Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singers of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилиямсън. Певците на времето

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №119

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат септември 1995

Формат 70/100/32. Изд. №2434

Печатни коли 24,5. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–076–1

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1995

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Frederik Pohl, Jack Williamson. The Singers of Time

Copyright © Frederik Pohl and Jack Williamson, 1991

All Rights Reserved. Bantam Books, 1991

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Добавяне

7.

Сорк Куинтеро не влезе заедно със Сю-линг в кабинета, за да се осведоми за състоянието на хората от екипажа на капитан Крейк. Имаше да свърши нещо по-важно.

Не го биваше много да си прави планове и го знаеше. Особено, що се отнасяше до по-сложните: те включваха толкова много фактори, че Сорк обикновено пропускаше някои от тях, други просто забравяше. За да си постави цел и измисли начин за постигането й, трябваше да съсредоточи до краен предел немалките си умствени възможности, а после следваше едно безкрайно и многократно повтарящо се обмисляне на всеки евентуален вариант, преди да се увери, че всичко си е на мястото.

Брат му Кайри, естествено, от пръв поглед съзираше цяло разклонено дърво от варианти и безпогрешно откриваше всяка взаимовръзка. Ако не му беше брат, Сорк Куинтеро навярно би го ненавиждал.

От друга страна, Кайри не бе човек на действието. Там Сорк го превъзхождаше. Намислеше ли нещо, отказване нямаше.

Планът, зараждащ се в главата на Сорк, беше — поне така смяташе той — разумен и съвършен. Но за по-сигурно, докато крачеше пред болницата, той преповтори всичките си аргументи. И когато Крейк излезе навън, следван от Сю-линг Куонг, Сорк безцеремонно се изпречи на пътя им.

— Ти си Крейк — каза той. — И отиваш на кораба си.

Капитанът го изгледа с любопитство, преди да се съгласи.

— Да, точно там отивам, веднага щом се погрижа за Муун и нейния тавър, което, надявам се, няма да ми отнеме кой знае колко време. Костенурките от орбиталната станция не са много словоохотливи.

Сорк изобщо не го слушаше. Той нетърпеливо сложи ръка на гърдите на Крейк. Капитанът се сепна, но не се възпротиви. Сорк махна с другата си ръка към занемарената площадка на зоната.

— Трябва да ни помогнеш. Погледни! — извика Сорк, все още сочейки изоставените товарни вагони. — Не е ли ужасно? Години наред съм ги гледал как мъкнат ли мъкнат… всичко онова, което принадлежи на човечеството: кранове от запустелите ракетни площадки, огромни магнити от суперконтактори, всякаква научна апаратура… И всичко това потъва някъде в космоса. Костенурките откраднаха нашата наука!

— Моля те, Сорк! — намръщи се Сю-линг. — Капитанът си има други грижи. Така или иначе, това са вече само безнадеждно остарели боклуци, никому ненужни, тъй като Костенурките разполагат с по-модерни технологии.

— Науката на Костенурките си е тяхна наука! — сопна се Сорк и отново се обърна към капитана. — Крейк, моля те! Трябва да ни помогнеш!

Капитанът полагаше усилие, за да запази търпение с този напорист млад човек. Но не успяваше.

— Всичко това е вярно, мистър Куинтеро, но какво мога да направя аз за земната наука? Какво знам за нея? Когато за последен път бях тук, никой още и не мислеше за космически полети, и дори не съм чувал за тези… какви бяха… суперконтактори и тъй нататък. В момента най-важното за мен е да се погрижа за екипажа си.

Но Сорк бе упорит.

— Изслушай ме — каза твърдо той. — Ако Костенурките измрат, ние трябва да се научим да управляваме междузвездни космически кораби. Ето това ще е твоето задължение.

Крейк го изгледа враждебно.

— Задължение?

Сорк изпъшка и се впусна в дълги и обширни обяснения:

— Задължение, да, защото си единственото човешко същество, което умее да управлява вълнови кораб. Човешката наука бе започнала да набира сили, преди да дойдат Костенурките, макар да не знаеш това — имахме ракети, компютри и…

— Компютри? — прекъсна го озадачен Крейк.

