Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Evening News, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

„Интерпринт“, София, 1992

Художник Александър Алексов

Коректор Людмила Стефанова

ISBN 954-8026-05-8

Печат: ДФ „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

3

След три пълни дни разследване групата за бързо реагиране на Си Би Ей бе отбелязала вече значителен успех. В Ларчмънт, щата Ню Йорк, със сигурност установиха, че търсеният колумбийски терорист Улисес Родригес е един от похитителите на тримата Слоун и вероятно водач на цялата банда.

В неделя сутринта в Си Би Ей пристигна копие от рисунка с молив на Родригес, направена двайсет години преди това от един негов състудент в Калифорнийския университет в Бъркли. Продуцентът Карл Оуънс, който бе открил името на Родригес чрез Богота и емиграционната служба на САЩ, лично получи рисунката и замина с нея за Ларчмънт. Придружаваха го снимачен екип и спешно извиканият нюйоркски кореспондент. Под обектива на камерата кореспондентът показа шест снимки на Присила Риа, пенсионираната учителка, която бе станала свидетелка на отвличането пред супермаркета „Гранд Юниън“. Едната снимка бе на рисувания портрет на Родригес, а другите пет бяха взети от досиетата на хора с подобни черти. Учителката без колебание посочи истинския Родригес.

— Ето го! Той се провикна, че снимали филм. Тук на снимката е по-млад, но човекът е същият. Навсякъде бих го познала. — И добави: — Стори ми се, че той им бе водачът.

Още никой не знаеше, разбира се, че Родригес бе използвал името Мигел, а по време на полета до Перу се бе казвал Педро Паласиос. Но тъй като терористите винаги разполагаха с много имена, това не бе важно.

Четиричленната „група за бързо реагиране“ обсъди откритието късно в неделя на неофициално заседание. Присъстваха Хари Партридж, Рита Ейбръмс, Карл Оуънс и Айрис Евърли. Оуънс, който имаше пълното право да е доволен от напредъка си, поиска новината да бъде включена в емисията на вечерния информационен бюлетин в понеделник. А когато Партридж се поколеба, настоятелно взе да го увещава.

— Виж какво, Хари, още никой няма това. Преднината е наша. Съобщим ли го утре, всички ще го вземат от нас и „Ню Йорк Таймс“, както и „Вашингтон Пост“ ще ни признаят заслугата, колкото и да не им е приятно. Но ако се бавим и изчакваме, ще се разчуе за Родригес и ще загубим авторските си права. Нали знаеш как се разпространява мълвата. Онази жена в Ларчмънт може да каже на някого и така ще тръгне. Дори някой от нашите може да се изпусне, а не е изключено да по-дочуят и от другите компании.

— И аз съм на това мнение — намеси се Айрис Евърли. — Искаш утре да правя втората емисия, Хари, а освен Родригес други новини нямам.

— Знам много добре — отвърна им Партридж. — И аз мисля да го пуснем, но има и причини да изчакваме. Предпочитам да реша утре.

Никой не можеше да му възрази.

Партридж бе взел едноличното решение да уведоми Крофърд Слоун за новия развой. Кроф, мислеше си той, е в такава агония, че всяка крачка напред, дори и не достатъчно голяма, ще му донесе облекчение. И макар да беше вече десет часът вечерта, той реши лично да посети Слоун. Не биваше да използва телефон, защото ФБР подслушваше всички разговори с дома на Слоун в Ларчмънт, а Партридж още не искаше да им даде новите сведения.

По телефона във временния си личен кабинет той поръча кола на компанията с шофьор да го чака пред главния вход.

— Благодаря ти, че дойде, Хари — каза Крофърд Слоун, след като изслуша съобщението на Партридж. — Ще го обявиш ли утре по телевизията?

— Не съм сигурен. — И Партридж му изложи съображенията си „за“ и „против“, след което добави: — Искам да ми отлежи до утре.

Седяха на чаша във всекидневната, където само преди четири дни — спомни си Слоун, натъжен — бе разговарял с Джесика и Никълъс вечерта след работа.

Един агент на ФБР бе изгледал въпросително Партридж на влизане. Тази вечер той заместваше Отис Хавилок, който се бе прибрал у дома при семейството си. Но Слоун плътно затвори вратата към коридора и двамата журналисти разговаряха тихо.

— Както решиш — каза Слоун. — Ти имаш най-вярна преценка. Смяташ ли, че е разумно да заминеш за Колумбия?

Партридж поклати глава.

— Още не, защото Родригес е наемен убиец. Действал е из цяла Латинска Америка и Европа. Трябват ми повече сведения. И по-специално за мястото на тази операция. Утре отново ще задействам телефоните. Другите ще направят същото.

