Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (3)

2.

За Сорк Куинтеро теорията на стария учен не бе еретична. Тя бе човешка, а Сорк бе твърдо решил да изучи всичко, което човеците някога са знаели… както и, ако е рекъл Господ, всичко, което знаят Костенурките. Това правеше живота на Сорк труден. Освен другото, заради тези си занимания не си доспиваше. Не му оставаше време за сън, откакто посвети часовете след работата си при Костенурките на изучаването на взетите назаем стари записи. Нападна го и главоболие, особено докато се мъчеше да проумее за какво се говори на тези записи. Пространство. Време. Вселена. Не че бяха трудни понятия, особено ако не се задълбаваш в казаното от някогашните учени, но какво, за бога, е това „въображаемо време“?

Главата го заболяваше именно в подобни моменти. Но към кого би могъл да се обърне за помощ? Естествено, не към Костенурките, които биха се ужасили само като им спомене за какво става дума. Не и към своя брат-близнак Кайри — какво ли разбираше Кайри от тия работи!

Щеше му се брат му да е буден, все пак, за да си поприказват, но когато надникна в стаята му, Кайри Куинтеро тихо и кротко си похъркваше в леглото, несмущаван от подобни въпроси. Жалко. Кайри може и да не си блъска главата с тия науки, но бе схватлив. Кайри разбираше нещата. Той почти интуитивно долавяше същината на теоретичните постановки; разсъждаваше посредством широкообхватни образи, картини, взаимодействия и връзки. Но когато ставаше дума за конкретна помощ в отчаяните усилия на брат му, на него не можеше много да се разчита, защото на Кайри Куинтеро му беше много трудно да обяснява каквото знае.

Сорк въздъхна и излезе вън, където зоната на Костенурките се пробуждаше с характерните утринни шумове. Почеса процепа за контролния диск на тила си, който от време на време го засърбяваше. Дълги композиции от пълни със суровини товарни вагони вече навлизаха в зоната. Сорк вдигна поглед към бледнеещите звезди и съзря между тях блестящ обект, който не беше небесно тяло. Той се спускаше бавно към земята, ярък колкото Сириус, и — помисли си тъжно Сорк Куинтеро, — също толкова недостижим. Но не беше съвсем така — след малко той го разпозна. Беше построен от човешка ръка! Представляваше изоставения корпус на стара човешка космическа станция, безлюдна от векове, но напомняща всяка нощ за това, че хората някога са дръзнали сами да проникнат в космоса.

Но само веднъж. И никога повече.

 

 

Тихо измучаване зад гърба му го накара да се отдръпне встрани, за да даде път на един прислужник тавър, тръгнал да почиства района — ежедневната му работа.

— Добро утро — любезно поздрави Сорк, макар да знаеше, че още младият тавър едва ли ще го разбере.

После пое безцелно из зоната, опитвайки се да систематизира чутото от записите. Главата още го болеше. И нищо чудно. Толкова странни думи. Време… реално време, въображаемо време, времето като измерение, както нагоре, надолу, и настрани… какво ли означава всичко това?

Не знаеше. Бе абсурдно да говориш за подобни неща с Костенурките, а човеците не се интересуваха. Ако е умен, разсъждаваше той, ще зареже тия стари записи с лекции и ще се отдаде на живота си и работата при Костенурките, такива, каквито са тук в зоната. При всички случаи те ще одобрят постъпката му.

И тъкмо това бе главната причина Сорк Куинтеро да продължава заниманията си с такава твърдоглава настойчивост.

Той отново се почеса замислено по белега на тила. Да прослушваш някакви си остарели лекции не беше като да си служиш с контролните дискове, които Костенурките предоставяха на най-доверените си служители. В някои отношения обаче първото бе за предпочитане. Главоболието накрая бе малко по-различно. И най-вече поради факта, че човек можеше да си спомни съдържанието на записа и след като вече го е чул. С малко повече късмет, разбира се. И ако го слуша много пъти. И ако успее да проумее значението на всичките тези странни древни понятия.

Колкото до истинското им разбиране, от друга страна…

Той отчаяно поклати глава. Да схванеш значението на думи като „космологии“ (каквито и да са те) и „вселени“ (като че бе възможно да има повече от една!), бе съвсем друга работа. Той се запита дали някога изобщо ще му стане ясно какво са се опитвали да обяснят тези някогашни учени-човеци и дали това въобще има някакъв смисъл или е просто глупаво пред-Костенурково суеверие, както твърдяха Костенурките, — когато благоволяваха изобщо да обсъждат тези материи.

Сорк гневно почеса брадичката си. Не, онези учени от отминалите векове не са били роби на суеверия! Те са били изградили велика цивилизация без помощта на Костенурките или когото и да било. Собственият му пра-прадядо е бил свидетел на това! Бил е съвременник на онзи чисто човешки свят на високи технологии и свобода, без Костенурки, без таври, просто мъже и жени, които живеели и работели заедно в мир и демокрация…

Сорк прекъсна тези си мисли, защото разбра, че се е поувлякъл — както често изтъкваше жената, в която бе влюбен, онзи човешки свят съвсем не е бил чак толкова мирен и демократичен.

Сетил се за нея, Сорк погледна часовника си. Дежурството на Сю-линг Куонг скоро свършваше и понеже брат му Кайри все още спеше, можеше да прекара насаме с нея оставащия час и нещо до началото на собствената му смяна.

Мина му през ум да закуси, после се отказа от идеята и се отправи през зоната към болницата. Да се работи с тоя диск в черепа бе достатъчно затормозяващо, а като се има предвид, че главата вече го болеше, щеше да е по-добре да започне деня на празен стомах.

