Артър Хейли
Вечерните новини (20)

8

— Смяташ ли, че Теди Купър ще изрови нещо? — попита Норман Йейгър.

— Няма да се изненадам — отвърна му Хари Партридж. И друг път го е правил.

Беше 22,30 и двамата вървяха покрай Сентръл Парк след хубавата вечеря в китайския ресторант. Първата констатация на Теди Купър за местоположението на главната квартира или оперативния щаб на бандата бе последвана от втора. Той бе убеден, че и похитителите, и жертвите им са залегнали в момента там и чакат да мине първата вълна от полицейски мерки и да бъдат вдигнати бариерите по пътищата. Чак след това щяха да се преместят някъде по-далеч в САЩ или на друго място. Разговорът им бе стигнал до този момент и макар че следващият ден бе събота, Партридж свика ново заседание за десет часа сутринта.

— Откъде го надуши този Купър? — полюбопитства Йейгър, докато двамата с Хари се прибираха пеша.

Партридж му разказа как е открил Теди в Би Би Си, как му направил впечатление и решил да го прехвърли в Си Би Ей.

— Едно от първите неща, които направи за нас в Лондон — продължи Партридж, — бе през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година, когато Червено море бе минирано. Колко кораба избухнаха и потънаха, но никой не знаеше кой поставя мините. Помниш ли?

— Разбира се, че помня. Иран и Либия бяха главните заподозрени, но нищо повече. Явно, че някакъв кораб правеше мръсотията, но не се знаеше какъв е той и чий е.

— Е, Теди започна да разследва това и прекара дълго време в лондонската застрахователна компания „Лойдз“, търпеливо преглеждайки всичките документи на корабите в движение. Изхождаше от убеждението, че какъвто и плавателен съд да поставя мините, той не може да не е минал през Суецкия канал. Направи цял списък на всички кораби, преминали през Суец малко преди да започнат да избухват мините. Бяха безброй много кораби. Но той записа маршрута на всеки от тях, пристанище по пристанище, и сравни датите с дните, в които потъваха кораби. Най-сетне, което значи след умопомрачително дълго проучване, той излезе с името на един-единствен кораб, „Гат“. Бе се явявал навсякъде, където имаше взривен от мина кораб, и то само ден-два преди това. Нали знаеш приказката за дима от пушката. А щом се разбра името на кораба, установи се, че е либийски, и скоро след това нямаше никакво съмнение за ролята на Кадафи в цялата история.

— Помня, че изпреварихме в ефир всички останали — каза Йейгър. — Но не знам как се стигна до това разкритие.

— Ами така става винаги — засмя се Партридж. — Ние, телевизионните кореспонденти, обираме лаврите за работата, която са свършили хора като теб и Теди.

— А, аз не се оплаквам. Едно ще ти кажа, Хари. Не бих се сменил с теб, особено на тази възраст. — Йейгър се позамисли и продължи: — Купър е още дете. Те всички са толкова млади. Като че ли чашата работа стана вече само за младите. Те имат повече енергия и са по-умни. Спохожда ли те понякога и теб това чувство, че остаряваме?

— Напоследък доста често — намръщи се Партридж.

Бяха стигнали до въртележката на Кълъмбъс Съркъл. Отляво оставаше непрогледният мрак на Сентръл Парк, в който малко нюйоркчани дръзваха да влязат нощем. Точно насреща им беше западната част на Петдесет и девета улица, а зад нея грееха светлините на Централен Манхатън. Партридж и Йейгър внимателно прекосиха плетеницата от шосета, по които с шеметна скорост летяха автомобилите.

— И ти, и аз станахме свидетели на много промени в нашия бизнес — обади се пак Йейгър. — И ако имаме късмет, ще видим още.

— Какво мислиш, че ни очаква?

Йейгър се замисли, преди да отговори.

— Най-напред ще ти кажа какво не очаквам. Не очаквам телевизионните мрежи да изчезнат, нито да се променят кой знае колко, независимо от мрачните прогнози на тази тема. Може би Си Ен Ен ще излезе напред, защото има добро разпространение. Но цялата работа е в качеството. Важното е, че по цял свят съществува неутолим апетит за новини, какъвто не е имало досега в историята.

— Телевизията го събуди.

— Прав си, дявол да го вземе? Телевизията на двайсети век е същото, което навремето са били печатницата на Гутенберг и на Какстън. Колкото и несъвършенства да има телевизията, хората продължават да се интересуват от новините. Затова и вестниците ще бъдат силни, докато има с какво да ни допълват.

