Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mahound, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2008)
Корекция
maskara (2008)

Издание:

Издателска къща „М — Л“

История

  1. — Добавяне

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Съмнения. Нападението. Убийството на сър Базил. Лейди Мери охранява Рори. Бягството. Истината.

Може би защото бе спал дълбоко предната нощ, може би защото не чувствуваше физическа умора, след като бе лежал целия ден, а може би защото не бе свикнал да спи сам, без меката гъвкавост на женско тяло до себе си, а може би защото нервите му бяха напрегнати, не можеше да забрави положението си. Не можа да заспи, а се мяташе и въртеше в тясното легло, без да намери покой. Проследяваше времето по дрънкането на камбана в града, която отчиташе безкрайното минаване на часовете в тъпи, механични изброявания. Прочете девет удара, после изброи десет и ето че започваха единадесетте.

Вечерята, която Спигът му беше донесъл — Елмира не дойде вечерта и той се зачуди дали е потърсила Файал — беше богата, но той пак изпитваше глад и се измъкна от леглото, припомняйки си за една коричка хляб, която не беше изял. Остана доволен, че е по-голяма, отколкото мислеше, и я занесе в леглото, сядайки на ръба да я сдъвче.

Значи Елмира наистина обичаше Файал. Поне така му бе казала лейди Мери, а нейният вид го беше потвърдил. Влюбена във Файал, а не в него? Невъзможно! Е, да, трябваше да си признае честно, много жени биха могли да се влюбят във Файал. Но не и Елмира! Тя беше негова собственост, винаги бе била и винаги ще бъде. Ха, че тя бе дори майка на неговия син. Как тогава ще се влюби във Файал? Той никога не би се усъмнил в нейната лоялност към него, а какво беше лоялността, ако не друга дума за любовта?

Да, той я желаеше. И все пак, щом почнеше да си припомня различни сцени с нея, съзнаваше как бялата и златиста красота на лейди Мери по някакъв свой път изтикваше мургавата красота на Елмира. Мери на колене пред него, разделена от желязната решетка, унизяваща себе си. Залутан в спомените, той почти забрави къде се намира. Мракът скри стените на килията му и само една бледа светлина очертаваше решетката на вратата. Колко дълго преседя, залутан в мислите си, не знаеше, но ето че бавно се върна към света на реалното.

Върна го глъчка от крясъци. Беше някъде надалеч, едва доловима, но постепенно нарасна, докато избухна непосредствено пред резиденцията. Настоятелните викове на разгневени мъже се процедиха през листата на лозата на прозореца на килията му. Чу да се произнася собственото му име с гневен крясък и резки писъци. Чу как искат живота му и потръпна. Припълзя в един ъгъл на килията сякаш да се запази от крясъците, идващи отвън. Килията ли? Как би могла да го предпази тя от тълпата? Благодари на някакъв далечен, незнаен бог, независимо дали той се казваше Господ или Аллах, че не е изложен на този гняв в уязвимата отвсякъде клетка. Тук поне имаше стабилни стени и за пръв път той бе доволен от здравата решетка на килията.

Врявата бе прекъсната от мускетен залп, а след това виковете се подновиха още по-интензивно. Той притаи дъх след изстрелите, изчаквайки да чуе стенания сред тълпата и след като такива не последваха, разбра, че войниците са стреляли над главите на тълпата, само за да ги сплашат. Сред врявата и суматохата той непрестанно чуваше името си, украсено с такива епитети, че неволно се сви още по-ниско, жадуващ да покрие лицето си с нещо. Нямаше съмнение — тълпата беше обезумяла. Всеки мъж в тази невидима сган го обвиняваше в убийството на Мери Фортескю и нито един от тях не се отказваше да го разкъса на парчета, за да отмъсти за нейната смърт.

В дългия коридор се появи светлина и той чу бързото тракане на тежки ботуши. Повдигайки глава, видя Спигът да търчи и чу тракането на тежката решетка, когато той затръшна вратата в края на коридора. Изведнъж почувствува облекчение. Тя беше още една бариера между него и тълпата. Очевидно Спигът бе дошъл навреме, тъй като виковете станаха съвсем близки и се разнесоха край самата решетка.

— Дайте ни копелдака — убиец!

— Бесилото е много добро за него!

— Ще му натъпчем задника с барут и ще взривим гадината!

— Откъснете му яйцата и ги натъпчете в устата му! Откъснете му всичко и накарайте копелето да си го изяде!

— Какво направи на мисис Фортескю? Никой няма да бъде спокоен, докато той бесува насам!

