Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (29)

15.

За Марко Рамос най-лошото относно начина, по който се променяше неговият свят, не бе това, че са се изгубили.

— Тъй и тъй не отивахме никъде — прошепна той на Дейзи Фей, опитвайки се да я успокои, — така че какво значение има?

Не беше много убедително утешение. Тя не отговори. Не отговаряше изобщо; дори бе изключила екрана на корема си и сега върху розовата заобленост на тялото й — всичко, което бе останало от жената, дето Марко някога бе обичал — нямаше лице, което да ти подскаже какво чувствува. Марко въздъхна. Не беше го правила отдавна; постъпваше така само когато на затворената й в този метален калъф душа дотежаваше толкова, че не желаеше да приказва с никого. Беше, каза си той за кой ли път, много по-мъчително за нея, отколкото за него. В края на краищата коя красива жена би търпяла да остане завинаги в образа на някакъв кошмарен зъл дух? А Дейзи Фей беше толкова прекрасна…

Той направи всичко, което бе по силите му, за да я поразсее. После се обезсърчи и съсредоточи вниманието си върху това, което ставаше около него. Нищо радостно и тук — отчаяните Костенурки, заключили се в своя отсек и отклоняващи всеки опит за общуване; двамата Куинтеро, необичайно мълчаливи; Муун Бъндиран, готова да ревне всеки миг, седнала до своя тавър… На Марко никак не му хареса видът на Трейл. Голямата му глава беше прорязана от бръчки на преумора и мъка, а красивите сияйни рога сега бяха болнаво сивкави.

Капитанът бе изпаднал в пристъп на яростно безсилие и си го изкарваше на Муун Бъндиран.

— Защо ни трябваше да слушаме това животно? — вирна той войнствено брада. — Не мога да определя курса, без да знам крайната цел!

— Трейл казва, че не ни е нужна крайна цел — инатеше се Муун. — Казва просто да вървим напред и целта сама ще се появи.

— Това е глупаво — отсече Крейк и се обърна към Сорк Куинтеро, вече изтрезнял и омърлушен. — Каква е тази странна история с времето тук? Какво казват лекциите ти по въпроса? Как е възможно онзи скапан кораб на Костенурките да е регистрирал отминаването на стотици години?

— Предполагам, че това има връзка със забавянето на времето — каза Сорк. Марко долови несигурност в думите му. — Или пък с факта, че сега се намираме в някаква много стара вселена, която се разпада и загива, вместо да се разширява… Може би времето тук тече обратно?

— Времето не може да тече обратно! — викна Крейк. — Престани с тия врели-некипели!

Марко се покашля, преди да се намеси.

— Франсис? Може би трябва да изслушаме още някои от тия лекции, за да намерим някакво обяснение.

Капитанът премести гневния си поглед върху него.

— Прекрасно! Ще висим тук и ще слушаме, така ли? За бога, Марко! За теб и за Костенурките може да е добре, но ние не можем да издържим на радиацията, която прониква през щитовете.

— Тогава да преминем на вълново задвижване? — плахо предложи Сю-линг.

— Отлична идея! И накъде ще поемем?

— Казах ви какво мисли Трейл — отговори вместо нея Муун Бъндиран. — Няма значение накъде, важното е да се движим.

— А аз повтарям, че това е глупаво…

И омагьосаният кръг от аргументи отново се завъртя.

Марко въздъхна. Погледна Дейзи Фей, все още потънала във вътрешните си тревоги и притеснения. Протегна пипало и го оплете с едно от нейните. Тя не се възпротиви, но и не реагира.

Внезапно го осени едно хрумване. Той го обмисли и каза:

— Франсис, така няма да стигнем доникъде.

— А къде според теб трябва да стигнем?

— Ти ще решиш, Франсис. Ти си капитанът. Но докато седим тук, искам да свърша една работа.

Крейк го погледна уморено и кратко попита:

— Каква?

По лицето върху екрана на Марко се изписа нетърпение.

— Всичко онова там, отвън… Иска ми се да го видя.

Крейк недоумяваше.

— Ами гледай! — посочи той към екрана.

— Не, капитане, имам предвид нещо друго. Искам да изляза от кораба — обясни Марко. — Да видя с очите си какво става вън, в тази вселена. Не от екрана.

