Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (21)

11.

„Името й е суперсила…“ — звучеше гласът на отдавна мъртвия професор. Сю-линг се стараеше да запомни всичко дума по дума. Дали ги разбира, беше съвсем друг въпрос. Образованието й не я бе подготвило за подобна материя, както, разбира се, и това на останалите.

Нито пък атмосферата предразполагаше към съсредоточаване. Франсис Крейк бе настоял екраните да останат включени — „Трябва да виждам накъде отиваме, по дяволите!“. Така погледът на Сю-линг се раздвояваше между спътниците й, събрани около магнитофона, и огромната мълчалива бездна на галактиката зад и около тях, с всичките й звезди, прашни облаци и звездни купове. Спътниците й приличаха на богове в безкрайното, пусто небе.

Или на злощастни живи същества, опитващи се да проумеят онова, което само един бог би могъл да разбере.

Франсис Крейк стоеше до нея — смешно дребен до двете Костенурки от другата му страна. Изглежда тъжен, помисли си Сю-линг, или просто умислен — беше й трудно да различи изражението му в слабата светлина. Зад него Върховния Буревестник бе навел надолу зловещия си папагалски клюн и слушаше съсредоточено. Или с чувство на отвращение. Сю-линг се зачуди кое е вярното и какво ли си мисли той, докато се насилва да изслуша тази квантово-механична анатема. Костенурките яростно се бяха възпротивили на предложението да присъствува и екипажът — от чисто неудобство, помисли си Сю-линг.

Или просто защото си бяха Костенурки.

Крейк се помръдна намръщен. Сю-линг импулсивно сложи ръката си върху неговата. Той й хвърли изненадан, но разсеян поглед, и отново насочи вниманието си към лекциите.

Защо направих това, запита се лекарката.

Усети гневния поглед на Сорк. Виновно — и ядосана на себе си заради чувството за вина — отдръпна ръката си и се изправи… тъкмо навреме, за да чуе края на лекцията.

Настъпи тишина и известно време никой не проговори. После тавърът измуча нещо тихо на господарката си и Муун Бъндиран се размърда.

— Верни ли са всички тия неща, за които говорят? — попита тя и посочи с ръка към гирляндите от звезди навсякъде около тях. — Искам да кажа, имат ли нещо общо с тях?

За всеобщо учудване отговори й голямата Костенурка — Върховния Буревестник.

— Добър въпрос — изграчи той през транспозера си. — Какъв е твоят отговор, Сорк Куинтеро?

Сорк погледна с ненавист първо него, после и Сю-линг.

— Питай нея. Тя ми даде записите.

Върховния Буревестник обърна едното си червено око към Сю-линг.

— Е?

Тя сви рамене.

— Тези записи ги взех от моя университет, след като бе закрит. Сорк има моето съгласие да ви ги даде.

— Не ни трябва твоето съгласие — отвърна Костенурката. — Това се подразбира. Става дума за друго. Необходимо ни е да научим какъв е източникът на тази информация. Според Сорк Куинтеро те са истински и представят действителни научни теории на човешките учени. Съгласна ли си с това?

— Както ви казах, записите са точно копие на лекциите от факултета по астрофизика към университета. Този отговор задоволява ли ви?

— Не — рязко отсече Върховния Буревестник. — Това, за което се говори в тях, истина ли е?

— Не мога да кажа — категорично отвърна Сю-линг. — Не зная нищо за науки като астрофизиката, космологията или квантовите ефекти. Бях студентка по медицина. Но някои от студентите в този факултет ми бяха лични приятели и, доколкото знам, по-точно доколкото знаеха те, — лекциите съдържат сериозни научни теории.

— Теориите не винаги са верни — обади се Малкия с нещастен вид.

— Разбира се. Затова са теории — отговори Сю-линг.

— Тъкмо това се опитвах да ви кажа — каза кисело Сорк Куинтеро. — Човешките учени го наричат научен метод. Те създават теории, които се опитват да обяснят явленията. После следят дали теорията предсказва определени резултати или събития и извършват експерименти, за да видят дали тези резултати ще настъпят. Ако това стане, теорията е добра. Можем дори да приемем, че е вярна, че е закон — поне за даден период. Но така или иначе, тя си остава само теория и рано или късно се откриват явления, които са извън рамките й; тогава се налага да се създаде нова теория.