— Хайде, Спигът, пускай ни при него, иначе и теб ще пратим по дяволите.

Отекна изстрел. Гърмежът бе последван от свистенето на куршум, който рикошира от едната страна на коридора в другата.

Спигът захвърли свещта и стъпка пламъка, оставайки ги в мрака. Рори чу забързаните му крачки по коридора. За миг се бе почувствувал в безопасност при наличието на сержанта. Сега не оставаше нищо между крещящата, заканваща се сган отвън, с изключение на двете залостени с решетки врати и той разбра с нарастващ ужас, че те не биха могли да го опазят.

— Дайте един дънер, хора! Един дънер! — демонстрираше водачеството си някакъв самозван командир.

— Да разбием вратата!

— Хайде, момчета, всички заедно! Не могат да ни спрат тези проклети железа!

— Но те ще ви спрат! — Откъде дойде гласът, Рори не можеше да каже, но беше близо до него. Говореше с авторитета и културния говор на човек от аристократичния квартал на Лондон, Мейфеър. Нейде в изплашената си памет той чувствуваше, че го е чувал и преди. Гласът продължи: — Разпръснете се! Няма да поверим закона в обикновени ръце като вашите. Това е част от Англия, момчета, и ще вършим делата както следва. Мъжът ще бъде изправен пред съдебни заседатели от лордовете. Ако е виновен, ще бъде наказан. Давам ви честната си дума за това. Сега се разпръснете и си вървете по къщите. Оставете работата на мен. Ще има правосъдие.

Рори позна гласа. Беше сър Базил, застанал в мрака извън килията. Рори пропълзя по пода и сграбчи решетката. Търсещата му ръка напипа чифт обувки с токи и пропълзя по един тънък, облечен в коприна глезен. Самото докосване на чужда плът му вдъхваше увереност, въпреки че виковете на прага не преставаха.

Чу се нов изстрел.

Той не рикошира към стената. Рори почувствува как глезенът се придвижи, после се изви и нечие тяло се сгромоляса на пода, чиито гърди се задъхваха да си поемат въздух.

За втори път се появи светлина и по стълбите се разнесе грохота на тежки ботуши. Този път Спигът носеше фенер и зад него вървяха войници с блещукащи на гърба си байонети.

Спигът тръгна напред по коридора с насочен мускет. Спря се пред простряната фигура на сър Базил. На бледата светлина Рори можа да види ярко кърваво петно по набраната батиста на ризата на стареца, което се разпростираше по искрящия чер атлас на палтото му.

— Застреляли сте губернатора, хора, и бог да е на помощ на копелето, което е сторило това! — Спигът се прицели и се канеше да стреля в тълпата, но се поколеба, после свали мускета. — Може да убия някой невинен. Махайте се, негодници, вървете по дяволите, гадини такива. Прибирайте се по домовете си! Убит е един английски губернатор! Ами че това е все едно да убиеш самия крал. Ще открием кой е стрелял и той ще потанцува на въжето, тъй както мислехте да окачите този тук. Разкарайте се!

— Старият тъпак е мъртъв — извика някой, — но ние сме дошли за гадното копеле, което уби мисис Фортескю.

— И няма да по получите, — изрева Спигът. — Няма да поставите нито един от мръсните си пръсти върху него. Ще застрелям всички ви, ако не се разкарате оттук! — Той пак вдигна мускета, заедно с войниците зад него, без да им заповяда това. Извивайки глава, Рори видя ревящите лица и размаханите ръце през решетката в дъното на коридора.

Всички разбраха, че Спигът не си играе. Постепенно юмруците се отпуснаха, ръцете се издърпаха назад и кряскащите уста се издърпаха в мрака, ала не затихнаха и заплахите продължиха.

— Ще го пипнем, Спигът, каквото и да правиш.

— Той я уби. Кръв за кръв.

— Кръв вече се проля. Повече от достатъчно за тази нощ. — Спигът сигнализира на хората зад него да пазят вратата и сведе мускета си, когато коленичи на пода до сър Базил.

— Не беше лош човек — обърна се той и погледна към Рори. — Ти може да си гаден убиец. Господ знае дали си виновен, или не, но според него даваше ти се възможност да докажеш невинността си. Не е безопасно да те държим тук, нито пък е безопасно да те поставим в клетката. Какво да те правя.

— Кого? — пристъпи лейди Мери, сменила роклята си е тържествена, блестящо черна, попадайки в кръга от светлина. — Кого? — повтори тя посочвайки трупа на сър Базил.

