Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (9)

5.

Щом майка й заспа, Муун се измъкна от къщата и се прокрадва безшумно към кошарата на Трейл.

Там той живееше сам. Баща й го бе отделил от общата кошара с женските веднага щом рогата му прораснаха. Останалите животни от стадото въздишаха и шаваха насън от другата страна на трънливия жив плет, но Муун мина край тях, без да я усетят.

В светлината на пълната луна момичето различи спящия тавър. Трейл лежеше в ъгъла върху наръч клонки от червеноплодно дърво, положил глава на ръката си. Широкото му лице изглеждаше невинно като лицето на дете.

— Трейл — прошепна тя.

Големите очи се отвориха веднага и се втренчиха в нея. Животното се изправи с характерната за таврите пъргава грация. Малките му криви крака се движеха изящно като краката на танцьор.

— Муун — измърмори той нежно. Човешката дума се отрони от устните му като котешко мъркане.

При вида на блестящите му на лунната светлина рога във всичките цветове на дъгата тя изпита едновременно и възторг и мъчителна болка. Те внезапно потъмняха, когато Трейл наведе глава за поздрав.

— Трейл — прошепна тя с треперещ, но въпреки всичко изпълнен с решителност глас. — Трейл, време е да тръгваме.

— Тръгваме? — измяука тихо английската дума той. — Муун? Правилно ли постъпваш?

— Да! Съвсем правилно, Трейл, защото ще те спася.

Поне за малко, добави мислено тя с горчивина. Улови топлата му, силна ръка и го поведе бързо; той покорно я последва. Муун отключи портата, светейки си с джобно фенерче, и двамата притичаха през осветения от луната жив плет. Въздухът бе хладен и неподвижен, и топлият мирис на тялото на Трейл изпълни ноздрите й — напомняше донякъде аромата на прясно скосено сено, преди да бъде поставено в яслите и донякъде на мириса на бор в планината. Неговият мирис, любимият мирис, който тя си спомняше още от времето, когато Трейл бе малко теленце и тя го къпеше.

Щом преминаха плета, навлязоха в горичката от червеноплодни дървета, където си бяха играли като малки. Сега дърветата бяха остарели, чепати и изсъхнали; бурени избуяваха в сенките под тях. Рогата на Трейл сияеха в мрака под клоните им така ярко, че направо осветяваха пътя им, но можеха и да ги издадат, помисли си Муун, ако някой в къщата се събуди и тръгне да ги търси. Тук тръгнаха по-бавно, близо един до друг, но без да се докосват. Необяснимо защо, сега се срамуваше от физическия допир с него, а някога така обичаше да го гали…

Той се закова на място, когато стигнаха до навеса, където тя лекуваше пострадалите животни и където братята й понякога кастрираха и режеха рогата на младите таври.

Досещаше се какво си мисли Трейл.

— Не, Трейл — успокои го тя. — Не се бой. Няма да ти направя нищо. Просто трябва да залича белега ти от жигосването, или поне да го променя малко. Разбираш ли? Просто в случай, че някой ни види.

Той стоеше и мълчаливо клатеше главата си с меко сияещи рога, заслушан в песните си. После тихо промърмори на езика на таврите:

— Песента не е за страха.

— А за какво, Трейл?

— Песента е за ужасна загуба.

Муун го погледна уплашено. Застанал в сенките на преплетените клони, озарен от сиянието на собствените си рога, той изглеждаше толкова прекрасен, че тя потрепери от любов и тревога.

— Каква загуба, Трейл? — прошепна девойката. — Аз ли съм загубила нещо?

Огромната му ръка легна на рамото й, корава и успокояваща.

— Песента не е човешка — отговори той. — Тя е изпълнена с далечна болка.

Тя въздъхна с облекчение.

— О, трябва да е онова нещо във връзка с Костенурките, което те беше разтревожило днес. Е, не можем нищо да направим за толкова далечни неща, нали? — разсъди логично Муун. — Но трябва да вървим. Мама заключи камиона, така че ще се наложи доста да повървим преди съмване, Трейл. Но аз съм с теб.