— Твърде незадоволително — измърмори Върховния Буревестник.

— Това е всичко, което можем да направим — отвърна Сорк. — А вие? Не е ли ваш ред да говорите?

Върховния Буревестник заплашително почеса с нокти корема си.

— Не разбираме какво искаш да кажеш, Сорк Куинтеро.

— Това, че имаме право да знаем вашите мотиви — да не споменаваме всичките други неща, които криете от нас. Защо ви интересуват тези лекции и къде отиваме?

— И какво искате от Трейл? — намеси се Муун Бъндиран.

Голямата Костенурка размахваше заплашително крайници, докато слушаше. Отвори човка, за да отговори, но преди да започне, Кайри каза спокойно и благоразумно:

— Те имат право, Отговорнико. Не можем да ви помогнем, ако не знаем какво ви е нужно.

Това накара Върховния Буревестник да се спре. Изграчи, изключи транспозера си и заобсъждаха нещо с Малкия надълго и нашироко. Това продължи доста време и най-странното, помисли си Сю-линг, бе, че макар да бяха доста възбудени, изглеждаха повече уплашени, отколкото ядосани.

Най-накрая Малкия включи транспозера си и каза:

— Това е много трудно за нас. — Никой не се и съмняваше. — Съгласни сме, че се налага да говорим с вас за неща, които никога не са били изричани извън Братството, но… — Малкия млъкна и почука нервно по твърдата черупка на нагръдника си. — Но не сме сигурни какво точно можем да ви кажем. — Той извърна очи към Франсис Крейк. — Капитане, кога ще пристигнем на местоназначението си?

Крейк отправи въпросителен поглед към екипажа си.

— Дейзи Фей?

— Ще бъдем там след около двайсет и два часа, капитане — отговори жената робот.

Малкия утвърдително размаха двете си люспести ръце.

— Тогава предлагам следното — изрече той през транспозера, като с едното си око търсеше одобрението на другата Костенурка. — Да отложим тези въпроси, докато не видим какво ще заварим на планетата на Майката. Ако е каквото… — Той млъкна, после измърмори нещо под носа си, преди да събере кураж да изрече ужасното предположение. — … имаме причини да мислим, че е… — продължи той, борейки се с мъчителната необходимост да назове нещата с истинските им имена, — … то тогава ще споделим с вас всички наши планове. Но дотогава позволете ни да изчакаме… — Той отново се поколеба, после все пак успя да произнесе тъй чуждата на Костенурките дума… — моля.

За свое собствено учудване Сю-линг се трогна.

— Разбира се — необмислено се обади тя, но викът на Сорк заглуши думите й.

— Не! Това не ни удовлетворява!

— Но е всичко, което можем да направим — каза Малкия, или по-скоро изстена; дори безизразният глас на транспозера звучеше умоляващо.

— Не е! — отсече грубо Сорк, без да търси съгласието на другите. — Вие пазите твърде много тайни и от твърде дълго време. Дори не знаем защо тази ваша Майка е толкова важна за вас!

Изненадани Костенурките засъскаха уплашено. Сорк запримигва, сепнат от бурната им реакция, а брат му бързо се намеси:

— Сорк не искаше да оскърбява религията ви…

— Не е религия! — избухна Върховния Буревестник.

— Каквото и да е, добре. Работата е там, че ние просто не разбираме сериозността на настъпилата при вас катастрофа.

С изключени транспозери Костенурките известно време викаха и крякаха помежду си. После Върховния Буревестник отново включи своя.

— Ще ви кажем каквото можем — каза мрачно той. — Какво точно искате да знаете?

— Всичко! — отсече Сорк.

— Не е нужно да знаете „всичко“! — И след кратка пауза добави: — Достатъчно е да знаете, че всички ние сме братя, че почти всички сме още живи и сме родени от една Майка. Така че загубата й е тежка и за нас.

— Трябва да е била доста плодовита — обади се Марко Рамос и отклони ехидния си поглед от Върховния Буревестник.

— Майката — каза бесен той — снася по две яйца всяка минута в продължение на целия си благословен размножителен цикъл.

— И колко трае той? — попита Сю-линг.

