Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mahound, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2008)
Корекция
maskara (2008)

Издание:

Издателска къща „М — Л“

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Рори разширява търговията. Смола и индиго. Неочаквана среща с лейди Клевердън — принцеса Ясмин или Мери Олбани. Отново Елмира.

Рори се върна с неразположения Тим на „Шейтан“ и намери Джеху да обядва сам под един навес на задната палуба. Робите, които сега се радваха на свободата на средната палуба през деня поради нетърпимата задуха в трюма, спяха, облегнати на перилата, или разговаряха на малки групички. Джеху извика с ръка Рори и Тим, които седнаха край масата, доволни от сянката на навеса след горещия пек по време на пътуването. Рори се впусна да му разкаже случилото се и за намерението си да свали товара от кораба и да ги откара в Мелроуз, докато дойде време за продажбата.

— Яли ли сте? — попита Джеху след като одобри плановете на Рори.

Рори поклати глава. Бе възнамерявал да вечеря с Мери, но бе огладнял от работата през деня, а и Тим в сегашното си състояние се нуждаеше от храна. Реши да похапне и прие поканата на Джеху. Без да се усмихва, със сериозно както винаги лице, Джеху бутна една дървена паничка към Рори. Тя бе пълна с лепкава, черна материя.

— Какво е това? — погледна Рори и се намръщи. — Очакваш да ям от тези дяволски местни храни ли, Джеху? Ако е шега, съвсем неподходящо е да си играеш с изгладнели хора.

— До края на живота си ще ядем това, надявам се. Златото, което тази работа може да ни донесе, би купило всяка храна, която си пожелаем. Виж, Рори! Какъв товар имаше предвид за обратния курс към Гори?

Рори сви рамене. Не беше мислил чак толкова надалеч.

— Може би захар, може би ром.

Джеху го изгледа тъй, сякаш не очакваше да открие ум в главата на Рори.

— Захар? За какъв дявол им е на арабите захар, освен може би няколко лъжици да си подслаждат идиотския ментов чай? Колкото до рома, те го пият само скришом. Не, Рори, тук има нещо, с което можем да натрупаме състояние и което няма да ни струва дори един меден цент. Знаеш ли какво е това?

Рори огледа съдържанието на купчинката и я прехвърли на Тим, клатейки глава в неведение.

— Чиста смола — насочи пръст към купичката Джеху. — Помниш ли защо се забавихме в Танжер — за да изкараме „Шейтан“ на кила и да го натъпчем с калчища. Знаеш ли защо? Защото нямаха смола, а там тя се намира рядко. Е, добре, това е смола и тук е единственото място на света, където я има толкова много, че не знаят какво да я правят. Можеш да вземеш колкото си искаш безплатно.

— Как ще я прекараме? — попита Тим.

— Всемогъщи боже! Виж там долу — Джеху посочи към полегналите на средната палуба негри. — Говорите, че искате да възстановите състоянието им. Двуседмично мъкнене на смолата в торби и транспортирането й ще доведе всеки мъжкар в такова добро състояние, че мускулите му ще изпъкнат. Тогава можеш да ги продаваш.

— Сигурен ли си, че ще има пазар за това в Гори? — Рори мушна пръста си в купичката.

— Ясно е, че не си бил много по море, Рори. Какво ще кажеш, Тим? Ти трябва да знаеш. Бил си моряк.

— Струва колкото теглото си в злато, Рори. Всички кораби ще пожелаят да се изкарат на док и да бъдат смазани, като знаят, че го има. И ако, както казва Джеху, няма да ни струва нищо, освен кирията на няколко волски коли, ще бъде чиста печалба.

Джеху кимна утвърдително.

— И докато всичките ти роби се загладят и натрупат мускули, продай ги, ние ще сме натоварили кораба с най-ценния товар, който може да се закара в Африка. Три четвърти смола, а останалото също така много ценно.

— Какво?

— Индиго.

Беше ред на Рори да изгледа Джеху с пренебрежение.

— А за какъв дявол им е на арабите индиго?

— Как щеше да живееш, ако не бях аз да те уча? — засмя се Джеху. — Върни мислите си назад, Рори. Помниш ли, когато товарехме тези мъжкари в Танжер, че някои имаха сини петна на темето си, или не си забелязал?

— Като ми казваш, си го спомням — кимна глава Рори при спомена за особения синкаво черен оттенък на някои роби.