— Но, Марко, опасно е. Радиацията там може да те убие! — обади се Сю-линг.

Марко самоуверено размаха пипало.

— Не и нас, д-р Куонг. По отношение на радиацията сме издръжливи почти колкото Костенурките.

Той усети, че пипалото на Дейзи Фей подръпва неговото и я погледна. Да, не беше се заблудил — тя започваше да идва на себе си. На екрана й отново се бе появило едно объркано и тъжно, но до болка познато и тъй скъпо лице.

— Все пак, как ще дишаш? — попита колебливо Сю-линг.

— Можем да вземем кислородни бутилки и да херметизираме черупките си. За мен е изключително важно! Искам да изляза вън, на корпуса, и да огледам със собствените си очи. — Той се поколеба, после продължи: — Слушай, Сю-линг, още от детството си в Чили мечтая да науча повече за всички тия странни неща. А досега никой — никой! — не е имал подобна възможност. Искам да ги усетя със собствените си сетива, не чрез симулациите на екрана.

— А аз — неочаквано се обади Дейзи Фей, съвземайки се, — искам да дойда с теб. — Тя здраво стисна пипалото му. — Моля те, Франсис! Кажи, че ни разрешаваш! Няма какво да губим, и щом така или иначе всички ще умрем тук, то… — жената робот се поколеба и лицето на екрана сякаш преглътна мъчително. После върху него се появи едва доловима усмивка. — Поне няма да сме живели напразно.

 

 

Двата робота човеци се измъкнаха от люка и се вкопчиха здраво един в друг, вплели пипала, с очи, неспокойно претърсващи заплашителното небе. Дейзи Фей затегна въжетата докрай, страхувайки се, че всяко тяхно движение може да ги откъсне от кораба и изпрати надолу, сред гигантския водовъртеж от скупчилите се слънца. Тя си даваше сметка, че се бои. Но след малко, докато оглеждаше огромните облаци от светещ газ с Марко до себе си, започна да се чувствува отново почти щастлива.

Това й чувство бе помрачено от един-единствен факт — тъй като черупките им бяха херметизирани и дишаха от бутилките, които държаха в свободните си пипала, нямаше как да разговарят. Но какво ли пък биха могли да си кажат? Очите им се отвориха широко — по-широко от очите на който и да е човек, тъй като изобретената от Костенурките оптика бе в състояние да долавя честоти далеч извън човешкия зрителен обхват — и видяха гама-излъчването на далечни взривяващи се слънца, наблюдаваха близките звезди, издуващи се от кондензиращи газове и прах. Бе зловещо, наистина. Но и грандиозно и неописуемо красиво.

Дейзи Фей усещаше силната, нежна прегръдка на Марко, докато стояха там с вплетени крайници… и нищо друго нямаше значение.

Когато се обърна, за да провери въжетата, под светлината на океана от звезди тя зърна бледите очертания на американския флаг, който по настояване на Крейк бе изобразен върху корпуса на „Златната кошута“. Той й вдъхна още по-голяма увереност, с всичките спомени за родния дом, които пробуждаше… но и тъга. После се върна към действителността. Никога вече, каза си тя, няма да видя старата и тъй отдавна изоставена Америка…

Но веднага си даде сметка, че шансът това да стане е изчезнал още в мразовитата долина на Андите. Сгуши се до твърдата, вдъхваща сигурност черупка на Марко и се освободи от тези безполезни мисли. Каквото има да става, ще става.

Тя забеляза колко щастлив е Марко. Очите му неспирно се въртяха във всички посоки, пипалата му потръпваха от вълнение. И най-важното — бяха заедно.

Нито Марко, нито Дейзи Фей бяха в състояние да кажат колко време са стояли така, мълчаливи и щастливи… преди да усетят някакво вибриращо стържене по корпуса на кораба. Не беше от удар. Беше звук, достигнал до тях през метала.

Те се размърдаха и изненадано обърнаха очи един към друг. После осъзнаха, че това е глас — бавен, дрезгав и дълбок, предаващ се на телата им чрез вибрациите по корпуса. Дейзи Фей беше почти сигурна, че е гласът на Крейк и веднага се досети каква е работата. Капитанът бе допрял високоговорител до корпуса, за да го чуят.

