Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mahound, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2008)
Корекция
maskara (2008)

Издание:

Издателска къща „М — Л“

История

  1. — Добавяне

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Нож в гърдите на Мери Фортескю. В желязната клетка. Посещението на каретата. В затвора.

Вратата на спалнята беше широко разтворена, но въпреки задушната нощ капаците на единичния прозорец в стаята бяха здраво залостени и въздухът бе неподвижен и тежък. Бледата светлина, която нахлуваше откъм вратата, едва достигаше по-навътре от прага. Вътрешността бе изпълнена с мрак, който изглеждаше материален. Макар че бедрата на Рори продължаваха да пламтят от лютивата смазка и боя с пръчки и огънят в коремната кухина продължаваше да тлее, той ликуваше, докато опипваше пътя, прострял ръце, за да открие леглото. Със съзнанието, че отново е мъж — цялостен, готов и твърд — той захвърли дрехите си на пода. Не помнеше да е желал някога по-настървено и по-нетърпеливо жена, още повече при мисълта, че го очакваше съблазнителната и възбуждаща Мери. Отпусна се на леглото физически изтощен от изпитанието и не дотолкова все пак, за да присегне с ръка по гладкия чаршаф, където бе легнала Мери.

За голяма негова изненада ответно движение не последва. Сигурно е заспала, помисли той, макар че, доколкото познаваше Мери, не й беше в характера да заспи. Мъжкият му егоизъм му внушаваше, че трябва да е будна и нетърпелива да узнае резултатите от експеримента, на който го беше подложила. Но в крайна сметка, усмихна се самодоволно той, резултатите бяха толкова изумителни, че ще задоволят дори и нея. Тази схватка щеше да компенсира пропуснатия ден. Другата му ръка, присягайки надолу с горда самоувереност, потвърди, че никога не е бил по-способен, нито дори по времето, когато като наперен хлапак бе набучил първата си Мери край един плет. Като се отпусна, той се прилепи към спящото тяло на Мери и протегна ръка да обгърне гръдта й. Тя не се събуди, нито отговори с някакво движение, дори не прошепна името му и мълчанието й го засегна. В края на краищата тя бе уредила всичко, тя именно би трябвало да празнува с него, вместо да спи. Ръката му се премести от мекото зърно, което за негова изненада не реагира както обикновено при докосването му, надолу по каналчето между гърдите й. Попадна на нещо лепкаво, студено и желирано. Пръстите му се задвижиха бързо и уплашено, докато спряха в студената твърдост на стомана. Пръстите му опипаха дървената дръжка и потвърдиха най-големите му страхове — беше нож, дълбоко забит в гърдите на Мери.

— Мери! — Излезлият от гърдите му вик на ужас застина в гърлото и той осъзна, че не е издал писък, а дрезгав шепот. Пръстите му опипаха лицето, спирайки за миг на бездиханната уста. Надигна се на лакът, разтърси я и знаеше, че отговор няма да получи. Скачайки рязко от леглото, внезапно отвратен от трупа край него, той потърси в палтото си кремък и с треперещи пръсти успя да щракне чакмака, насили се да духне праханта и най-после тя се превърна в пламък. Светлината бе достатъчна да открие свещта на масичката до леглото. Запали фитила и остави пламъка да се извиси и разкъса мрака.

Светлината потвърди лошите му предчувствия. Мери беше мъртва. Лежеше настрани и оттатъшният край на леглото бе опръскан с кръв. Забитият в гърдите нож беше един от големите кухненски ножове с дървена дръжка. Едва сега, напълвайки дробовете си с въздух, той можа да извика. Хукна от стаята и се препъна в Кту, който го бе последвал и се беше излегнал пред вратата. Изправи се и се втурна по коридора, блъскайки по всички врати, докато патиото кънтеше и отекваше от виковете му.

Появи се светлина най-напред в една стая, после в друга. Изскочи Тим с разтрепераната Пени, после Мама Феба, загърнала един чаршаф около огромното си туловище и почти скрила слабичкото чернокожо момче, което бе избрала за нощното си удоволствие. От друга стая изскочиха сконфузени Питър и Ганимед, придържайки панталоните си на кръста и накрая, все още в парцалите си, от кухнята се подаде Тио Карло.

