Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (27)

Глава двайсет и седма
Последното скривалище

Нямаше как да насочват змея: звярът не виждаше накъде лети и Хари знаеше, че ако завие рязко или се преобърне във въздуха, те няма да се задържат върху широкия му гръб. Докато се издигаха все по-високо и по-високо, долу под тях се разгърна Лондон, който приличаше на сивозелена карта, и у Хари надделя чувството на благодарност, че все пак успяха да се измъкнат. Той се сниши над врата на звяра и се вкопчи здраво в металните на вид люспи, а прохладният ветрец действаше благотворно на изгорената му кожа, по която се бяха вдигнали мехури, и крилете на змея плющяха във въздуха като вятърна мелница. Отзад Рон ругаеше колкото му глас държи — Хари не знаеше дали от радост или от страх, — а Хърмаяни май ридаеше.

След около пет минути първоначалните притеснения на Хари, че змеят ще ги хвърли от гърба си, се поразсеяха, защото чудовището явно не мислеше за друго, освен как да се отдалечи възможно най-много от подземната си тъмница. Все пак Хари се стряскаше от въпроса кога и как ще слязат от гърбината му. Нямаше представа колко дълго летят змейовете, без да кацат, недоумяваше и как този под тях, който при това недовиждаше, ще избере подходящо за приземяване място. Постоянно се оглеждаше и все му се струваше, че усеща лека болка в белега…

Колко ли време щеше да мине, докато Волдемор разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите от „Гринготс“ щяха да предупредят Белатрикс? Колко бързо щяха да установят какво е взето? А когато видят, че златната чаша я няма? Най-после Волдемор щеше да си даде сметка, че те всъщност издирват хоркруксите…

Змеят очевидно обичаше по-хладен и чист въздух: продължи да се изкачва неотклонно, докато не ги потопи в леденостудени перести облаци и Хари престана да различава цветните точици на автомобилите, които влизаха и излизаха на мощни потоци от столицата. После се понесоха над ниви, наподобяващи зелени и кафяви квадратчета, над пътища и реки, които се гънеха като панделка — ту лъскава, ту без блясък.

— Имате ли идея какво търси? — извика Рон, докато летяха все по̀ на север.

— Никаква — отговори пак с вик Хари.

От студа ръцете му се бяха вледенили, но той не дръзваше да ги размърда. От известно време се питаше какво ще правят, ако видят как крайбрежието долу се отдалечава и змеят се насочи към открито море: беше премръзнал, мъчеха го страшен глад и жажда. Запита се и кога ли за последно се е хранил звярът. Със сигурност и на него не след дълго щеше да му се наложи да се подкрепи. Ами ако точно тогава забележеше, че на гърба му седят трима изключително годни за ядене човеци?

Слънцето се плъзна надолу по небето, което ставаше индигово, но змеят продължаваше да си лети и да оставя зад себе си градове и селища, а огромната му сянка се носеше по земята като голям тъмен облак. Всяка част от тялото на Хари го болеше от усилието да се задържи върху гърба на чудовището.

— Само ми се струва, или наистина се снишаваме? — извика Рон, след като бяха мълчали дълго.

Хари погледна надолу и видя наситенозелени планини и езера, които от залеза изглеждаха медни. Присви очи, взря се отстрани на змея и му се стори, че пейзажът става по-близък и подробен, после се запита дали звярът не се е досетил по отразената слънчева светлина, че долу има годна за пиене вода.

Змеят летеше все по-ниско и ниско, на големи спираловидни кръгове — явно си беше харесал едно от по-малките езера.

— Предлагам да скочим, когато се сниши достатъчно — извика Хари назад към другите. — Направо във водата, още преди да е усетил присъствието ни!

Те се съгласиха, Хърмаяни обаче се мръщеше. Хари изкрещя веднага щом видя нагънатото отражение на широкия жълт корем на змея във водата:

— ХАЙДЕ!