— Е, те са сини мъже — обясни Джеху. — Някои мъже в Африка наследяват старинни обичаи. Вместо да забулват жените, а мъжете не, именно големите мъжкари си крият лицата от скромност, а оставят жените си с открити лица. Наричат се туареги. Самите те не са негри, но имат негри роби и някои от нашите момчета идват оттам — от сините. Туарегите носят само сини джелаби и боята прониква от тях в кожите им. Техните роби носят същите сини дрехи. Индигото е най-добро от всички сини бои. Затова ще отделим част от трюма за индиго и ще го заменим с туарегите за нови негри. С товар от смола и индиго ще бъдем далеч по-добре от ливърпулските и бристълските роботърговци, натоварени с все едни и същи мъниста, огледалца и медни ведра. Ще имаме нещо, от което африканците наистина се нуждаят, не стока, която да задоволява самолюбието им.

Тим и Рори се съгласиха. Смола и индиго! Необикновен товар, обаче Джеху знаеше за какво говори, както Рори научи по-късно от Мери. Смолистото езеро, за което бе чувала, без да го е видяла, бе наистина местно чудо, интересно за посетителите и известно в Западните Индии като корабостроителен материал. Всъщност много кораби пристигали тук именно с тази цел.

Появи се Кту с момчето на Тим, Дарба, и им поднесоха нещо по-апетитно от палачинката, която им бе предложил Джеху. Получиха сладководна риба, фино изпържена в масло, печени картофи, салата от палмова сърцевина и за десерт — компот от портокали, банани и манго, поръсен с прясно смляно какао. После, за капак, кафе и пури.

Рори се извини и слезе в каютата си, като накара Кту да му донесе кана горещо кафе. Бе решил да не се среща с Елфинстън, а да отиде направо при Мери. Кту се беше научил да го обслужва и след избръсването Рори изтърка тялото си, за да свали натрупалия се прах и пот. После, с помощта на Кту, облече друг костюм. Малкото огледало го увери, че е готов за преглед. Намести набъбналостта на панталоните си, усмихвайки се при мисълта за Нашият Хари и предстоящата му работа, кривна шапката във форма на полумесец и излезе на палубата, кимвайки на Кту да го последва.

Бе наредил на каруцаря да се върне за него и човекът го очакваше пред западния навес на крайбрежния бордей. Когато стигнаха до къщата на Мери, главният салон не светеше и Файал не излезе да го посрещне. Като освободи каруцаря, Рори отиде до пътната врата и я намери заключена. На настоятелните му хлопания не отвърна никой.

Обърна се и изруга, че е отпратил каруцаря, чудейки се как ще се върне на кораба, когато един от горните прозорци се отвори и рамката му изскърца, въпреки очевидната предпазливост.

— Рори? — долетя шепот.

— Да, Мери. Какво се е случило?

— Върни се веднага! Ще ти отговоря. Бързо!

Той заобиколи къщата, газейки широките лехи и препъвайки се в грамадните повети. Когато стигна отзад, видя как една врата се отваря внимателно и забеляза Мери като едва доловимо светло петно в мрака.

— Оттук — прошепна тя като го дръпна вътре и затвори вратата, после я залости с желязното мандало, което вмъкна в двете конзоли. — Тихо! — предупреди го тя, улови го за ръката, поведе го към кухнята, а оттам по задното стълбище. Дори и галерията около патиото бе затъмнена и той не видя нито светлини, нито човек, докато не влязоха в нейната стая, ярко осветена с много свещи. Преди да затвори, тя го предупреди с пръст да потърпи.

— Какво се е случило? — попита той. — Нямаш ли работа?

Тя поклати глава:

— Случва се понякога в моята професия да изкарвам повече пари, когато не работя.

— Което показва, че не познавам добре професията ти, скъпа.

— Никой мъж не би могъл — усмихна се снизходително тя. — Проституцията е женска професия, мили Рори. Жените я практикуват и жените я разбират. Фунтовете и шилингите, които бих си докарала тази нощ, са нищо в сравнение със златото, което печеля в същата тази минута, а моите момичета се радват на почивката си. Клетият Файал е единственият, който работи тази нощ. Разбираш ли сега какво значи късмет?

Той поклати глава, неспособен да разбере.

