Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (37)

Деветнайсет години по-късно

Тази година есента сякаш настъпи внезапно. Утринта на първи септември беше свежа и златна като ябълка и докато малкото семейство крачеше по тътнещата улица към покритата със сажди голяма гара, димът от ауспусите и дъхът на пешеходците проблясваше като паяжина в студения въздух. Върху количките с багажа, които родителите тикаха, потракваха два големи кафеза, совите вътре бухаха възмутено, а червенокосо момиченце подтичваше разплакано след братята си и тръскаше ръката на баща си.

— Остава ти съвсем малко, скоро ще заминеш и ти — каза й Хари.

— Цели две години! — подсмръкна Лили. — Искам сега!

Минувачите, тръгнали на работа, гледаха с любопитство совите, докато семейството си проправяше път към бариерата между девети и десети перон. Сред олелията наоколо Хари чу гласа на Албус — синовете му продължаваха караницата, която бяха започнали в колата.

— Не искам! Не искам да бъда в „Слидерин“!

— Престани, Джеймс! — намеси се Джини.

— Казах само, че може да отиде там — заоправдава се Джеймс и се ухили на по-малкия си брат. — Какво толкова! Може да отиде и в „Слид…“

Но Джеймс срещна погледа на майка си и замълча. Петимата от семейство Потър наближиха бариерата. Джеймс заядливо изгледа през рамо по-малкия си брат, издърпа количката от майка си и хукна. След миг вече беше изчезнал.

— Ще ми пишете, нали? — попита веднага Албус майка си и баща си, възползвал се от краткото отсъствие на брат си.

— Ако искаш, всеки ден — увери го Джини.

— Е, не чак всеки ден — побърза да уточни Албус. — Джеймс ми каза, че повечето ученици получават писма от техните веднъж в месеца.

— Миналата година писахме на Джеймс по три пъти на седмица — рече Джини.

— И можеш да не вярваш на всичко, което брат ти казва за „Хогуортс“ — добави Хари. — Той си пада шегаджия.

Вървяха един до друг и бутаха все по-бързо напред втората количка. Стигнаха при бариерата и Албус трепна, но сблъсък не последва. Вместо това семейството излезе на перон Девет и три четвърти, обгърнат от плътната бяла пара, която яркочервеният експрес „Хогуортс“ бълваше. В мъглата гъмжеше от почти невидими хора, сред които Джеймс вече беше изчезнал.

— Къде са? — попита тревожно Албус, като се взираше в размитите силуети, които щъкаха по перона.

— Ще ги намерим — увери го Джини.

Но парата беше плътна и лицата на хората почти не се виждаха, сякаш откъснати от притежателите си, гласовете звучаха неестествено високо. На Хари му се стори, че чува как Пърси обяснява надълго и нашироко правилата за метлите, и се зарадва, че си е намерил оправдание да не спира, за да го поздрави…

— Ал, това май са те — каза внезапно Джини.

От мъглата изникнаха четирима души, застанали при най-последния вагон. Лицата им се проясниха чак когато новодошлите спряха пред тях.

— Здравейте! — с невероятно облекчение каза Албус.

Роуз, вече пременена с чисто нова мантия на „Хогуортс“, го озари с усмивка.

— Успя ли да паркираш? — попита Рон Хари. — Аз успях. А Хърмаяни не вярваше, че ще ми дадат мъгълска шофьорска книжка. Мислеше, че ще се наложи да направя на изпитващия заклинание за заблуждение.

— Няма такова нещо — отрече Хърмаяни. — Бях напълно убедена, че ще издържиш изпита.

— Всъщност му направих заклинание — пошушна Рон на Хари, докато двамата качваха на влака куфара и совата на Албус. — Забравих само да погледна в страничното огледало, но какво толкова, нали мога да използвам за тези неща свръхсетивна магия!

Като се върнаха при групата, завариха Лили и Хюго, по-малкия брат на Роуз, да спорят разпалено в кой дом ще бъдат разпределени, когато и те отидат в „Хогуортс“.

— Ако не те вземат в „Грифиндор“, ще те лишим от наследство — закани се Рон, — но ти не се напрягай.

— Рон!

Лили и Хюго се засмяха, Албус и Роуз обаче продължиха да гледат уплашено.

— Не го каза сериозно — рекоха в един глас Хърмаяни и Джини, но Рон вече беше насочил вниманието си другаде.

Срещна погледа на Хари и кимна едва доловимо към място на петдесетина метра от тях. За миг парата се беше поразредила и през валмата ясно се откроиха трима души.

— Виж кой е там.

Със закопчано чак догоре тъмно палто Драко Малфой стоеше заедно с жена си и сина си. Беше започнал да оплешивява, от което острата му брадичка още повече биеше на очи. Новият ученик приличаше на Драко точно толкова, колкото Албус — на Хари. Драко усети, че Хари, Рон, Хърмаяни и Джини го гледат, кимна бегло и се обърна.

— Значи това е малкият Скорпиус — пошушна Рон. — Роузи, постарай се да си по-добра от него на всички тестове. Слава Богу, че си наследила ума на майка си!

— Стига, Рон! — спря го Хърмаяни притеснена, но и развеселена. — Не се опитвай да ги настройваш един срещу друг още преди да са почнали училище!

