Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Deathly Hallows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 298 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Хари Потър и даровете на смъртта. Джоан Катлин Роулинг

Преводач: Емилия Л. Масларова

Редактор: Радка Бояджиева

Издателски редактор: Адриана Павлова

Коректор: Танка Симеонова

 

Използваният откъс от „Хоефорите“ на Есхил е от изданието на „Народна култура“ от 1967 година в превод от старогръцки език на проф. д-р Александър Ничев.

Използваният откъс от „Други плодове на самотата“ на Уилям Пен е от оригиналното издание „Harry Potter and the Deathly Hallows“ в превод от английски език на Емилия Л. Масларова.

 

Издател: „Егмонт България“

ISBN: 978-954-27-0151-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава осемнайсета
Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор

Слънцето изгряваше: над Хари се беше разпростряла чистата безцветна небесна шир, безразлична и към него, и към страданията му. Седнал при входа на палатката, той пое дълбоко от чистия въздух. Това, че просто беше жив и гледаше как слънцето изгрява над заснежения блещукащ склон, би трябвало да е най-голямото съкровище на земята, а той не можеше да го оцени: след сполетялата го беда — загубата на магическата пръчка — сетивата му бяха излезли от строя. Хари погледна към долината и снежното й покривало и в проблясващата тишина забиха далечни църковни камбани.

Без да се усети, беше впил пръсти в ръцете си, сякаш се опитваше да устои на физическа болка. Не помнеше колко пъти бе губил от собствената си кръв, веднъж беше останал без всички кости в дясната си ръка, от това пътуване вече му бяха останали белези върху гърдите и китката, прибавили се към белезите върху дясната ръка и челото, ала никога до този миг Хари не се беше чувствал толкова пагубно омаломощен, толкова уязвим и оголен, сякаш от него беше изтръгнато най-доброто от магическата му сила. Знаеше какво ще каже Хърмаяни, ако споделеше с нея тези свои мисли: че магическата пръчка е точно толкова добра, колкото е добър магьосникът. Тя обаче грешеше, неговият случай беше различен. Не беше усещала никога как пръчката се завърта като стрелка на компас и запраща по врага златисти пламъци. Хари беше загубил закрилата на еднаквите сърцевини и едва сега, когато вече я нямаше, си даде сметка колко е разчитал на нея.

Извади от джоба си парчетата от прекършената пръчка и без да ги поглежда, ги пъхна в кесийката около врата си, която му беше дал Хагрид. Сега вече тя беше пълна със счупени безполезни предмети и вътре нямаше място. Хари напипа през гущеровата кожа стария снич и трябваше да се пребори с обзелото го за миг изкушение да го извади и да го хвърли. Непроницаем, неотзивчив, непотребен като всичко останало, което Дъмбълдор беше оставил след себе си…

И яростта срещу Дъмбълдор го заля като лава, която го прогори отвътре и помете всички други чувства. От чисто отчаяние те си бяха втълпили, че Годрикс Холоу пази отговорите, и си бяха внушили, че от тях се очаква да се върнат там, че селото е част от някакъв таен път, прокаран от Дъмбълдор, а ето че нямаше карта, нямаше план. Дъмбълдор ги беше оставил да се лутат в мрака, да се борят сам-сами, без всякаква помощ, с ужаси, каквито не познаваха и за каквито не бяха и сънували: нищо не беше обяснено, нищо не беше дадено даром, те нямаха меч, а сега Хари нямаше и магическа пръчка. Освен това беше изпуснал снимката на крадеца и Волдемор сигурно вече нямаше да се затрудни да разбере кой е той… сега Волдемор разполагаше с цялата информация…

— Хари!

Хърмаяни изглежда се страхуваше, че той може да запрати по нея проклятие със собствената й пръчка. С мокро от сълзите лице тя приклекна до него — носеше в треперещите си ръце две чаши чай и стискаше под мишница нещо обемисто.

— Благодаря — каза Хари, като взе една от чашите.

— Нали нямаш нищо против да ти кажа нещо?

— Не — отвърна той, понеже не искаше да наранява чувствата й.

— Хари, нали искаше да разбереш кой е човекът от снимката. Аз… аз взех книгата.