Работата му при Костенурките бе нещо като счетоводство. Занимаваше се с товаренето на линейно-индукционните кабини, които се катереха по космическата стълба. Той решаваше към коя от трите площадки за приземяване да се насочи даден товар — не непременно към най-близката, а към тази с най-голяма пропускателна способност за момента.

Така поне си мислеше Сорк. Всъщност той не си спомняше какво точно е вършил под контрола на диска. Знаеше, че работи с някакви „стойности“, но какви именно — не можеше да каже.

Все пак не бе трудно човек да разбере Костенурките, особено ако приемеше казаното от тях за самите себе си за чиста монета. Философията им бе изцяло меркантилна. Не вярваха в насилственото завоевание, единствено в търговията. Но естествено, правилата създаваха те.

А че търгуваха — търгуваха. Огромната космическа стълба — пътят на Костенурките към звездите — се спускаше на юг и чезнеше в безкрайността. Както винаги, дузина кабини се плъзгаха нагоре и надолу по кабелите й. Сорк погледна нагоре със стиснати зъби. Един ден, обеща си той, един ден и той ще седне в някоя от тези кабини, устремен към космоса подобно на човешките същества преди идването на Костенурките…

— Пази се, глупако! — сепна го дрезгав човешки глас. Сорк отскочи встрани от релсите. Дълга композиция от открити вагони навлизаше в зоната. Униформеният пазач — не беше „меми“, не беше дори „меми“, помисли си Сорк, — го гледаше сърдито.

— Не бави влака! — излая той.

Сорк не отговори. Изправи се и повече или по-малко търпеливо зачака отминаването на трополящия и скърцащ влак. Върху всяка от платформите бе натоварен по един огромен, ръждив и злокобен къс метал. Сорк се досети какво представляват тези железа: танкове и оръдия — древните и почти забравени инструменти на войната. Костенурките бяха направили така, че човеците никога повече да нямат нужда от тях.

Не беше необичайно подобни антики да пристигат в зоната за извозване към орбитата по стълбата. Това просто означаваше, че Костенурките са попаднали на още един склад с оръжия някъде на Земята и с присъщата си любезност и настойчивост са сключили сделката за изкупуването им и откарването им там, където ги преработваха за своите собствени цели.

И наистина, зоната приличаше на сметище, но Костенурките не ги беше грижа за целия този безпорядък. Малкото петна с растителност, които все още можеха да се видят тук-там, не бяха дело на Костенурките. За тези градинки полагаха грижи единствено хората в свободното си време. Ползата от зеленината за Костенурките се изразяваше само в това, че им служеше за храна, и то само от време на време. Те не отглеждаха растения или животни за храна, тъй като ядяха почти всичко, както от органична, така и неорганична материя.

Когато и последният вагон отмина, Сорк видя от другата страна един от Костенурките, нетърпеливо предъвкващ нещо, при което се разнасяха звуци като от каменотрошачка. Сорк позна извънземния по черупката в ръждив цвят и жълтеникавите очи, но най-вече по ниския ръст. Това беше шефът му.

— Здрасти, Сътруднико — поздрави Сорк.

Това, естествено, бе титлата на съществото, а не непроизносимото му име на езика на Костенурките. Човеците им бяха измислили прякори и ги употребяваха помежду си. Прякорът на този бе „Малкия“, защото бе по-дребен от останалите.

Костенурката включи транспозера си и попита:

— Кой Куинтеро си?

— Сорк Куинтеро — отвърна Сорк. — Счетоводителят.

Той се поотдръпна, за да избегне киселата мускусна миризма, разнасяща се от Малкия. Напомняше на лимонова кора и терпентин — такава беше миризмата на Костенурките.

Костенурката издаде сърдит звук. Обърна се мълчаливо и се отдалечи, с проблясваща в слънчевата светлина ръждиво-кафеникава черупка. Сорк знаеше колко го обърква фактът, че има брат близнак. Това го дразнеше, и изглежда го караше да изпитва неприязън и към двамата. Но на Сорк Куинтеро не му пукаше, понеже той също никак не харесваше Малкия.

Странно, но и останалите Костенурки изглежда не харесваха своя събрат. Но кой можеше да каже какво чувствуват те?

Сорк се спря пред вратата на кабинета на жената, в която бе влюбен, и се намръщи. Отвътре долиташе непознат мъжки глас. Сорк надникна и зърна чужденеца до бюрото на Сю-линг. Имаше грижливо заострена къдрава кестенява брадичка и розово лице. Мъжът стоеше и чакаше Сю-линг да провери нещо из папките си. Изглеждаше млад, но в кафявите му очи се четеше тъжна умора.

Сю-линг крадешком се усмихна на влезлия Сорк, а непознатият протегна ръка за поздрав.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Франсис Крейк.

— Сорк Куинтеро — отвърна Сорк и разтърси ръката му. Беше силна, корава ръка; мъжът изглеждаше свестен. Но присъствието на чужденци в зоната бе нещо необичайно.

— Какво търсите тук? — попита Сорк рязко.

— Искам от лекаря една услуга — отвърна гостът. — Става дума за хората от екипажа ми. Претърпяхме малка злополука и сега те са горе в хирургията на орбиталната станция. Та докато чакам да се оправят и да бъдат готови за полет, рекох си да пообиколя Земята за няколко дни и помолих лекарката да ги наглежда през това време.

— За няколко дни не може да се обиколи цяла планета — сряза го Сорк.

Крейк кимна колебливо, сякаш не бе сигурен дали е разбрал правилно.

— Всъщност аз съм бил на Земята и преди — каза той.

— Но доста отдавна.

Сорк не се и съмняваше. Дори дрехите му бяха странно старомодни, такива, каквито навярно е носил дядо му.

— Защо не свалихте хората си на лечение тук? — зададе той логичния въпрос.