— Машини, които решават задачи. Машини, които помагат на хората да мислят. Само че когато се появиха Костенурките с техните контролни дискове, компютрите станаха излишни. Така че сега всичко това е безвъзвратно изгубено. Ще трябва да усвояваме технологиите на Костенурките, за да си възвърнем законните права, и тъкмо в това е твоята роля. Вземи ни със себе си в космоса!

Сорк млъкна. Бе изложил проблема напълно логично. Бе ред на Франсис Крейк да отговори.

Но капитанът мълчеше. Огледа лицата на околните, сякаш търсеше от тях подкрепа, за да се справи с това упорито хлапе.

Сю-линг Куонг наруши мълчанието.

— Мисля — започна колебливо тя, — че Сорк има известно право, капитан Крейк. В момента за човечеството вие сте безценен източник на знания.

Крейк зяпна слисан.

— Но д-р Куонг! Какво означава това? Че искате от мен да ви взема в космоса, така ли?

— Да! — извика Сорк, отговаряйки вместо нея. — Всички го искаме!

Крейк го изгледа така, сякаш Сорк бе дете, поискало от баща си да му свали луната.

— И ти си същия като Муун Бъндиран. Просто не разбираш за какво ме молиш. Щом веднъж полетиш на борда на вълнови кораб с релативистична скорост, ти се обричаш. Това е еднопосочно пътуване във времето. Ще трябва да се простиш с всичко тук!

— Да, разбира се — прекъсна го нетърпеливо Сорк. — За известен период от време, докато се върнем и помогнем на човечеството да се прероди.

— Дълъг период от време! Може би векове. Защо, мислиш, никога досега не съм се връщал на Земята? Защото още през първите седмици на полета, докато Костенурките още ни разпитваха, разбрах, че всички хора на Земята, които бях познавал, са остарели или вече мъртви. Бяха минали десетилетия. Аз и екипажът ми бяхме забравени.

— Виж какво, Крейк — каза Сорк глухо. — Ние нямаме кого да оставим зад себе си.

— Ами Кайри? — обади се Сю-линг.

— О! — отвърна Сорк и премигна. — Сигурен съм, че той ще дойде с нас. Както винаги.

 

 

И разбира се, Кайри веднага се съгласи без никакви възражения с решението на брат си, доволен, че ще има възможност да изследва още една страна на това пленително цяло, наречено живот. Истинската изненада обаче бе, че девойката от Ню Мексико също настояваше да се присъедини към тях. И нямаше никакво намерение да се отказва.

— Трябва да ни вземете! Не мога да остана тук, капитан Крейк! Страхувам се от онази Костенурка, дето й викат Малкия. Какво ще правя, ако измисли начин да ми отнеме Трейл?

— Няма да го направи — опита се да я успокои Крейк и същевременно още веднъж да я предпази от ужасната непоправима грешка… макар частица от сърцето му вече да пулсираше от щастие, че отново ще има спътници-човеци, от плът и кръв. И особено тази девойка, която все повече и повече му заприличваше на отдавна покойната Маделин. После добави: — Не, не мисля, че може да ти отнеме тавъра…

— Но никой не знае какво ще стане с Костенурките, нали? — Тя стисна рамото му. — Нали казваш, че ще отсъстваме само няколко седмици, но на Земята ще са минали петдесет-сто години? Дотогава може да няма вече Костенурки.

— Поне не много. Във всеки случай, няма да са достатъчно, за да държат нещата в ръцете си.

— Тогава няма да ги има и тия „меми“, дето не са като обикновените хора, нали? — Тя вдигна очи към широкото добродушно лице на тавъра. — И тогава може би няма да сме длъжни да изпълняваме заповедите им за таврите, нали?

Крейк изучаваше дребничката девойка и огромното рогато същество. В съзнанието му благоразумието се бореше с копнежа. Благоразумието загуби.