— Не е нужно да знаете — заяви Костенурката.

— Но след време умира, нали? И тогава какво?

Ново оживено съвещание на Костенурките, след което Малкия каза:

— Тогава предизвикваме съзряването на някоя от нимфите. Тя става новата Майка, която слага началото на ново Братство.

— И откъде идва тази нимфа? — започна Крейк, но Костенурката предупредително почеса корема си.

— Въпросът е неуместен — постанови той.

— И все пак го задавам — заинати се Крейк.

Нова консултация, протекла сред грачене и съскане. После Върховния Буревестник неохотно заговори:

— По няколко яйца от всяко люпило са женски. На някои от тях се разрешава да се развият. На другите… не.

Човката изтрака и се затвори.

— Повече никакви въпроси по тази тема — обяви малкия, но Сорк Куинтеро поклати глава.

— Грешиш — каза той. — Има поне още един и искаме отговор. Защо просто не направите обичайното и не издигнете за Майка някоя от нимфите?

Този път съвещание нямаше. Костенурките мълчаха и въртяха очи напосоки. След малко Върховния каза бавно и мрачно:

— Този път нимфи няма.

 

 

Час по-късно Сю-линг се опитваше да заспи в малката си кабина. Не беше уморена, но от медицинска гледна точка бе време за сън и тя искаше да бъде отпочинала когато пристигнат на планетата на Майката.

Това, което обаче прогонваше съня от очите й, бе не вълнението от пътуването и трагичните страхове на Костенурките, а Сорк Куинтеро. Не биваше така да се нервира и да бъде така докачлив. А и не можеше да забрави острата му язвителна забележка, когато го остави: „Като не мога да получа каквото искам, ще се примиря и с едно питие“.

След което, разбира се, се наложи половин час да го уговаря да не го прави. Тя се ненавиждаше, задето се е хванала на уловката му и за това, че му отделя внимание и грижи. Като лекар знаеше, че единственият човек, който може да накара един алкохолик да не пие, е самият алкохолик.

Но той беше толкова тъжен. Накрая Сю-линг се отърси от тези мисли, утешавайки се с това, че на кораба Сорк няма да намери алкохол…

Но когато се разбуди от чукането по рамката на вратата, започна да подозира, че може да е сгрешила. Тя стана, нахлузвайки пеньоара си — всъщност това не беше пеньоар, а дълга блуза, която й бе дал Франсис Крейк; стори й се, че още долавя мъжкото му ухание от нея, — и се запъти към завесата, служеща за врата, с разрошена коса и подпухнали от съня очи. Когато дръпна завесата никак не се изненада, че среща погледа от зачервените очи на Сорк Куинтеро.

— Какво искаш? — попита сънливо тя. — Бях заспала.

— Трябва да говорим. Пусни ме да вляза.

Сю-линг го загледа мълчаливо и сбърчи нос, като усети, че дъхът му мирише на уиски. Поклати глава.

— Току-що ставам. Трябва да се измия и да се облека. Можеш да чакаш тук, ако искаш.

И дръпна завесата пред гневното му лице.

 

 

Било е време, когато една млада жена, на която предстои среща с любовника й — и както личеше по всичко доста неприятна, — би прекарала пред огледалото поне един час, заета с гримове, прически и избор на най-подходящата рокля.

Сю-линг не беше от това поколение, а дори и да беше, щеше да бъде принудена да направи доста компромиси, при тая оскъдица на борда на „Златната кошута“. Тя се изми в банята, навлече чист гащеризон и се погледна в огледалото. Задоволи се да прокара гребена през косата си и това бе всичко.

Но вършеше тези неща, без да бърза, тъй като бе решила да не позволява на Сорк Куинтеро да си разиграва коня както си ще. Когато най-накрая го пусна вътре, той се отпусна тежко на леглото й и затвори плъзгащата се врата зад себе си. Гледаше я мълчаливо.

— Е? Какво има? — попита тя.

— Много добре знаеш! — озъби се Сорк. — Не съм чак толкова глупав.

— И какво е това, което те кара да се чувствуваш глупав? — попита Сю-линг, все още сдържайки се.

— Франсис Крейк! Видях те какво правиш с него, не е честно. За двамата. Кайри също е разстроен.