Крейк го погледна с някаква смесица от смущение и протест.

— Не им е за пръв път — отговори рязко той. — Прибраха ни Костенурките. Хората ми бяха доста по-зле от мен. Бяха си направо полумъртви. — Той се позамисли, после се поправи: — Може да се каже, че всъщност изобщо нямаше да ги бъде, преди Костенурките да се заемат с тях. Разбили се в Андите. Крайниците им бяха изпотрошени, бяха измръзнали. Костенурките ги оправиха, поставиха им протези…

Той млъкна и след миг продължи:

— Както и да е, като ги гледам сега, ми се струва, че медицината на Костенурките върши по-добра работа, отколкото човешката.

— Сю-линг е много добър лекар!

— Сигурен съм в това. Не исках да я засегна. — Човекът я погледна виновно. — Май вече съм забравил как да се държа с жените — призна си той. — И въобще с хората.

Сю-линг вдигна поглед от съобщението на екрана на комуникатора.

— Така, съобщават ми, че хората ви са добре, капитан Крейк — каза тя. — Помолих екипажа на станцията да ме информира, ако настъпят някакви промени.

Крейк кимна.

— Отлично. Ако не възразявате, ще се обаждам от време на време. — Поколеба се, после им довери: — Мисля да посетя някогашния си дом. Сигурно е много променен, но въпреки това ми се ще да отида. Може ли да оставя някои от нещата си тук, докато се върна?

— Разбира се. Можете да се обаждате по всяко време, и аз ще ви предавам съобщенията от орбиталната станция. Приятно пътуване, капитан Крейк — каза Сю-линг и се усмихна.

— Благодаря.

Крейк се изправи и тръгна към вратата, после се спря и се загледа в тила на Сорк Куинтеро. Отново изглеждаше смутен, но по различен начин.

— Извинете — каза той втренчил поглед в черепа на Сорк, — но вие сте „меми“, нали?

— Разбира се, че съм — отвърна изненадано Сорк и неволно попила гумените ръбове на отверстието на тила си. — Сю-линг също. И почти всички тук. Естествено. Без чиповете, имплантирани в главите си, не можем да работим за Костенурките и да се справяме с техните технологии. Би било абсурдно.

Странникът поклати глава.

— Не е невъзможно — промълви той и докосна своя собствен небелязан череп. — Благодаря за помощта, докторе — каза той на Сю-линг, обърна се и излезе.

 

 

Сю-линг го проследи с разсеян поглед, прехапала долната си устна. Внезапна ревност прониза Сорк. Само това липсваше — появата на един интересен мъж в живота на Сю-линг!

— Кой е този човек? — попита той подозрително.

Тя тръсна глава.

— Космически пилот, Сорк. Представяш ли си? Управлява корабите на Костенурките.

— Човеците не управляват кораби на Костенурките! — възрази Сорк. — Той дори не е „меми“!

— Знам, но така казва. Има свой собствен междузвезден вълнов кораб. Костенурките му го дали. Оборудван с малки химически ракети — разузнавателни ракети, — така че да може да каца дори там, където няма стълба, представяш ли си!

— И защо ще му позволяват да прави това?

— За свое улеснение, естествено, за какво друго? Пращат го на планети, които на тях не им допадат, нали знаеш — онези с топъл и влажен климат и океани. Като нашата Земя.

— И ти вярваш на приказките му? — попита Сорк дълбоко възмутен.

Жената, която обичаше, му хвърли изпълнен с нежност и разбиране поглед. Тя бе красива, с наситено сини бадемовидни очи, гладка кожа и лъскава медночервена коса; погледът й бе неизказано кротък и влюбен.

— Защо да ме лъже? Той наистина е интересен човек, Сорк, и искрено се надявам хората му да оздравеят. — После се сети нещо и добави: — А знаеш ли още какво ми каза? Че е най-възрастното човешко същество във вселената.

Той я погледна недоумяващо.

— Не изглежда по-стар от мен — възрази той, но Сю-линг поклати глава.

— Бил е в космоса — обясни тя. — На вълнови кораб, пътуващ почти със скоростта на светлината.

— О! — възкликна Сорк, най-после проумял. Междузвездните вълнови космически кораби на Костенурките летяха със скорост толкова близка до светлинната, че продължаващите десетилетия полети за тези на борда всъщност траеха не повече от няколко дни. — Забавянето на времето, за което се говори на записите!

— Точно така — кимна Сю-линг, после го погледна въпросително: — А ти за какво си дошъл тук?

— За да те видя, естествено — бързо отговори той. Тя му се усмихна мило.

— Сигурно. Но си помислих, че може би има и друга причина — да не би случайно да са ти се свършили лекциите по астрономия?

Той си призна и тя извади от бюрото си нов запас.

Сорк се загледа разнежен в тила на наведената й глава, където сред лъскавата медночервена коса се белееше обезкосменото при имплантирането на чипа кръгче с идеална форма. На повечето човешки същества то може би би изглеждало грозно, но не и на Сорк Куинтеро. И не защото на неговия тил имаше същото — работата беше там, че от мига, в който зърна Сю-линг Куонг, току-що пристигнала в зоната след като университета, където работела, бил закрит, никога нищо у нея не бе му се струвало грозно.

Сорк замислено повъртя из ръцете си кутийката със записи.

— Само да можех да разбера за какво говорят в тия лекции! — въздъхна той. — Мислиш ли, че бих могъл да помоля някой от Костенурките да ми помогне да проумея тази квантово-механична теория?

Тя го погледна смаяно:

— Ти луд ли си? Забрави ли какво стана миналия път?

— Не съм, разбира се — отвърна рязко той, раздразнен от спомена. — Малкия едва не припадна. Каза, че да се прослушват подобни богохулни „песни“ било признак на неблагонадеждност, и ме заплаши, че ще ме докладва, ако не престана. Защо според теб ги наричат „песни“? И защо „богохулни“?