— Ако си сигурна, че искаш точно това, то тогава… приемам — предаде се окончателно той. Муун го погледна в очите.

— Сигурен ли си?

Крейк, който въобще не беше сигурен и който бе чул собствената си уста да изрича думата „приемам“, се намръщи.

— Хайде да го направим, преди да съм си променил решението — каза той навъсено. — Ще имаме нужда от допълнителни хранителни продукти… но това ще го уредим на орбиталната станция. Ще вземем кабина, за да се изкачим по космическата стълба.

— Веднага ли? — попита Муун Бъндиран.

— Защо не? — усмихна се най-после Крейк. — Събери си нещата и тръгваме.

— Ще взема само Трейл — отвърна Муун и потупа широкия гръб на животното.

Тавърът се извърна и измуча. Високите му рога заблестяха. Някаква сянка помрачи лицето й.

— Какво ти каза? — попита Сорк.

— Не разбрах съвсем — бавно отговори тя. — Слушаше песните си, а понякога, когато ми казва за какво се пее, не го разбирам. Изглежда смята, че постъпваме правилно, че е важно да дойдем с вас. Но има и нещо друго. Мисля… — Тя се поколеба. — Може би казва, че това, което предприемаме, ще промени всичко, но никой още не знае точно как.

 

 

Странно, но на Сорк му се стори, че в бъркотията покрай товарната площадка зърна Малкия да се шмугва в една от потеглящите кабини. За какво ли отива на орбиталната станция? А може да се е заблудил — не го бе видял ясно и реши да не казва на другите. Само излишно би разтревожил Муун Бъндиран.

А и сега не му беше до някаква си Костенурка. Направо щеше да се пръсне от вълнение — буквално целият трепереше, сякаш по тялото му преминаваше електрически ток, от който косъмчетата по ръцете му настръхваха. Бе изпитал същото чувство, когато се докосна до чашката за пръв път — беше отдавна и бе прибягнал до алкохола, за да оцелее, преди да се бе появила Сю-линг и да придаде на живота му нов смисъл. Сега обаче не му трябваше никакво пиене. Това, за което бе копнял толкова силно, бе на път да се осъществи!

Направо не го свърташе в асансьорната кабина, която се плъзгаше нагоре към орбиталната станция по кабелите. Имаха късмет, че успяха да си намерят места. Бе пълно с Костенурки, награбили какви ли не вещи. Насядали в единия ъгъл, те изпълваха въздуха с миризмата си. Тя дразнеше обонянието, парлива почти като ментол, но примесена с нещо противно, като мъртвешкия дъх на разровен гроб.

Сорк проточи врат, за да надникне през прозореца на кабината. За съжаление облаци скриваха всичко. Орбиталната станция висеше високо горе, прикрепена към три подемни кабела в Куала Лумпур, западния бряг на Африка и Канзас сити. Намираше се на шестдесет хиляди километра над екваториална Бразилия. Разбира се, още не можеше да се види от асансьорната кабина, а долу нямаше нищо за гледане, освен издаващия се в Атлантическия океан бразилски бряг. Но и той бе почти изцяло скрит в облаци.

Сорк Куинтеро се облегна назад, проклинайки неудобната седалка. Кабините бяха предназначени за Костенурки, не за хора, а Костенурките бяха два пъти по-високи от човеците и костените им черупки не се прегъваха като човешкото тяло. А и от тласъците на кабината, устремена нагоре по своя дълъг хиляди километри път, се чувствуваше още по-зле. Отначало имаше усещането, че седи на ръба на високо, неудобно писалище и някой, двойно по-тежък от него, е възседнал раменете му, понеже ускорението на кабината също бе съобразено само с физическите възможности на Костенурките. Но после му олекна. Може би тласъците на ускорението бяха станали по-слаби — Сорк не можа да си го обясни — и сега вече можеше да се движи.

Той потупа страничния си джоб. Не бе му останало време да си събере нещата. А и тези, които си струваше да вземе със себе си, бяха съвсем малко. Бе настоял да прибере всичките лекции на Сю-линг от университета — повече напук на Малкия, за да не ги докопа той, отколкото с мисълта, че ще му свършат някаква работа.