— Съмнявам се, че ни го признават — каза Партридж.

— И да не ни го признават, поне ни отдават дължимото внимание. Не помниш ли какво каза Дон Хюит по Си Би Ес: че „Ню Йорк Таймс“ има четири пъти повече кореспонденти в телевизията, отколкото в Обединените нации. И много от тях пишат именно за нас — за телевизията, за нейните журналисти и за тяхната работа.

— Много пророчески си настроен тази вечер — отбеляза Партридж. — Какво друго предвиждаш?

— Предвиждам изчезването на седмичниците. Те са същински динозаври. Докато „Тайм“ и „Нюзуик“ стигнат до своите абонати, по-голямата част от съдържанието им остарява със седмица до десет дни. А кой съвременен човек се интересува от минали новини? Чувам, че и рекламните агенти задават същия въпрос. Така че въпреки хитрините им с датата на корицата и изискания им стил седмичните списания скоро ще отидат там, където са вече „Лук“ и „Сатърди Ивнинг Пост“. Впрочем повечето млади новинари днес дори не са и чували за тези издания.

* * *

Половин час по-късно Партридж се зае да чете в леглото няколкото вестника, които си бе купил, преди да влезе в хотела. Скоро обаче шрифтът взе да се размазва пред очите му и той ги бутна на земята. Щеше да ги прегледа на сутринта заедно с новите издания, които му носеха със закуската.

Но все още не можеше да заспи — твърде много неща се бяха случили през последните трийсет и шест часа. Съзнанието му бе като калейдоскоп от събития, идеи, задачи, преплетени с мисли за Джесика, с миналото, с настоящето… Събудени спомени…

Къде ли бе Джесика сега? Прав ли бе Теди за зоната с радиус четирийсет километра? Дали имаше някакъв шанс той, Хари, воинът кореспондент, да поведе като средновековен рицар с лъскава броня кръстоносен поход, за избавлението на някогашната си любима?

Стига глупости! Отложи мислите за Джесика и другите за утре. Опита се да освободи съзнанието си от всичко или поне да мисли за нещо различно.

И, естествено, му се яви Джема… Другата голяма любов в живота му. Толкова дълго бе отпъждал мислите за нея, че сега ги остави да нахлуят оттам, докъдето ги бе спрял предишния ден.

* * *

Папската обиколка из Централна Америка и Карибския район бе дълга и напрегната. Повечето от полетите бяха нощем. Още след първата им среща Партридж реши, че трябва да опознае Джема по-добре, но кореспондентските му задължения не му позволяваха да я вижда по време на престоите. Докато летяха обаче, тя винаги успяваше да дойде и да седне за малко при него, щом се случеше да няма много работа. Скоро започнаха да се държат за ръце и веднъж, преди да си тръгне, тя се наведе и се целунаха. След това желанието му към нея стана неудържимо.

Разговаряха винаги когато можеха и той узнаваше все повече неща за нея. Джема бе от Тоскана и имаше две по-големи сестри. Родният й град Валомброза, недалеч от Флоренция, бе планински курорт. „Не е някое модерно място за богатите, но е много красиво, Хари.“ На около километър и половина от Валомброза се намирало мястото, наречено „Малкият рай“, където живял Джон Милтън и според легендата получил вдъхновение да напише „Изгубеният рай“.

Бащата на Джема бил талантлив художник, който изкарвал добри пари с реставрация на картини и фрески и често работел във Флоренция. Майка й преподавала музика. Така че изкуството и музиката били част от живота в семейството и продължавали да съпътстват Джема. В „Алиталия“ работела от три години.

— Исках да опозная света, а не можех да си го позволя по друг начин.

— Но по този начин едва ли виждаш много — каза Партридж.

— Е, не колкото бих искала, но все пак. Само че ми омръзна да бъда келнерка във въздуха.

— Ти си много повече от това — разсмя се Хари. — Пък и се срещаш с най-различни хора. — И добави с отсянка на ревност: — С много мъже например.

— Повечето от тях нямам желание да срещна отново извън самолета — вдигна рамене Джема.

— А другите?

— Никой не ми е харесвал толкова много, колкото ти — отвърна му тя с широката си ведра усмивка, която бе част от нея.