Тя побутна плахо върху коленете му чисто нов екземпляр на „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.

— Къде… как…

— Беше във всекидневната на Батилда, лежеше си там… от горния край се подаваше тази бележка. — Хърмаяни прочете на глас няколкото хапливи отровнозелени реда: — „Драга ми Бати, благодаря ти за помощта. Пращам ти екземпляр от книгата, надявам се да ти хареса. Ти каза всичко, макар и да не помниш това. Рита.“ Според мен е получена още докато истинската Батилда е била жива, но тя може би изобщо не е била в състояние да я прочете.

— Да, сигурно не е била.

Хари погледна надолу към лицето на Дъмбълдор и изпита дива наслада: сега щеше да узнае всичко, което Дъмбълдор не беше сметнал за нужно да му казва, независимо дали той го искаше или не.

— Още си ми много сърдит, нали? — попита Хърмаяни. Той вдигна поглед, видя, че от очите й още се стичат сълзи, и разбра, че явно му е проличало колко е разгневен.

— Не, не съм — отвърна тихо Хари. — Не съм, Хърмаяни, знам, че е станало случайно. Опитвала си се да ни измъкнеш оттам живи и беше невероятна. Ако не беше ти да ми помогнеш, сега да съм мъртъв.

Хърмаяни му се усмихна през сълзи и той се опита да отвърне на усмивката й, после насочи вниманието си към книгата. Корицата й беше твърда, очевидно никой досега не я беше разгръщал. Хари разлисти страниците, за да намери снимки. Почти веднага откри онази, която му трябваше: младият Дъмбълдор и красивият му спътник, които се заливаха от смях на някаква отдавна забравена шега. Хари плъзна поглед към текста под снимката:

Албус Дъмбълдор малко след смъртта на майка си заедно със своя приятел Гелърт Гриндълуолд.

Хари дълго се взираше с отворена уста в последната дума. Гриндълуолд. Със своя приятел Гриндълуолд. Стрелна с очи Хърмаяни, която още се беше вторачила в името, сякаш не можеше да повярва, после бавно извърна поглед към Хари.

Гриндълуолд?

Без да обръща внимание на другите снимки, Хари затърси по страниците наоколо дали някъде другаде не се среща съдбовното име. Не след дълго го откри и зачете жадно, но се обърка: налагаше се да се върне още напред, за да улови смисъла, и накрая се озова в началото на глава с името „Висшето благо“. Двамата с Хърмаяни зачетоха заедно:

Малко преди да навърши осемнайсет години, Дъмбълдор завършва „Хогуортс“, увенчан със слава: отличник, префект, носител на наградата за изключителен заклинател „Барнабъс Финкли“ представител на младежта на Великобритания в Магисъбора, носител на златен медал за изключителен принос, с който е удостоен на Международната конференция на алхимиците в Кайро. Дъмбълдор възнамерява да поеме на околосветско пътешествие заедно с Елфиъс Дож, по прякор Кучешкия дъх, тъповат, но верен негов приятел от училище.

Двамата младежи отсядат в „Продънения котел“ в Лондон и се готвят на другата сутрин да заминат за Гърция, но идва сова с вестта, че майката на Дъмбълдор е починала. Дож Кучешкия дъх, отказал интервю за книгата, е предоставил на обществеността собствената си сълзлива версия на събитията, разиграли се от тук нататък. Той описва смъртта на Кендра като трагичен удар, а решението на Дъмбълдор да се откаже от пътешествието — като проява на благородна саможертва.

Както би могло да се очаква, Дъмбълдор се завръща незабавно в Годрикс Холоу, за да „се грижи“ за брат си и сестра си, които са по-малки от него. Но какви грижи всъщност е положил за тях?

„Той си беше откачен, тоя Абърфорт — разказва Инид Смийк, чието семейство живее по онова време в покрайнините на Годрикс Холоу. — Съвсем подивя. Човек да го съжали, след като изгуби и майка си, и баща си, ама той все ме замерваше по главата с кози барабонки. Не мисля, че Албус се е тревожел кой знае колко за него, никога не съм ги виждал заедно.“

И какво е правел Албус, щом не е утешавал подивелия си малък брат? Както личи, отговорът е един: постарал се е сестра му и занапред да стои затворена под ключ. Защото макар че първата й тъмничарка вече е била на оня свят, плачевното положение на Ариана Дъмбълдор изобщо не се променя. Дори за съществуването й знаят малцина чужди хора като Дож Кучешкия дъх — за тях Дъмбълдор може да разчита, че ще се хванат на приказките за „разклатеното здраве“ на сестра му.