До него седеше девойката от Ню Мексико и нещо пишеше в малко тефтерче. Сорк надникна над рамото й и видя, че това е дълго писмо до родителите й, което без съмнение щеше да изпрати от орбиталната станция. Девойката тихо плачеше, а нейният тавър покровителствено бе обгърнал раменете й с коравата си топла ръка.

Сорк го заразглежда с отвращение. Бе невъзможно да се разгадае изражението на това широко, жигосано лице, но тавърът издаваше някакви тихи и мелодични звуци, вперил очи в празнотата. Сорк се надяваше, че няма да му прилошее. Бе убеден, че допуснаха грешка като взеха със себе си това животно; но девойката толкова настояваше…

В порив на състрадание той се пресегна и докосна ръката й.

В същия миг тавърът предупредително обърна голямата си рогата глава към него. Сорк побърза да заговори, щом девойката вдигна въпросителен поглед.

— Помислих си, че искаш да разбереш къде отиваме. Скоро ще зърнем орбиталната станция, а ти никога не си я виждала, нали?

Нито пък той, разбира се, освен на снимка.

— Благодаря ти, г-н Куинтеро — любезно отговори девойката. Тя остави писалката, избърса очите си и се усмихна. — Интересно нещо е тази космическа стълба, нали? Костенурките наистина са ни дали някои прекрасни изобретения.

— Не е съвсем така! — извика Сорк. — Искам да кажа, че цялото това съоръжение не е изобретение на Костенурките, или поне не само тяхно. Хората са проектирали подобна космическа стълба дълго преди идването им!

— Наистина ли? — Тя се замисли. — Ами като е толкова полезна, защо сами не сме я построили?

Сорк почервеня.

— Инженерният проект бил прекалено скъп, а ресурсите — недостатъчни. Но рано или късно сме щели да я построим. Просто Костенурките са имали огромно предимство.

— Да, по отношение на науката са по-напреднали — кимна момичето.

— Не, не това имам предвид. Техният напредък не е най-важната причина. Съгласен съм, че за космическата стълба са нужни много специални и високо технологични материали, но и нашите учени са могли да изобретят нещо подходящо. Не, трудността за нас идвала от високата цена.

Момичето го погледна невярващо.

— Искаш да кажеш, че е нямало достатъчно пари?

— Не става въпрос само за паричната стойност, макар че и тя трябва да е била грандиозна. По-важен бил проблемът с околната среда. Всеки грам материал за стълбата — кабели, кабини, орбитална станция, машини и всичко друго, което възлиза на милиарди тона — всеки грам трябвало да бъде изкопан и обработен на повърхността на Земята. После трябвало да бъде изстрелян в орбита. Не самото строителство на стълбата би било толкова трудно, колкото транспортирането на всичкия този материал с товарни ракетни кораби. Представи си! Само горивото, необходимо за пренасянето на един грам трябвало да бъде с десет пъти по-голяма маса, да не говорим за ужасните изгорели газове от ракетите, замърсяващи стратосферата. А Костенурките имали предимството, че започнали от космоса. Нямало нужда да се борят с гравитацията, за да сглобят орбиталната станция. Построили я от астероидно желязо и материали от кометни ядра, които вече си били на орбита. Изработили цялото съоръжение, кабелите и кабините и всичко останало, направо в космоса!

— О! — кимна момичето. — Разбирам. — После, когато въпросът бе вече изчерпан, доброто възпитание я подтикна да заговори на друга тема. Тя посочи трите Костенурки, които деляха кабината с тях. И трите бяха заети с поставянето на коланите си. — Какво става?

— Наближаваме — каза Сорк. — Да се закопчаем!

И докато се занимаваха с предпазните колани, брат му, долепил лице към кристалното прозорче, извика:

— Ето я!

Всички впериха погледи навън. Видяха долната част на станцията, която бързо приближаваше. Гледката бе внушителна. Станцията не бе единично тяло. Представляваше няколко десетки капсули, свързани с кабели и тунели — като наниз мъниста, но разбъркан и събран в плътно кълбо.

