Ланс Хорнър
Рори Сатаната (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Подготовка преди отплаването. Елмира съобщава на Рори, че ще има дете. Първите дни на пътуването.

Рори откри, че Вольяно е истински факир в търговията. Нямаше нищо, което хитрият италианец да не може да стори или да намери срещу известно заплащане, разбира се. За два дни достави европейски костюми за Рори и Тим. Дрехите се оказаха нови, от най-фина материя и последна мода. Рори не можеше да не се замисли от куфарите на кой ли английски благородник или испански гранд са дошли. Джеху Портър бе снабден с морски униформи, а пъстрата колекция, каквато представляваше екипажът му, бе снабдена с подходящи моряшки дрехи от евтина материя.

Рори бе завел Джеху да се види с тях и всички до един пожелаха да сменят робските зандани на Мароко с кораб, какъвто и да е той. Рори и Джеху прегледаха и кораба, блестящ в бялата си боя и червената фигура на носа. Въпреки превръщането му в барка, Джеху позна предишния си кораб. Поне така внуши на Рори. Рори оцени привързаността на Джеху към него, когато капитанът го уведоми, че злополучният кораб „Юнона“ е бил застрахован, което бе все едно да каже, че собствените му американци няма да загубят нищо и че „Юнона“ е изчезнал завинаги. Колкото до осигурителите в Бостон, кой се интересуваше от тях?

Робите, необходими за попълването на товара, бяха закупени. По мнението на Рори те не бяха от такова качество като тези, които Тим бе докарал от Басампо, и другите, които Мансур бе осигурил от Саакс, но пъстрата смесица фани, хауза, дахомейци и неколцината тънкоустни етиопци бяха здрави, млади мъжкари. Вольяно се бе погрижил да запаси кораба с храна и вода. Каютата на Рори бе мебелирана елегантно, както и тези на Тим и на капитана. Между палубите направиха редица от дървени решетки за робите, като се запасиха с окови и вериги. Всичко бе готово за потеглянето. Дойде часът на сбогуването на Рори с Мери и Елмира. Мери твърдо бе решила да вземе Елмира със себе си. Рори не възрази. Подозираше, че Мери знае за неговата привързаност към Елмира и не й се искаше да я оставя, боейки се да не би Рори да я вземе със себе си. Той наистина се беше изкушил. Роботърговският кораб не беше място за сама жена, независимо от примера на капитан Спаркс. С Мери щеше да бъде по-добре. Сбогуването му с нея бе хладно и колкото и да бе странно — любезно. Тя го бе прегърнала, предлагайки му устните си за целомъдрена целувка. Но ако устните й бяха студени, притискането на тялото й към неговото не беше. За миг тя увисна в прегръдките му, после го тласна, за да се освободи. По-късно, когато се намираше до Елмира на дивана за последната им взаимна нощ, разбра, че чувствата му към мавърското момиче са далеч по-дълбоки, отколкото бе предполагал. Тя се отдаде на желанието му, но без обичайния плам.

— Нищо ли не е забелязал моят господар?

— Нищо, освен че си по-красива и желана от всякога.

— Нито дори това? — Тя прокара ръката му по корема си. Той установи, че е закръглен повече отпреди.

— Искаш да кажеш?…

— Сладката течност от тялото на господаря, която влезе в мен, си намери мястото. Скоро ще имам син за господаря. Сигурна съм, че ще бъде син, поради силата и жарта на моя господар. Добре е, че ще го имам със себе си, защото няма да чувствувам толкова силно липсата на господаря.

Желанието му се претопи от любовта към нея.

— Сигурно съм оставил стотици подути кореми, пръснати от Шотландия до Магреб и от Саакс до Тимбукту. Тези деца аз никога няма да видя. Но това ми изглежда действително. Това дете ще се роди свободно и за да осигуря това, аз ще ти дам свобода. Ти не си вече робиня, Елмира. — Стана от леглото и отиде до едно ковчеже, откъдето извади торба злато. — Това е за момчето. То ще се роди в Англия и един ден аз ще го видя. Ще бъде красиво, защото има красива майка.

— Господарят е много добър към мен.

— Не съм бил и наполовина добър, колкото трябваше. Зная, Елмира, че ти имаш моята обич. Може би някой ден двамата пак ще видим Саакс.

— Аллах е милостив. — Тя взе ръката му и я покри с целувки. Когато той се отпусна под нея, устните й потърсиха твърдата му мъжественост и след като облекчиха бушуващия в тялото му порой, той заспа с нея в обятията си.

