Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singers of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилиямсън. Певците на времето

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №119

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат септември 1995

Формат 70/100/32. Изд. №2434

Печатни коли 24,5. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–076–1

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1995

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Frederik Pohl, Jack Williamson. The Singers of Time

Copyright © Frederik Pohl and Jack Williamson, 1991

All Rights Reserved. Bantam Books, 1991

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Добавяне

13.

Марко Рамос си каза, че никога не е виждал своя капитан така ядосан — и по-лошо от просто ядосан: беше объркан. Капитан Крейк крачеше напред-назад, изгубил дар слово. Дори бе забравил, забеляза Марко, да нормализира вълновото задвижване — нямаше да могат отново да влязат във вълновата конфигурация, ако не направеха първо това. Но какво казваше той?

— Ти си луд! — крещеше Крейк в лицето на бронираното туловище на Върховния Буревестник. — Не можем да прекараме кораба през тази шупла! Това е самоубийство!

— Да, липсва опит и затова е опасно — избуботи Костенурката. — Но ние сме деца на Майката. Ние трябва да пожертвуваме личните си интереси в името на нашите братя.

— За вас е така, но ние не сме Костенурки!

— Вие приехте нашите дарове — изкряка Малкия. — Вие сте на служба при нашата Майка и също сте обвързани с нуждите й.

— Но Майката е мъртва — каза без заобикалки Крейк. — Проумейте това, Малкия.

— Не ме наричай с това име! — извика пронизително Костенурката и се изправи в цял ръст.

— Тогава не говори глупости! — изръмжа Крейк. — Всеки знае, че ако се приближиш твърде близо до черна дупка, смъртта ти е сигурна! Дори твоята… Отговорнико.

Настъпи мълчание. Едно от очите на Малкия срещна едно от очите на Върховния Буревестник. Дейзи Фей уплашено вплете пипало в едно от пипалата на Рамос. Марко я погледна успокояващо — макар самият той да не виждаше причина за безпокойство. После се покашля — или поне наподоби звука, който би произвел, ако имаше гърло.

— Капитане! — обади се той. — Ако ще ходим някъде, трябва да нормализираме вълновото…

— Тогава направи го! — прогърмя гласът на голямата Костенурка.

— Разбира се, Отговорнико — отвърна Марко, — но забелязах някакви странни вибрации. Корабът е старичък, нали знаете. Като че ли му е време за основен ремонт. Бихме могли да осъществим връзка с някой от онези ваши кораби и да поискаме помощ…

— Не! — изграчи Малкия. — Нямаме намерение да се свързваме с други кораби на Братството!

— Не съм забелязал подобни необичайни вибрации — допълни Върховния Буревестник. — Иди и си свърши работата; после ела тук да докладваш. — След това се обърна към капитан Крейк: — Това, което каза преди малко, капитан Крейк, не е вярно. Не всички твърдят, че преминаването през проход на дървояди е фатално. Един от вас казва друго, не е ли така, Сорк Куинтеро?

Марко и Дейзи Фей, които тъкмо излизаха, за да отидат в машинното отделение, се спряха и погледнаха Сорк, както направиха и всички останали. Сорк премигна.

— Аз? — учуди се той. — Да не би да говориш за ония стари научни лекции? Но не аз ги чета, нали? Това са просто записи на казаното от един професор пред студентите му; аз не мога да знам дали то е вярно или не.

— Ти ни обясни, че тези човеци вярват в правдоподобността му — обади се злорадо Малкия. — Сю-линг Куонг също потвърди, че записите са автентични. Отричаш ли мъдростта на собствената си раса?

— Отричахте я вие! — кресна разярено Крейк. — Какво ви накара да си промените мнението?

Тишина. После Върховния Буревестник промълви глухо:

— Не сме променили мнението си. Просто нямаме друг избор, защото сме отчаяни.

 

 

Щом излязоха от контролната зала, Дейзи Фей попита Марко:

— Наистина ли му има нещо на вълновото задвижване?

Лицето на екрана кимна отрицателно.

— Не, доколкото знам, но исках да дам на Франсис оправдание, в случай че му потрябва. Да вървим!

Дейзи Фей го последва по коридора.

— Никак не обичам, когато Крейк побеснее така — измърмори тя.