Партридж възнамеряваше да телефонира преди всичко на онзи адвокат, защитаващ често организирани престъпници, с когото бе разговарял в сряда, но който още не му се бе обадил за отговор. Инстинктът му подсказваше, че щом е действал в САЩ, Родригес не може да не е във връзка с някого от тукашните мафии.

Като се сбогуваше с Партридж, Слоун сложи ръка на рамото му.

— Приятелю мой — каза той развълнувано, — убеждавам се, че единствено ти би могъл да ми върнеш Джесика, Ники и татко. — И след кратко колебание продължи: — Знам, че не винаги сме били близки приятели, нито дори съюзници, и ако аз съм виновен за това, съжалявам. Но независимо от всичко, знай, че залагам на теб за най-скъпото, което имам на този свят.

Партридж потърси думи да му отговори, но не намери. Само кимна няколко пъти, докосна Слоун по рамото и му каза: „Лека нощ“.

* * *

— Накъде, мистър Партридж? — попита шофьорът на Си Би Ей.

Наближаваше полунощ и Партридж, уморен, отвърна:

— До хотел „Интерконтинентал“, моля.

Отпуснат на седалката, той си спомни последните думи на Слоун и си каза, че знае много добре какво значи да си загубил или да има опасност да загубиш някого, когото обичаш. Самият той го бе изпитал за първи път, много отдавна, с Джесика, макар че обстоятелствата тогава не можеха и да се сравняват с отчаяното положение на Кроф сега. А после и с Джема… Не! Няма да мисли тази вечер за Джема. Спомените за нея го навестяваха така често напоследък… сякаш винаги идваха с умората… и неизменно съпътствани от болка.

Наложи си да се съсредоточи върху Кроф, който заедно с Джесика в този момент страда и за сина си. Партридж не знаеше какво е да имаш дете, но предполагаше, че сигурно е непоносимо да го загубиш, най-непоносимото може би от всичко. А той и Джема толкова много искаха да имат деца…

Въздъхна… О, скъпа Джема!

Предаде се… остави спомените да го носят назад със скоростта на плавно движещата се кола, наближаваща Манхатън.

* * *

Винаги след това, след скромната брачна церемония в Панама, когато той и Джема стояха пред мировия съдия в дълга памучна риза и даваха кратките си клетви за вярност, Партридж живееше с убеждението, че простичките церемонии вещаят по-добър брак, а пищните зрелища най-често завършват с развод. Признаваше, че е предубеден от собствения си опит в това отношение. Първият му брак в Канада бе започнал с тържествена „бяла сватба“, с шаферки, неколкостотин гости и църковен хор, за които най-много настояваше майката на булката. После нещата просто не потръгнаха, за което Партридж съзнаваше, че е виновен поне петдесет процента, така че тържественото обещание „докато смъртта ни раздели“ бе съкратено на една година по „взаимно споразумение“ — този път пред съда.

Докато бракът с Джема — водещ невероятното си начало от борда на папския самолет — укрепваше едновременно със засилването на любовта им, Партридж не помнеше да е бил по-щастлив.

Продължи да работи като кореспондент на Си Би Ей в Рим, където чуждестранните журналисти си живееха царски, по думите на един негов колега от Си Би Ес. Почти веднага след полета с папата двамата с Джема си намериха жилище в един дворец от XVI век, разположен между площад Испания и Фонтана на Треви. Имаха осем стаи и три балкона. По онова време телевизионните компании харчеха пари, без да мислят за утрешния ден, и кореспондентите наемаха за тяхна сметка каквито квартири си пожелаят. После бюджетът взе да изтънява и скъперниците финансисти отпускаха пари само за най-насъщната жилищна площ. Но тогава, оглеждайки първия им дом, Джема бе заявила: „Хари, любов моя, тук е истински рай! А аз ще те заведа на седмото небе.“ Което и направи.

Джема имаше дарбата да дарява смях, радост и любов към живота. Беше изобретателна домакиня и превъзходна готвачка. Скоро Партридж се убеди, че тя не умее единствено да пести пари и да води семейния бюджет. Тъй като беше слаба по математика, обикновено надписваше сумите в чековете, така че винаги беше в конфликт с банката им. „Хари, съкровище мое, се оплака тя след поредната строга лекция от директора, банкерите са безмилостни. Те са… как му казвате на английски?“ Развеселен, Хари предложи: „Да не искаш да кажеш, че са твърде пресметливи?“ — „Колко си умен! Точно така, много пресмятат“ — решително ги осъди Джема.

Партридж намери лесно разрешение: просто пое в ръцете си финансите на семейството, което бе скромната му отплата за толкова много приятни преживявания. Другият проблем с Джема изискваше по-деликатен подход. Тя обожаваше коли, притежаваше една съборетина, „Алфа Ромео“, и като истинска италианка я караше все едно, че не е нейна. Понякога, седнал от дясната и страна в нейната „Алфа“ или в своето „БМВ“, което тя също обичаше да кара, Партридж затваряше очи и чакаше да се случи най-лошото. И всеки път, когато се разминаваха с него, той се сравняваше с котката, загубила поредния от деветте си живота.