— Какво значение има? Да не би да искаш да те изхвърлят от резервата?

— Не, но…

— Но тъкмо това ще стане. Знаеш много добре! Костенурките мразят нашата наука. Почти съм сигурна, че затвориха университета ми тъкмо защото някои от професорите по физика продължаваха да преподават квантова механика. От тяхна гледна точка това е богохулство — в божествените откровения на Първата Майка нищо не се споменава за квантовата механика. Тази ерес ги разстройва, Сорк. Мисля, че биха унищожили записите, ако можеха да измислят как по законен начин да сложат ръка върху тях.

— Не им позволявай, Сю-линг!

— Няма, разбира се — обеща тя. — Но ти трябва да внимаваш! Знаеш какво те очаква, ако оскърбиш религията им. Изчезваш оттук на минутата! И вече няма да бъдеш „меми“…

— Че какво като не съм?

Тя млъкна и прехапа устни. Понякога този мъж я вбесяваше. После се овладя и каза:

— Бъди разумен. Какво друго ти остава? Да не би да си мислиш, че извън зоната ще можеш да си намериш подходяща работа? Ще станеш един скапан фермер, Сорк. — Тя майчински поклати глава. — Не, остани тук, дръж си устата затворена, не позволявай да те изхвърлят от цивилизацията само заради глупавото ти любопитство!

Той я погледна предизвикателно.

— Ако ме изхвърлят, ще ти липсвам ли?

— Разбира се! — отвърна тя, събрала цялото си търпение.

— Много ли? — настоя Сорк.

— Толкова, колкото би ми липсвал и Кайри — увери го тя.

Той реши да не настоява повече. Не това му се искаше да чуе, но такъв бе дежурният й отговор. Сорк Куинтеро обичаше брат си Кайри, въпреки че бяха толкова различни. Но понякога му се щеше Кайри да е през девет планини далеч. И така бе, откакто Сю-линг Куонг се появи на сцената.

Тя го наблюдаваше.

— О, Сорк! — въздъхна Сю-линг. — Извинявай. Знам, че създавам проблеми между теб и Кайри.

— Нямаше да има никакви проблеми, ако просто си беше избрала един от нас и престанеш да спиш с другия — грубо отвърна той.

В един момент гневът й щеше да избухне с цялата си сила. Що за самовлюбени, егоистични прасета са мъжете?! Тя наистина обичаше и двамата близнаци и естествено, вършеше всичко онова, което се върши, когато си влюбен в някого. Но откъде накъде всеки от тях живееше с чувството, че трябва да я притежава?

Но чувството й за хумор надделя. Тя се засмя.

— Би могло да бъде и по-лошо. Погледни на нещата откъм светлата им страна, Сорк, миличък. Вие сте само двама, а има толкова много жени — тъй че радвайте се на късмета си! — Той я гледаше втренчено. — Искам да кажа — продължи тя, питайки се дали чувството за хумор на Сорк откликва на нейното, — би ли ти харесвало да си Костенурка — цяла раса от мъже и само една Майка в цялата вселена?

Сорк й хвърли изпълнен с гняв поглед.

— Шегите не помагат — каза той.

— Но аз само…

— Знам, Сю-линг. — Той замислено поклати глава. — Иска ми се да заминем някъде, само ние двамата.

— Къде например? — благоразумно запита тя.

— Където и да е! Само да се махнем оттук! Стига сме се трепали за тия Костенурки! Това не е живот!

Сю-линг напрегнатото изучаваше, чудейки се как да укроти този внезапен изблик на чувства.

— Но, Сорк, миличък — изрече предпазливо тя, — не ни е толкова зле тук. Помисли си само колко много са направили за нас Костенурките. — Тя посочи натоварените с метални отпадъци влакове. — Погледни само всичките тези ръждясали бойни машини. Не е ли чудесно, че Костенурките ни отървават от тях? Те не са ни нужни, тъй като вече не водим войни. Костенурките се погрижиха да бъде така! Повече никакви терористи, престъпления, наркотици — сделката ни с тях е изгодна, Сорк!

Сорк я изгледа свирепо.

— Фауст! — процеди през зъби той. — И като забеляза недоумението й, добави: — Не си ли чувала за Фауст? На един от записите, които слушах преди да се заема с научните лекции, се говореше за него. Този Фауст сключил подобна сделка с дявола, и тя му струвала душата. Не, Сю-линг, сделката не е изгодна.

После млъкна. Двамата бяха толкова близки, че Сю-линг отлично знаеше какво ще последва. Тя едва ли не чуваше как механизмите в главата на Сорк се превключват от един поток мисли към друг.

— Сю-линг — промълви той с дълбок, дрезгав глас, — някога казвал ли съм ти, че в очите ти грее слънчава светлина? В тях изгрява моят ден.

Тя въздъхна, но не защото не бе трогната.

— О, Сорк, време е да отиваш на работа. Ще закъснееш. А и на мен страшно ми се спи.

Тя вдигна лице, за да бъде целуната, и го проследи със замислен поглед докато излизаше от кабинета й. Сорк и Кайри, Кайри и Сорк! Бяха толкова различни!

Сю-линг бе убедена, че ги обича много. Стараеше се също така да дели обичта си справедливо, макар че не й беше лесно. И причината за това в повечето случаи бе Сорк — агресивният, изискващ изпълнението на всяко свое желание Сорк, с когото общо взето прекарваше в леглото повече време. Кайри бе по-скромен.

