Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

10

Като влезе в „Американ Амазонас“, Дон Китъринг имаше чувството, че не само го познаха веднага, но и че присъствието му не бе изненада за никого. Като поиска да говори с директора, секретарката с вид на матрона го уведоми:

— При него има човек, мистър Китъринг, но ще вляза да му кажа, че сте дошъл. — И като премести поглед от него на Джонатан, добави: — Сигурна съм, че няма да ви кара да чакате дълго.

Китъринг още разглеждаше стенописа в уютното неголямо помещение — революционна сцена със задъхани коне, развели сплъстени гриви, яхнати от униформени войници, — когато секретарката му съобщи:

— Мистър Армандо е вече свободен. Заповядайте, моля.

Табелката на бюрото в кабинета на директора уточняваше името: Емилиано У. Армандо, младши.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Китъринг. Често ви гледам и се възхищавам на онова, което говорите. Но едва ли съм първият, който ви го казва.

— Въпреки това ми е приятно да го чуя. Армандо им направи знак да седнат и те се оказаха срещу голям гоблен на стената в тематичните сюжети и синьо-жълти багри на целия интериор.

Директорът беше дребен със сбръчкано лице, издаващо умора, с оредяла бяла коса и гъсти вежди. Имаше нервни движения, угрижено изражение и Китъринг го оприличи на застаряващ териер, който не може да свикне с променящата се обстановка наоколо. Но инстинктивно хареса човека насреща си, за разлика от Алберто Годой преди него.

— Предчувствах, че някой като вас ще намине скоро оттук — каза с въздишка банкерът, облягайки се в дълбоко си кресло. — Разбирате, предполагам, че настанаха трудни, смутни времена за всички ни.

Китъринг се наведе напред. Директорът явно бе решил, че той знае нещо повече, и предпазливо се съгласи:

— Разбирам ви. Точно така е.

— Извинявайте, че ви питам, но как узнахте? Финансовият кореспондент едва се сдържа да не попита: „Да узная какво?“ И се усмихна.

— Нали знаете, че в телевизията разполагаме с най-различни източници на информация, макар че не винаги можем да ги обявяваме.

— От информацията в „Пост“ ли знаете? — продължи Армандо. — Но все пак много въпроси остават без отговори.

— Не си спомням дали точно това съм чел — сбърчи чело Китъринг. — Да имате случайно един екземпляр?

— Разбира се. — И Армандо отвори едно от чекмеджетата, за да извади изрезка от вестник в пластмасова папка. Заглавието гласеше: „ДИПЛОМАТ ОТ ООН УБИВА ЛЮБОВНИЦАТА СИ И СЕБЕ СИ В ИЗБЛИК НА РЕВНОСТ“.

Китъринг плъзна поглед по материала, отбелязвайки, че е публикуван преди десет дни, предишната неделя. Забеляза имената на мъртвите — Хелга Еферен от банката „Американ Амазонас“ и Хосе Антонио Салавери, член на перуанската делегация в ООН. Причината за тревогата на директора му се изясни. Въпросът беше дали случаят имаше някаква връзка с повода, по който журналистите от Си Би Ей бяха тук.

— Казахте, че има и много въпроси без отговор, нали?

Директорът кимна.

— Вестникът предава версията на полицията. Аз лично не я приемам.

— Бихте ли ми казали защо? — опипваше почвата Китъринг.

— Цялата работа е твърде сложна за такова просто обяснение.

— Вие не може да не сте познавали жената, работила тук. А познавахте ли мъжа, Салавери?

— За съжаление оказа се, че да.

— И по-точно?

Армандо се поколеба, преди да отговори.

— Бих искал да съм откровен с вас, мистър Китъринг, главно защото мисля, че всичко онова, което ни стана известно в банката през последните десет дни, рано или късно ще излезе наяве, а знам, че вие държите на истината в работата си. Но аз имам и задължения към банката. Ние сме влиятелен и уважаван институт в Латинска Америка, освен че имаме добри позиции в САЩ. Бихте ли изчакали един-два дни, докато се консултирам с по-висшестоящето ръководство извън тази страна?

Значи имаше връзка! Китъринг отново се довери на инстинкта си и решително поклати глава:

— Няма време за чакане. Положението е сериозно и става дума за сигурността и живота на хора. — Реши, че е време и той да направи някои разкрития. — Мистър Армандо, нашата телевизионна компания има известни основания да предполага, че банката ви е била въвлечена по някакъв начин в отвличането преди две седмици на мисис Крофърд Слоун и още двама души от семейството на нашия именит колега. Сигурен съм, че вече сте чули. Така че ще ви попитам: случаят със смъртта на Еферен и Салавери има ли нещо общо с това отвличане?