Бе казано толкова простичко, че Партридж, по професия скептик, се зачуди дали е наивен или глупав, като й вярва. Но после си помисли: „Защо да не й вярвам, щом и аз изпитвам същото към нея? Никоя жена след Джесика не ми е въздействала като Джема.“

И за двамата пътуването като че ли минаваше твърде бързо. Оставаше им съвсем малко време. Накрая може би щяха да тръгнат всеки по своя път и да не се видят повече. Може би точно поради това чувство на изплъзващо се време в една незабравима нощ, когато светлините в салона едва-едва мъждукаха и повечето от журналистите наоколо спяха, Джема се сгуши до него и се любиха под одеялото. Кой знае защо трите съединени седалки на туристическата класа не им се сториха неудобни и по-късно Хари се връщаше към този момент като едно от най-красивите си преживявания.

Веднага след това — по импулс, а и при спомена, че бе загубил Джесика поради нерешителността си — той прошепна:

— Джема, ще се омъжиш ли за мен? Тя му отвърна пак шепнешком:

— О, amor mio, разбира се.

Следващото им кацане бе в Панама. Снишил глас, Партридж задаваше въпроси и чертаеше планове, докато Джема, смеейки се тихичко и закачливо в полумрака, се съгласяваше с всичко.

На летището „Токумен“ се приземиха по светло. Папата слезе от самолета и с професионализма на някогашен актьор красиво целуна земята на Панама, докато наоколо му бръмчаха безброй камери.

Още преди да кацнат, Партридж бе помолил придружаващия редактор и снимачния екип да отразяват посещението на папата през следващите няколко часа без него. Той щеше да се присъедини към тях, като дойде време да сглоби репортажа за редовната вечерна емисия на новините по Си Би Ей. Тъй като в Панама нямаше лятно часово време, тя бе един час след Ню Йорк и щяха да успеят. Колегите му от екипа не скриха любопитството си, но и не зададоха повече въпроси, макар че едва ли връзката му с Джема е могла да остане незабелязана.

Той разговаря и с репортера на „Ню Йорк Таймс“, който бе пак Греъм Бродерик, и го помоли да му услужи със записките си за събитията през деня. Бродерик го погледна крайно учуден, но се съгласи. Кореспондентите често си правеха такива услуги на разменни начала.

Партридж остана в самолета, след като всички, го бяха напуснали. Нямаше и представа какво щеше да обясни Джема на своята началничка, старшата стюардеса, но скоро тя дойде при него и двамата заедно слязоха по стълбите на „ДЦ 10“. Джема все още бе с униформа и се притесняваше, че няма с какво да се преоблече. Но той я прекъсна с думите:

— Обичам те такава, каквато си.

— Наистина ли, Хари? — обърна се тя към него със сериозно изражение на лицето.

— Наистина — кимна й той бавно.

И двамата се погледнаха в очите и явно останаха доволни от видяното там.

Взеха такси до Стария град. Слязоха близо до един висок обелиск, издигнат в памет на френските строители на Панамския канал, между които бе и прославеният Фердинанд дьо Лесеп.

* * *

Около двайсет минути по-късно, изправени пред мировия съдия в пищния му кабинет, някогашна затворническа килия в крепостта, Хари Партридж и Джема Бачели станаха мъж и жена. По време на петминутната церемония юридическото лице по обикновена памучна роба подписа брачния договор, който струваше двайсет и пет долара, а Партридж даде още по двайсет на двете стенографки, влезли в ролята на свидетелки. Невястата и женихът бяха уведомени, че всякакви допълнителни формалности около регистрацията на брака им не са задължителни, освен ако не се върнат някой ден за развод.

— Ще ги изпълним — каза Хари, — но няма да се върнем.

Накрая длъжностното лице им пожела доста неуверено „Que vivan los novios!“ („Да живеят младоженците!“) и те останаха с чувството, че го е казвал безброй пъти преди това.

* * *

Както можеше да се очаква, новината за бракосъчетанието бързо се разпространи из целия самолет и щом излетя, в салона за журналисти се състоя празненство с обилно количество шампанско, уиски и хайвер. Стюардесите и екипажът се включиха, доколкото им позволяваха задълженията, а Джема бе освободена от работа до края на деня. Дори капитанът напусна мястото си и отиде да поднесе поздравленията си.

Отсъствието на представители от свитата на папата не остана незабелязано, макар че не предизвика изненада у никого, а до края на маршрута Партридж усещаше тяхното неодобрение и хладно държание. Журналистите така и не успяха да разберат дали папата изобщо е бил осведомен за събитието. Но в салона за журналисти той повече не стъпи.

В малкото време, което им оставаше да прекарат заедно, Партридж и Джема усилено се заеха да кроят планове за бъдещето си.