На другата сутрин Мери отпътува с Елмира. Една бърза фелука — частната яхта на самият губернатор — се плъзна от пристанището на Танжер и се насочи към Гибралтар. Рори бе завел забулените дами на борда и още веднъж се сбогува с тях. Мери си взе сбогом съвсем официално. Назова го „ваше благородие“, а на свой ред той я, нарече „принцеса Ясмин“. Все пак Рори долавяше, че зад формалностите все още тлееше известно желание. Формалността беше заради околните и той се питаше дали не би се притиснала пак към него, ако бяха само двамата.

Като целуна Елмира, което той стори пред Мери и зяпналите маври, облада го злорадство от ярката руменина, която ревността изби по страните на Мери. Онова, което тя не знаеше, бе, че целувката на Елмира сега бе съвсем различна. Нейната нежност изненада дори самия него. Беше повече от нежна. Беше почтителна. Да, беше почтителна и той се презря за краткия миг. Той, Рори Махаунд, да проявява нежност към жена! Това едва не го накара да се прокълне заради обичта си към нея, а после, със замряла на устните ругатня, я целуна още веднъж с преливащо чувство, което наистина беше любов.

Любов? Какво общо имаше той с любовта? През няколкото нощи, които му оставаха преди отплаването на „Шейтан“, той ще се пресити от любов. Любов, любов, любов! Да, той знаеше какво значи любов. Това означаваше да се впиеш в друг — нищо повече или по-малко от това. Той и Мансур ще изпратят да им доведат танцьорки. Ще повика Тим и начумерения Джеху, за да вземат участие, и всички ще пиянствуват и бесуват. Това ще го накара да забрави Елмира и живота, който бе посадил в нея. Непременно танцьорки! Цяла дузина! Да, просто зажадува да види отплаването на фелуката. Щеше да се потопи тъй цялостно в гъвкавите като змии потни тела, че да престане да мисли за напускането на Африка. Ще бъде толкова пиян и така пресушен, че няма да помни как ще се раздели с Мансур и ще скъса последната осезаема нишка с Баба.

Следващите няколко дни бяха пълна забрава за него. Имаше вино, което Вольяно доставяше от складовете си. Имаше танцьорки с бедра с цвят на кайсия, ухаещи на пачули и янтар. Имаше малки момчета клю, способни да извиват телата си така акробатично, както Рори никога не си бе представял. Имаше горещи влажни уста, ръце, които милваха нежно и ожесточено, тела, каквито никога преди не бе търсил, и странна похот, с каквато не се беше сблъсквал. Сред винените пари, потта и животинската горещина той виждаше Мансур, Тим и Джеху със смъкнати дрехи, докосвани от червени устни, тела и опипвани с търсещи пръсти, похищавани като самия него от сладки болки, които ги караха да стенат в екстаз. Накрая се потопи в дълбоката, топла пещера на плътта и се почувствува толкова изтощен, че заспа и нищо не бе в състояние да го разбуди за още една схватка. Беше изчерпан, глух и сляп за всичко.

Докато една сутрин се събуди, долавяйки клатушкането на тясното легло и ярките отражения, които се гонеха по белия таван.

Лежеше и се мъчеше да сбере забърканите нишки на съзнанието си, докато с нечовешки усилия спусна крак отстрани на койката и го сложи на пода. Като съобразяваше всяко движение, той се заклати към малката мивка, където дрънчаха глинени кани в един леген. Наведе се напред, сграбчи дръжката на една и изля водата върху главата си. Тя го освежи достатъчно, за да прекоси тясната каюта и да отвори вратата, водеща към палубата. Видя тялото на Млийка, проснато върху сламеник на пода. Млийка подскочи и влезе вътре.

— Господарю!

— Кога отплавахме?

— Вчера по обед, господарю.

— Тогава ме измий и обръсни. Трябва да изляза на палубата. Къде е Тим?

— С капитана, господарю.

Рори си спомни как Спаркс винаги се явяваше пред екипажа в най-изискано облекло, докато пиеше донесеното от Млийка кафе, и накара роба да разрови из сандъците и види какво му е приготвил Вольяно. Имаше няколко костюма по новата френска мода, които избягваха разкошните атлази и брокати и прилепваха към тялото. Панталоните бяха от фино бяло вълнено трико, а жилетките имаха дълги опашки, разкрити отпред. Рори облече бяла риза с широка, вдигната яка, гарнирана в черно. Шапката му представляваше огромен полумесец, който го правеше поне осем фута висок. Късите бели копринени чорапи и обувките от тънка кожа бяха също нови. Млийка тръгна напред, а той излезе от каютата и се изкачи на кърмата. Джеху и Тим разговаряха с непознат човек. Бяха се навели над перилата, загледани към главната палуба, където редицата голи мъже се въртяха в кръг под ритъма на там-там, който отмерваше темпото си така, че те преминаваха от бавна крачка към бързо подскачане и обратно.