— Добре, нека кажем така. Има една известна дама, чийто съпруг е три пъти по-стар от нея. Тя е млада, с гореща кръв, много богата и не харесва нищо повече от якия, здрав ръжен на един млад мъж, особено ако е така добре съоръжен като Файал. Затова щом успее да се измъкне, изпраща прислужницата. Прислужницата й, която едва изговаря някоя английска дума, ми донася бележка, в която пише, че мадам ще бъде тук в толкова и толкова часа. Милейди пристига, покрита от глава до пети във воал, и щом влезе, цялата работа се прекратява. Ако хилавият й съпруг отсъствува, тя остава до разсъмване. Заплаща добре и ме кара да обещая, че никой друг няма да влиза тук, докато я обслужват. Е, тази нощ наруших правилото, но и аз имам правото си на удоволствие като нея.

— А дамата? — в Рори се появи любопитство да узнае коя, в отдалечено място като тази колония, е развила буйни еротични вкусове. В него се бе загнездила и мисълта, че и той би могъл да я обслужи не по-зле от Файал, и то на сравнително по-ниска цена.

— Негово благородие губернаторът, сър Базил Клевердън — мисля, че вече ти споменах за него, който е наместник на Негово величество тук, а надхвърлил шейсетте. Върна се от Лондон преди около месец с двайсетгодишна съпруга. Истинска, съвършена красавица. Скоро тя узна за Файал. Прислужницата й, която е някаква тъмнокожа дивачка, но вълшебна на вид, срещна Файал при първото си идване тук и установи, че говори неговия език. Прислужницата каза на милейди и тя, която бе отегчена от сър Базил, си уреди да бъде обслужена от Файал. Оттогава щом губернаторът замине за Тобаго по работа, лейди Мери използува неговото отсъствие. За нея то стана нещо обикновено — не може вече да живее без него! Установих, че и тя говори същия език на Файал. Арабски, струва ми се.

Рори я изслуша с половин ухо. Не го интересуваха прегрешенията на някаква известна англичанка, изпитваща по-голяма склонност към черния питон на Файал, отколкото към незначителните възможности на своя съпруг. То беше нейна работа. И ако заплащаше на Мери за това, то беше работа на Мери, не негова.

Но имаше съвпадения, които го караха да обърне повече внимание на тази дама. Не много англичанки знаеха арабски. Освен това тази имаше прислужница, говореща езика на Файал, и беше, според думите на Мери, „тъмнокожа дивачка, но вълшебна на вид“. Не беше, не! Не беше възможно да е неговата лейди Мери. Но от друга страна, можеше и да бъде, а нейната прислужница можеше да е Елмира, макар че здравият разум го отхвърляше. Лейди Мери никога не бе изпитвала влечение към някой мъж, нито дори към Рори, който бе отнел девствеността й. Все пак той си припомни втората схватка с нея, когато тя се беше разменила с Елмира. Тогава тя го беше потърсила. Наистина, тя би трябвало да бъде доволна от действията му, които, доколкото си спомняше, бяха повече от обикновени. Суетността му отстояваше правата си. Щом не бе имала желание да разтвори пак краката си за него, едва ли би желала да стори това за Файал. Че пък и да му заплаща? Но все пак?…

— Рори? — полюбопитствува Мери. — Коя всъщност е тази англичанка? Ако си й хвърлил мерак, откажи се. Нашият Хари е мощен гренадир, ала не може да се сравни с Файал. Освен това ще ме накараш да ревнувам и бих загубила пари, ако решиш да й даваш безплатно това, което тя на драго сърце ми заплаща за Файал. Пък и няма да ти хареса. Тя е от онези високомерни, тънкоустни английски кучки, със златиста коса. Сякаш никога през живота си не е използвала нощно гърне — толкова наперена и високомерна. А отдолу е плоска и съвсем като нас останалите.

— А прислужницата й? Кажи ми нещо за нея.

— Черна, но дяволски красива.

Рори закрачи из стаята. Разбира се, че беше невъзможно. Лейди Мери и Елмира тук, в този забравен от бога край! Трябваше да разбере. Трябваше да се увери. Мери седна на пода, опряла глава на коляното му, и вдигна поглед към него, присвила устни и сбърчила вежди.

— Рори! Какво става? Призрак ли виждаш?

— Никакъв призрак. Но има нещо, което трябва да узная, нещо, в което трябва да се уверя. Здравият разум ми подсказва, че сигурно греша, и все пак трябва да видя тази англичанка и да се уверя.

— Познаваш я от по-рано?

— Възможно е.

— И си влюбен в нея?

Той поклати отрицателно глава така разпалено, че цялото му тяло се разтресе.

— Значи нямам повод да те ревнувам от нея?

— Никакъв. Ако е същата, което е твърде възможно, някога й отнех девството и оттогава тя смъртно ме мрази. Как мога да я видя, Мери, без тя да забележи?