Голямата корава длан погали главата й.

— Пея за това да съм с теб — каза той. — Но пея също за ужасна загуба и мъка.

 

 

Муун водеше напред Трейл в светлината от рогата му. Сега вървяха по-бавно, един до друг, но без да се докосват.

— Трейл? Рогата ти са толкова ярки! — внезапно каза Муун.

— Ярки — гордо се съгласи той.

— Те… те по-различно ли се чувствуват?

Той помълча умислен.

— Силата — каза най-после. — Ушите греят. Очите греят.

— Искаш да кажеш, че… хм… че чуваш и виждаш чрез тях?

— Не — отвърна глухо той. — Само песните. Нищо друго на света — само великата далечна болка.

— Къде? — прошепна тя. — Колко далеч?

— Никъде далеч — тъжно промълви той. — Нито далеч, нито кога. Никъде.

После застина на място, а рогата мятаха отблясъци във всички посоки.

Муун Бъндиран бе обхваната от внезапна тревога.

— Какво има, Трейл? Има ли някой там?

— Да. Приятел.

— На милиони мили?! — попита тя мъчително и тревожно.

— Не. Добра песничка, Муун, но тъжна… и, да, много близо.

 

 

На половин километър оттам капитан Франсис Крейк се мяташе неспокойно в съня си.

Не защото остана излъган. Всъщност бе излязъл по-късметлия, отколкото очакваше. Бе открил мястото, където някога се е намирало градчето Порталес, макар единствено буренясалата могилка там, където се бе издигала сградата на съда да доказваше, че не е сбъркал местонахождението му. Нищо друго не бе оцеляло. Нито една сграда, ако не се смятат развалините, прилични на бомбено скривалище в района на някогашния колеж. И порутените кръстове в старото гробище между червеноплодните дървета.

Крейк побърза да се махне оттам. Не искаше да се натъкне на надгробен камък с някое познато име. Бе отишъл в града, за да се обади на симпатичната лекарка в Канзас сити — никакви новини; но по-добре никакви, отколкото лоши — и оттам се върна в бивака си.

Това пътуване бе напразно, каза си той. Но какво от това? Реши да поеме обратно на сутринта. Тук нищо не го задържаше.

В града си взе видеоапарат под наем, повече за да убие и без това изгубеното време, отколкото поради някакъв интерес към събитията в този странен, чужд човешки свят, с който вече нямаше нищо общо. Но вниманието му изведнъж бе привлечено от новините. Те го разтревожиха. Костенурки, допускащи грешки в работата си, пренебрегващи изпълнението на задълженията си — пълно объркване. И какви невероятни слухове!

Нима наистина бе възможно Майката да е изчезнала?

Това не бе за вярване. Крейк се помъчи да си представи как биха се почувствували Костенурките, ако това наистина се случи. Да, естествено, рано или късно дори Майките умираха; макар че Костенурките никога не говореха много по този въпрос, все пак бяха се примирили. Но нищо не се променяше. Смъртта на Майката се посрещаше с грандиозен ритуал. На една от нимфите щеше да й бъде разрешено да достигне зрялост; щеше да бъде избран мъжкар, който да оплоди следващото люпило, и господството на Костенурките над галактиката щеше да продължи отново, необезпокоявано от нищо…

И така ще бъде винаги. Нищо, каза си Крейк, не би могло да попречи на търговията им… и се запита дали тази мисъл го радва или потиска.

Отговорът бе, че не му се иска да мисли за Костенурките.

Не им желаеше злото, но не и кой знае колко добро. Вярно, че физически не бе пострадал от тях. Бяха му спасили живота, защото ако не беше го открил техният разузнавателен кораб, той най-вероятно щеше да намери смъртта си на онзи гумен сал в Коралово море. Но цената, която трябваше да плати за това, бе твърде висока.

Оттогава насам всяка вечер Франсис Крейк заспиваше с чувството за вина.