Всички наобиколиха Рори и зачакаха да престане с неразбираемите си брътвежи сред писъците. Уплашени от мигновено възцарилото се мълчание, те го загледаха, застанал чисто гол отпреде им, и се чудеха какво го е накарало, дори в лудостта му, да се появи пред тях така. В този миг, който се превърна във вечност, той се взираше насреща им, без да може да спре безсмислените си бръщолевения. Пръв се съвзе Тим, достатъчно, за да оформи смислени думи.

— Какво има? За бога, какво се е случило, Рори? Да не си болен или полудял?

Рори дойде на себе си постепенно.

— Мери, Мери, Мери! Не разбирате ли? Мери! Убита!

— Мис Мери? — Мама Феба пристегна чаршафа около себе си. — Ти казваш мис Мери, мис Фортескю?

Рори можа само да посочи безмълвно към стаята, където светлината от свещта хвърляше отблясъци към плочите на коридора. Мама Феба изтича напред. Останалите я последваха.

— Боже в рая, вярно е! — Тя коленичи до леглото и двете й черни ръце обвиха безжизнената Мери. — Някой направил. Убил моя мисис Фортескю. О, боже в небесата, кой може прави това мръсно нещо? Кой убива моя мис Мери?

— И защо? — рукнаха сълзите на Рори от очите му и той пристъпи, когато Мама Феба се изправи на крака и го прегърна.

— Пуснете мен. — Беше пискливият глас на Тио Карло. Той се промуши покрай Тим и Пени, край Питър и Ганимед. Ръката му присегна и взе тази на Мери. С ноктите си на граблива птица той опита да улови пулса, но такъв нямаше. Устните му се свиха в горчива гримаса и той поклати печално глава. — Тя мъртва. Няма как помогне бедната миси. Мислех аз може помогне, ако не съвсем мъртва, но тя отишла. Бедна малка миси.

Странно стенание се изтръгна от Пени, което се поде и от Мама Феба — остро, пискливо вайкане, спряло така рязко, както бе започнало.

Мама Феба прекрати вайкането. Освободи Рори, сграбчи Пени и я разтърси.

— Няма смисъл стоиш тука правиш нищо. Сега не време за оплакване. Трябва правим какво можем за бедна мисис Фортескю и трябва ние намерим кой извършил това. Мисля аз зная.

— Аз също мисля, че зная. — Мозъкът на Рори бе започнал да се завръща към нормалното.

— Той онази долна кучка Мария, той само тя — произнесе Мама Феба.

— Тя не иска друга жена има него — потвърди Тио Карло заявлението на сестра си.

— Тогава къде може бъде тя сега? — Мама Феба се взря из стаята, като че ли Мария можеше да се крие в някоя сянка.

— Тя хвръкнала, там може бъде — отвърна й Тио Карло. — Може станала хвърчило.

— Ако намерим нейна кожа под мърша, където крие, може задържим тя не върне в нея — за пръв път заговори Ганимед.

— Тя не лети без своя кожа тази нощ. Тя крие някъде. Нали ти знае тя не сукуан и никак не може прави това.

Рори си припомни думите на Мария, че тя и Питър са се укривали, докато разпродали другите роби, и след това се върнали в плантацията. Разпита Питър, който заяви, че никога не са напускали къщата, а се крили в един шкаф зад кухнята, използуван за складирането на зеленчуци. Рори го изпрати с Тим да проверяват.

— Ти по-добре облече — каза Мама Феба на Рори. — И ти, момче — посочи тя младежа, който я бе придружил. — Иди и облечи себе. Никой не интересно види теб сега гол задник, най-малко аз. Ти, Пени, си намъкни риза и иди в кухня, раздухай огъня и сложи чайник вода, после връщай тук. Трябва измием мисис Фортескю и изкъпем нея, защото започва вкочанява. Сега всички навън. Вземи твое момче Ганимед, Карло, и кажи него приготви кана кафе. Щом може прави бира за теб, той може приготви и кафе. Трябва ние сложим нещо в стомаси и бива изпратим мистър Тим в града докладва на знатен община. Това убийство и по-добре ние започнем и намерим проклета Мария. Тя направила, сигурно непременно.

— Тя го е направила, Мама, тя — съгласи се Рори.

— Че кучка направила, направила. За мен не въпрос, но обвиняваме едно нещо, намерим нея друго. По-добре ти също отива, господар Рори. Ние правим какво може за бедна мисис Фортескю, то женска работа. Не можем много правим, но какво трябва, направим. Аз и Пени.