Ако преди да чуе това, Армандо бе само притеснен, думите на Китъринг му се отразиха като смъртоносен гръм. Видимо поразен, той се облегна на масата с лакти и хвана глава между дланите си. След няколко секунди вдигна поглед.

— Възможно е — отвърна той шепнешком. — Сега разбирам. Не само е възможно, но е много вероятно. — И продължи съвсем съкрушен: — Много егоистично от моя страна, но тъй като излизам в пенсия само след два месеца, в момента си мисля единствено: не можеше ли всичко това да почака, докато се махна?

— Разбирам ви много добре. — Китъринг с мъка сдържаше нетърпението си. — Но неумолимият факт е, че вие и аз сме ангажирани с цялата работа. Очевидно и двамата разполагаме с различни сведения и колкото по-бързо ги обменим, толкова по-добре за нас.

— Съгласен съм — примири се Армандо. — Откъде да започнем?

— Нека аз пръв да говоря. Известно е, че голяма сума пари, поне десет хиляди долара в брой, може би и повече, са излезли от вашата банка в услуга на похитителите.

Директорът кимна мрачно.

— Като обединим вашата и моята информация, ще се получи много по-голяма сума. — Но изведнъж млъкна. — Ако ви помогна с някои подробности, необходимо ли е да цитирате името ми?

— Може би не. — Китъринг обмисляше. — Има една формулировка: „източник, пожелал да остане анонимен“. Ако предпочитате, можем да разговаряме на тази база.

— Бих предпочел. — Армандо помълча, събирайки мислите си. — В тази банка са сметките на няколко делегации в ООН. Няма да се впускам в повече подробности, но ще добавя, че поддържаме тесни връзки с определени страни, затова и сградата ни е в удобна близост с ООН. Сметките са под разпореждане на различни хора и един от тях бе мистър Салавери.

— Значи сметката е била на перуанската делегация?

— По-скоро свързана с перуанската делегация. Но не съм сигурен колко хора са знаели за тази сметка, освен Салавери, който имаше право да подписва и да тегли пари. Трябва да знаете, че всяка делегация в ООН може да разполага с няколко сметки, включително и такива за специални цели.

— Окей, но нека да се занимаем с най-съществената.

— През последните няколко месеца в тази сметка влизаха значителни суми, част от които бяха изтеглени. Винаги законно, разбира се, без банката да е вършила нещо нередно. С едно изключение само.

— А именно?

— Мис Еферен, която заемаше тук високопоставената длъжност на помощник-управител, изведнъж пое под свое разпореждане тази сметка, като държеше и мен, и останалите в неизвестност за състоянието й и операциите по нея.

— С други думи, източникът на внасяните пари, както и онзи, на когото са били изплащани, са държани в тайна.

— Така излиза — кимна Армандо.

— И кой е теглил пари?

— Винаги Хосе Антонио Салавери, който се е подписвал. Няма ничий друг подпис и неизменно е било плащано в брой.

— Нека да се върнем малко по-назад — предложи Китъринг. — Казахте ни, че не сте съгласен със заключението на полицията относно причините за смъртта на Еферен и Салавери. Защо?

— Като започнах да разкривам нещата през миналата и тази седмица, реших, че вероятно онзи, който се е възползвал от сметката, е извършил двойното убийство, нагласяйки нещата така, че да изглеждат в края на краищата като убийство и самоубийство. Предполагах и все още смятам, че Салавери е бил само посредник. Но като ми казахте, че похитителите на семейство Слоун имат нещо общо с тази работа, започвам да мисля, че това е тяхно дело.

Независимо от напрежението и предстоящото си пенсиониране, дребничкият директор очевидно не бе загубил логическото си мислене, заключи Китъринг. Той погледна Моуни и му предложи:

— Искаш ли да зададеш някакви въпроси, Джонатан?

Моуни остави бележките, които си водеше, и се изправи в креслото си.

— Ако приемем, че онова, което казвате, е вярно, мистър Армандо, имате ли някаква представа защо са били убити тези двама души?

Директорът вдигна рамене.

— По мое мнение те вероятно са знаели твърде много.

— Например? Може би имената на похитителите?

— А какво знаете за източника на парите, с които е разполагал тази Салавери? Знаете ли откъде идват те?

За пръв път директорът се поколеба.

— От понеделник насам водих няколко разговора с членове на перуанската делегация в ООН. Те също правят свое разследване. Но засега пазим в тайна онова, което са разкрили и което обсъждахме.