Хлъзна се по хълбока на змея и запада отвесно с краката надолу към повърхността на езерото: разстоянието се оказа по-голямо, отколкото беше преценил, и той удари с все сила водата, сетне потъна като камък във вледеняващия, затлачен с водорасли зелен свят. Изтласка се с крака на повърхността и след като изскочи запъхтян, видя огромни вълни, надигнали се на окръжности от местата, където бяха паднали Рон и Хърмаяни. Змеят май не беше забелязал нищо: вече беше на петнайсетина метра и летеше досами езерото, за да загребе от водата с нашарената си с белези муцуна. Рон и Хърмаяни се показаха над повърхността, като плюеха вода и се мъчеха да си поемат въздух, и точно тогава змеят силно размаха криле и политна към един далечен бряг да кацне.

Хари, Рон и Хърмаяни заплуваха към отсрещния бряг. Езерото изглежда не беше дълбоко: не след дълго тримата вече не плуваха, а се опитваха да си проправят път сред тръстиките и тинята и накрая се свлякоха мокри до кости, запъхтени и изтощени върху хлъзгавата трева.

Разтреперана, Хърмаяни се строполи и се закашля. Хари с удоволствие би легнал и би поспал, но се изправи с усилие, извади магическата пръчка и се зае да прави около тях обичайните защитни магии.

След като приключи, отиде при другите. За пръв път, откакто бяха избягали от трезора, ги виждаше добре. И двамата имаха по лицата и ръцете свирепи червени рани от изгорено, дрехите им тук-там също бяха прогорени. Въсеха се, докато капеха от отварата росен по множеството си рани. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари, после извади три бутилки тиквен сок, които носеше от „Черупката“, и чисти сухи мантии и за тримата. Преоблякоха се и отвориха соковете.

— И така, хубавото е, че взехме хоркуркса — каза накрая Рон, докато седеше и гледаше как кожата по ръцете му заздравява. — Лошото е, че…

— Че изгубихме меча — процеди през зъби Хари, докато капеше от росена през прогорената дупка в джинсите си върху раната отдолу.

— Да, изгубихме меча — повтори Рон. — Онзи тъп дребен двуличник…

Хари извади хоркрукса от джоба на мокрото си яке, което току-що беше съблякъл, и го сложи на тревата пред тях. Той проблесна на слънцето и привлече погледите им, докато пресушаваха бутилките със сок.

— Поне този път няма да го носим, би изглеждал доста странно на вратовете ни — отбеляза Рон и избърса с длан устата си.

Хърмаяни погледна през езерото към отсрещния бряг, където змеят още пиеше вода.

— Какво ли ще стане с него, как мислите? — попита тя. — Нали няма да пострада?

— Говориш като Хагрид — каза Рон. — Това е змей, Хърмаяни, знае как да се грижи за себе си. Трябва да се притесняваме не за него, а за нас.

— Защо?

— Не знам как да ти го съобщя — рече той, — но според мен те може би са забелязали, че сме проникнали в „Гринготс“.

И тримата се засмяха и след като веднъж се засмяха, им беше трудно да спрат. Ребрата на Хари го заболяха, той се почувства замаян от глад, но въпреки това легна отново на тревата под червенеещото небе и се смя, докато гърлото му не започна да дращи.

— И все пак какво ще правим? — попита накрая Хърмаяни, след като захълца и си наложи да е сериозна. — Той ще научи, нали? Вие-знаете-кой ще научи, че сме разбрали за хоркруксите.

— Може да ги е страх да му кажат — предположи обнадежден Рон. — И ще потулят цялата работа…

Небето, миризмата на езерна вода, гласът на Рон отстъпиха: главата на Хари бе прорязана от болка като от удар с меч. Той стоеше в слабо осветена стая, с лице към него в полукръг се бяха наредили няколко магьосници, а на земята в краката му на колене беше паднал дребен разтреперан таласъм.

— Какво каза?

Гласът му беше висок и студен, отвътре обаче го прогаряха гняв и страх. Единственото, от което се беше опасявал… но това не можеше да бъде вярно, той не проумяваше как е възможно да…

Таласъмът трепереше и нямаше сили да погледне червените очи високо горе.