Той си облече дрехите и излезе из стаята, разхождайки се безутешно из галерията. Сега, след като Мери си беше отишла, бе убеден повече от всякога, че я е обичал. Колко добра беше Мери! Да, тя бе уличница, пристанищна курва от Глазгоу и сводница в Тринидад, но преди всичко беше една чудесна, топлосърдечна жена. Най-добрата, която бе познавал. Никой не би могъл да бъде по-безкористен и по-великодушен от Мери. Тя бе всичко, което един мъж може да иска от жената. Защо не се бе съгласила с предложението му? Защото беше безкористна. Бе се съгласила да се обвърже с безполезния Фортескю, защото той не бе означавал нищо за нея. Сега Рори можеше да разбере, че не се беше омъжила за него, само защото го обичаше. Скъпата Мери! Скъпото, скъпото момиче! Късно бе вече да й каже колко я обича. Може би тя разбираше и думите не бяха нужни. Може би тя винаги ще остане там, край него, за да му помага. Надяваше се, че ще бъде така. Бог е свидетел, че той се нуждае от нея. Не можеше да контролира повече сълзите си и не го интересуваше кой ще го види. Не го интересуваше, дори когато Тими и момичетата се върнаха, за да кажат, че Мария не е в шкафа, нито в плевника, нито в друго някое от познатите на Питър скривалища. Ще им каже ли Питър, ако узнае? Разбира се, че ще им каже. Той обича мистър Тим, обича и мистър Рори. Колкото до Мария, Питър се изплю на земята. Макар че беше негова сестра, той я мразеше. Тя винаги се опитвала да го кара да прави мръсни неща с нея, които не искал.

Ето че Рори се изправи пред нещо, което също не искаше да стори. Да погребе Мери. Да зарине това великолепно тяло. Да й каже сбогом завинаги. Седна безутешен на една пейка в далечния край на патиото, където храст бугенвили хвърли още по-тъмна сянка над него. Тим седна до него, споделяйки мълчанието му, а Кту се настани с кръстосани крака на земята на разстояние една ръка. След известно време Ганимед излезе от кухнята с каничка димящо кафе и когато Рори го опита, кимна благодарно за прибавената доза джамайски ром.

Вратата към стаята на Мери остана затворена, макар че веднъж Пени излезе, отиде до кухнята и се завърна с гореща вода. Накрая след дълги часове излязоха Мама Феба и Пени. Пени плачеше и Тим пристъпи да сложи утешително ръка на кръста й. Съглеждайки само празната чаша на пейката, Мама Феба смъмри Рори, че не е хапнал нищо и отиде да му донесе нещо. Когато се завърна с хляб и яйца, той й отказа, без да ги вкуси. Огънят в стомаха му не се бе разнесъл напълно, но храната сякаш потискаше това, което бе останало. Изчезнало бе и желанието. Трагедията бе потушила видимо неутолимата му страст.

Не знаеше колко време е седял там с Кту в краката си. От време на време някой минаваше край него: Мама Феба, тръгнала с някаква цел, Тим, успокояващ Пени, старецът Тио Карло, затътрен в мръсните си дрипи, Ганимед и Питър ръка за ръка, които продължаваха да претърсват другите скривалища, където имаше вероятност да се е укрила Мария, а всъщност, където се надяваха да останат насаме.

Часове престоя Рори там, преди да забележи бледото петно светлина на изток, което набързо освети небето. Зазоряваше се. Той стана, после пак седна. Нямаше какво да прави точно сега. Не можеше да тръгне за града, докато не се развиделеше. Главата му закима унесено. Задряма, долавяйки всяко движение край себе си, но заличил частица от скръбта във вцепенението на съня.

Някакво вълнение зад външната порта на патиото го разбуди на ярка дневна светлина и грейнало слънце. Чу викове, тропането и цвиленето на коне, дрънкането на юзди и триенето на кожа в кожа, прекъсвано от виковете на мъже, които настояваха да им се отвори. Вдигна глава и видя Мама Феба, застанала зад него, напрегнала уши да долови далечния разговор, после я видя как издърпа мандалото. Влязоха няколко мъже. Единият, който изглежда беше командир и носеше черен пояс, бродиран със сребро, пристъпи към Рори. Беше висок мъж, облечен в изтъркана черна униформа. Триъгълната му шапка също бе застаряла, с кокарда от червени и ярки пера. Тръгна към пейката, на която седеше Рори.

— Вие ли сте сър Родрик Махаунд? — попита той. Рори го погледна. Кимна с глава. После бавно се изправи, оглеждайки внимателно лицето му.