Но не и по-малко обичан. Беше сигурна в това. Беше сигурна също така, че близнаците изпитват един към друг топли чувства, но понякога й се струваше, че Кайри Куинтеро обича брат си малко повече, отколкото бе нужно. Когато Сорк си наумеше нещо, Кайри почти винаги отстъпваше.

Всеки от двамата по своему я очароваше. Дори по начина, по който разговаряха с нея. Най-сантименталните признания, които бе чувала от устата на Кайри Куинтеро, бяха „Толкова си красива“ или „Обичам те“. И никога нищо повече. И все пак тези слова винаги звучаха така, като че ги изричаше за пръв път. Очите и извивката на устните му бяха винаги различни. Макар Кайри да си служеше с малко думи, той умееше да им придава хиляди нюанси. А Сорк…

О, Сорк! Всеки ден — ново излияние. Проблемът бе в това, че тя никога не знаеше какво да очаква. Понякога тонът му бе толкова рязък, че я караше да се чувствува почти унизена — обикновено когато си бе наумил нещо и бе сляп за всичко останало. Друг път можеше да бъде истински поет. Възхваляваше очите й — а Сю-линг знаеше, че има най-обикновени очи; но според Сорк Куинтеро те бяха ту звезди, ту дълбоки кладенци с чиста изворна вода, ту искри от пламтящ огън. Естествено, те не бяха нито едно от тези неща. Бяха си просто очи. И кожата й си беше просто кожа (Цвят на праскова! Златна коприна! Глупости!), така, както устните й си бяха само устни, а останалите части от тялото й — ни повече, ни по-малко части на тялото на една млада жена в добро здраве с нормални природни дадености. Сорк просто обичаше да си играе с думите. И което бе лошо, тя бе почти сигурна, че голямата част от тези приказки бяха буквално взаимствувани от записите с лекции по романтична поезия, които бе слушал така прилежно преди да премине към други теми…

И въпреки това тази негова игра с думите й бе приятна. Тя имаше за цел да й достави удоволствие, и тъй като Сорк бе толкова упорит, целта се постигаше.

Докато Кайри…

По дяволите, каза си тя, ставайки от бюрото, престани! Няма смисъл.

Сю-линг Куонг знаеше, че рано или късно ще трябва да се откаже от единия близнак, ако иска да си запази поне другия. Тя не се опитваше да изклинчи от тази отговорност, защото беше почтен човек.

Но също така знаеше, че не тя е решението на техните проблеми.

И особено на проблемите на Сорк. Той се стремеше към нещо, което тя не можеше да му даде, и не само тя, а може би никой на този свят. За да бъде щастлив Сорк, му бе нужна някаква промяна — коренна промяна, с непредсказуеми последици, — а Сю-линг Куонг просто не виждаше откъде и как би могла да се появи тя.

Тук, както се оказа, тя дълбоко грешеше.

Великото събитие, което щеше да промени всичко за Сорк Куинтеро (и за всички същества във вселената), бе вече настъпило.

Всъщност бе започнало дълго преди Сорк да се отдаде на слушането на онези остарели лекции — даже дълго преди той и брат му да бяха се родили преди около трийсет години. Събитието бе станало още по-отдавна — повече от седемдесет и три години преди това. Но тъй като мястото, където се бе случило, отстоеше на малко повече от седемдесет и три светлинни години в космоса, и тъй като новините не можеха да пропътуват разстоянието със скорост по-голяма от тази на светлината, нито Сю-линг, нито Сорк, нито който и да било на Земята — Костенурка, тавър или човек — знаеха за него.

Но съвсем скоро щяха да узнаят!

За да стигне до работното си място, Сорк Куинтеро трябваше да напусне помещенията, обитавани от човеците и да слезе в студените и неприветливи подземни сектори, които Костенурките бяха запазили за себе си.

Знаеше пътя добре. Би могъл да го измине и насън, и понякога почти така и ставаше, след като бе прекарал дълги безсънни часове над древните записи с лекции. Но въпреки това той се оглеждаше с чувство на неприязън, докато пресичаше оживените улици в зоната. Виждаше безкрайните кабели на космическата стълба, които се губеха в облаците на юг и изток от резервата. Естествено, нямаше никаква надежда някога да зърне върха на стълбата, макар понякога, в ясна нощ, погледът да можеше да проследи кабела високо, високо нагоре — малко след здрачаване или преди зазоряване, когато горният й край биваше все още озаряван от слънцето, което за хората долу на земята бе вече залязло.

Сорк Куинтеро усети че е напуснал района на човеците. Разликата бе осезаема. Тук навсякъде се виждаха изображения на Първата Майка — огромна крилата женска Костенурка, въплъщение на богинята на цялата им раса. Поне така се говореше сред хората. Сорк се чудеше дали тя наистина живее някъде из космоса. Човеците твърдяха, че е вярно, но кой знае? Никой никога не бе виждал женска Костенурка.

Това бяха само догадки. Костенурките не обсъждаха своята религия — или каквото там беше — с непросветените човешки същества.

В тази част на зоната имаше по-малко човеци и шепа таври — кастрирани мъжки екземпляри, всеки от тях с контролен диск в главата си, които не обърнаха никакво внимание на Сорк Куинтеро, тъй като бяха заети с изпълнението на заповедите, диктувани от дисковете. Таврите, естествено, се срещаха навсякъде по Земята — едри животни, с почти човешко тяло и с глава на бик като на Минотавъра.

Но не и Костенурките — те не напускаха зоната.

Повечето земни жители биха се уплашили от това, което виждаше Сорк. Те рядко срещаха живи Костенурки и само на малцина бе дадена привилегията да им служат в някоя от зоните. Много човеци биха били зашеметени от шума, светлините и зловещия странен вид на това място. За Сорк Куинтеро обаче всичко тук бе до болка познато. Бе прекарал целия си живот в една или друга част на зоната, и никога не беше я напускал.