Сорк пое ролята на екскурзовод на девойката от Ню Мексико и отхлаби колана си, за да вижда по-добре.

— Някои от тези капсули представляват жилищни помещения на Костенурките и работни сектори на станцията — поясни той. — Те нямат вълнови двигатели. Нямат оттласкващи механизми, нито реактивно задвижване. Те не пътуват никъде, просто си стоят тук като база. Но онези другите, дето приличат на фъстъци, са истински кораби. По-малките с кръгла форма са орбитални совалки и обслужващи кораби; задвижват ги ракети и не летят надалеч. А големите, също във формата на фъстък — виждаш ли накъде соча? — са истинските междузвездни вълнови кораби.

— Да, виждам — отвърна Муун и попита: — Ами онзи там? Изрисувания? На бели и червени ивици, с бели звезди върху синьо?

— И аз се чудя — сви рамене Сорк.

Точно в този момент кабината намали скоростта си и се наклони. Сорк посегна към дръжките, но не можа да ги достигне. Тогава капитан Франсис Крейк протегна силната си ръка и успя да го удържи да не връхлети върху Костенурките, които ги гледаха и мърмореха недоволно.

— Благодаря — измънка Сорк и побърза да стегне колана си.

— Няма нищо — отвърна Крейк. — Чудиш се за отличителните знаци ли?

— Какви отличителни знаци? — погледна го Сорк.

— Върху кораба, в червено, бяло и синьо. Това е моят кораб, „Златната кошута“. Изображението отстрани е мое дело. Това е американското знаме.

 

 

От тях всичките единствено Крейк бе напускал Земята. Когато слязоха от кабината, се запрепъваха и усетиха световъртеж.

— Микрогравитация — предупреди капитанът и се засмя. — Ще свикнете, но дотогава гледайте винаги да се държите за нещо, разбрано? Сега да потърсим Върховния Буревестник и да видим какво става с моя екипаж. — Той понечи да тръгне напред, но се спря и погледна Сорк. — Добре ли си?

Сорк облиза устни. Чувствуваше се така странно! Сякаш плаваше, но не безметежно като облак в лятно небе, а с мъчително подхлъзване и залитане. Не беше пътувал по море, но се досети, че го е хванала морската болест.

— Да… струва ми се — дрезгаво промърмори той и веднага се поправи: — Е, не съвсем…

Брат му не се чувствуваше много по-различно, а Муун Бъндиран се бе вкопчила за ръката на тавъра с лице, изразяващо собствените й вътрешни проблеми. Сю-линг разтревожено гледаше братята.

— Нищо сериозно — каза им тя. — Просто така наречената вестибуларна дезориентация. Опитайте се да не движите глави повече от необходимото — движенията разклащат каналите на малкото ухо.

Но Сорк забеляза същите признаци и у нея.

— О, по дяволите! — изпъшка Крейк. — Хайде да отиваме в хирургията. Ще се почувствувате по-добре, ако вършите нещо. Ще ви мине бързо… надявам се — завърши той вече по-кротко.

Сорк преглътна и се опита да изпълни заповедта. Да се движиш в условията на микрогравитация изглежда бе цяло изкуство. Видя как Крейк се оттласква от парапетите, почти без да докосва с крака пода. Долови неестествената тишина на орбиталната станция. Различи като в мъгла огромни контейнери с продукти, семена от червени плодове, машини и неизброими видове стоки, с които Костенурките търгуваха на Земята. Но никой не ги товареше на заминаващите надолу кабини, за да ги свалят на повърхността на човешката планета. Просто си стояха там, а няколкото Костенурки, които се мяркаха наоколо, изглеждаха зашеметени и обзети от паника — едни безцелно се щураха насам-натам, други бързаха нанякъде. Шокът, който бе парализирал Костенурките на Земята, очевидно бе стигнал и дотук.

Не се виждаха други човешки същества, но Сорк не бе и очаквал да бъде иначе. Всеки знаеше, че цялата орбитална станция е територия на Костенурките.