Китъринг го прекъсна:

— Нали се разбрахме, че няма да цитираме името ви. Хайде, кажете ни всичко. Откъде са дошли парите?

Армандо въздъхна.

— Нека да ви задам един въпрос, мистър Китъринг. Чували ли сте някога за организацията „Сендеро Луминосо“ или…

— „Сияйна пътека“? — довърши изречението му Моуни.

— Да, чувал съм — намръщи се Китъринг.

— Не сме сигурни — добави директорът, — но парите може да са идвали точно оттам.

* * *

След като се разделиха с Китъринг и Моуни на Куийнсбъро точно преди Манхатън, Хари Партридж и Мин Ван Кан решиха, че имат време да обядват в ресторанта на Улф на ъгъла на Петдесет и седма улица и Шесто авеню. Докато ядяха предпочетените и от двамата гигантски сандвичи с гореща пастърма, Партридж наблюдаваше Мин, който му си виждаше замислен този ден, необичайно угрижен, макар това да не се отразяваше на работата му при Годой. Леко четвъртитото лице на виетнамеца с белези от едра шарка изглеждаше безразлично към онова, което става наоколо му.

— Тежки мисли ли имаш, приятелю? — попита го Партридж.

— Нещо такова. — Отговорът бе типичен за Ван Кан и Партридж знаеше, че няма смисъл да настоява повече. Мин сам щеше да му каже по своя си начин, когато намереше за добре.

Междувременно Партридж му довери намерението си да отлети за Колумбия може би още на следващия ден. Добави, че не знае дали някой ще го придружи; щял да говори с Рита. Но има нужда от оператор, ако не веднага, то по-късно, и настояваше Мин да отиде при него.

Ван Кан се замисли, претегляйки възможностите. После кимна.

— Окей. Ще го направя за теб, Хари, и за Кроф, но това ще е за последен път, последното ми приключение.

— Да не искаш да кажеш, че напускаш? — изненада се Партридж.

— Обещах на семейството. Снощи имахме разговор. Жена ми иска да съм си повече у дома. И децата имат нужда от мен, а и бизнесът ми. Така че, щом се върна, напускам.

— Но как така внезапно!

По лицето на Ван Кан се появи една от редките му леки усмивки.

— Не по-внезапно от заповед в три сутринта да замина за Шри Ланка или Гданск, нали?

— Разбирам какво имаш предвид, но страшно ще ми липсваш. Никога няма да е същото без теб. — Партридж тъжно поклати глава, макар че решението на Мин не го изненада.

Семейството на Ван Кан сравнително бързо се бе приспособило към американския начин на живот. Децата, подобно на много техни виетнамски връстници, учеха усърдно и получаваха високи бележки в училище, а сега вече и в колежа. Партридж добре ги познаваше и се възхищаваше, а понякога и завиждаше на семейното им единство. При това живееха много скромно, защото Мин спестяваше в банка по-голямата част от солидната си заплата, та чак някои колеги шушукаха, че бил милионер. Не беше изключено, мислеше Партридж, защото през последните няколко години Мин бе купил няколко малки магазина за фотоапарати в предградията на Ню Йорк, които после разшири и свърза във верига с помощта на жена си Тан. Нищо чудно Мин да е решил най-сетне, че му стига да пътува и да отсъства за дълго от къщи, че се е наситил на рискове, много от тях споделени с Хари Партридж в опасни зони.

— Като стана дума за бизнеса ти, как върви той? — попита Партридж.

— Много добре — усмихна се пак Мин и добави: — Но Тан вече не може да се справя сама, докато ме няма.

— Надявам се все пак, че ще се виждаме от време на време.

— Бъди сигурен, Хари. В нашия дом името ти ще бъде винаги на първо място в списъка на почетните гости.

В заседателната зала на „групата за бързо реагиране“ Хари се върна късно следобед, купил по пътя си някои провизии, които можеха да му потрябват: дебели чорапи, здрави туристически обувки и силен фенер. Рита Ейбръмс веднага го извика при себе си.

— Един човек те търсеше. Обажда се три пъти от сутринта. Не пожела да си каже името, но било много важно да разговаря с теб още днес. Казах му, че рано или късно ще се върнеш.

— Благодаря ти. Искам да ти кажа нещо. Реших, че трябва да отида в Богота.

Хари млъкна и двамата с Рита вдигнаха очи при звука на забързани стъпки пред вратата на залата. Миг след това влязоха Дон Китъринг и Джонатан Моуни.