— Влизайте… вътре… Превключваме… вълновото задвижване… веднага…

 

 

Върнаха се в контролната зала. Дейзи Фей застана на мястото си пред пулта. Марко се чувствуваше по-щастлив от всякога. Видяното си струваше всички страхове и загуби; някогашното южноамериканче с радост би дало живота си за тази неповторима гледка, а и Марко — по-възрастното му превъплъщение — съвсем не бе забравил момчешкия копнеж.

Останалите му спътници също бяха обхванати от трескаво вълнение. Дейзи Фей отново бе ведра, Сорк — напълно трезвен. Там бяха дори и Костенурките — мълчаливи и мрачни, наистина, но Кайри изглежда по някакъв начин ги бе убедил да се присъединят към човеците.

Марко очакваше заповеди.

— Курс, капитане?

— Нямаме курс — отговори Крейк с язвителна усмивка, преклонил глава пред неизбежното. — Правим каквото ни каже тавърът.

А на въпросителния му поглед Муун Бъндиран отговори:

— Трейл е болен, Марко, но ми се струва, че схванах какво се опитваше да ми каже. Че не е нужно да пътуваме към определено място в пространството, а във времето. Не съм сигурна дали разбрах всичко; на Трейл му е трудно да говори за тези неща — оправда се тя, — защото обикновено не разсъждава по този начин. Но това е, което имаше предвид, убедена съм.

— Имал е предвид пътуване във времето — неочаквано се намеси Сорк. — Мисля, че знам за какво говори: забавянето на времето! Спомняте ли си? Фотоните нямат часовници. При скоростта на вълновото летене времето спира за нас, но навън, във вселената, то продължава да си тече. И може би Трейл смята, че ако летим достатъчно дълго, в нея ще се случи нещо важно… Попитай го, Муун — помоли я той. — Питай го това ли има предвид!

Всички чакаха напрегнато, докато тя тихо и нежно говореше на тавъра. Трейл дълго мълча. Накрая едва повдигна глава и басово измуча.

Муун изглеждаше объркана.

— Толкова е тъжен! — каза тя. — Непрекъснато чува песни за страдания и опасности, които направо го съсипват.

— Времето! — грубо я прекъсна Сорк. — Какво казва за времето?

— Смята, че си прав, Сорк. Че наближава моментът, когато нещо ще се случи… само че… — добави тя още по-озадачена, — май не каза „наближава“, а нещо като „завръща се“… но времето не може да се връща, нали? — почти изплака девойката.

Крейк изглеждаше по-нещастен от всякога. Потърси с поглед помощ от потъналите в мрачно мълчание Костенурки, но не я получи — освен ако лекото помръдване на едната ноктеста лапа на Малкия можеше да се тълкува като съгласие.

Крейк взе решение. Пое си дълбоко дъх и протегна ръка към хората си зад пултовете.

— Вълново задвижване, Марко. Където и да отиваме, време е да тръгваме.

 

 

Онова, което тавърът не им каза — или не можеше да им каже — бе колко време трябваше да пътуват, за да стигнат някъде или някога.

Капитан Франсис Крейк трудно преглътна този хап. Той седеше с поглед, вперен в екраните, без да обръща внимание на никого. Когато по едно време се обърна, не видя нищо утешително. Двете Костенурки отново се бяха оттеглили, за да продължат поверителните си разговори или траура. Сорк Куинтеро стоеше при другия пулт и гледаше отнесено в пространството. В другия край на контролната зала Сю-линг седеше сама, мълчалива и напрегната, и решително отбягваше погледа му. Крейк изруга наум. Какво й става на тази жена? Той пазеше толкова топъл и приятен спомен за случилото се в кабината му; какво се бе променило у нея?

Марко заговори и го стресна.

— Трудна мисия, капитане — опита се да поразведри той атмосферата. — Но ще се справим, няма как. „Кошутата“ е добър кораб, капитане, и си има най-добрия капитан във всички вселени!

— Капитан… — процеди през зъби Крейк, нежелаещ… не, неспособен да приеме дори този трогателен опит на Марко да му вдъхне увереност. — И на какво, по дяволите, съм капитан, Марко? Знаеш ли кой е този кораб? Той не е „Златната кошута“, а „Летящият холандец“, обречен да плава до края на вечността без цел и път обратно към дома.