Той се стараеше да следва указанията на експерта. Донякъде му помагаха. Като държеше главата си колкото бе възможно по-неподвижно и особено като съсредоточаваше зрението си върху възможно по-далечни предмети, той успяваше да успокои до известна степен гаденето в стомаха си. Почувствува окуражаващата ръка на Крейк върху рамото си.

— Почти стигнахме — каза му капитанът и Сорк кимна с благодарност.

После Крейк се закова на място.

На пътя им властно се изпречи Костенурка, два пъти по-висока и от най-едрия човек и с половин ръст превишаваща ръста на Малкия. Черупката й бе рубиненочервена, човката — черна и закривена.

— Върховния Буревестник, наричат го Отговорника — прошепна Крейк. — Командирът на станцията. Остави ме аз да говоря с него.

Когато приближиха. Костенурката ги стрелна с изпепеляващ поглед с всяко от двете си очи.

— Ти — обърна се той към космическия капитан, като включи транспозера си, — си този, на когото е разрешено да командува един от нашите кораби. Кои са останалите същества?

— Новият ми екипаж — уверено отговори Крейк. — Назначих още няколко души, за специални цели. Това са Кайри и Сорк Куинтеро, Сю-линг Куонг и Муун Бъндиран. Искам допълнителни провизии за тях. Поне двойно повече от обичайните количества.

Огромните блуждаещи очи на Костенурката ги огледаха още веднъж. После се спряха върху Трейл, който кротко го съзерцаваше.

— Чували сме за този тавър — каза Върховния Буревестник. — Възрастен мъжкар, но нито е кастриран, нито са му отрязани рогата.

— Трейл не е опасен! — обади се Муун Бъндиран. — Обещавам, че няма да направи нищо лошо.

Очите се плъзнаха за миг по нея, после се извъртяха към Сорк и Кайри.

— Куинтеро и Куинтеро — замислено рече Костенурката. — Чували сме и за тези човеци. — Очите му отново се фокусираха върху Франсис Крейк. — Разрешавам. Допълнителните провизии ще ви бъдат доставени незабавно.

— Много добре — каза Крейк. — А какво става с екипажа ми? Готов ли е за излитане?

Едното огромно око остана втренчено в Крейк, а другото се отклони встрани. И този път Отговорникът не отговори веднага.

— Готов е — отвърна накрая той.

— Не си съвсем искрен — заподозря Крейк — Има ли нещо, което не знам?

Костенурката равнодушно повдигна и отпусна грамадната си черупка и изграчи:

— Всичко е наред. Просто някои събития предизвикаха неочаквани промени в дългосрочното планиране. Екипажът вече е повикан. Веднага щом пристигне тук, можете да се качите на кораба, тъй като се налага да излетите скоро.

Крейк го гледаше озадачен.

— Знаеш ли точното време за излитане?

Костенурката не отговори; просто се обърна и се отдалечи. Крейк се намръщи. Сорк Куинтеро, който местеше поглед от единия на другия, докосна ръката му и попита:

— Винаги ли е такъв?

Крейк ядосано сви рамене.

— Не го познавам много добре. Дори не бях го виждал до преди няколко дни, когато пристигнах с Марко и Дейзи Фей, които се нуждаеха от помощ, и наистина едва ли има нещо общо с излитането на кораба.

— Какво става с екипажа ти? — попита Сю-линг.

— Само да знаех! Май единственото, което ни остава, е да чакаме тук, в кабинета на Отговорника, докато дойдат — отвърна Крейк, нервно подръпвайки брадата си. Личеше, че е много ядосан.

— Ако питаш мен, Крейк — обади се Сорк Куинтеро, — ти грешиш. Защо се оставяш тия Костенурки да те размотават?

— А ти какво предлагаш? — изгледа го намръщено Крейк.

— Защо просто… не отидеш сам да вземеш хората си оттам, където са?

— И къде е това? Къде е екипажът ми?