Такава бе цената. Човеците, които приемаха да работят за Костенурките, приемаха и правилата им. Ако работиш на големия северен земен терминал на космическата им стълба, върху развалините на някогашния Канзас сити или в някоя друга зона, длъжен си да останеш там през цялото време. Единствените изключения бяха, ако те пратеха някъде по работа, под неизменния контрол на диска, естествено, така че да загубиш представа къде си ходил. Зоните бяха единствените места, които Костенурките снабдяваха с храна, облекло и жилища за своите служители. Това бе важна придобивка, от която се ползваха работниците, доброволно съгласили се на пленничество.

Беше същото, с горчивина си мислеше Сорк, като придобивките, с които се ползваха обитателите на някой затвор. Макар че Костенурките плащаха добре, в зоните бе по-лошо, отколкото в едновремешните казарми. Това не бе човешки живот.

Докато отвън…

Сорк тръсна глава. Не искаше да бъде отвън. Искаше да бъде свободен.

Тази му мисъл би стреснала повечето човеци извън зоната на Костенурките, ако можеха да я чуят. Те се чувствуваха достатъчно свободни. В края на краищата, Костенурките не се месеха в човешките работи поне физически. Те не бяха обявили войните извън закона, например. Просто бяха изтъргували технологиите си срещу военно оборудване и като следствие всеки народ на Земята притежаваше в излишък от техните самолети, техните наземни транспортни средства, техните уреди и машини, и на практика не притежаваше вече никакви прилични средства за водене на война. Костенурките не бяха премахнали делението на народи. Просто бяха настояли да сключват търговските си договори с по-малки политически единици и след едно-две поколения свръхсилите просто бяха изчезнали. Всяко човешко същество на Земята знаеше, че Векът на Костенурките е период на невиждан мир и изобилие за по-голямата част от земното население. Сега хората живееха по-дълго и охолно от когато и да било. Бяха оставени на мира — малко от тях изобщо бяха виждали с очите си Костенурка, — стига само да не пречат на търговията.

Но нещата бяха по-различни за тези човешки същества, които бяха станали „меми“.

С подписването на договор за работа при Костенурките в зоната като служители с контролен диск в главата, животът им се променяше. По човешките стандарти той не бе особено приятен. Костенурките живееха на студено. Мразовитият въздух в подземията на зоната бе изпълнен с парливия мирис на мускус. Миризмата им проникваше навсякъде, подобно на ментоловата, предизвикваше сълзене на очите както амонякът, и колкото по-дълго го вдишваше човек, толкова повече му заприличваше на мъртвешкия дъх на разровен гроб.

Но тези „меми“ разполагаха с нещо, което свободните хора извън зоната никога нямаше да притежават — достъпа до технологиите на Костенурките. Почти до всички.

И каква полза, гневно си мислеше Сорк Куинтеро. Можеш да управляваш всяка тяхна машина, да изпълниш всяка задача, колкото и сложна да е… но извадят ли ти диска от главата, моментално забравяш всичко.

 

 

Сорк знаеше къде ще го чака прекият му началник — Малкия. Брат му Кайри също трябваше да бъде там, тъй като близнаците се бяха уредили да работят в една и съща смяна, за да няма никой от двамата предимство със Сю-линг. Но когато Сорк пристигна в „трапезарията“ на Костенурките, Кайри още го нямаше, а Малкия беше някъде, където нито Сорк, нито кое да е друго човешко същество имаше достъп.

Костенурката бе „на храна“.

Тоест, Малкия бе зает с приемането на онази част от ежедневната си храна, което не беше истинско хранене. Понякога Костенурките ядяха повече или по-малко също като човеците. Понякога дори приемаха органични вещества като пържоли от тавър или пък тръпчивите тежки топки на червения плод, или просто стиска трева или клонки — каквото им попадне под ръка. Най-често консумираха неорганични материали. Изглежда, всяка материя можеше да бъде включена в менюто на Костенурките, тъй като нямаше значение какво дъвчат и смилат за поддържане на енергията си, като се нуждаеха единствено от някаква суровина, за да заменят клетките, които са вече износени. Жизнената си енергия Костенурките черпеха от съвсем различни източници. Тя идваше директно от радиацията.

По тази именно причина Малкия и още половин дузина Костенурки в момента се облъчваха с радиационни лъчи. Лежаха по гръб в херметизирано помещение с кристален панел, през който Сорк можеше да ги вижда, но не смееше да премине. Бе му пределно ясно, че радиацията вътре би била смъртоносна за него. Дори Костенурките бяха спуснали мигателните ципи на очите си, които ги предпазваха от ослепяване.

Костенурките абсорбираха радиацията. Вероятно тя им бе станала жизнено необходима през дългите векове на еволюция на онази загадъчна планета, която нито едно човешко същество не бе виждало. Но светлината от глобусите на тавана на помещението сякаш изгаряше очите на Сорк дори през предпазния кристален панел.

— Май ще трябва да чакаме — чу Сорк познат глас, обърна се и видя брат си Кайри.

Генетично Сорк и Кайри бяха идентични, но малцина биха го повярвали от пръв поглед. Бяха с еднакъв ръст, почти до сантиметър; имаха еднакви черни, прави и твърди като струна коси; очите им също бяха черни и проницателни. Но частиците им бяха с противоположен заряд. Кайри бе електрон, Сорк — позитрон; бяха идентични във всяко отношение, с изключение на знака. Ако Сорк бе бавен и замислен, Кайри бе непрекъснато в движение; Кайри бе спортист и по-нетърпелив.

— Опитваше се да си откраднеш малко време със Сю-линг, а? — каза Кайри като се престори, че ще го удари по рамото, но озъбването му съвсем не бе на шега.