— Капитане… — започна отново Марко, но Крейк клатеше глава.

— Не виждаш ли? Ние сме на борда на кораб призрак. Това е то, проклетото вълново задвижване. Превръща ни в безплътни привидения, в енергийни вълни, които летят със скоростта на светлината, завинаги откъснати от всичко реално. И за всичко това съм виновен единствено аз. Ако аз съм капитан, то екипажът ми е от глупаци!

Гласът му прозвуча по-силно, отколкото трябваше. Дори Сорк се сепна и го погледна учудено. Понечи да каже нещо, но се отказа и отново потъна в мрачното си съзерцание. Марко раздвижи очи насам-натам, после се обърна настрани. Крейк изпита още по-мъчителна болка. Бе позволил на гнева си да надделее. Нямаше никаква причина да оскърбява верния Марко, особено пък когато трябваше да се сърди само на себе си…

И може би малко на Сю-линг Куонг.

Тя го гледаше — както и всички останали, — но той не можеше да разгадае какво му казват очите й. Така му се искаше да поговори с нея насаме. Да щеше само да излезе от контролната зала, помисли си той; веднага ще тръгне след нея и ще я попита какво й е и кой знае, може би тя отново ще го погледне така, както преди няколко часа в леглото му.

Разбира се, имаше и друг начин. Крейк внимателно обмисли идеята си, изненадан от самия себе си. Не беше нужно да чака тя да реши да излезе. Може да отиде при нея и да я помоли да излязат навън да разменят няколко думи.

По отношение на себе си Крейк бе напълно прав за едно. Наистина вече никак не го биваше да се оправя с жените и, докато се канеше, възможността отмина. Двете Костенурки застанаха на прага на контролната зала и завъртяха очи.

После Върховния Буревестник включи транспозера си.

— Капитане — важно заговори той, — желаем да ви съобщим нещо.

Крейк изненадан се обърна към тях.

— Да?

— Изявлението, което ще направим, е важно. — Той млъкна — очевидно му беше трудно да говори. Сега вниманието на всички бе приковано в него. Сю-линг гледаше Костенурките, Сорк се бе отърсил от отнесеността си, Марко Рамос и Дейзи Фей Макуин бяха извъртели очи, за да ги виждат по-добре. Държанието им беше някак странно. И двамата бяха скръстили ръце на гърдите си, сякаш искаха да се предпазят от неизвестно какво.

— Слушаме ви — каза сприхаво Крейк. Огромните очи на Костенурката плахо оглеждаха залата. После изпусна нещо като въздишка и каза:

— Даваме си сметка, че нашата мисия ви причинява ненужни главоболия.

— Тук си много прав! — избухна Крейк. — Трябваше да отида на лекар да ми каже дали съм в ред, преди да се оставя да ни въвлечете в това глупаво преследване.

— Не — поправи го Върховния Буревестник. — Не беше глупаво. Не съжаляваме за мисията. Очевидно е, че тя е неуспешна, но не и ненужна! Едно дело за спасяването на Братството не може да бъде ненужно! Но ние искаме да ви съобщим една друга истина. — Той отново си пое дъх. — Признаваме, че ако не бяхме се намесили в живота ви, идвайки на вашата планета, вие, човешките същества, вероятно щяхте да се развиете по съвсем различен начин. Възможно би било досега да сте стигнали дотам, че да изследвате нашата вселена в търсене на нови светове и нови възможности за печеливша търговия, дори ако… — Гласът му заглъхна, но той се окопити и продължи. — Дори ако Братството вече не съществува. Но не това е грешката, която желаем да признаем.

Той се поколеба, вперил мрачен поглед в Младия Брат. Малкия направи някакъв, вероятно съчувствен жест с лапа.

— Дойдохме, до убеждението, че някои от нашите възгледи са били несправедливи…

— Погрешни — уточни Малкия, включвайки транспозера си.