— Хари! Рита! — Китъринг се задъхваше от бързане. — Намерихме гнездото на осите, при това широко отворено.

Рита се огледа, защото в помещението имаше и други хора.

— Да отидем в някой кабинет — предложи тя и тръгна първа.

Цели двайсет минути Китъринг, допълван от време на време от Моуни, разказва каквото беше узнал. Показа им съобщението в „Ню Йорк Пост“ за смъртта на Салавери и Еферен, което директорът на банката „Американ Амазонас“ им бе преснимал на ксерокс, преди да си тръгнат.

След като прочете изрезката, Рита попита Китъринг:

— Смяташ ли, че трябва да започнем разследване на тази двойна смърт?

— Отчасти, но това не е най-важното. Сензацията е в перуанската връзка.

— И аз мисля така — каза Партридж, — пък и Перу е златна мина. — Спомни си разговора преди два дни с Мануел Леон Семинарно, собственик и редактор на „Есцена“ в Лима. Без да се впуска в подробности, Семинарно категорично бе казал: „Отвличанията са част от живота на Перу днес.“

— Да не забравяме, че все още не сме сигурни дали пленниците са вън от страната — напомни Рита.

— Не съм забравил — отвърна Партридж. — Дон, научи ли нещо повече?

Китъринг кимна.

— Преди да напусна банката, убедих директора да се съгласи на интервю пред камера, може би по-късно днес. Той знае, че собствениците на банката може да му дърпат ушите за това, но е добро старче с чувство за отговорност и пое риска. Ако нямаш нищо против, Хари, ще се заема и с това.

— Напротив, то си е твоя тема. — И като се обърна към Рита, заяви: — Сменям решението си за Богота. Явно трябва да отида в Лима. Искам да съм там рано утре сутринта.

— Каква част от всичко това ще обявим и кога?

— Всичко, което знаем, и без много отлагане. А кога точно, ще обсъдя с Лес и Чък. Предпочитам да минат двайсет и четири часа в Перу, преди по петите ми да пристигне цяла армия други кореспонденти. — И продължи: — Затова започваме веднага и ще работим цяла нощ, за да сглобим всичко. Събери цялата група на съвещание. — Партридж погледна часовника си: беше 3,15 следобед. — Нека да бъде в пет часа.

— Слушам! — засмя се Рита, доволна, че ще се действа.

В същия момент иззвъня телефонът на бюрото. Рита вдигна слушалката и след като отговори, закри микрофона с ръка и се обърна към Партридж:

— Същият човек, дето те търси цял ден. Хари пое слушалката.

— Хари Партридж слуша.

— Не споменавайте името ми никъде в този разговор, ясно ли е? — Думите оттатък звучаха приглушено, като че ли нарочно, но Партридж позна гласа на адвоката, защитника на организираните престъпници.

— Да, ясно.

— Нали ме познахте?

— Да.

— Обаждам се от уличен автомат, за да не ни подслушват. И още нещо: ако ме споменете като източник на онова, което ще ви кажа, ще се закълна, че лъжете, и ще го отрека, разбрахте ли?

— Напълно.

— Поех голям риск да открия някои неща и ако се разбере за този разговор, това може да ми струва живота. Така че като затворя телефона, ще смятам дълга си към вас изплатен завинаги. Разбрано?

— Разбрано.

Другите трима в малката стая млъкнаха с приковани погледи в Хари, докато приглушените думи, разбираеми само за него, се редяха в слушалката.

— Някои мои клиенти имат връзки с Латинска Америка.

По-точно с търговията с кокаин, помисли си Партридж, но не го каза.

— Както вече ви казах сутринта, не биха си цапали ръцете с онова, за което ме питахте, но до ушите им стигат други неща.

— Разбирам — каза Партридж.

— Така че информацията ми е желязна, за което гарантирам. Хората, които търсите, са изведени от САЩ със самолет още миналата събота и сега са държани в плен в Перу. Чухте ли ме?

— Чух — отвърна Партридж. — Мога ли да задам един въпрос?

— Не!

— Само едно име — помоли се Партридж. — Кой е отговорен за всичко? Кой ги държи?

— Дочуване.

— Моля ви, почакайте. Добре, не искам да ми казвате името, само това направете: ще ви спомена едно име и ако греша, дайте ми сигнал за отрицание. Ако съм прав, не казвайте нищо. Съгласен ли сте?

Настъпи пауза.

— Казвайте бързо.

Партридж си пое дълбоко дъх, преди да изговори:

— „Сендеро Луминосо“.

На другия край на жицата последва мълчание. После се чу щракването на окачената слушалка.