Друга такава приятелка на семейството, която се задоволява с малко, е Батилда Багшот, прочутата историчка на магията, която от дълги години живее в Годрикс Холоу. Кендра я е отпратила, разбира се, при първия й опит да поздрави семейството с „добре дошло“ в селото. Няколко години по-късно обаче историчката праща в „Хогуортс“ при Дъмбълдор сова, тъй като е останала с прекрасни впечатления от научната му публикация за междувидовото преобразяване в „Трансфигурацията днес“. Този пръв контакт води до запознанство с цялото семейство Дъмбълдор и когато Кендра умира, Батилда е единственият човек в Годрикс Холоу, с когото майката на Дъмбълдор изобщо е разговаряла.

За съжаление блестящият ум, с който Батилда се е откроявала в по-ранни години, вече не е така пъргав. „Огънят е стъкмен, ала котелът е празен“ както се изрази пред мен Айвър Дилънсби, а според Инид Смийк „главата й е куха като катеричи говна“. Въпреки това аз приложих едновременно някои проверени и изпробвани техники за добиване на сведения и извлякох достатъчно неопровержими факти, за да съставя цялата скандална картина.

Подобно на останалия магьоснически свят, и Батилда смята, че преждевременната смърт на Кендра се дължи на „обърнало се заклинание“, версия, която в по-късни години повтарят и Албус, и Абърфорт. Батилда се придържа като папагал и към онова, което семейството твърди за Ариана, и я определя като „крехка“ и „болнава“.

По един въпрос обаче наистина си заслужаваше усилията да се сдобия с веритасерум и да го дам на Батилда, защото само и единствено тя знае докрай най-строго пазената тайна в живота на Албус Дъмбълдор. Сега, когато тази тайна е разкрита за пръв път, тя поставя под въпрос всичко, което Дъмбълдор е представлявал според поклонниците му: така наречената му ненавист към Черните изкуства, това, че се е обявил срещу потискането на мъгълите и дори че е бил предано отдаден на семейството си.

Същото лято, когато Дъмбълдор се прибира в Годрикс Холоу вече като сирак и като глава на семейството, Батилда Багшот се съгласява да приеме в дома си своя племенник Гелърт Гриндълуолд.

Името на Гриндълуолд с основание е всеизвестно: ако съставим списък на най-опасните черни магьосници на всички времена, той няма да заеме челното място в него единствено заради въздигането на Вие-знаете-кого, появил се едно поколение по-късно, за да му грабне короната. Тъй като Гриндълуолд никога не е вилнял във Великобритания, тук не се знае подробно как се е въздигнал на власт.

Образованието си е получил в „Дурмщранг“ — училище, което дори тогава се слави със злочестата си търпимост към Черните изкуства, — и доказва, че е не по-малко брилянтен от Дъмбълдор. Но вместо да насочи способностите си към извоюването на отличия и награди, Гелърт Гриндълуолд се посвещава на други начинания. Когато е шестнайсетгодишен, дори в „Дурмщранг“ решават, че не могат да си затварят и занапред очите за съмнителните му експерименти, и го изключват.

От тук нататък за придвижването на Гриндълуолд се знае само, че „в продължение на няколко месеца той пътешества в чужбина“. Сега вече можем да разкрием, че е решил да погостува на леля си в Годрикс Холоу и там, колкото и стъписващо и изумително да прозвучи на мнозина, той се сприятелява не с друг, а с Албус Дъмбълдор.

„Струваше ми се много мило момче — дърдори Батилда, — какъвто и да е станал впоследствие. Запознах го, естествено, с клетия Албус, на когото му липсваше общуването с негови връстници. Момчетата се харесаха веднага.“

То оставаше и да не се харесат! Батилда ми показа съхранено от нея писмо, което Албус Дъмбълдор е пратил посред нощ на Гелърт Гриндълуолд.