— Той е мъртъв, милейди — свали сплесканата си фуражка Спигът и падна на колене. — Беше застрелян. Сега те се разкараха, измъкнаха се като песове с подвити опашки, и мисля, че тази нощ пак ще се върнат. Нищо не можем да направим за него вече — посочи той към сър Базил.

— Разпоредете се да го изнесат горе и да го положат в леглото му. — Тя се замисли за миг. — Сигурно има някой в този проклет град, който се разпорежда с мъртвите.

— Баба Уидърс.

— Тогава пратете за нея. И му поръчайте ковчег.

— Да, милейди. — Спигът бе така облекчен да получава заповеди от висшестоящите си, че не я попита, макар че за миг се поколеба: — Но какво ще правим с него? — Само кимна в посока към Рори.

— Ще трябва да го скрием. Аз ще поема отговорността за него, докато ви няма. Имате ли белезници?

— Имаме, мадам. Също и окови за краката.

Тя се замисли за миг, избягвайки очите на Рори.

— Качете го горе. Няма къде да избяга. После донесете белезниците и оковите. Сложете му ги и ми дайте ключа. Горе имам пищов. Ще остана да го пазя. Поемам отговорността да не избяга разбойникът. Отсега нататък, сержант, вие ще получавате заповеди от мен.

— Да, милейди.

— Тогава побързайте. Отключете вратата на килията и го заведе горе. Мога да го скрия в избата — там прозорците са високи и с решетки и той ще бъде пазен, ако се върнат.

— Каквото и ще сторят, непременно ще го сторят, милейди.

Спигът заобиколи трупа на сър Базил на пода и пристъпи към вратата на килията на Рори. Ключът изскърца в ключалката и пръстите му оградиха китките на Рори с белезници.

— Само да помръднете, аверчето ми, и ще ви пусна няколко сачми в главата. — Изтласка го Спигът от килията и го изправи с лице към стената. Рори почувствува опряното му в ризата дуло. Спигът нареди на войниците да вдигнат трупа на сър Базил и го изнесат горе. Те тръгнаха по тясното стълбище, следвани от лейди Мери, която най-после бе решила, че няма да е зле, ако се покаже малко наскърбена и покри лицето си с дантелата. Рори, с опрян в гърба си пищов на Спигът, вървеше най-отзад.

На двора процесията се раздели, като тези, които носеха трупа, заизкачваха ново стълбище, докато лейди Мери продължи към кухнята. Спряха се пред голям килер в най-отдалечената част на патиото. Спигът отвори една от високите врати и след известно тършуване измъкна белезници и окови. Щракна ги на китките и глезените на Рори. Канеше се да пусне ключовете в джоба си, когато лейди Мери, продължавайки да се преструва на скърбяща, протегна ръка.

— Аз ще взема ключовете, Спигът, — прибра ги тя в белите гънки, които граничеха с деколтето на роклята й, като примигна леко, когато студеният метал я докосна. — Сега пищовът. Той е на бюрото на сър Базил, в кабинета му. Зная чудесно как да го използувам, ако той помръдне. Ще му дам порцията олово, която вие му обещахте преди малко.

Спигът се сащиса, но когато отмина, Мери се наведе и прошепна на ухото на Рори:

— Довери ми се, любими.

Спигът се върна и й подаде пищова. Един поглед го увери, че Рори е в сигурни ръце. Отвори вратата в края на коридора, който водеше към кухнята. Една свещ мъждукаше на дългата маса.

Мери посочи на Рори един стол.

— Не е нужно да го заключвате в килера — каза тя. — По-добре е да бъде тук, където мога да го наблюдавам, докато се върнете. Ако чуя вълнения навън, ще го скрия вътре.

— Няма ли да бъде по-добре да го прикова към масата, милейди?

— Не, ще мине и без нея. — Тя седна срещу Рори с насочен пищов. — А сега, Спигът, има куп неща, които искам да направите, а не мога да се доверя на никой друг, както на вас.

— Благодаря ви, милейди. — Той се изпъчи и вирна глава.

— Най-напред, знаете ли къде спи моята прислужница Елмира?

Той кимна.

— Идете и я събудете. Искам да й дам нареждания за дрехите, с които трябва да облече клетия сър Базил.

Той пак кимна.

— После доведете онази баба. Кажете й да дойде веднага и да се занимае с моя съпруг.

Ново кимване.

— Доведете я сам, за да сте сигурни, че ще дойде. Може би старата вещица ще се побои да дойде тук посред нощ.

— Непременно.

— След като я доведете тук… — Изведнъж лейди Мери спря и огледа внимателно Спигът. — Всъщност къде живее тя?