Беше стигнал до четвъртия, когато събра кураж: да попита Джема дали не би се отказала от шофирането завинаги. „Защото твърде много те обичам — увери я той. — А когато не съм тук, сънувам кошмари и умирам от страх, че като се върна, ще те намеря ранена от катастрофа.“

„Но Хари — недоумяваше Джема, — аз съм толкова разумен шофьор.“

Партридж не искаше да спори повече и макар да повдигаше въпроса от време на време, реши да се съгласи с Джема, че тя е добър шофьор, а самият той е направо невротичен.

Mio amore, щом забременея, няма повече да карам кола. Кълна ти се.

С това му напомни колко много искаха и двамата да имат деца. „Поне три“ бе обявила Джема малко след сватбата им и Партридж нямаше нищо против.

Междувременно той често напускаше Рим по задачи, възложени му от Си Би Ей, и в началото Джема продължи да работи като стюардеса. Скоро обаче стана ясно, че почти няма да могат да се виждат, защото често се случваше Партридж да се върне, когато Джема е на полет, а в други случаи ставаше обратното. Тогава Джема реши, че и за двамата ще е по-добре, ако спре да лети.

За щастие, щом съобщи това в „Алиталия“, компанията й намери работа на земята, и то в Рим. Двамата с Партридж бяха във възторг и прекарваха много повече време заедно.

Обичаха да обикалят Рим, да откриват тайните на хилядолетната му история, за която — скоро откри Хари — в ума на Джема съществуваше цял справочник.

Знаеш ли, Хари, император Август е бил доведен син на Юлий Цезар и създал пожарна команда от роби. Но веднъж не могли да загасят един голям пожар и тогава той решил да се откаже от робите, а на тяхно място да вземе свободни граждани. Те се оказали много по-добри. Това е, защото свободният човек върши нещата по собствено желание.

„Вярно ли е говориш?“ — усъмни се Партридж, а Джема само се усмихна, но за голяма изненада по-късно той установи, че разказаното от нея наистина се е случило през шести век преди новата ера. А впоследствие, когато ООН свика симпозиум за човешките свободи в Рим, на който Партридж бе акредитиран, той ловко вмъкна и примера с пожарникарите на император Август в информацията си за Си Би Ей.

Сикстинската капела, в която избират новия папа, е назована така по името на папа Сикстий IV. Той разрешил в Рим да има публични домове и един от синовете му бил от собствената му сестра. Трима от синовете си направил кардинали.

А прочутото испанско стълбище на Пиаца ди Спаня не би трябвало изобщо да се казва така, ами „френско стълбище“. Защото французите дали идеята, а за построяването на площада завещал пари един французин. Само че наблизо е испанското посолство, без испанците да са имали нищо, ама нищо общо с това стълбище.

Когато работата и времето им позволяваше, Партридж и Джема предприемаха пътешествия било до Флоренция, Венеция или Пиза. Когато се връщаха веднъж от Флоренция с влак, Джема бе много пребледняла и няколко пъти ставаше да отиде до тоалетната. А когато Партридж я попита разтревожено какво й е, тя махна с ръка.

Сигурно е нещо от храната. Не се притеснявай.

Като слезе от влака в Рим, Джема изглеждаше добре и на следващия ден Партридж отиде, както обикновено, в кореспондентското бюро на Си Би Ей. А когато се върна вечерта у дома, с изненада намери миниатюрна чинийка до приборите си за вечеря и в нея — ключовете от „Алфа Ромео“-то на Джема. На недоумението му Джема отвърна с усмивка:

Нали ти бях обещала.

За миг той беше озадачен, после си спомни какво му бе казала за шофирането и нададе радостен вик от любов. В очите на Джема имаше сълзи от щастие и те се целунаха, силно прегърнати.

Седмица по-късно Партридж бе уведомен от Си Би Ей, че прекратяват мандата му в Рим и го изпращат на по-важен пост — в Лондон. Първата му мисъл беше как ли ще реагира Джема на тази промяна. Но нямаше причини да се безпокои.

Прекрасна новина, Хари — възкликна тя. — Обожавам Лондон. Летяла съм дотам с „Алиталия“. Чудесничко ще си живеем двамата.

* * *

— Пристигнахме, мистър Партридж.

На Партридж му се струваше, че бе затворил очи в колата само за миг, но като ги отвори, видя, че са стигнали до Манхатън и бяха спрели пред хотел „Интерконтинентал“ на Четирийсет и осма улица. Той благодари на шофьора, пожела му „лека нощ“ и влезе. В асансьора на път за стаята си осъзна, че вече е понеделник. Започваше съдбоносна седмица.