— Събра му се много — отговори Марко. Спря се пред входа на отделението. — Каквото и да се случи, обаче, някой трябва да се грижи за машината. Давай да балансираме вълновите конвертори.

Почувствуваха облекчение от това, че вършеха нещо познато. Настроиха изходните напрежения на генераторите, за да ги подготвят за следващото задействуване на вълновото задвижване. Дейзи Фей обаче включи интеркома и те чуха сърдитите гласове в контролната зала. Всички се бяха включили в спора: Крейк ревеше като бик, двете Костенурки буботеха, Сю-линг и братята Куинтеро се мъчеха да кажат по някоя дума, когато това бе възможно. Мълчаха единствено Муун Бъндиран и нейният тавър.

— Всичко така се обърка! — въздъхна Дейзи Фей. — Какво ще правим, Марко?

— Ще правим това, което ни заповяда капитанът — отговори той веднага. — Какво друго?

— Идеята ти май не беше лоша — каза сериозно тя. — Може би наистина трябва да повредим генераторите… просто докато Франсис вземе нещата под свой контрол… или докато Костенурките се откажат от плановете си.

— Не и без заповед от капитана — отвърна Марко.

— Естествено — въздъхна отново Дейзи Фей. — Понякога ми се иска да ме бяха оставили да умра в снега.

Рамос я погледна с двете си очи.

— Никога повече не казвай това!… И аз — добави по-меко той, — понякога си спомням за живота преди…

Тя размаха пипала в знак на съгласие.

— Толкова далеч… Толкова отдавна. Съжаляваш ли, поне понякога?

— Че ни спасиха Костенурките ли? Никога! — каза без колебание той. — По-добре е да си жив, отколкото мъртъв.

Тя го гледа дълго време, преди да проговори:

— Но точно там е въпросът, нали? Наистина ли сме живи, Марко?

— Знаеш, че сме живи. Е… — уточни, — не както преди, може би, но сме живи, и това си е! — Очите му се обърнаха към нея, а лицето на екрана му стана сериозно. — В известен смисъл за мен това не е просто живот. То е… почти рай. Нещо, за което мечтая от дете. Казвал съм ти защо.

Дейзи Фей насочи едното си око към спътника си, а с другото оглеждаше уредите. Крясъците от контролната зала продължаваха да долитат до тях; дочуваха се думи като „проходи на дървояди“ и „други вселени“ и най-вече вбесеният глас на Крейк, който отказваше да направи това, което искаха от него Костенурките.

— Разкажи ми пак, Марко — прошепна Дейзи Фей с треперещ глас.

Той нежно докосна гладката й червена черупка и послушно заразказва старата история, в която се говореше за човешкия свят — времена, които толкова лесно се забравяха, особено като мернеш образа си в някое огледало!

— Бях син на беден фермер — започна той за кой ли път. — Там, в Чили, през стария ни двайсети век. Растях, а пред мен в живота ми нямаше… нищо. Нито пари, нито надежди. Очакваше ме превиване на гръб из нивите и мизерия.

— Знам — промърмори жената и погали твърдата му черупка.

— Но когато облаците се вдигаха, съзирах един планински връх. На него имаше голям белоснежен мехур, най-красивото нещо, което някога бях виждал. Наричаха го „обсерваторията“. Казваха, че там работят астрономи, които изследват космоса с телескопи, и… о, Дейзи Фей, така исках да стана и аз като тях! Нощем излизах на пасището, лягах по гръб и гледах звездите — Южния кръст, Алфа Центавър и всички останали… В градчето ни живееше още едно момче, синът на магазинера. Той имаше повече пари от мен, но се бе запалил по същите неща. Двамата си поръчахме материали по пощата. Плати ги той, защото нямах пари, аз пък свърших повечето работа. Построихме си телескоп. Господи, Дейзи! Беше толкова прекрасно да наблюдаваме луните на Юпитер, Голямата мъглявина в Орион и Магелановите облаци… После попаднах във военно училище и станах пилот. Изучавах навигация и се питах дали родителите ми ще ме пуснат да запиша астрономия в университета, когато завърша… — Той се изсмя. — Но нищо не излезе, разбира се. Може би така и така никога нямаше да ме приемат в университета. И ето че благодарение на Костенурките мечтата ми се осъществи. Сега не просто съзерцавам звездите — сега съм в космоса и се скитам сред тях!