— На около половин час път с кон, милейди, но ако я доведа тук, ще мине повече време, защото тя ще трябва да ходи пеша.

— Не бързайте, но гледайте непременно да я доведете. Ще трябва да го погребем още днес. След като я доведете, искам да отидете у кмета. Кажете му, че сър Базил е мъртъв и съобщете, че смятате мен за свой командир. Разбрано?

— Напълно, милейди.

— И разгърнете войниците си на вратата, която води към килиите долу. Отвън. Да ги вижда тълпата и да мисли, че затворникът е още долу, в случай, че решат да се върнат.

Той кимна.

— Вървете!

Изчака, докато чу стъпките му да затихват по плочките на патиото. Остави пищова на масата и се приближи до Рори. Взе лицето му в ръцете си, изви главата му назад и устата й жадно го потърсиха. Същите тези ръце опипаха мускулите му и заиграха с вкоравените му зърна. Отвори се врата и тя бързо го пусна, опасявайки се да не би Спигът да се връща. Беше Елмира, която влезе и затвори вратата след себе си.

— Пратихте да ме извикат, господарке?

Тя сложи пръст на устата си, като я подкани да дойде при нея.

— Файал? Къде е той?

— След всичко, което стана, господарке, той е в стаята ми.

Мери се усмихна.

— Всяко извинение е еднакво добро, но поне той е тук. Слушай сега внимателно. Разполагаме с малко време. Иди в стаята си и доведи Файал. Донеси ми също така една твоя черна роба и черния воал, който покрива лицето ти. И бебето. Върнете се с Файал колкото може по-бързо.

Елмира се измъкна от вратата, но хвърли изплашен поглед към окования Рори и към зловещия пищов на масата. Мери бръкна в деколтето и измъкна двата ключа. Необходими й бяха секунди да отключи оковите и белезниците. Рори се изправи и я сграбчи в прегръдките си.

— Корабът ти?

— Ако Файал е пратил известието, той е готов за отплуване.

— Тогава ми се довери. Нека бъда издаващият заповеди генерал в момента. Имаш достатъчно време да бъдеш мой господар и победител след това.

Вратата се отвори и влезе Файал с Елмира, която носеше бебето в ръцете си. Файал бе метнал през рамо дългата черна роба.

Без да проговори, Мери взе дрехата. Метна я през главата на Рори. Тя падна малко под коленете му, но никой не обърна внимание, че е къса. Замятайки покривалото, тя пристегна воала пред лицето му.

— По-добре да вървим пеш. Не биха ни обърнали внимание, както ако сме в тази проклета държавна карета. Файал, ти знаеш къде е корабът. Най-добре да не вървим всички заедно, затова тръгвай с Елмира и бебето — тя ги изтика към външната врата. — Ще ви последваме след няколко минути. Ако някой попита къде отивате, кажете, че сте тръгнали да доведете старицата, която подрежда мъртвите. Разбрахте ли?

— Да, господарке. Да се качим ли на кораба?

Тя кимна.

— Тръгвайте!

Те мълчаливо се измъкнаха от задната врата. Мери дойде до Рори.

— Да рискувам ли?

— Какво, мила?

— Скъпоценностите ми. Те са горе.

— В Саакс ще имаш повече скъпоценности, отколкото си виждала през живота си. Да се измъкваме час по-скоро.

— Да — съгласи се тя. — Отсега нататък само една скъпоценност е от значение. Тази, и тя е вече моя завинаги.

— Твоя е, Мери, твоя е.

— Тогава да тръгваме. И помни, Рори, ако ни спрат, остави аз да говоря. — Тя отвори задната врата бавно и се взря в мрака, после даде знак да я последва. Войниците бяха запалили малък огън край подземния вход и се бяха струпали край него. Заобиколи ги, скриха се в сенките на къщата и потънаха в по-дълбоките сенки на дърветата, ограждащи пътя. Излезли веднъж на улицата, те се придържаха към по-тъмната страна и черните им дрехи се сливаха със сенките.

На два пъти минаха покрай осветени кръчми, от които се чуваха остри пиянски свади. Заобиколи ги, като Рори се свиваше да изглежда колкото се може по-дребен и пристъпяше със ситна крачка. И двете бяха отминати без инциденти. Клиентите бяха премного заети, дори за да поглеждат навън. Най-после стигнаха до пустия път, който водеше към пристанището. Разстоянието не беше малко и им отне повече от час. Само веднъж срещнаха хора и групата, идваща към тях, съобщи приближаването си с пиянско пеене. Гъсталак от плантен им предложи закрилата на широките си листа и Мери се притисна в Рори, когато чу да споменават името му с проклятия и закани, но гуляйджиите отминаха.