Той се обърна, опитвайки се да пропъди тези мисли.

Няма причина, каза си, да стои буден. Ако е разочарован от това, че на мястото на града и родния си дом завари само развалини, то и не бе се надявал да намери нещо повече. А и нищо не му липсваше, за да му бъде удобно. Наетото туристическо оборудване бе модерно и го караше — или поне би трябвало да го накара — да се чувствува в палатката не по-малко уютно отколкото на кораба. Запаметяващата тъкан на саморазпъващата се палатка моментално приемаше най-удобната за тялото му форма. Бе си сготвил храна с помощта на самонагряващите се съдини, но ако беше запалил огън край палатката, то бе повече заради удоволствието да го наблюдава, отколкото поради някаква нужда. Разполагаше също с кремираща тоалетна и термо-одеяло, което го предпазваше от нощния хлад.

И освен това не бе нужно да има контролен диск в главата си, за да ги използва.

Крейк нервно задращи по страничното платно. Ноктите му накараха импрегнирания в тъканта фосфор да засвети, и бледо сияние озари вътрешността на палатката.

Той намъкна краката си в ботушите и стана; излезе вън и изтормозен се заоглежда. Лек полъх на вятъра из клоните на дърветата, тихо изскимтяване откъм поточето под хълма — и отново тишина. Луната горе имаше цвят на слонова кост. Той присви очи и му се стори, че над долното й полукълбо проблясна метал. Дали не беше, запита се той, лунната база на човеците, за която Костенурките твърдяха, че била изоставена? Все пак му бе приятно да си мисли, че хората от собствената му раса по някакъв начин бяха успели да излетят в космоса сами, без помощта на костенурките или когото и да било — но това, разбира се, бе само история. От човешкото присъствие в космоса не бе останало нищо. Крейк знаеше, че някога в орбита са обикаляли всякакви комуникационни и наблюдателни спътници, но Костенурките бяха унищожили по-голямата част от тях, тъй като заплашваха да повредят асансьорните кабели на съоръжението.

Ако можеше да избира, призна си честно Крейк, между изстрелването на спътници и достъп до галактиката чрез космическата стълба, той би предпочел стълбата. Но така или иначе, щеше му се в космоса да бе останало нещо значимо, изцяло и единствено човешко.

Той обърна глава на юг, после на изток с надеждата да зърне орбиталната станция на Костенурките на върха на стълбата, където екипажът му очакваше нови задачи. Не видя нищо. Обаче знаеше, че Костенурките имат свои, отдалечени орбитални спътници и че сигурно го виждат — поне огъня край палатката, точно както бяха видели сваления му самолет и спасителния сал и още толкова много неща през всичките тези години.

Той се размърда неспокойно. Сънят бе отлетял. Вятърът се усилваше и луната се скриваше зад бързо разрастващ се облак. Запита се дали ще вали. Навсякъде из храсталаците около него се чуваха шумове…

Крейк скочи на крака и замръзна, наострил слух.

Не всичките шумове бяха причинени от вятъра! Той извади джобно фенерче от раницата си, запали го и го насочи към звуците в гъсталака.

Две фигури излизаха от гората покрай потока и едната от тях не бе на човек.

Крейк напрегна слух, готов за евентуалната опасност.

Твърдяха, че на земята вече няма престъпност, но той не вярваше… Във всеки случай не искаше да рискува да стане жертва на някое от редките престъпления…

— Капитан Крейк? — Беше гласът на момичето, което бе срещнал по пътя. — Капитан Крейк? Аз съм, Муун Бъндиран. Помогни ни, моля те!

 

 

Тавърът бе дълбоко потънал в медитация и не обръщаше внимание на разговора на човеците. Крейк лежеше на хълбок край огъня, вперил поглед през пламъците в момичето, толкова много приличащо на жената, която бе останала далеч назад в живота му. Той удивено поклати глава, когато чу молбата й.

— Но къде мога да ви закарам, Муун? Къде? Нямам дом тук на Земята. А вероятно не искате да дойдете с мен на моя кораб, а?