— Да, напълно погрешни — призна Отговорникът. — Земната наука не е безсмислица. Сега ние признаваме, че в нея се съдържат истини, които до този момент ние отхвърляхме. Моят Млад Брат — той посочи Малкия с ръка — се присъединява към желанието ми да заявим, че сме допуснали грешка, лишавайки научните изследвания на Земята от възможността да се развиват самостоятелно.

Човката се затвори с мрачно изтракване — знак, че мъчителното признание е завършило. Малкия се размърда неспокойно.

— И въпроса с таврите… — напомни той на Големия Брат.

Върховния Буревестник издаде подобен на стенание звук и макар и раздразнено произнесе:

— Да, трябва да обсъдим и въпроса с таврите. Считаме, че отношението ни към тях също беше неправилно. — Той сърдито огледа присъствуващите в залата и изглежда реши, че е казал всичко необходимо. Извъртя се рязко й тръгна към изхода. Малкия понечи да го последва, но Сорк извика:

— Чакайте малко! — Изумлението и гневът се бореха в гласа му. — Какво беше това? Да не би да ни се извинявате?

Малкия продължи да върви, сякаш не бе чул, но на прага се спря. После бавно се обърна и потърси с очи Сорк.

— Да — изрече той и изчезна.

 

 

— Не може да бъде! — възкликна Сю-линг.

— И избраха най-зловещия момент и място, за да ни го кажат — съгласи се Дейзи Фей. — Може би мислят, че всички ще загинем и просто се опитват да облекчат съвестта си.

— Чудно, наистина. Да се решат сега, когато е твърде късно за каквито и да било добри дела… — намеси се и Крейк. Сорк измърмори нещо в същия дух.

— Според мен, прави им чест, че го сториха — каза Муун Бъндиран — Не им беше леко, особено на този големия. И… о, Трейл! Чу ли? Казаха, че не е трябвало да се отнасят с таврите както досега!

Трейл не отговори. Застанал зад пулта, Марко Рамос насочи и двете си очи към тавъра. Гледката не бе никак утешителна. Рогата му бяха съвсем посивели и безжизнени, а големите синьовиолетови очи — замъглени. Макар че тавърът беше далеч по-едър от Муун Бъндиран, на Марко му се стори, че се е облегнал на нея. Непокритата му — освен с престилчицата около слабините — червеникава козина бе разрошена и крайниците му потръпваха.

Крейк също го гледаше. Изсмя се нервно.

— Мисля, че не те чува, Муун. Прекрасно. Като се има предвид, че следваме заповедите му, той не вдъхва голямо доверие, а? — Крейк закрачи из залата, оглеждайки хората един по един. — Как мислиш, Кайри? Всички ли на борда на този кораб, дето се е понесъл с пълна скорост към нищото, сме откачили? Как ти се струва? Не говориш много; нямаш ли мнение?

Кайри разпери ръце.

— Правим каквото трябва да се прави. Нямаме големи възможности за избор, Франсис — отговори спокойно той.

— Добре го каза — отбеляза Крейк. — А ти, Марко? Познаваш ме по-отдавна от всички тук. Губя ли играта, като позволявам на един тавър да поеме командването? — Без да дочака отговор, той се спря пред Сорк Куинтеро. — Е, Сорк? Не ни помагаш много. Няма ли нещо в тези лекции, което да споделиш с нас?

Сорк го погледна и стана.

— Може и да има, Крейк — замислено каза той. — Ще отида да ги чуя още веднъж.

— Отлично! — иронично подметна Крейк. — После ще узнаем какво става, нали?

— Не съм съвсем сигурен. Но си струва да опитам. Мисля, че сме длъжни да намерим някакво обяснение на всичко това. — Той посочи с ръка екраните.

Крейк се вгледа в изображението озадачен. Безбройните слънца, по-ярки от коя да е звезда в тяхната вселена, си бяха там.

— За какво говориш?

— О, не си ли забелязал? Задръж погледа си върху звездите. Ще забележиш, че се движат. Преди не беше така, нали? Искам да разбера какво означава това.

Сорк им се усмихна и излезе. Марко Рамос извъртя очи към екрана.

— Господи! — възкликна той.

Замръзналото море от звезди се бе раздвижило. Дейзи Фей извика:

— Виж, Марко! Скоростта им се увеличава!