Дотолкова бяха погълнати от движенията на негрите, че Рори стига до перилата незабелязан. Застана до Тим и сложи ръка на рамото му. Тим се извърна и като видя Рори, възкликна:

— Бях започнал да мисля, честна дума — той задържа Рори настрана да се възхити от изящното му облекло, — че онези мадами и аверчета те поозориха. Но ти успя да се справиш.

— Струва ми се, Тим, че когато те погледнах, ти яздеше момче клю.

— Разкарай се, авер! Правил съм го неведнъж, но Джеху е свидетел. Нека ти каже, че клеветиш клетия Тим и в думите ти няма капка истина.

— Така ли, Тими? — смигна Джеху на Рори. — Помня, че те видях, но помислих, че с момчето танцувате нов ирландски танц.

— Ясно е, че съм тръгнал на път със смъртни врагове. — Той едва не откъсна ръката на Рори. — Това е мистър Дженкинс, първият помощник.

Рори се поклони и протегна ръка на една петдесетина годишна свъсена личност. Черната му прошарена брада и гъстите вежди почти скриваха цялото лице. Поздравът му беше кратък и строго официален. Явно Рори се намираше пред мъж, който не се бе поддал на неговия чар. Все пак Рори му се поклони.

— Мистър Дженкинс, наредете, моля, черните да бъдат откарани в трюма, а вие, капитан Портър, заповядайте на екипажа да се събере на палубата. Искам да поговоря с тях. — Рори намери за естествено да дава заповеди.

— А какво ще правим дузината арабски войници, които са на борда, сър — запита Дженкинс, с очертана на фона на брадата му влажно-червена долна устна. — Не съм в състояние да им кажа. Не мога да произнеса ни дума на дяволския им език.

— Толкова по-добре — Рори изпита неприязън към човека. — Ако бяхте понаучили арабски, както направи капитанът, бихте научили нещо ценно по време на престоя си в Мароко. Но оставете войниците, аз искам да говоря само на екипажа.

Мина известно време, докато разчистят палубата от робите и Рори със задоволство забеляза добрия им вид, докато се прибираха. Кожите им блестяха, бяха добре хранени и повечето се хилеха. Стана му приятно, когато Тим съобщи, че лично е поел грижата за робите. Рори знаеше, че Тим ще внимава да се отнасят добре с тях.

Най-после черните бяха прибрани и Рори забеляза добре почистената палуба, ярката боя и блестящо лъснатия месинг. Джаху положително знаеше как да поддържа кораба чист. Свирката на боцмана запищя и екипажът се събра на главната палуба, скачайки от въжетата, откъм задната мачта, от кухнята и от дърводелската работилница. Събраха се и впериха погледи в него.

— Господа! — усмихна им се Рори, припомняйки си за капитан Спаркс. — Обръщам се към вас като господа за пръв и последен път по време на този рейс. Целта ми да ви повикам тук е да ви се представя. Аз съм сър Родрик Махаунд, собственик на този кораб. Капитан е капитан Джеху Портър, а капитан Портър действува по моите заповеди и по нарежданията на моя съдружник мистър О’Тул. Плаваме под знамето на полумесеца на Османската империя, под властта на големия султан на Великата порта и на моя брат, султанът на Саакс. На този кораб не доминират нито британското, нито американското знаме. Аз съм законът и това, което кажа, става закон. Избавих всички ви от робство в Мароко, което беше сигурен път към смъртта. Дадох ви право на избор и не мисля, че бихте желали да се върнете обратно. Поради това вие ми дължите малко благодарност и аз очаквам да я изразите с доброто си желание и добрата си работа. Щом като стоварим товара си благополучно на пристанището, вие ще бъдете свободни да избирате да постъпите пак при мен или да се завърнете в родината си. Ще ви се заплащат редовни заплати и аз ще се погрижа да ви се отдели част от печалбата от този рейс. Изглежда ли ви това честно и справедливо?

— Да, сър! — одобрението беше ентусиазирано и искрено. Някои от екипажа хвърляха баретите си във въздуха, приветствувайки Рори.

— Ние караме роби — продължи Рори. — Дали това са хора, или добитък, няма да разискваме с вас. Но дори да бяха добитък, те са ценен добитък. Колкото повече стигнат до пристанището, толкова по-добре ще е за нас. Заслужават да се отнасяме човешки към тях.

Последваха нови приветствия.

— А сега, макар че едва ли ще запомня имената ви от първия път, искам да ми се представи всеки. — Рори посочи в една точка непосредствено пред него. — Да ми каже името и ранга си. Преди да свърши пътуването, ще познавам всички ви. — Той посочи един висок мъж с бръсната глава. — Започни ти.