— А вие, сър? Кой може да сте вие?

— Джон Фредрикс, полицай на Златната община.

— Какво пък е това?

— Тук използуваме още испанските термини. — Гласът на мъжа спадна леко, сякаш се извиняваше за нещо. — Още не сме променили службите. Считайте го, че съм полицай на градския съвет.

— Тогава ми спестявате едно пътуване, сър. Чаках да се зазори, за да препусна за града и да ви се представя.

— За да ми докладвате за убийството и да се предадете?

— Да ви докладвам за убийството, но по никой начин за да се предавам. Какво искате да кажете с това?

— Че вие сте убиецът, и че аз съм тук, за да ви арестувам, сър Родрик Махаунд. Формално ви арестувам в името на Негово британско величество за убийството на мисис Мери Фортескю от Порт ъф Спейн.

— Няма да направите нищо подобно!

— Ще го направя, та ако щете да вървите по дяволите. Или ще тръгнете с мен кротко, или ще ви замъкна на седлото като торба царевица. А дали сте невинен, или не, това ще решава губернаторът. Засега той е и съдия, и съдебни заседатели, докато не внедрим напълно английското правосъдие тук. Идвате ли, или — той посочи мъжете, които го бяха последвали — ще трябва да упражним сила?

— Това е смешно. — Гневът взе надмощие над скръбта на Рори, тъй както скръбта бе надмогнала страстта. — Аз съм сър Родрик Махаунд, барон ъф Сакс и принц на Саакс. Тук съм, за да продавам значителен товар роби. Мисис Фортескю беше най-добрата ми и най-стара приятелка. Защо би трябвало да я убивам? Това стори мулатката, робиня на мисис Фортескю, на име Мария.

— Имате ли свидетели?

— Не, обаче всички знаем, че тя го е сторила.

Фредрикс тикна триъгълната си шапка към тила и се загледа в Рори със свити устни.

— Не усуквате ли? Именно тя е тази, която ви обвинява. Каза, че ви видяла със собствените си очи. Пристигна на кон в Порт ъф Спейн, разбуди един нотариус, който си беше в леглото, и направи клетвени показания с всички подробности и те ми се струват доста против вас. Историята е правдоподобна, достатъчна, за да наложа ареста ви. А сега ще дойдете ли с нас, или пак ще трябва да ви заплашвам със сила?

Рори закрачи замислено пред полицая. Погледна към Тим, търсейки негласен съвет, после към Мама Феба.

— Най-добре идеш с тях, синко — кимна тя, поглеждайки от него към полицая и пак към него. Може би най-добре. Те намерят ти невинен. После пипнат тази Мария и затворят нея. Тя направила това. Всички знаем, че тя. — Тя наблегна на думите си и погледна към полицая.

— Ще ида — заяви Рори. — Ще накарам слугата си да оседлае конете ни. Ще дойдеш ли с мен, Тими?

— Да.

— Не е нужно, не се позволява. — Думите на полицая бяха изговорени решително. — Не ви е нужен слуга там, където отивате. Не можем да рискуваме. Ще дойдете сам с нас. — Другите мъже с него кимнаха глави одобрително. Не им беше съвсем приятно да арестуват бял човек — англичанин — въз основа на казаното от една робиня мулатка, но беше вярно, че смъртта на мисис Фортескю означаваше само злополука и неприятности за тях. Всеки от тях по едно или друго време бе неин клиент и беше приятелски разположен към нея. Мери беше известна и много обичана в Порт ъф Спейн.

Рори възнегодува срещу белезниците, които му сложиха на китките, когато яхаше коня на път за Порт ъф Спейн. Той не беше обикновен престъпник и можеха да приемат честната му дума, че няма да избяга, ала нито уверенията, нито молбите можеха да ги склонят. Беше прикован с белезници, а юздите на коня му пое ездачът пред него. Не можеше да направи нищо, освен да продължи напред с друг ездач подире си. Усмири Кту, който трябваше да бъде обуздан, като видя как се отнасят с господаря му, после увери Тим и Мама Феба, че всичко ще се оправи.

Ала в себе си не беше много сигурен. Чувствуваше промяната в отношението на хората към него. От момента, когато напуснаха Мелроуз, те престанаха да бъдат почтително сервилни, както в началото. Разбра, че му завиждат и че сега имаха надмощие върху тази важна, неприкосновена личност — английския барон. Съзнателно или не, те реагираха на това — кървавият франт с белезници на ръцете, арестуван! За тях това бе ново преживяване и те побързаха да се възползуват от него с резки заповеди, дори веднъж, макар че бе направено неволно и случайно, усети парването на камшик по ръката си.