Марко протегна пипало и го оплете с едно от нейните. Почти целият екран блестеше ослепително. Дори след като Крейк намръщено намали посредством честотните регулатори яркостта на светлината, излъчвана от загиващата вселена около тях, изображението продължи да напомня снимка на звезда в неестествени цветове, изпъстрена с петънца и сияния, и всичко това понесло се неудържимо нанякъде.

Тавърът изстена.

— Какво има, Трейл? — попита го Муун Бъндиран, втренчила поглед в измъченото, тъжно лице. Той измуча в ухото й и посочи с глава към екрана. Тя се обърна.

— Виждам го! — извика девойката. — Капитан Крейк, онази точка, най-ярката! Трейл казва, че това е изходът.

Марко потърси с очи петънцето. То ясно се открояваше дори в пламтящия около него ад. Не приличаше на пукнатина в стъкло, както прохода, през който бяха влетели; беше по-голямо, по-ярко, по-зловещо.

— Проход ли е това? — рязко попита Крейк.

— Не знам какво е проход! — отвърна Муун с треперещ глас. — Нито пък Трейл, струва ми се. Но той казва, че трябва да влезем.

Крейк прехапа устни.

— Къде отиде Сорк? Трябва да разбера какво е това! Марко?

Лицето на корема на Марко Рамос беше сериозно и изопнато.

— Не съм сигурен, Франсис — промълви той с напрегнат глас. — Но спомняш ли си какво каза Сорк за времето в тази вселена? Че върви обратно? Ако е прав, и ако вселената — коя да е вселена — възниква в резултат на някакъв голям взрив… то тогава как загива?

Крейк го гледаше, без да разбира.

— Като отломките се съединят отново? — каза напосоки. После се огледа в недоумение и очите му се спряха на Муун. — Какво казва тавърът?

Тя слушаше бавното, слабо мърморене с набърчено от усилие чело.

— Повтаря все едно и също. Песните ни съветват да влезем, капитан Крейк.

— Но това не е просто още едно прекъсване на пространството — възрази Крейк. — То е… то е голямо. Не знам дали „Златната кошута“ ще издържи! — Той поклати глава. — Не! Извикайте Сорк! Няма да вкарам кораба там само защото така иска някакъв си тавър!

Марко Рамос, който следеше показанията на уредите, се обади мрачно:

— Франсис, нямаме избор. Влизаме там независимо дали искаме или не. Заедно с всичко останало! Дупката ни засмуква към себе си!…

Никой не се и опита да оспори твърдението му. Движението на екрана набираше скорост, водовъртежът от светлина заплашително нарастваше… те пропадаха и пропадаха…

Ако гледката преди малко беше грандиозна, сега всяваше ужас.

— Наблюдаваме гибелта на една вселена — прошепна Дейзи Фей, следяща екрана с очи, чиито стъбълца трепереха. — Погледнете уредите! Попаднали сме в силно гравитационно поле, както и всичко около нас!

Вселената се свиваше около тях като юмрук от звезди и газови облаци, втурнали се към пламтящия водовъртеж около гърлото на огромната черна дупка.

— Капитане — извика Марко Рамос откъм втория пулт. — Радиационният фон и температурата се повишават! „Кошутата“ не е проектирана за такива условия!

И наистина, цялото небе отвън се нажежаваше.

— Скоростта нараства — промърмори Кайри. — Лекциите на Сорк не лъжат.

Крейк изруга полугласно и се обърна към Муун Бъндиран.

— Усеща ли нещо твоят тавър?

— Не знам. Ужасно му е зле — отвърна нещастно Муун. — Но все повтаря, че трябва да продължаваме.

— Накъде?

Тя вдигна безпомощен поглед.

— Натам, където отиваме, предполагам…

В следващия миг те вече бяха вътре.

 

 

Ударът ги накара да почувствуват, че умират и отново се раждат. Огромният кораб стенеше и потръпваше целият. Нещо изпращя. Муун чу тихите болезнени стенания на Трейл. После всичко се обърна нагоре с краката. Някаква огромна сила ги разтърси и едва не ги разкъса на парчета…

Муун се намери на пода с пулсираща глава. Отнякъде долитаха хлиповете на Трейл, но тя бе замаяна и не можеше да се надигне. Крейк стоеше прав до нея, хванал се за конзолата на пулта, и крещеше:

— В какво, по дяволите, се блъснахме?