„Да, дори и след като цял ден бяха разисквали — и двамата бяха много будни и умнички, дето е думата, търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, — случваше се да чуя как на прозореца в стаята на Гелърт почуква сова с писмо от Албус. Явно му беше хрумнало нещо и той бързаше час по-скоро да го сподели с Гелърт!“

И какво само му е хрумвало! Колкото и ужасяващо да се стори на поклонниците на Албус Дъмбълдор, тук са изложени мислите на техния кумир като седемнайсетгодишен, както сам ги е представил на новия си най-добър приятел (копие на оригинала можете да видите на страница 463):

 

Гелърт…

Мисълта ти за магьосническо господство ЗА БЛАГОТО НА САМИТЕ МЪГЪЛИ според мен е критично важна. Да, предоставена ни е власт и да — тази власт ни е дадена, за да господстваме; тя обаче ни налага и задължения към онези, над които господстваме. Трябва да наблягаме върху това, то ще се превърне в крайъгълен камък, върху който да градим. Там където срещнем съпротива, а такава неминуемо ще има, трябва да изтъкваме контрадоводи, основани точно на това. Ние вземаме властта В ИМЕТО НА ВИСШЕТО БЛАГО. А оттук следва, че където се натъкнем на съпротива, трябва да прибягваме до сила само и единствено в степента, в която е наложително. (Това ти е била грешката в „Дурмщранг“! Аз обаче не се оплаквам — ако не те бяха изключили, ние с теб така и нямаше да се срещнем.)

Албус

 

Колкото и изумени и възмутени да останат мнозина от поклонниците му, това писмо е сигурно доказателство, че навремето Албус Дъмбълдор е мечтаел да отмени Указа за секретността и да наложи на мъгълите магьосническо господство. Какъв удар за всички, които открай време представят Дъмбълдор като най-големия закрилник на мъгълокръвните! Колко кухо звучат в светлината на тези нови изобличителни доказателства речите в защита на мъгълските права! Колко жалък изглежда Албус Дъмбълдор, който е съзаклятничил, за да дойде на власт, точно когато би трябвало да скърби за майка си и да се грижи за сестра си!

Онези, които са решени да държат Дъмбълдор на подкопания му пиедестал, безспорно ще седнат да разправят, че в края на краищата той не е привел в действие плановете си, че очевидно е променил възгледите си и се е опомнил. Истината обаче изглежда още по-шокираща.

Само два месеца след като се заражда голямото им ново приятелство Дъмбълдор и Гриндълуолд се разделят, за да не се видят никога повече до деня на легендарния им дуел (за повече подробности виж Глава 22). Какво е причинило този внезапен разрив? Дали Дъмбълдор не се е опомнил? Дали не е заявил на Гриндълуолд, че не желае занапред да е свързан с плановете му? Уви, не!

„Според мен се разделиха заради смъртта на горката Ариана — разказва Батилда. — Тя им подейства като ужасен удар. Гелърт е бил у тях, когато тя е издъхнала, прибра се потресен и ми съобщи, че иска на другия ден да си иде у дома. Беше ужасно разстроен, ще знаете. Уредих му летекод и повече не съм го виждала.“

„След смъртта на Ариана Албус беше направо обезумял от скръб. Какво тежко изпитание за двамата братя! Бяха изгубили всичко, бяха останали сам-сами. Не е чудно, че са си изпуснали нервите. Абърфорт обвиняваше Албус, но си е разбираемо при тези ужасни обстоятелства. Макар че Абърфорт открай време не си мереше приказките, клетото момче! Въпреки това си беше неприлично да чупи носа на Албус направо на погребението. Добре че Кендра не видя как синовете й се бият над тялото на дъщеря й, щеше да бъде сломена от скръб. Жалко че Гелърт не можа да остане за погребението… ако не друго, това щеше да бъде утеха за Албус.“

Грозната кавга край ковчега, за която знаят само присъствалите на погребението на Ариана Дъмбълдор, повдига доста въпроси. Защо все пак Абърфорт Дъмбълдор е обвинил Албус за смъртта на сестра си? Дали, както твърди Бати, тя е била само изблик, породен от скръбта? Или е имало по-конкретна причина за гнева на Абърфорт? Гриндълуолд, изключен от „Дурмщранг“ за нападения срещу съучениците си, при които те се разминават на косъм със смъртта, бяга от страната броени часове след смъртта на момичето и (от срам или от страх?) Албус не го вижда никога повече, докато не е принуден да го направи по волята на целия магьоснически свят.