— И това ли наричаш ти рай? — учуди се Дейзи Фей.

— За мен е почти така — сериозно отговори Марко. — Като се има предвид, че след катастрофата не ни останаха много възможности за избор. — Очите им нежно се допряха и се раздалечиха. — Работата не е само в звездите, Дейзи Фей; те са само едната страна на този рай. Другата — и най-важната — е, че си тук до мен. Спомням си как те гледах, докато се качваше на самолета — прошепна той и пипалата му потрепериха. — Беше толкова красива!

— Бях най-обикновена жена, Марко — каза му тя, но не много категорично.

— Беше най-красивата жена, която бях виждал! И затова тук е рай, Дейзи Фей. Имам осъществената си детска мечта, имам и теб.

Те се притиснаха един към друг за миг, влюбено и безнадеждно.

Тогава от коридора се разнесе хрипливо грачене и ги сепна.

— Вие, смешни човечета! — изсъска Върховния Буревестник. — Защо не си вършите работата? — Костенурката бързо огледа пулта за управление на генератора и поуспокоен, добави: — Виждаме, че сте балансирали конверторите и че няма признаци за повреда. Тръгвайте! Време е за действие!

 

 

— Да, древните учени смятали, че е възможно нещо подобно на черна дупка да излиза в друга вселена — повтаряше може би за хиляден път Сорк Куинтеро. — Нарекли го „проход на дървояд“. Да, предполагам, че може би точно това се е случило с вашата планета; да, предполагам, че бихме могли да я последваме. Но, за бога, умолявам ви да не се опитваме!

— Нямаме друг избор — отговори Върховния Буревестник, крачейки из залата. — Хайде, вълновото задвижване е в готовност. Няма какво да чакаме.

Сорк облиза устните си, вперил поглед в Костенурките.

— Но забравихте ли какво казват записите? Проходите — ако изобщо има такива проходи — не са постоянни образувания. Те се отварят и затварят.

— Не е вярно! Вижте! — изписка триумфално Малкия, сочейки с ципестата си ръка едно странно петънце на екрана.

— Е, и какво е това? Откъде знаеш, че е същото? Помисли малко! — обади се Сорк. — Кога изчезна планетата? Преди почти сто и петдесет години! Достатъчно време вестта да стигне до Земята и ние да дойдем дотук.

— Този факт е известен — заяви Върховния Буревестник и се изправи.

— Но дали е разбран? — попита Сорк. — Дори ако всичко в лекциите е вярно — а ние не сме сигурни! — вероятно това е съвсем друг проход, който ще ни изведе на съвсем различно място!

— Това е само предположение и няма да бъде взето под внимание — изграчи Малкия.

— Ей, чакайте малко! — намеси се Крейк. — Аз не мога да не го взема под внимание! Сорк е прав. Ако не сме сигурни, че това е същият проход…

— Това, което знаем — обяви Върховния Буревестник — е, че съществува вероятност той да е онзи, който търсим, и че навлизайки в него, можем да спасим Майката. Ето защо ще го направим.

— Върви по дяволите! — кресна Крейк. — Не можеш да решаваш вместо нас! Ще решим въпроса демократично, чрез гласуване.

— Какво означава „гласуване“? — изписка вбесен Малкия. — Не може да става и дума за някакво си гласуване, когато бъдещето на Братството е заложено на карта.

— Гласуването е начинът, по който ние, човеците, решаваме как да постъпим — отговори сърдито Крейк. — А на кораба ние сме повече от вас, така че ние определяме правилата. Хайде! Да гласуваме! Всички, които са против тая налудничава идея, да вдигнат ръка!

Неговата собствена ръка беше първата, последвана предано от по едно от пипалата на Марко и Дейзи Фей. И миг по-късно — от Сорк Куинтеро. Крейк почака още секунда и изкрещя на останалите: — Какво ви стана? Кайри? Сю-линг? Муун? Гласувайте, по дяволите!

Върховния Буревестник нададе триумфален рев.

— Те са съгласни с нас! Много добре, приемаме гласуването! Сега всички, които са готови да поемат риска, за да спасим Братството и светата ни Майка, да вдигнат ръце!

Люспестата му ръка се вдигна, последвана от тази на Малкия… После Сю-линг каза тихо:

— Съжалявам, Сорк, но мисля, че те заслужават своя шанс.