— Йохансен, сър, дърводелец на кораба.

Един по един членовете на екипажа запристъпваха и казваха имената и ранга си. Рори не запомни почти нищо, но забеляза, че повечето срещаха погледа му. Малцина не го сториха. Той разбра, че те са потенциални метежници заедно с първия помощник Дженкинс, на когото не би могъл да се довери. Знаеше, че не съществуваше екипаж без недоволни. Видът на малката група мавърски войници на фона му вдъхваше увереност. Тези мъже бяха въоръжени с мускети и натежали от амуниция колани.

Мина известно време, докато свърши представянето, и когато после тълпата се разпръсна, Рори видя, че готвят обяда на робите, които бяха изведени на палубата. С удоволствие забеляза появата на огромни кошове лимони. Всеки поднасяше дървената си купичка и получаваше един лимон. След това им раздадоха вода и всеки получи порцията си. После с кофи морска вода обляха мъжете да се измият, а те подскачаха по палубата, докато слънцето ги изсуши. Пратиха ги в трюма и се появи нова група. От Тим Рори научи, че робите били разделени на три групи. Всяка прекарвала известно време на палубата, а след това я отвеждали долу. Докато едната група се намираше горе, останалите измивали и почиствали нейното помещение.

По-късно, седнал с Тим и Джеху в спретнатата капитанска каюта, той поздрави Джеху за вида на кораба, за порядъка и дисциплината, поддържани сред екипажа.

— Казах ти, че съм добър капитан, Рори.

— Първият ти помощник, Джеху, как му беше името?

— Дженкинс.

— Какво ще кажеш за него?

— Добър човек, Рори. Е, в началото недоволствуваше, че трябва да служи при мен, като заявяваше, че никога не би получавал заповеди от мелез. Но се примири. Никога не е бил особено приказлив или любезен, обаче е надежден. Да, сър, надежден.

— Не се съмнявам в това, но ми се струва, че има причини да не ме харесва.

— Е, такъв си е той. Вечно начумерен. Не обича да си губи времето с никого. — Той се взря в Рори, поклащайки глава при думите си. — Зет му беше единият от притежателите на „Юнона“.

— Който беше застрахован. Освен това имаше трима други моряци, които не ми направиха особено впечатление. На единия помня името. Карвър. Имаше и двама други. Единият имаше татуиран орел върху гърдите си, а другият — млад и доста симпатичен момък — беше с дълга черна коса, падаща на раменете му. Какво ще кажеш за тях?

— Карвър го бива. Способен моряк. Той изживя тежко залавянето си, защото има жена, която е инвалид. Татуираният е Барнас, с когото плавам за пръв път. Той е адвокатът на екипажа, ако можем така да го наречем. Дългокосият е португалец от Кейп Код, казва се Барбоса. Защо питаш за тях?

— Те бяха единствените, които не ме погледнаха в очите, когато пристъпваха да си кажат имената.

— Барбоса е наред — засмя се Тим. — Вместо към теб, той гледаше мен, там е работата. Аз и той някак се разбираме. По-голямата част от живота си аз съм бил моряк, Рори, и винаги вярвам… — той се поколеба за миг — вярвам във „връзките“. Да го наречем така. Пътуването ще бъде дълго, знаеш.

— Не е редно да се смесваме с екипажа, Тим. Времената се промениха. Сега ти си съпритежател на кораба. Задната и предната палуба не се смесват.

— Прощавай, Рори — изправи се Тим. — За пръв път пътувам на задната палуба. Чувствувам се като у дома си на бака и при Маноел, португалчето. И ми се струва, че добре я караме.

— Е, добре, ще си държа очите затворени, Тим.

— Няма защо да се тревожиш, Рори — Джеху долови смущението на Тим и побърза да смени темата. — Всички мъже са наред. Никога не съм имал неприятности, с който и да е от тях. С Карвър съм изкарал три плавания. Познавам го. Барбоса има дълга коса и устните му са прекалено червени, ала независимо от външността си го бива. С Барне пътувам за пръв път и той ми е непознат, обаче никога не ми е създавал неприятности. Всички сме доволни, че се измъкнахме от Мароко и че пак чувствуваме кораб под краката си.

— Гарантирам за Маноел — Тим побърза да се застъпи за португалеца.

— Да се надяваме. — Рори придърпа стола си към голямата маса. — Струва ми се, че след като нахраниха черните, време е и аз да похапна. Освен чашата кафе, която Млийка ми даде, мисля, че два дни не съм ял. Умирам от глад.

— В такъв случай, хапни, Рори. — Джеху прекоси кабината да дръпне шнура. — Последното прясно месо, докато стигнем Фунчал.