След дълго напрегнато ходене, различиха светлините на „Шейтан“ и Рори с облекчение забеляза, че са повече, отколкото обикновено се използуват нощем, което означаваше оживление на борда. Когато стигнаха мостика, Рори различи фигурата на Тим до един фенер.

— Тими! — Рори придържаше Мери да изкачи мостика и скочи на палубата, развявайки като парашут черната си роба.

— Рори! — посрещна го Тими с отворени обятия, докато Рори разкъсваше воала, прикриващ лицето му.

— Джеху?

— Готов да отплава при първа заповед. Отливът започна. Пристигаш тъкмо навреме.

— Елмира и Файал?

— Тук са с детето.

— Тогава, Тими, скачай! Потегляме.

— Но…

— Не ми пробутвай никакво „но“, Тими. Направи го заради мен, заради обичта между двама ни, Тими, момчето ми. Едва не ме обесиха тази нощ. Само по милостта на бога и лейди Мери към тях.

Тим пристъпи към Мери и я измъкна от сянката в кръга светлина, хвърлян от корабния фенер.

— Господи! Ясмин! — Той се поколеба за миг. — Отивам, Рори. Отивам и ще уредя всичко за теб. Ще продам робите и всичко за теб.

— За нас, Тими.

— Ръката ти, Рори. — В очите му имаше сълзи.

— Имаш я, Тим, заедно със сърцето ми. Потърси помощта на Елфинстън. Бог да те благослови. Върви.

Тим забърза по мостика. Когато стигна до средата, гласът на Рори го спря:

— И, Тими…

— Да, Рори?

— Ако Мама пожелае да се върне в Африка с теб, доведи и нея.

— И Пени?

— В Африка те чака цял харем и един крал, който е кралица.

Тим изчезна в мрака, точно когато Джеху изкатери стълбата на задната палуба.

— Стори ми се, че чух гласа ти, Рори. Ти наистина си тук! Тревожех се за теб.

— Тогава продължавай да се тревожиш, Джеху, докато не стигнем открито море. Бързо да се измъкваме!

— Отделяй! — не изчака Джеху боцмана да надуе свирката си. — Отделяйте, момчета! Двайсет фунта стерлинги на всекиго, щом пристигнем в Африка, и безплатно пътуване оттам кой докъдето пожелае.

— Да, сър! — изрева екипажът.

Черната вода започна да се разширява и с всеки изминат фут Рори се чувствуваше все по-свободен. Платната се отпуснаха и издуха от лекия нощен бриз. Корабът зави и водата заудря по кила му. Рори взе лейди Мери в прегръдките си. Оскъдната светлина вече се претопяваше в мрака.

— Ясмин — прошепна в косата й.

— Мой господарю и повелителю — отвърна тя.

— Моя мила, моя скъпа, скъпа женичке. — Той издърпа черната роба, която вятърът усукваше около тялото му.

— Даже нещо повече съм от твоя мила и твоя скъпа — гъстите облаци се разкъсаха за миг и луната освети очите й.

— Какво повече би могло да има от взаимната ни любов, Мери?

— Нашият син, Рори.

Той я отблъсна, а устните му се свиха.

— Какво искаш да кажеш? Какъв наш син?

— Детето при Елмира не е нейно, а мое. Наше.

— Как така?

— Как ли? Всъщност, Рори, не беше много сложно. Ти посади семето, аз родих детето. Засаждането на семето беше най-малката работа. Износването също беше сравнително просто, но онези дълги дни на плътно пристягане, така че никой да не узнае! Ах, Рори, това беше сложното. Ала никой не узна. Детето на Елмира, което също ти беше посадил и което щеше да бъде дъщеря, се роди мъртво. Моето дойде почти едновременно и само Елмира бе край мен да ми помогне. Така че в случай, че пак трябваше да си изправя главата в Англия, то щеше да бъде дете на Елмира, въпреки жълтата си коса и бялата кожа. Сега мога да ти кажа, че е наше. Елмира ще потвърди. Най-после, за пръв път ще мога да дам на нашия син любовта, която той наистина заслужава.

Той я сграбчи в прегръдките си — меко, нежно, безстрастно, и притисна лице в нейното. Появиха се сълзи но дали те бяха негови или нейни, беше невъзможно да се узнае.

— Нов барон ъф Сакс — промълви той.

— Мили, нека кажем принц на Саакс, защото там бих желала да бъде нашият дом.

— Иншаллах! — поведе я внимателно Рори към каютата си.