— Не ти вярвам, Сорк.

— Тогава повярвай, че поне аз съм разстроен!

Сю-линг го погледна слисана.

— За какво говориш? — попита го искрено учудена. — Франсис Крейк е капитан на този кораб. И всички сме затворени тук. Трябва да се разбираме…

— Така ли му викаш вече? Разбиране? — иззлобя той. — Мотаеш ни с Кайри вече месеци наред. И все повтаряш, че ще се омъжиш за единия от нас…

— Казвала съм, че мисля да се омъжа…

— Накара ни да вярваме, че наистина имаш такива намерения! А какво излиза? Появява се някакъв си непознат и ти веднага увисваш на врата му, попиваш всяка негова дума и тичаш по петите му. Всички виждат, че ти е завъртял главата.

— Дори не съм се целувала с него — възможно най-просто и ясно отговори тя. — Той също с нищо не е показал, че иска да ме целуне. Няма нищо за обсъждане и, Сорк, ти ме учудваш. Не съм очаквала от теб подобна ревност.

— Не е ревност — започна той възбудено, но замълча. — Добре, ревност е — призна, зашеметен от новото си откритие. — А ти какво си мислиш? Откога чакаме да направиш избора си между нас двамата, Сю-линг.

— Но защо трябва да го обсъждаме точно сега? — жалостиво попита тя.

— Защо не сега? — ядоса се Сорк. — Защо не го уредим, преди да си хлътнала още по-дълбоко по този Крейк, а ние да останем с пръст в устата?

— О, боже! — изпъшка Сю-линг и сложи длани върху слепоочията си. — Не ти ли се струва, че си се побъркал? Тук, в космоса, по време на това мистериозно пътешествие към неизвестността ти изведнъж…

— Не е изведнъж! — възрази Сорк. После дълбоко пое въздух и продължи решително: — Сю-линг, знаеш, че те обичам. Кайри също. Мъчително е да не знаем кого ще избереш.

— Но скъпи Сорк — каза Сю-линг, опитвайки се да придаде на гласа си нежността и любовта, които чувствуваше… или си мислеше, че чувствува, — не виждаш ли, че ми е трудно да избирам? Толкова сме близки и тримата! Да избера единия, означава да откажа на другия, а как бих могла? Какво ще стане с нас тримата?

— Това, което става в момента — прекъсна я грубо Сорк. — Не! Решавай, Сю-линг. Избираш или мен, или Кайри, ако искаш да стане така. Но моля те, направи го сега!

— Не мога — прошепна Сю-линг.

— Трябва! — каза Сорк. — Хвърли чоп, ако искаш. Но така или иначе, време е да вземеш решение.

 

 

По-късно, по време на дежурството й в контролната зала, Франсис Крейк стоеше до нея и Сю-линг никак не можеше да пренебрегне факта, че той е толкова близо.

Но в това няма нищо лошо, каза си тя. Би било направо глупаво да си въобразява каквото и да било. Нямаше причина да допуска ревността на Сорк да я кара да се чувствува неловко от едни толкова нормални, лишени от всякакви сексуални помисли взаимоотношения между колеги и приятели. И за да си докаже това, докато оглеждаше екраните, тя се приближи още мъничко към Крейк.

Екраните разкриваха прекрасна гледка. Тъй като вълновото задвижване бе включено, стените на контролната зала бяха изцяло изчезнали. Сю-линг имаше чувството, че се намират в огромно кухо кълбо, увиснало в среднощния космос.

Тя се озърна учудено, опитвайки се да разбере какво вижда. Капитан Крейк й бе обяснил някои неща за технологиите на Костенурките, намерили приложение при построяването на кораба. Навигационната система трябваше едновременно да следи хиляди ориентировъчни обекти — повечето от тях звезди, но и някои отдалечени външни галактики. Автоматично анализирайки спектъра на всеки от тях, системата правеше справка със своята база данни и определяше с голяма точност местоположението на „Златната кошута“ във всяка точка на разстояние стотици светлинни години от планетата на Костенурките. Резултатите се виждаха на екрана пред нея.