Тя вдигна ръка, Кайри сви рамене и се присъедини към нея, избягвайки погледа на брат си.

— Четири на четири? — прошепна невярващо Крейк. — Но вие сте се побъркали до един… Ами ти? — обърна се той към Муун Бъндиран.

Но тя не му обърна внимание. Гледаше лицето на тавъра с тревожно лице.

— Не… знам — прошепна. — Нещо не е наред. Трейл? Какво има?

Тавърът не отговори. Очите му бяха замъглени, сякаш отново бе изпаднал в транс, заслушан в гласовете.

— Хайде, гласувай! — изхриптя Крейк.

Но Върховния Буревестник ликуващо го надвика:

— Тя не гласува за теб, капитан Крейк! Така че нямаш „мнозинство“ и ще стане както искаме ние! Млади Братко, насочи този кораб към прохода!

— Няма да стане! — ревна Крейк и се хвърли към Малкия, който беше вече до контролния панел и нанасяше курс към гънката в космоса.

Крейк закъсня.

Лицето на тавъра се проясни. Той безмълвно впери големите си синьовиолетови очи в Крейк и тръгна напред, изумявайки Марко Рамос с бързината, с която се движеше на късите си криви крачета. Тавърът улови здраво безпомощния Крейк в силните си ръце и го задържа.

— Направи го! — кресна Върховния Буревестник ликуващо.

Малкия набра бърза комбинация от бутони и избухналата светлина им показа, че „Златната кошута“ преминава на вълново задвижване.

 

 

— Кажи на проклетото си животно да ме пусне! — вбесен викна Крейк на Муун Бъндиран, докато се мъчеше да се освободи от хватката на тавъра.

Но Муун поклати безпомощно глава. Крейк премигна, когато светлината ярко озари изкуственото небе. После тя поотслабна и Крейк забеляза, че курсът на кораба е право към целта — летяха точно към ужасяващата гънка със скоростта на светлината.

— Спрете, моля ви! — извика Крейк, гърчейки се безпомощно в прегръдката на Трейл. — Не можем да преминем! Корабът няма да издържи! Марко!… Дейзи Фей!… Спрете го!

— Никой няма да ни спре! — избуботи Върховния гръмовержец. — В името на спасението на цялото братство и нашата света Майка!

Крейк изруга от безсилие. Акреционният диск на старата черна дупка се въртеше и пълзеше пред тях, докато се спускаха към прохода на дървояда. След като бяха достигнали скоростта на светлината, субективното им време се забави и почти спря; той видя как гънката се разширява и как сигналните светлини на ятото зелени кораби наедряват. Чу как Трейл издаде глух стон — от страх или от радост, не разбра.

— Твърде късно е, Франсис — каза Дейзи Фей с треперещ глас. — Прекалено близо сме вече. Налага се да влезем и да преминем… или ще станем на парчета.

Цялото небе, с изключение на тази странна гънка, потъмня. Рогата на Трейл изпускаха млечнобяло сияние в тъмнината. Крейк почувствува как той потрепери в екстаз. В другия край на залата Сю-линг усети силен удар по обшивката на кораба точно под краката си и се залюля. Повдигна й се. Невиждаща във възцарилия се мрак, тя се вкопчи в Сорк и Кайри.

— Проходът — прошепна Сорк и дори в този миг тя не можа да не обърне внимание на острия алкохолен дъх от устата му. — Вътре сме…

Муун Бъндиран почувствува, че главата й се върти, сякаш се гмуркаше в разширяващ се водовъртеж. Проходът заблестя пред тях и постепенно изпълни целия екран. Центърът му беше черен като смола, заобиколен от пръстен бавно въртящи се спирали разреден газ.

Тъмнината продължи само миг…

После цялото небе внезапно блесна!

Десет хиляди слънца пламтяха навсякъде около крехкия мост, над и под него. Крейк гледаше с широко отворени очи и едва не му прилоша от вълнение — никое човешко същество не беше виждало такова небе. Чувството, че пропадаш, бе изчезнало. Макар че нямаше подобно физическо усещане, нещо в неадаптираните му осезателни органи крещеше, че се издига… изправя се… извисява се сред лумналото великолепие на звездите, далеч от огнения водовъртеж на входа на прохода, който вече бе зад гърба им. Средата му представляваше ослепителен кратер, заобиколен от въртящи се спирали светещ газ и прах. Огромен син език се проточи от обръча и се понесе към тях.