— Права си, извинявай — каза Рон, но не се сдържа и добави: — Все пак, Роузи, не се сприятелявай много с него. Дядо Уизли няма да ти прости, докато е жив, ако вземеш да се омъжиш за чистокръвен.

— Ей!

Джеймс се беше появил отново: беше качил куфара, совата и количката и явно изгаряше от нетърпение да им съобщи новините.

— Теди е ей там — каза той задъхан и засочи през рамо към кълбящите се облаци пара. — Видях го току-що. И познайте какво прави! Натиска се с Виктоар!

Той погледна вторачено възрастните, явно разочарован от липсата на реакция.

— Нашият Теди. Теди Лупин! Натиска се с Виктоар! С братовчедка ни! А аз го попитах какво прави…

— Прекъснал си ги? — възкликна Джини. — Ужасно заприлича на Рон…

— Пък той ми отговори, че е дошъл да я изпрати! После ми каза да се разкарам. Натиска се с нея, представяте ли си?! — добави Джеймс, сякаш притеснен, че не се е изразил достатъчно ясно.

— О, ще бъде прекрасно, ако двамата се оженят! — възторжено пошушна Лили. — Тогава вече Теди наистина ще си бъде в нашето семейство.

— И сега идва на вечеря почти четири пъти в седмицата — каза Хари. — Защо не вземем да го поканим да дойде да живее при нас и да приключваме с въпроса?

— Да! — каза въодушевен Джеймс. — Нямам нищо против да бъда в една стая с Ал… а Теди ще вземе моята!

— А, не — отсече Хари, — ще ви сложа двамата с Ал в една стая само ако реша да разруша къщата. — Той погледна очукания си стар часовник, който някога беше носил Фейбиън Прюет. — Я се качвайте, почти единайсет е.

— И да не забравиш да предадеш нашата обич на Невил! — заръча Джини на Джеймс, докато го прегръщаше.

— Мамо! Не мога да предам много обич на един професор!

— Но ти познаваш Невил…

Джеймс завъртя очи.

— Извън училището — да, но там той е професор Лонгботъм! Не върви да вляза в час по билкология и да му кажа: така и така, предавам ви много обич…

Той заклати глава, изумен колко несхватлива е майка му, и даде воля на чувствата си, като изрита Албус.

— До скоро, Ал. И се пази от тестролите.

— Ама те не са ли невидими? Нали каза, че са невидими!

Но Джеймс само се засмя, остави майка си да го целуне, припряно прегърна баща си, после скочи във влака, който бързо се пълнеше. Видяха го как им маха и хуква по коридора да търси приятелите си.

— Не се плаши от тестролите — каза Хари на малкия си син. — Те са мили създания, изобщо не са страшни. Пък и без това сега ще стигнете до училището не с каляските, а с лодките.

Джини прегърна и целуна Албус.

— До Коледа!

— Довиждане, Ал — рече Хари, докато синът му го прегръщаше. — И не забравяй, че в петък си канен на чай у Хагрид. Не дразни Пийвс. Не се дуелирай, докато не се научиш как се прави. И не се връзвай на Джеймс.

— Ами ако съм в „Слидерин“?

Прошепнатите думи бяха предназначени единствено за ухото на баща му и Хари долови, че мигът на заминаването е принудил Албус да разкрие колко силен и искрен е страхът му.

Хари приклекна така, че лицето на момчето да е малко над неговото. От трите му деца само Албус беше наследил очите на майка му.

— Албус Сивиръс — каза тихо Хари, за да не ги чуе никой, освен Джини, а тя тактично се престори, че маха на Роуз, която вече беше във влака, — носиш имената на двама директори на „Хогуортс“. Единият от тях беше слидеринец и вероятно бе най-смелият мъж, когото някога съм познавал.

— Ама ако…

— Тогава домът „Слидерин“ ще спечели един отличен ученик, нали така? За нас, Ал, това няма значение. Но ако за теб е важно, можеш да избираш между „Грифиндор“ и „Слидерин“. Разпределителната шапка се съобразява с предпочитанията ти.

— Така ли?

— За мен го направи — отговори Хари.

Никога не беше споменавал това пред децата си и докато го изричаше, видя как по лицето на Албус се изписва изумление. Много от вратите на яркочервения влак вече се затръшваха и размазаните силуети на родителите се тълпяха за последна целувка и напътствия. Албус скочи във вагона и Джини затвори вратата след него. По най-близките прозорци се бяха струпали ученици. Много от лицата и във влака, и по перона бяха извърнати към Хари.

— Защо всички зяпат? — учуди се Албус и двамата с Роуз погледнаха назад към другите ученици.

— Не се притеснявай — обади се Рон. — Зяпат мен. Аз съм голяма знаменитост.

Албус, Роуз, Хюго и Лили се засмяха. Влакът потегли и Хари закрачи покрай вагона, без да сваля очи от мъничкото лице на сина си, вече грейнало от вълнение. Продължи да се усмихва и да маха с ръка, макар че си беше малка загуба да вижда как синът му отива толкова далече от него…

И последната следа от пара се разсея в есенния въздух. Влакът зави. Ръката на Хари все още беше вдигната високо.

— Не се притеснявай за него, всичко ще бъде наред — прошепна Джини.

Хари я погледна, после разсеяно свали ръка и докосна мълниевидния белег на челото си.

— Знам.

Белегът не го беше болял деветнайсет години. Всичко беше наред.