— Кажи го отново! — прошепна Волдемор. — Кажи го отново!…

— Г-г-господарю — изпелтечи таласъмът с разширени от ужас очи, — г-г-господарю… опитахме с-с-се да ги с-с-спрем, господарю… но измамниците… п-п-проникнаха в трезора на Л-л-Лестранж…

— Измамници ли? Какви измамници? Мислех, че в „Гринготс“ имате начини да разкривате измамниците? Кои бяха те?

— Т-т-това беше м-м-малкият П-п-потър и… двама негови съучастници…

— И какво взеха? — попита той още по-силно, скован от ужасен страх. — Кажи! Какво взеха?

— М-м-малка златна ч-чашка… г-г-господарю…

Писъкът на ярост и неверие се изтръгна от него така, сякаш беше дошъл от чужд човек: той побесня, развилня се — не искаше да повярва, това беше невъзможно, никой досега не беше разбрал… Как изобщо беше възможно едно момче да е разкрило тайната му?

Бъзовата пръчка изсвистя във въздуха и в стаята плисна зелена светлина: падналият на колене таласъм се претърколи мъртъв, а магьосниците, които го наблюдаваха, се пръснаха ужасени: Белатрикс и Луциус Малфой изпревариха останалите в надбягването към вратата, а магическата пръчка отново и отново падаше и онези, които не бяха успели да се спасят, бяха поразени до последния, задето са му донесли такава новина и са чули за златната чаша…

Сам сред мъртъвците, той заснова с тежка стъпка напред-назад, като си представяше своите съкровища, залог и надежда за безсмъртие: дневникът беше унищожен, чашата пък беше открадната… Ами ако момчето знаеше и за другите? Беше ли възможно да знае, дали вече не беше предприело нещо, дали не беше открило още от съкровищата му? Дали в дъното на всичко това не беше Дъмбълдор? Дъмбълдор, който винаги го беше подозирал, Дъмбълдор — мъртъв по негова заповед, Дъмбълдор, чиято магическа пръчка сега вече беше негова, но който въпреки това сякаш се пресягаше отвъд позорната смърт и действаше чрез момчето, момчето…

Но ако момчето беше унищожило някой от хоркруксите, той със сигурност би трябвало да е разбрал, би трябвало да е усетил. Той, най-великият от всички магьосници, той, най-всесилният, убиецът на Дъмбълдор и на още безчет незнайни безполезни хора: как Лорд Волдемор няма да научи, ако самият той — най-важният и най-безценният, — е бил нападнат и осакатен?

Да, наистина, не беше усетил, когато унищожиха дневника, но според него причината беше в липсата на тяло, което да чувства, беше по-нищожен и от призрак… не, останалите хоркрукси бяха на сигурно място… и си стояха непокътнати…

Но той трябваше да разбере, трябваше да се увери… Продължи да снове из стаята, като пътем подритваше трупа на таласъма, а картините в кипналия му мозък се размазваха и пламтяха: езерото, порутената къща и „Хогуортс“…

Гневът му беше попритъпен от известна доза успокоение: откъде момчето би могло да разбере, че той е скрил пръстена в къщата на Гонт? Никой не знаеше, че е свързан с рода на Гонт, той го беше укривал, така и не бяха успели да докажат, че има нещо общо с убийствата: пръстенът със сигурност не беше застрашаван от нищо.

И как момчето или който и да е друг можеше да знае за пещерата и да преодолее защитните магии? Беше абсурдно дори да допусне, че медальонът с капачето е бил откраднат…

Колкото до училището: само той знаеше къде точно в „Хогуортс“ е скрит хоркруксът, защото единствено той беше проникнал в най-големите тайни на замъка…

Оставаше и Наджини, която сега трябваше постоянно да бъде близо до него, под негова закрила, той нямаше да я праща повече да върши едно или друго…

Ала за да бъде сигурен, докрай сигурен, трябваше да се върне във всяко от скривалищата, трябваше да удвои защитата на всеки хоркрукс… а с това, както беше и с издирването на Бъзовата пръчка, трябваше да се заеме сам…

При кой от хоркруксите да отиде най-напред, кой беше в най-голяма опасност? У него се пробудиха стари притеснения… Дъмбълдор знаеше цялото му име… Възможно бе да е направил връзката с рода Гонт… опустелият дом вероятно беше най-несигурното от всички скривалища и той трябваше да отиде първо там…

Езерото — не, невъзможно… въпреки че не беше изключено Дъмбълдор да е научил в сиропиталището за някои от злодеянията му в миналото.