— Откъде да знам? — отговори Сорк засегнат. — Предполага се, че ти си човекът, който най-добре от нас познава това място.

— Благодаря. Де да беше така! Бил съм тук само веднъж през живота си, и то само за няколко часа — уточни Крейк.

— Значи просто ще си стоим тук, без да предприемаме нищо? — избухна Сорк. — За бога, Крейк! Ако и кораба си управляваш така, то изглежда ще е по-добре да продължим да си живеем с Костенурките!

— Сорк, Сорк! — разтревожи се брат му. — И ти, капитан Крейк… не се карайте така!

— Кайри е прав — подкрепи го Сю-линг. — Сорк, моля те не бъди толкова груб! Не забравяй, че дълго време ще живеем заедно на борда на един малък кораб, така че по-добре да се разбираме като хората.

Сорк погледна брат си и любимата си и моментално я лицето му се изписа самата невинност.

— Че какво съм направил? Само казвах, че е глупаво да стоим тук и да бездействуваме. Ако това те е засегнало, то — извинявай!

Кайри сложи ръка на рамото на Сорк, за да го успокои, същевременно изучавайки лицето на капитана.

— Франсис — спокойно каза той, — има ли нещо нередно, което не си ни казал?

Крейк се изчерви. Подръпна отново брадата си и отвърна:

— Да, има нещо, което бях решил да премълча. Не е фатално, но все пак е малко по-особено… за Марко и Дейзи Фей. Моят екипаж.

— И какво е то? — попита Сорк недоверчиво.

Крейк прокара пръсти през канелената си брада.

— Те са малко странни.

— В какъв смисъл? С ченгел ли трябва да ти вадим думите от устата? Ако имаш да казваш нещо, казвай го!

Крейк вдигна ръка, очевидно с желанието да успокои обстановката.

— Добре, предавам се. Става дума, че когато ни… спасиха — или отвлякоха, разбирайте го както си искате, — Дейзи Фей и Марко бяха твърде зле. Едва били оцелели след разбиването на самолета им, а после като за капак ги затрупала лавина. Бяха измръзнали, с изпочупени крайници и ужасни вътрешни разкъсвания… и цяло чудо е, че Костенурките успяха да ги върнат към живот.

— Всички знаем какви отлични хирурзи са Костенурките — каза с признателност Сю-линг. — Толкова, колкото мен, когато работя с контролния си диск.

Крейк кимна.

— Точно така. Искам да кажа… имах предвид нещо друго. Не забравяйте: когато Костенурките ни кърпеха, те никога преди това не бяха оперирали човешко същество, тъй че е трябвало… хм… един вид да импровизират в момента. И… — не можа да продължи. Тавърът измуча, с проблясващи в цветовете на дъгата рога.

— О, Господи! Кои са тези? — възкликна Муун Бъндиран.

Иззад завоя на коридора се появиха две фигури. Сорк ахна при вида им, и дори Кайри остана с отворена уста.

Не приличаха на човеци. Две яйцевидни метални тела, едното проблясващо в медночервено, другото — в черния цвят на японски лак. Всяко имаше по осем гъвкави, извиващи се хватателни крайника, стърчащи встрани. По две големи очи, които нямаха нищо общо с очите на човешките същества и повече приличаха на очите на Костенурките, се взираха в новодошлите от краищата на гъвкави стъбълца. Но най-странното бе, че на коремите им имаше нещо като видео екрани, а от екраните приветливо и дружелюбно се усмихваха човешки лица.

— Здравей, Франсис — чу се глас откъм медночервеното тяло. Лицето на неговия екран бе на млада жена, свежо и живо. Нещото се обърна към останалите. — Аз съм Дейзи Фей.

— А аз съм Марко — произнесе другото с глас, в който се прокрадваше човешко притеснение. Лицето на екрана бе на тъмнокож мъж с чаровна свенлива усмивка.

Сорк се обърна към Франсис Крейк.

— Това ли е екипажът ти? — попита той.

Крейк въздъхна.

— Опитвах се да ви го опиша. Оттогава насам са в този вид.