— Искам! Искаме! Моля те, заведи ни където и да е, стига Трейл да бъде в безопасност! — замоли го тя.

Той свъси вежди, донякъде развеселен от детинската й упоритост, но решен да я предпази от евентуална сериозна грешка.

— Не ми казвай, че знаеш какво е да пътуваш с вълнов кораб, Муун. Ужасно самотно е. Само аз и екипажът ми. Не — решително отсече той, за да я откаже да спори. — И дума да не става!

— Тогава вземи ни с теб на орбиталната станция!

— И така не става. Костенурките няма да ви позволят да останете там, Муун. Дори да успеете да стигнете дотам по някакъв начин, те ще съобщят на родителите ви и ще тръгнат след вас. А и аз няма да стоя там; ще се кача на кораба си веднага щом екипажът ми е готов, и — излитаме. Нанякъде. Където има работа за мен.

— Но те ще осакатят Трейл! — проплака тя.

— Ти самата каза, че той няма нищо против…

— Но аз имам! Много съм против!

Крейк въздъхна. Нима някога му е било лесно да разговаря с млади жени? Ако е имало такива случаи, то те са били много отдавна. Но реши все пак да опита още веднъж.

— Просто нямаш представа за какво ме молиш, Муун. Готова ли си да напуснеш семейството си? Щом веднъж се качиш на космическия кораб, трябва да се простиш с всички, които познаваш на земята — завинаги.

В светлината на огъня девойката изглеждаше объркана.

— Завинаги? Но няма ли да се върна на Земята?

— На Земята — да — отвърна с горчилка той. — Аз току-що го направих. Но това няма да е същата Земя, Муун. Заради забавянето на времето в космоса.

— Знам, но не ме е грижа! Никой вече няма нужда от мен. Братята ми ще останат в ранчото. То е единственото, което ги интересува, освен градските момичета. А аз съм единственият приятел на Трейл. Ако аз не го спася, то тогава кой друг?

Момичето се замисли за миг, после добави откровено:

— Не искам да стоя повече тук. Искам животът ми да бъде по-интересен, капитан Крейк.

— Колко по-интересен?

— Не знам точно — призна тя. — Знам само, че за мен е дошло време да замина.

Той я гледаше безпомощно. Не виждаше нищо друго, освен трудности по пътя й, и искаше да й помогне.

— Струва ми се — каза най-накрая Крейк, — че може би ще измисля някакъв начин да те заведа поне в зоната на Костенурките в Канзас сити…

— О, да! Благодаря! Ще бъде чудесно! — Поне като начало, добави за себе си Муун.

Той й хвърли подозрителен поглед.

— Но не виждам как ще стане дори това, след като не можем да използваме въздушен транспорт. Когато семейството ти разбере, че си избягала, ще уведомят властите. Те ще ви издирват навсякъде.

— Трябва да има някакъв друг начин.

— Не се сещам.

— Ами колата? — посочи победоносно тя към паркирания под дърветата триколесен автомобил. — Можем да стигнем до космическата стълба с нея.

Крейк се загледа в огромния тавър. Дори седнал на земята, в позата, в която „слушаше песните“, бе висок почти колкото него.

— Какво? Тримата в тази тясна таратайка? С него? Ще минат дни, докато стигнем.

— Това не е проблем — настоя девойката. — Аз също шофирам, така че можем да се сменяме. Тръгваме още тази нощ. Трейл ще легне отзад и ще го покрием с твоите одеяла.

— А къде ще сложа всичкия този багаж?

Но аргументът му се разби на пух и прах пред погледа, на който не можеше да устои. Пък и колко ли, в края на краищата, струват тия вехтории? Защо не вземе просто да ги остави тук, а депозитът да върви по дяволите! Парите нямаха стойност.

А и самите неща никога вече нямаше да му потрябват. Не и в космоса. И въобще, освен ако не реши да се върне на Земята завинаги… а Франсис Крейк отдавна бе решил, че никога няма да направи това.