Сорк несъзнателно се отдръпна. Бе чувствителен на тема Сю-линг Куонг, особено по отношение на брат си. Работата беше там, че в съревнованието им за неразделената любов Кайри имаше предимството на първия. Той пръв се бе запознал със Сю-линг в стария й университет, наречен Харвард, когато изпълнявал някаква поръчка на Костенурките. И не само се бе запознал, но и се бе влюбил в нея. Когато закриха университета, именно Кайри я бе убедил да дойде да работи в зоната.

Усложненията започнаха, когато Сорк също се влюби в нея и Сю-линг откри, че обича двама мъже едновременно.

Това още повече обърка нещата. Не за пръв път Сорк се питаше дали Костенурките не са направили грешка, като са ги одобрили за служители-меми. Естествено, и двамата бяха кандидатствували след навършване на необходимата възраст, но необичайната конфигурация на мозъците им бе затруднила хирурзите. Той си спомняше как лежеше на операционната маса с изцяло парализирана от челюстта нагоре глава и приковани в една точка на тавана в операционната очи, но с уши, долавящи всеки звук, докато хирурзите обсъждаха дали нетипичната форма на мозъците им ги прави непригодни за имплантирането на информационни чипове.

Накрая взеха решение да го извършат и върху двамата близнаци Куинтеро. Но понякога на Сорк му се искаше да не беше ставало така.

Той отклони мислите си от тази до болка познатата тема.

— Просто отидох да си взема нови записи — оправда се той, но в думите му нямаше и капчица истина.

Кайри поклати глава в подигравателен укор. Нямаше нужда да казва, че според него само си губят времето. Изразът на лицето му и целият му вид говореха достатъчно красноречиво.

— Тези дискове — рече само той.

— О, знам какво си мислиш — каза уморено Сорк. — Че не е нужно човек да учи каквото и да било. Просто си пъхва диска и… и става някой друг. Като нас.

Лицето на Кайри изразяваше съчувствие.

— Е, какво има този път? — попита той, опитвайки се да покаже някаква заинтересованост към хрумванията на брат си. — Някоя нова теория за възникването на вселената?

— Всичко е така объркано! — оплака се Сорк. — През цялото време приказват за хора и неща, които никога не съм чувал и не съм си представял, Кайри. Други вселени. Черни дупки, бели дупки, проходи на дървояди — нищо не ми говорят тия неща. Може би изобщо нямат никакъв смисъл — заключи той със съжаление. — Костенурките не вярват. Защото Първата Майка не го е казала. Наричат го човешко суеверие, като алхимията, философския камък и онова… как беше…? — „луминесцентен етер“…

Кайри отново поклати глава, този път сериозно.

— Не е същото — каза той.

— Знам. Този Хокинг трябва да е бил много умен, като съдя по това какво говорят другите за него, а също и Планк. Планк твърди, че на определени нива — при много малки разстояния, много високи температури и изобщо всякакви необичайни условия — законите на физиката не са в сила. А след него други пък казват, че дори времето не е величина, която никога не може да се промени. Понякога понятията причина и следствие не означават нищо, понеже следствието може да се появи преди причината, и…

Кайри се намръщи. Той гледаше през рамото на Сорк в радиационната камера на Костенурките.

— Внимавай! — прошепна той. — Забрави ли, че ония там вътре могат да ни чуят?

Напомнянето дойде прекалено късно.

Костенурките вътре се размърдаха, заграчиха, занадигаха се се, обърнали сърдити погледи към братята човеци.

Най-едрият от тях, чиято титла бе Легат на Земята, стана и се затътри към вратата, следван от Малкия.

— Ей, вие, меми! — излая Легатът по транспозера си. — Не желаем да слушаме глупавите ви човешки приказки! Питаме се дали държите да продължите да работите при нас!

— Извинете — измърмори ядосан Сорк. — Просто разговарях с брат си…

— Не разговаряйте за подобни вредни неща! — изсъска Костенурката и се отдалечи.

Малкия остана, изправил се в цял ръст край отворената врата на радиационната камера. Сорк се отдръпна, за да не се изложи дори на малкото количество радиация, което проникваше отвътре. Зачака избухването от страна на шефа си по повод изречената „ерес“ в присъствието на други Костенурки.

Странно, но такова не последва. Малкия попита само:

— Защо си губите времето с тези песни?

— Това не са истински песни — отвърна Сорк. Костенурката се втренчи в него. Трудно беше да се разчете изражението на лицето на една Костенурка. Лицата им бяха покрити с нееластична тъкан, мрачно сурови, защитените им с костни образувания очи бяха силно раздалечени и се движеха независимо едно от друго по начин, който продължаваше да смущава Сорк.

— Песни са — изсъска Малкия, — и то неприлични. Напаст, пренесена от таврите! Халюцинации, които засягат зрелите мъжки екземпляри и ги правят негодни за полезен труд и опасни за самите тях! Абсолютно неподходящи за вас, особено поради твоята и на твоя еднояйчен брат нетипичност, която ви прави податливи на умствени разстройства.

— Еднояйчен брат? Имате предвид Кайри? — реши да предизвика Костенурката Сорк. — Да не би да искаш да кажеш, че нещо не ни е наред?

Костенурката изсъска и се замисли, все така втренчена в него. Няма съмнение, каза си Сорк — Малкия знае нещо; със сигурност знае поне колкото нас двамата за обстоятелствата около раждането ни.

Но дори и да беше така. Костенурката не желаеше да го обсъжда.

— Забравете тези песни — заповяда той. — Оставете ги на таврите. А сега елате да ви поставя дисковете. Време е за работа. — После се обърна и се отдалечи с патешка походка, размахвайки доволно крайниците си с прикрепените към тях поглъщащи радиацията ципи като човек, който потупва корема си след обилно ядене.