Гледката не бе статична. Звездните конфигурации бързо се променяха. Млечният път, Плеядите и няколко гигантски звезди си оставаха все същите, но земното Слънце отдавна бе изчезнало далеч зад тях. По-близките звезди бавно отминаваха покрай кораба и се плъзгаха назад в нови съзвездия.

Крейк докосна рамото й.

— Почти стигнахме — каза той и посочи навън. — Виждаш ли това? Звездата на Костенурките. Ще започна да викам другите, за да са тук, когато преминем на масово задвижване.

Сю-линг изучаваше обледените звезди в района, посочен от Крейк. Безрадостен пейзаж. Всичките си приличаха.

— Е, доста бързо стигнахме — отбеляза тя.

Той не отговори и тя учудено го погледна.

— Минали са седемдесет и три години — каза Крейк.

Тя преглътна и сложи ръка на устата си.

— Аз… забравих — прошепна.

Крейк кимна мрачно.

— Забравя се лесно — каза той. — Но това е голата истина. Не можем да върнем времето. Изминали са седемдесет и три години, откакто потеглихме, и повечето от хората, които оставихме на Земята, са вече мъртви. И всичко там се е променило до неузнаваемост. — Той се вгледа за миг в изражението на лицето й и промълви дрезгаво: — Трудно се свиква с тази мисъл, нали? Но няма как. — И отново се наведе към комуникатора. — Извини ме за момент, трябва да предупредя другите, че преминаваме на масово задвижване.

Очите й се замъглиха, когато Крейк заговори по корабната комуникационна система.

— Марко? Дейзи Фей? Готови сме за преминаване на масово задвижване. Явете се в контролната зала.

Седемдесет и три години… Сю-линг не чуваше нищо и не забеляза кога той отново се е обърнал към нея. Седемдесет и три години.

Най-сетне проумя, че стореното от нея е една от малкото безвъзвратни стъпки в живота й.

— Отначало е шокиращо, нали? Но какво да се прави! Ще навляза в системата, за да се поогледаме.

Тя се насили да следи с внимание обясненията на Крейк за това, което се виждаше около тях, просто за да отвлече мислите си от тези завинаги изгубени години. Крейк й сочеше някакво бледо петънце, което бързо започна да наедрява, когато той увеличи изображението на този сектор от небето и то като че се втурна насреща им. (Седемдесет и три години!) Тогава видя, че звездата е двойна. (Почти всички са мъртви!) Тя потръпна и отново застави съзнанието си да следи екрана. Едната звезда от двойката беше горещо синьо кълбо, другата — мъглив диск. Крейк увеличи изображението още малко и сега ясно се видяха тънки струйки синкав дим, бликащи от нажежения синьобял център на замъгления диск. Дискът се въртеше толкова бързо — или поне изглеждаше така, че очите й не бяха в състояние да проследят движението, а синкавите струи дим се извиваха спираловидно около него и се съединяваха в широк пръстен от пълзящ огън.

— В центъра му има черна дупка — мрачно промълви Крейк. — Знаеш ли какво е черна дупка? Сорк знае; говорихме за това с него. Черната дупка е последният въглен от превърналата се в свръхнова звезда-великан. Това, което виждаме, е акреционният диск около черната дупка. Естествено, никога няма да видим какво е останало от самата звезда; тъкмо затова е черна дупка.

— Тогава откъде идва тази светлина?

— Нали ти казах. От акреционния диск. Известно количество материя попада в капана на интензивното гравитационно поле на черната дупка. Пропадайки още по-навътре, материята се превръща в нажежена плазма и… но това е мръсен номер, Сю-линг. Радиацията би ни унищожила дори през защитата на кораба, ако се приближим твърде много.

Сю-линг не откъсваше очи от чудовищното небесно тяло, неспособна да го възприеме.

— А другата звезда? — Тя беше по-ярка, но дори увеличена, не изглеждаше по-голяма от точица.

— Тя също е интересна. Нарича се неутронна звезда, Сю-линг. По-тежка е от нашето слънце, но е с диаметър само около дванайсет километра. Тя вероятно също се е превърнала в свръхнова в даден момент — може би са си обменяли маса, докато накрая са избухнали. Но тази била малко по-малка и не се превърнала изцяло в черна дупка… не че ще е много приятно да се доближаваме до която и да е от двете.

Тя се обърна и го погледна.