Застанал до пулта, Малкия издаде ликуващ стон.

— Преминахме! — изхърка той. — Последвахме светата Майка!

— О, боже — прошепна Сю-линг Куонг. — И сме все още живи!

Крейк извика и успя да се отскубне от тавъра.

— Живи сме, да; но какво е станало с кораба? Вижте!

На екрана зад тях огромният акреционен диск се въртеше бавно и заплашително, но те бързо се отдалечаваха от него.

— Не се меси, Крейк! Помогни ми, Сътруднико! Къде е планетата на Майката? — изграчи нетърпеливо Върховния Буревестник. — Виждаш ли я на екрана?

Но Малкия гледаше ужасен навигационния пулт, върху който примигваха зловещи червени лампи.

— Нещо не е наред — удиви се той. — Какво е станало, Големи Братко?

Като разбра какво му съобщават уредите за състоянието на кораба, Крейк нададе гневен вик, но гласът на Върховния Буревестник го заглуши.

— Повредил си управлението! Това е непростимо!

— Не, не! — плахо отвърна Малкия, въртейки безпомощно жълто-червените си очи. — Не съм! Но… виж сам: няма ориентировъчни точки и нищо не е както трябва.

— Глупак! Разбира се, че няма да има! Ние сме в друга вселена, където вероятно липсват познатите ни ориентировъчни обекти. Но ти трябва да търсиш планетата на Майката, а не някаква си далечни звезди!

— Но, Отговорнико! — проплака Малкия и махна с ръка към екрана около тях. — Не виждаш ли? Няма навигационни светлини. Нямаме никакъв ориентир. Планетата на Майката — с цялата й мрежа от навигационни спътници и светлини — просто я няма тук!

— Марко? — извика Крейк на своя подчинен.

— Опитвам се, капитане, но… мисля, че е прав — отвърна безпомощно той. — Не улавям никакви маяци.

— Продължавай да търсиш — нареди Крейк просто по инстинкт и добави: — Макар че няма голям шанс.

Върховния Буревестник го изгледа свирепо, после нещо се пречупи в него. Нададе отчаян вой, залитна и удари черупката си в стената.

— Провалихме се — изстена той. — Провалихме се…

За момент изглеждаше, че Костенурката ще извърши нещо непоправимо — може би самоубийство — или пък че ще получи апоплектичен удар, ако Костенурките изобщо страдаха от подобни неща; че ще нападне Франсис Крейк, или Сорк Куинтеро или Кайри или дори собствения си по-малък брат — който и да е. Крейк не беше виждал толкова разярена Костенурка. Медночервените очи се въртяха диво, ноктите барабаняха яростно по нагръдника на черупката…

И тогава тавърът проговори. Не беше дума, която можеше да бъде разпозната, по-скоро високо, заповедно измучаване. Всички се обърнаха към него, Муун Бъндиран също.

— Какво каза? — изхриптя Върховния Буревестник.

Колебливо и объркано, тя отговори:

— Мисля, че Трейл каза: „Не още“.

Не още, повтори на себе си Крейк във внезапната тишина, възцарила се в контролната зала. Не още! Да не би глупавото животно да намеква, че все още не всичко е загубено? Или пък нещо съвсем друго; нещо, понятно само за един тавър? Той отвори уста да зададе гневния си въпрос… и я затвори, защото Марко Рамос енергично му махаше откъм пулта.

— Капитане! — извика той. — Виж това!

Крейк проследи погледа на мъжа робот до ъгъла на екрана. Изображението бе увеличено докрай и десетките хиляди (не, стотиците хиляди!) синьобели слънца ги заслепяваха. И там, сред тях, почти невидима сред блясъка им…

Едва се виждаше, но несъмнено беше зелена и имаше характерната за Костенурките форма на буквата делта.

— Планетата на Майката! — изписка Малкия почти истерично. — Имаме надежда!

— Не съм съвсем сигурен, Ма… Сътруднико — намеси се Марко. — Повече ми прилича на корабна светлина, не на планетен маяк.

— Няма значение! — изграчи Върховния Буревестник, дошъл на себе си като по чудо. — Щом има кораби на Братството, ще намерим нашата Майка! Крейк! Курс към маяка!