Беше късно утро, когато пристигнаха в Порт ъф Спейн. Докато малката процесия се движеше надолу по „Шарлота Стрийт“, тя привлече голям брой вървящи подир тях бели, свободни негри и роби, всички любопитствуващи да видят фино облечения мъж с дългата жълта коса, воден като пленник по улицата.

А го очакваше дори още по-голямо безчестие. Процесията, нараснала със следващата я тълпа, продължи по „Брънсуик Суеър“, който независимо от голямото си име представляваше прашна поляна в центъра на града без нито едно дръвче. Пресякоха площада, придружени от виковете и дюдюкането на тълпата, до желязната клетка, построена за престъпници. Тя стоеше гола и мрачна, по-малко от един кубически метър железни пръти. Рори бе смъкнат от коня и насилен да застане пред клетката, докато един от мъжете препусна до къщата на алкалде[1] — вторият магистрат в града, за да вземе ключа. След като човекът се върна, ключът изскърца в бравата, вратата заскрибуца при отварянето на ръждясалите панти и Рори бе натикан вътре. Вратата се затвори с металическо дрънкане, което накара цялата клетка да потрепери. Бравата щракна и полицаите си заминаха. Нямаше нужда да стоят, тъй като пазач не бе необходим: нямаше начин Рори да избяга.

Полицаите си бяха заминали, но по-голямата част от тълпата остана, като се приближи до желязната клетка. Говореха за Рори на испански, френски, италиански и хауза. Бели, кафяви и черни пръсти сочеха към него, ръце присядаха през пръчките да дръпнат и откъснат от дрехите му, докато той намери спасение в самия център на клетката. После започна обстрелването. Един младеж с презряло манго бе първият и прицелването му, макар и спряно от желязната решетка, бе достатъчно сполучливо да улучи Рори в главата. Гръмък смях, приветствувал номера на хлапака, вдъхнови и останалите и скоро Рори стана прицел за изгнилите плодове, запъртъци, картофи и зеленчуци. Гушеше се срещу мъчителите си най-напред в един ъгъл, после в друг в безуспешни опити да избяга от прицелите им. Признавайки се най-после за победен, той се отпусна в един ъгъл на клетката и покри с ръце главата си. Струйка топла течност се процеди през плата на палтото му и обля главата и ръцете му, стичайки се надолу по кожата, и той се изви, за да види един ухилен негър, който, облегнат на клетката, бе разкопчал панталоните си и уринираше отгоре му. Викове приветствуваха това хрумване и други се подредиха да го поливат. Като животно той пропълзя в средата на клетката и се строполи там, глух и сляп за присмехите им. Слънцето жареше отгоре им, задавящ прах се носеше над него, течността на загнилите плодове се втвърдяваше по кожата му, а миризмата на урина се изпаряваше от дрехите му. Умираше от жажда, изтощен от безсънната нощ и мъчителното лечение на Тио Карло. Възпрепятствуван от желанието си към Мери, удавен в скръб от нейната смърт, останал без капка надежда, измъчван, омърсен и изоставен, той с радост би приветствувал смъртта.

Бели купести облаци започнаха да се трупат сред ярката синева на небето, плаващи като тромави галеони с бели платна и милостиво закриха слънцето. Бялата им свежест се смени с грозно сива и предвещаваше дъжд, което бе достатъчно да разпръсне мъчителите на Рори. Паднаха първите капки, едри и плътни, и той бе изоставен сред един сив свят, слушайки само биенето на дъжда и блъскането на палмовите листа. Валеше направо отгоре му и свежата влага му донесе известно облекчение. Отвори уста, опитвайки се да поеме достатъчно влага, която да погълне, после подложи шепи и жадно загълта. Дъждът изми нечистотиите по лицето и дрехите му и охлади трескавото му тяло.

Но с прерастването на бурята в ураган дъждът го заудря по лицето като с нещавени ремъци на камшик. Дрехите му бързо прогизнаха и ако доскоро бе страдал от задуха, сега му беше студено от внезапно завладялата го треска. Но поне имаше вода за пресъхналото му гърло. Свали си палтото и го сгъна, после го вдигна над вирнатата си уста, така че струйка вода затече към гърлото му. Без палтото дъждът заудря по тънката батиста на ризата. В невъзможност да издържи повече, той падна на колене върху лепкавата кал, която покриваше пода на клетката. После, докато ураганът бушуваше, се отпусна на корем с разперени ръце. Постепенно ураганът премина в рядък, спокоен дъжд, след което престана и той, а Рори почувствува как гърбът му се затопли. Слънцето пак се беше показало и дрехите му започнаха да се изпаряват, така че отново му се прииска да завали. Изминаха часове.