— И Костенурките живеят там?

— Това е техният дом — потвърди той с крива усмивка. — Човек би си помислил, че тук е невъзможно да има каквато и да било форма на живот. Но Костенурките живеят. И дори им харесва. — Той отново посегна към бутоните и каза: — Само минутка, да видим дали ще можем да покажем звездите и планетата им на екрана…

Екранът потъмня и в този миг нещо докосна врата на Сю-линг. Стресната, тя се обърна и видя жената робот, Дейзи Фей Макуин. Лицето на корема й се усмихваше. След нея идваше и колегата й.

Но Марко Рамос не се усмихваше. И двете му очи следяха звездата на Костенурките.

— Какво става с този екран, Франсис?

Сю-линг бързо се обърна. Струваше й се, че всичко е наред, но забеляза, че някаква огромна сянка покриваше краищата на изображението. Петънцето гневна светлина премигна и угасна, яростното синкаво сияние изчезна в сянката и тази част от екрана почерня. В дъното се виждаха само бледите светлинки на далечните звезди.

Крейк също се намръщи и хвърли поглед към влизащите в контролната зала, отзовали се на заповедта му.

— Къде са Костенурките? — попита той.

— Идват, капитане — докладва Дейзи Фей. — Какво става?

— Странно — отговори Крейк. — От това разстояние би трябвало да видим планетата на Костенурките, но къде е тя?

— Какво представлява? — попита Сю-линг, взирайки се настойчиво в екрана.

— Нищо особено — отвърна разсеяно капитанът, оглеждайки се за Костенурките. После се обърна към нея. — Мога да ти кажа само това, което съм видял от космоса. Една пустош, Сю-линг. Никаква зеленина. Няма дори ледени шапки. Като мъртва е.

— И Костенурките живеят там?

— Някои от тях все още живеят. Или са живели. Но всичките са родени тук. Те не са човеци все пак. Радиацията би ни изпържила за секунда, но за тях е като майчина кърма. — Ала Крейк говореше твърде разсеяно — мислите му бяха заети с Костенурките, които още се бавеха.

— Капитане — обади се Марко. — Обзалагам се, че знам защо не идват. Те си имат екрани в тяхната част на кораба, и сигурно са пред тях; просто не им се ще да сме заедно.

— И умуват какво е разрешено да ни кажат — изръмжа Сорк и уплаши Сю-линг, която не го бе видяла да влиза. Очевидно го мъчеше махмурлук, досети се тя и не се изненада.

— Може и така да е — каза Крейк обезпокоен, взирайки се в екрана. После поклати глава.

— Виждал съм планетата при предишните си полети — извика той вбесен. — Дори, може да се каже, съм се приземявал на нея…

Тя го зяпна изумена.

— Мога да се закълна, че чух обратното!

— Не беше истинско приземяване — обясни той. — Просто слязох доста ниско и бързо се върнах. Бяха ме предупредили, че радиацията на акреционния диск ще ме убие, ако нямаме нужната защита. Неутронната звезда е по-кротка, но и там е опасно, така че трябваше да вземем мерки. А аз трябваше да кацна, за да прехвърля товара. — Той погледна навъсено към екрана. — Вижте, черната дупка и нейният диск са на няколко светлинни дни — достатъчно безопасно разстояние, стига да не те достигне някоя експлозия. Стояхме в защитения отсек на кораба и разтоварвахме с машини, но добре направихме, че се доближихме през нощта. Спуснахме „Кошутата“ по вътрешната, защитена от радиацията страна на конуса на сянката до орбиталната им станция. Свършихме си работата и офейкахме, преди сянката да се беше отместила.

— Поели сте опасен риск.

Крейк я погледна озадачено.

— О, донякъде, да, но не това ме тревожи. Питам се къде е проклетата планета. Сигурен съм, че я засякох още отдалеч.

Двете Костенурки най-после се появиха, унили и омърлушени.

— Какво става? — попита ги капитанът. — Уредите ли са повредени?

— Уредите са напълно изправни, Крейк — отговори му Върховния Буревестник с продран, дълбоко опечален глас. — Но изглежда са се сбъднали най-мрачните ни очаквания. Святата планета на нашата Майка е изчезнала. Нищо не е останало от нея.