Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (28)

Ако има песни, на които айодите да се наслаждават колкото на своите собствени, то това трябва да са тези, в които някой незначителен певец се доближава към създаването на велика песен — песен, с която дори един айод би се гордял… песен, която е на ръба на откритието на велика истина. И наистина една такава песен чуват айодите и се наслаждават на това, което пее землянинът.

— Подозираме, както си спомняте, че във вселената, в която живеем, е възможно да съществуват повече измерения, отколкото са способни да доловят сетивата ни. Можем също така да предположим, че съществуват и други вселени освен нашата; Стивън Хокинг е обяснил как се образуват те от вакуумните колебания, и няма причина да твърдим, че нашият личен вакуум е единственият, който някога е изпитвал такива колебания.

Някои хора не биха се съгласили с това, знам. Витгенщайн например твърди: „Съществуването на други вселени е хипотетично“, с което иска да каже — сигурен съм, че всички вие се досещате, — че няма особен смисъл да се разсъждава върху евентуалното съществуване на други вселени, докато не се открие доказателство за това.

Е, Витгенщайн бил наистина велик човек, но въпреки това ми се ще да поумуваме малко.

Това, за което искам да поумуваме, е така наречената „многовселенска интерпретация на Еверет“.

Както знаете, квантовата теория ни казва, че липсва точно определен път, по който дадена частица се придвижва от точка А до точка В. Напротив, има цял букет от различни пътища, които можем да изобразим нагледно като линии; когато начертаете всички тези линии, те ще приличат на оплетените свински опашчици, които някои от вас си закачат на гърба. Такива рисунки се наричат „диаграми на Фейнмън“. На нас не ни е известно a priori по коя от тях ще поеме частицата; така че ще опишем сумата от исторически проверените възможни пътища като „вълна на вероятностите“.

Доста отдавна, през 1957 г., на един човек на име Хю Еверет му хрумнало нещо във връзка с тези вероятностни вълни.

Той отбелязал, че всеки път, когато дадена вероятностна вълна се разпада — тоест, когато реално наблюдаваме преминаването на частицата, — ние получаваме определено, измеримо състояние там, където дотогава сме имали само степени на вероятност.

Можете да си представите този процес като един вид гласуване. X брой хора казват, че електронът е в точка A, Y брой други твърдят, че той е в точка B, точка C и т.н. Вероятно, както в повечето гласувания, ще има много „въздържал се“ и „негласувал“. Но накрая бюлетините се броят и всички тези различни мнения незабавно се превръщат в един-единствен позитивен факт. След приключване на гласуването — или след като веднъж наблюдението е било направено — вече няма „вероятност“.

Да видим как това влияе на нещата, които знаем, да речем, за електроните. По същия начин, повече или по-малко, всичко, което можем да кажем за дадена електронна вълна е, че съществува определена вероятност тя да е тук или там или някъде другаде. Можете да начертаете нещо подобно на кривата на Гаус на възможните местоположения, но откъде по дяволите да знаете къде точно по кривата се намира проклетият електрон? Но щом веднъж направим реалното измерване, вече няма да говорим за вълна. Ще говорим за частица. Вълновата функция се прекратява. Ето защо е сигурно, че електронът се намира в точка A, и вече не е възможно да се намира в точка B или някъде другаде.

И тук Еверет задава големия си въпрос: защо това да е невъзможно? Защо да не може да се намира във всички точки?

Да го кажем по друг начин: ами ако електронът действително е в точка A и в същото време действително е и в точка B, но в различни вселени?

Ами ако всеки път, когато се разрешава дадена квантова несигурност, вселената се разцепва на две идентични части — или почти идентични, с изключение на един факт — различното положение на електрона?

Именно тази идея се нарича „Еверетова многовселенска интерпретация“ на квантовата теория.

Съществуват и други възможни интерпретации. Тази, която хората са приемали дълго време, е може би създадената от Нилс Бор. Нарича се „Копенхагенската интерпретация“. В нея се казва, че има две царства на „реалността“ — малкото, или квантово царство, и голямото, класическото, — които никога няма да се съединят. Според Копенхагенския възглед ние няма защо да се главоболим с квантовата реалност, защото никога няма да се сблъскаме с нея.

Колкото до мен, аз лично се главоболя с нея, и предлагам вие също да се поглавоболите малко с интерпретацията на Еверет. Тя има и други имена, някои от които ни помагат да си я обясним. Хора като Пол Дейвис например, предпочитат да я наричат „Светът-ансамбъл“. Под това название Дейвис има предвид струпването на вселени, безкрайно много на брой, който непрекъснато расте, и всяка от които се различава от съседната й по едно-единствено квантово събитие.

Разбира се, едно-единствено квантово събитие точно сега не би променило много. Нашата вселена е доста стабилна и почти е сигурно, че ние дори няма да разберем, че такова събитие е настъпило. Може би по-късно това квантово събитие ще се окаже причината за раждането на някого, който иначе не би се родил, или пък за спечелването, вместо загубването на някоя война. И сами можете да изброите безкрайно много подобни събития.

Но дори да се съгласим, че такова нещо не би имало ефект сега, то не винаги е било така. В историята на вселената е имало критични моменти, когато едно-единствено квантово събитие е могло да има важни последствия.

Ако то бе настъпило в критичните моменти около времето на Планк, когато били определяни фундаменталните стойности, описващи нашата вселена, ефектът му би могъл да бъде такъв, че в някоя вселена да се развият живи организми като нас, докато в друга да бъде невъзможна каквато и да била форма на живот.

Вероятно сред целия безброй от възможни вселени, съществуващи заедно и еднакво „реални“, има само една, в която е възможен живот като нашия.

Разбира се, ако е така, ние знаем коя е тази вселена. Трябва да е тази, в която живеем, защото иначе нямаше да ни има, за да го знаем.

Това, което току-що казах, си има име. Нарича се „слабата интерпретация на антропичния принцип“. По-подробно ще се спрем на него на следващото ни занятие.

И докато айодите се наслаждаваха на песента, един от тях запя друга песен. Тя не беше ведра. Не беше и заплашителна, защото айодите не се боят от нищо… но в нея имаше загриженост и почти съжаление към някои начинаещи певци, които пресъздаваха в действителност песента на земния учен.