Тогава Сокоро полагаше всички усилия да ги намрази: наричаше ги мислено „богати буржоазни отрепки“, епитет, от който още не се бе отказала. Но както тогава, така и сега, това чувство на омраза бе насилствено и тя си го признаваше, макар и с упрек към себе си.

Беше си казвала, че трябва решително да обърне гръб веднъж завинаги на спомена за всички онези неща, които бе харесвала — поправка: бе се заблуждавала, че харесва — през трите години, прекарани в САЩ. Трябваше само да мрази, да мрази и пак да мрази Америка. Както и тези пленници.

* * *

Като гледаше първата лодка да напредва по река Хуалага, Боделио си мислеше, че цялото това пътешествие скоро ще свърши, и беше доволен. Надяваше се скоро да се върне в Лима, защото нямаше повече ангажимент към целия план. Бяха му обещали да го освободят, щом докара пленниците в добро здравословно състояние. А те бяха здрави, дори в нечовешката влажна жега.

Всъщност най-много от всичко сега копнееше за едно питие, по-точно за няколко. Искаше да се напие при първа възможност. Възнамеряваше да спре да взима антабюз веднага щом се разделят с Мигел. Но доколкото разбираше, нямаше да е скоро. Искаше да се върне и при онази жена в Лима. Знаеше, че е била проститутка и се напиваше като него, но в целия му объркан и съсипан живот бе останала единствено тя и му липсваше. В самотата си бе направил нещо строго забранено миналата седмица: използвал бе един от телефоните в колите, за да й се обади. Оттогава много се тревожеше да не би Мигел да разбере, но явно му се беше разминало. О, как имаше нужда от едно питие.

* * *

Малко преди да слязат на брега при Нуева Есперанса, Джесика, Ники и Ангъс заедно с всички останали бяха облени от пороен дъжд. Но щом лодката бе вързана до малкия грубо издялан дървен кей, дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Сърцата на тримата се свиха, щом видяха какво отвратително място ги чакаше.

Зад неравната кална пътека от речния бряг се виждаха няколко десетки порутени къщици, същински колиби, построени коя от стари сандъци, коя от ръждясала ламарина и подпрени на бамбукови стъбла. Повечето нямаха прозорци. Фасадите на само две от тях наподобяваха на витрини. Сламените покриви отдавна имаха нужда от потягане, а тук-там се виждаха зейнали дупки. Наоколо се търкаляха празни консервени кутии и всякакви боклуци, щъкаха десетина проскубани пилета, а там встрани мухи бяха накацали мъртво куче. Дали отвъд нямаше нещо по-човешко? Безнадеждният отговор дойде, когато тръгнаха по разкаляната пътека, отвеждаща извън селото. Тя се качваше по хълма, но от двете й страни освен видените вече къщи се издигаха само крепостните стени на джунглата. Някъде преди върха на хълма пътеката изчезваше.

По-късно Джесика и другите щяха да узнаят, че Нуева Есперанса бе рибарско село, използвано от време на време от „Сендеро Луминосо“ за цели, които организацията искаше да останат в тайна.

— Движи се! Давай! По-живо! — подвикваше Густаво на пленниците, като им правеше знаци да вървят по-бързо.

Онова, което се случи две минути по-късно, надхвърляше всякакви техни опасения.

След като извървяха, придружени от Густаво и още четирима въоръжени мъже, калната пътека, те бяха въведени в една колиба, най-отдалечената от реката. Необходими им бяха няколко минути да започнат да различават обстановката в полумрака. Тогава Джесика направо изпищя от ужас.

— О, боже, не! Не може да ни затворите така! В клетки! Като животни! Моля ви! Не!

В отсрещния край на колибата бе видяла три килии като кафези, всяка по-малко от квадратен метър. Решетките бяха направени от тънки, но здрави бамбукови стъбла, вързани под ъгъл. Между всеки две клетки бяха опънати жици, така че да е изключен всякакъв допир между обитателите им, както и подаване на каквото и да било от един на друг. Всяка клетка се затваряше с метално резе, заключено отвън с тежък катинар. Вътре имаше ниско дървено легло и тънък мръсен дюшек, а редом — калайдисано ведро, предназначено вероятно за тоалетна. Наоколо се разнасяше непоносима воня.

Докато Джесика се молеше и протестираше, Густаво я сграбчи и колкото и да се съпротивляваше тя, ръцете му бяха като от желязо.

— Пъхай се вътре — каза той най-напред на испански, а после го преведе на английски.

И както държеше Джесика, блъсна я в клетката, тя политна, вратата се затвори и се чу как щраква металният катинар. Сега бе ред на Ангъс да се бори и спори, но и той бе хвърлен в клетката, чийто катинар веднага бе затворен. От третата клетка до себе си Джесика чуваше риданията на Ники. Сълзи на гняв, отчаяние и безсилие рукнаха по страните й.