 

 

В „офиса“ на Костенурките Сорк се зае с изпълнението на задълженията си под въздействието на контролния диск.

Дискът влизаше точно в разреза на тила му. Тези пластини бяха златни и гъвкави и всъщност по форма не бяха идеално кръгли, а елипсовидни. Както всичко, което вършеха Костенурките, и за това си имаше причини от практическо естество: формата им позволяваше само един начин на поставянето им в рецептора, имплантиран хирургически в черепа.

Щом дискът се плъзна на мястото си, Сорк Куинтеро веднага се зае с работата си. Информацията, съдържаща се в него, сега бе повече част от него, отколкото собствените му спомени. Всички мисли и тревоги, които го бяха измъчвали дотогава, изчезнаха.

Работата му се състоеше в осчетоводяване на износа, който осъществяваха Костенурките. Бе отговорна и от изключително значение за търговията на Костенурките.

В определен смисъл бе получил тази работа като един вид повишение. Като „меми“ Сорк Куинтеро бе попадал на какви ли не длъжности — от твърде приятните до изтощителния и понякога отблъскващ физически труд. През деветте години в служба на Костенурките в зоната Сорк бе вършил почти всичко — от управлението на самолет до работата в кланицата, където бе транжирал труповете на таври за кухните. Нямаше значение къде го назначават. Под контрола на диска Сорк навсякъде бе експерт. Както и всеки „меми“, който с помощта на съответния диск се справяше безотказно с всяка задача, която Костенурките не желаеха да изпълняват сами. Тоест всяка скучна или свързана с физическо натоварване на горещата и влажна планета Земя.

Така че не сръчността бе причината за повишението на Сорк. Уменията ги предоставяха Костенурките. Това, което най-високо ценяха у служителите си, бе дисциплината. Много от човеците бяха мързеливи, или пиеха в свободните си часове, или пък имаха лични проблеми и постоянно закъсняваха за работа, или не се чувствуваха добре. Но не и Сорк Куинтеро…

Е, не винаги, трябваше да си признае. Вярно, че по едно време бе започнал да пие повече, отколкото се харесваше на брат му; не че Костенурките откриха това, но той заряза пиенето, когато Сю-линг се появи в живота му. На нея това също не й харесваше. Но бе факт, че Сорк винаги се явяваше навреме и никога не се оплакваше — поне не на глас, ако наблизо имаше Костенурки. А на началниците му това им допадаше. Затова и бяха го „повишили“ (естествено, повишението не му донесе нито повече пари, нито повече власт) като техен помощник в счетоводството — нещо твърде важно за Костенурките.

Те не искаха никакви проблеми в това отношение. На тях и през ум не им минаваше, че Сорк Куинтеро не желае повече да бъде „меми“.

Щом смяната свърши, Сорк и Кайри напуснаха работния сектор. Без да се подканят, те направиха това, което и двамата знаеха, че ще направят: запътиха се към стаите на Сю-линг Куонг в района на болницата.

Сю-линг очакваше тяхното идване, тъй че когато пристигнаха, тя бе вече будна, изкъпана, облечена, готова да посвети времето си на двамата мъже, които обичаше. Улови ги за ръце и ги поведе към болничната столова. Тя щеше да закусва, мъжете — да вечерят, може би, но и тримата ядоха едно и също: пържоли от тавър с пържени картофи, големи чаши с плодов сок и накрая горещо черно кафе.

Докато пълнеше чашите им, сервитьорката-тавър измуча любезно. Сю-линг каза:

— Да, благодаря, бе много вкусно.

Кайри се изкикоти, но не той, а Сорк изрече на глас мисълта му.

— Как разбра какво ти казва това нещо? — попита той.

— Не е „нещо“ — сряза го Сю-линг. — Таврите наистина са доста интелигентни; каза ми, че се надявала храната да ни е харесала.

— Не ти ли се струва странно? — продължи Сорк. — Искам да кажа, каква е храната, дето би трябвало да ни е харесала? — Тавър!

Сю-линг ядосано сви рамене.

— Това, че са животни за месо не означава, че трябва да се отнасяме с тях като с… със скотове! Ксийн работи тук в столовата вече две години и наистина е много мила. Само я погледнете — о, небеса!… Според вас, какво й става?

Жената-тавър внезапно се бе смъкнала на колене и мучеше жално. Бе изтървала подноса с ястията и когато се обърна и погледна тримата човеци, широкото й кравешко лице бе сгърчено от мъка.

— Лошо й е — предположи Сорк. Но брат му поклати глава.

— Не — прошепна той и се ослуша.

Чу го и Сю-линг — едва доловим звук, някакво безсловесно идващо отдалеч виене. После звукът се усили и извиси, още по-ужасен.

Сю-линг примигна, обхваната от внезапен страх.

— Костенурките ли са? — прошепна тя.

Кайри кимна мрачно. Сорк промълви тревожно:

— Щом го чуваме добре от такова голямо разстояние, кой знае какво чудо е там.

Не беше нужно да напомня, че по-голямата част от звуците в обхвата на гласовете на Костенурките бе извън доловимите от човешкото ухо честоти.

— Никога не бях чувала подобно нещо — каза Сю-линг. Сорк, който бе прекарал целия си живот в зоната, кимна бавно.

— Нито пък аз. Дори когато пеят в чест на богинята си. Това е нещо съвсем ново.

— Трябва да е нещо наистина ужасно, за да ги разстрои така — каза Сю-линг, без да отделя поглед от жената тавър, която се изправи, олюля се като пияна и залитайки излезе от столовата.

А Сорк, с внезапно бликнала от очите му огнена светлина, извика:

— Обзалагам се, че това е… о, Господи, дано да е истина!