— В нищо, Франсис — изхриптя Марко, изпълзявайки изпод пулта, където бе запратен. След миг гласът му стана по-ясен. — Не може да е било нещо материално. Щяхме да се изпарим.

— Беше като удар в скала!

— Според мен бяха магнитни полета, Франсис. В свиващата се плазма те са изключително мощни…

Нов удар го накара да млъкне. В контролната зала стана тъмно. Екраните угаснаха. Гневният диск изчезна заедно с пламтящите газови облаци и избухващите слънца.

— Къде сме? — изпъшка Крейк. Трейл изстена отново и Крейк викна: — Марко! Включи осветлението!

— Слушам, сър! — отзова се Марко, но гласът на Дейзи Фей го спря.

— Чакай, Марко! Там има нещо. Марко, затъмнил си екрана, осветли го!

Марко не можеше да реши дали да изпълни пряката заповед на капитана си или да се вслуша в здравия разум на Дейзи Фей. Здравият разум победи. Той настрои екрана.

Дейзи Фей се оказа права. Екранът не беше съвсем тъмен. Виждаха се далечни миниатюрни проблясъци — хиляди.

— За бога — промълви Крейк след малко. — Това не са звезди. Виж формата им. Това са далечни галактики! Марко, можеш ли да определиш разстоянието?

Марко се зае с настройката на уредите. После осъзна невъзможността да изпълни заповедта и отдръпна пипалата си от пулта.

— Не се получава, капитане — смутено каза той. — Как бихме могли да измерим разстоянието? Когато сме в нашата вселена, правим това по червеното изместване на дадената галактика… но откъде да знаем какво е то тук? Освен това липсва подходяща базисна линия за триангулация. Единственото, с което разполагаме, е яркостта им. Което означава, че те са много далеч, Франсис. Изглежда, че… изглежда сме сами в някакво огромно празно пространство.

Крейк дълбоко си пое дъх. После се овладя. Овладя и кораба.

— Включи осветлението — нареди отново той и този път заповедта бе изпълнена. — Марко, какво казват уредите за състоянието на кораба? „Кошутата“ здраво се поразтресе, всичко в ред ли е? — И след като Марко докладва, че липсват повреди по корпуса и системите, добави: — Добре, а хората? Има ли ранени?

Сю-линг потри рамото си.

— Няколко натъртвания, Франсис. Мислиш ли, че Костенурките са пострадали?

— Те са издръжливи — каза Крейк. — Все пак, Дейзи Фей, иди да провериш. А Сорк?

— Аз ще отида, Франсис — каза Кайри и тръгна необичайно забързан.

— Добре — кимна Крейк. — Да видим какво става. Очевидно сме преминали през тази крайна точка на вселената и сега се намираме в друга. Не знам защо наблизо няма звезди, но за това ще мислим по-късно. — Той запресмята нещо наум. — Когато Сорк пристигне, ще го попитаме за мнението му. Костенурките също може би ще ни помогнат. Муун? Какво казва тавърът сега?

Муун държеше огромната глава в ръцете си.

— Много му е зле, капитане — промълви съкрушено тя. — Почти не може да говори.

— Попитай го! Послушахме го, и сега искам да знам какво мисли, и… — Крейк внезапно млъкна и се ослуша. После всички чуха: някой викаше за помощ.

Сю-линг реагира първа.

— Това е Кайри! Нещо се е случило със Сорк!

Когато стигнаха там, всичко стана ясно. Кайри Куинтеро, с пепеляво лице, носеше брат си на ръце. Тялото на Сорк беше отпуснато, очевидно в безсъзнание. Лицето му беше цялото в кръв, а главата му висеше под невъзможен ъгъл.

— Ударът го е блъснал в стената — каза Кайри. — Мисля, че си е ударил главата. Сю-линг, ще умре ли?

Не беше нужно да я пита. Сю-линг вече беше до тях и внимателно опипваше натрошената глава на Сорк. После повдигна клепачите над очите му и се наведе над него, за да долови пулса му. Когато се изправи, лицето й бе мрачно.

— Не зная, Кайри. Трябва да бъде опериран. И то веднага.