Тишината бе нарушена от тропането на конски копита и скърцането на карета, която спря. Чуха се гласове. Единият беше женски и имаше интелигентен носов акцент, който му се стори познат. Другият беше мъжки — писклив, уморен и капризен. Изглежда спореха.

— Но казвам ти, че той е убиец, скъпа — каза мъжкият глас.

— Охо, охо, така ли, сър Базил? — попита женският глас. — Къде е вашето прословуто английско правосъдие, което твърди, че всеки човек е невинен, докато не се докаже вината му? Този човек може да е убиец, както казваш ти, но това още не е доказано. После, не забравяй, че е англичанин, и то благородник, ако не греша. Какъв пример ще дадете на негрите, щом ги оставяте да се отнасят с него като животно пред очите им?

Рори надзърна през пръчките. Лейди Мери и един мъж, който сигурно беше губернаторът, седяха в една карета, декорирана, макар и грубо, така че да прилича на държавен екипаж. Бялата ръка на Мери сочеше към него през отвореното прозорче.

— Остави ги да замерват с боклуци един бял човек, сър, и ще стигнат до мисълта, че могат да хвърлят развалени яйца и по теб и мен. Трябва да ги държиш на мястото им. Не бива да позволяваш да се отнасят с неуважение към бял човек, на всичко отгоре англичанин. Ще загубят благоговението към нас и всички ще свършим с прерязани гърла като французите в Хаити, ако позволиш това да продължи.

Гласът на мъжа беше треперлив, сякаш бе добре свикнал да изслушва монолозите й:

— Но ние нямаме затвор, скъпа. Отказахме се от него, когато ти се оплака от вонята, идваща от килиите в губернаторството.

— Сторих го, защото те наистина воняха, но те са си все още там и моя съвет към теб е да направиш едната използваема. Накарай да отведат този мъж там, ако не искаш да загубиш капката уважение, останало в тези тринидадски идиоти към теб.

Сър Базил вдигна златния си лорнет, окачен на черна копринена панделка и благоволи да огледа изчерпателно Рори.

— Може би си права, скъпа. Може би наистина си права.

— Разбира се, че съм. — Улавяйки погледа на Рори тя докосна устни, предупреждавайки го да не издава познанството си с нея.

Сър Базил потупа ръката й с движение, което позволи на пръстите му да се плъзнат по тялото й. Тя се дръпна.

— Колко си разумен, сър, да се съгласиш с мен. Нищо чудно, че управляваш така мъдро. — Лейди Мери се излегна в каретата, която продължи пътя си.

 

Късно привечер, когато се стъмни напълно, един взвод, предвождан от сержант, дойде при клетката и отключи вратата. С резки, ала не груби думи той заповяда на Рори да излезе. Взводът го загради и той тръгна с тях към губернаторската резиденция. Прекараха го през задния вход, където каменно стълбище бодеше до една преградена врата. Тя се отвори със скърцане и Рори бе въведен вътре. В края на тесен коридор спряха пред врата с железни пръчки. До насрещната стена бе окачено на вериги дъсчено легло и Рори забеляза, че то е с дюшек и застлано с чист чаршаф. В оловен свещник на грубо скована масичка гореше свещ. Чифт чисти памучни панталони и риза бяха окачени на гърба на единствения в помещението стол. На масата имаше чиния с пръстена купичка отгоре й, за да се запази съдържанието топло. Сержантът се оттегли, след като заключи преградната врата, не забравяйки да козирува и да се поклони с уважение.

Смъквайки мръсните си дрехи, Рори се преоблече. Откри гребен на поличката под счупеното парче огледало, а забеляза и бръснач. Но преди да ги използува, обърна се към масата, свали капака на купичката и се нахвърли върху яхнията от месо и зеленчуци с подправки. Натъпка се лакомо, а храната го затопли. Привлече крака към леглото, просна се отгоре му и заспа, без да обръща внимание на Нашият Хари, който, независимо от преживените изпитания, пак бе започнал да отстоява правата си.

Бележки

[1] алкалде (исп.) — кмет — Б.пр.