И „Хогуортс“… знаеше, че там хоркруксът е в безопасност, Потър не можеше да влезе незабелязано в Хогсмийд, камо ли в училището. И все пак щеше да бъде разумно той да предупреди Снейп, че момчето може би ще се опита да проникне в замъка… беше глупаво, разбира се, да разказва на Снейп защо Потър може да се върне, беше допуснал голяма грешка, като се беше доверил на Белатрикс и Малфой — глупостта и небрежността им доказваха колко неразумно е постъпил.

И така, щеше да отиде първо в порутената къща на Гонт и да вземе със себе си и Наджини: занапред нямаше да се разделя със змията… Той излезе от стаята и през вестибюла отиде в тъмната градина, където подскачаше фонтанът, после извика на змийски змията и тя се плъзна и дойде като дълга сянка при него…

Очите на Хари се отвориха рязко, когато той се отскубна и се върна в настоящето: лежеше на брега на езерото под залязващото слънце, а Рон и Хърмаяни го гледаха. Ако се съди от тревогата, изписана по лицата им, и от несекващото туптене в белега му, внезапното посещение в съзнанието на Волдемор не беше останало незабелязано. Хари седна с усилие и потрепери, леко изненадан, че още е мокър до кости, после видя чашата, която лежеше невинно в тревата отпред, и езерото, наситеносиньо петно със златни пръски от снишилото се слънце.

— Той знае. — След оглушителните писъци на Волдемор гласът на Хари прозвуча тихо, като на чужд човек. — Той знае и смята да провери местата, където са останалите хоркрукси, а последният е в „Хогуортс“. Знаех си аз! Знаех си!

— Какво?!

Рон го беше зяпнал, а Хърмаяни приклекна с угрижен вид.

— Но какво видя? Как разбра?

— Видях как той научи за чашата, аз… аз бях вътре в съзнанието му, той… — Хари си спомни убийствата. — Той е разярен и уплашен, не проумява как сме разбрали и сега смята да провери останалите хоркрукси, първо пръстена. Мисли, че най-неуязвим е хоркруксът в „Хогуортс“, защото Снейп е там и е много трудно някой да проникне незабелязано в замъка… според мен това е последното място, където ще мине да провери, но пак не е изключено да отиде в училището след броени часове…

— Видя ли къде точно в „Хогуортс“ е хоркруксът? — попита Рон и също скочи на крака.

— Не, той мислеше само как да предупреди Снейп, а не къде точно е хоркруксът…

— Я чакайте, чакайте! — извика Хърмаяни, когато Рон стисна хоркрукса, а Хари извади отново мантията невидимка. — Не можем да отидем току-така, нямаме план, трябва да…

— Трябва да тръгваме — отсече Хари. Беше се надявал да поспи, очакваше с нетърпение да влезе в новата палатка, сега обаче това беше невъзможно. — Представяте ли си какво ще направи, щом види, че ги няма и пръстена, и медальона с капачето? Ами ако премести хоркрукса от „Хогуортс“, за да е в безопасност?

— Но как ще влезем вътре?

— Ще отидем в Хогсмийд — каза Хари — и ще се опитаме да измислим нещо, след като проверим каква е защитата на училището. Влизай под мантията невидимка, Хърмаяни, този път не искам да се делим.

— Но ние наистина не се побираме под…

— Ще бъде тъмно, никой няма да забележи краката ни.

Над черната вода прокънтя плясъкът на огромни криле: змеят беше утолил жаждата си и се беше извисил във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни прекъснаха приготовленията, за да погледат как той се издига все по-нависоко, черен на фона на бързо притъмнялото небе, и изчезва над близката планина. После се приближиха един до друг, Хари придърпа мантията възможно най-ниско, завъртяха се на място и хлътнаха в притисналия ги мрак.