— Не е трудно, гъсочето ми. Това е публичен дом, а една сводница не пропуска възможността да припечели някое почтено пени. Някои от мъжкарите, които идват тук, като стария сър Базил например, имат странни прищевки. Нужно им е да погледат, преди да бъдат готови.

— Като във „Фани Хил“?

— Четох за тази курва. Чиста аматьорка, сравнена с мен.

— Тогава?

— Ще ти кажа. Има една дупчица за гледане към стаята, в която е тя с Файал. Понякога я давам под наем. И ако е оставила свещите да горят, както обикновено прави, можеш добре да я огледаш. Но сигурен ли си, че това няма да промени нашите отношения?

Той й отвърна с целувка.

— Покажи ми, Мери.

— Добре. Не го ли направя, ще бъдеш изпълнен с напрежение и двамата с Нашият Хари ще ме разочаровате. Ела!

Предупреждавайки го да пази тишина, тя го поведе през тъмния коридор покрай една затворена врата, от която се прокрадваше тънък лъч светлина през прага, за да влязат в съседната стая. Тя присегна ръка в мрака и го дръпна към стената. Коленичиха двамата на едно легло и тя отстрани една картина от стената. Лъч светлина нахлу в стаята от една дупка, широка около инч.

Той надзърна, намествайки окото си върху светлия отвор. Стаята беше малка, с едно легло до насрещната стена. На него се беше изпънал Файал, гърчещ медната си плът върху белотата на чаршафа. Главата му се люлееше в бясна възбуда. Беше го яхнала жена с кожа като мляко и дълга руса коса, падаща като воал върху лицето й. Тя беше върху Файал и страстта й надминаваше неговата. Гърчовете на младежа очевидно усилваха насладата й.

Косата й, дявол го взел, косата й! Тя покриваше лицето така, че Рори не можеше да го види. Продължаваше да гледа, чувствувайки как слабините му набъбват, подканени от топлите пръсти на Мери, които се плъзнаха по изпъкналата материя на панталоните му. По стиснатите ръце на Файал и по извиващия се гръб Рори долови, че той е вече готов. Файал пое дълбоко дъх и простена заглушено. Стонът му се смеси с резкия писък на жената. За няколко секунди тя се задържа върху него неподвижна. После с усилие, което сякаш изсмука последната й капка сили, тя се освободи, претърколи се и се изправи, отдавайки последна оценка на облекченото тяло на Файал, като го опипа бавно с едната си ръка. Обърна се, загледана, без да съзнава, към Рори и вдигна разчорлената си коса над челото, поглеждайки, без да знае, Рори в очите.

Беше негов ред да изпъшка. За бога! Това беше Мери — лейди Мери Фиц Олбани, принцеса Ясмин, която бе видял за последен път, когато я заведе на борда на кораба в Танжер. И ако това беше Мери, значи Елмира е с нея, а с Елмира е неговият син, защото трябваше да бъде син!

Той се отпусна до Мери. Тя го сръга, връщайки го към реалността.

— Тази ли е, за която мислеше?

— Тя е.

— Искаш ли да погледнеш още?

— Не искам никога вече да я гледам. Но за мен е важно, че тя се намира тук. Трябва да я видя.

— Несъмнено ще бъдеш поканен в дома на губернатора. Вероятно вече се знае, че милорд барон ъф Сакс е в Тринидад. Разбира се, би могъл да я посетиш и непоканен…

— Тази дама и аз имаме много да си говорим. Но мисля, че ще трябва да изчакам с визитата. Точно сега имам много работа.

— Например каква, Рори?

— Да се разпоредя с робите.

— Уви, мислех, че съвсем друго ще искаш „точно сега“.

— Например, Мери?

— Да дадеш на Нашият Хари необходимото спокойствие след разстроилата го гледка.

Той й се усмихна в мрака.

— Е, след това не бива да се отказва на Нашият Хари. Току-що го разбрах.

Тя се надигна от леглото и протегна ръка. Преди да я улови, той хвърли небрежен поглед в другата стая. Лейди Мери се обличаше, без да поглежда към Файал. Бързаше. Е, нека! Той също бързаше. Смъкна се от леглото и на пръсти се измъкна от стаята, следвайки Мери по коридора. Трябваше да побърза, за да продължи с нея. А най-нетърпелив беше Нашият Хари. Колкото и да бързаше Рори, Нашият Хари все вървеше пред него. Непрестанно го предвождаше.