По-късно през живота си и Дъмбълдор, и Гриндълуолд не споменават нито веднъж краткото си момчешко приятелство. Въпреки това не може да има съмнение, че Дъмбълдор е отлагал нападението срещу Гелърт Гриндълуолд в продължение на около пет години, изпълнени със смут, смърт и безследно изчезване на хора. Защо се е колебаел — дали защото все още е изпитвал топли чувства към този човек, или се е страхувал да не би най-добрият му приятел от онова време да го изобличи? Дали Дъмбълдор не е отишъл да залови човека, от познанството с когото преди се е радвал толкова, само защото не е имал друг избор?

И как е умряла тайнствената Ариана? Дали не е станала неволна жертва на някакъв черномагьоснически обред? Дали не се е натъкнала на нещо, което не е трябвало да вижда, докато двамата младежи са се упражнявали и са се подготвяли за опита си да се прославят и да господстват?

Дали Ариана Дъмбълдор не е първата, загинала „в името на висшето благо“?

Тук главата свършваше и Хари вдигна очи. Хърмаяни беше стигнала първа до края на страницата. Малко притеснена от изражението на Хари, тя издърпа книгата от ръцете му и я затвори, без да я поглежда, сякаш криеше нещо неприлично.

— Хари…

Но той поклати глава. Вътре в него се беше прекършила някаква убеденост и сега се чувстваше точно така, както може би се бе почувствал Рон преди да си тръгне. Беше се доверявал на Дъмбълдор, беше вярвал, че той е въплъщение на доброто и мъдростта. Всичко се беше превърнало в пепел: колко още загуби можеше да понесе Хари? Рон, Дъмбълдор, магическата пръчка с перо от феникс…

— Хари! — Хърмаяни сякаш беше прочела мислите му. — Чуй ме. Четивото не е… не е от най-приятните.

— Да, може да се каже и така…

— Но не забравяй, че го е писала Рита Скийтър.

— Нали и ти прочете писмото до Гриндълуолд?

— Да, прочетох го… — Тя се поколеба, явно беше разстроена. Стискаше чая между студените си длани. — Мисля, че това е най-страшното. Знам, Батилда е смятала, че това са празни приказки, но „В името на висшето благо“ се е превърнало в девиз на Гриндълуолд, с тези думи той е оправдавал зверствата, които е вършел по-късно. И както личи от това там… явно точно Дъмбълдор му е дал идеята. Ако се вярва на мълвата, над входа на Нюрменгард дори е пишело „В името на висшето благо“.

— Какво е Нюрменгард?

— Затворът, който Гриндълуолд е построил, за да държи там противниците си. Накрая, след като Дъмбълдор го залавя, самият той се озовава в него. При всички положения е… е ужасно, че идеите на Дъмбълдор са помогнали на Гриндълуолд да се издигне на власт. Но от друга страна, дори самата Рита признава, че те са общували само два месеца едно лято, когато наистина са били съвсем млади и…

— Знаех си, че това ще кажеш — прекъсна я Хари. Не искаше да си го изкарва на нея, но му беше трудно да говори спокойно. — Знаех си, че ще кажеш: „Били са млади“. Били са ни връстници! Но ние излагаме на опасност живота си в борба с черната магия, докато той на нашата възраст е седнал заедно с новия си пръв приятел да заговорничи как ще дойде на власт и ще покори мъгълите.

Вече не се сдържаше, затова стана и започна да кръстосва, за да попритъпи гнева си.

— Не се опитвам да оправдая Дъмбълдор за онова, което е написал — каза Хърмаяни. — Това „право да господстваме“ звучи по същия начин, както „магията е могъщество“. Но, Хари, майка му е била починала току-що и той е бил сам…

— Сам ли? Не е бил сам! Бил е заедно с брат си и сестра си, с безмощната си сестра, която е държал под ключ…

— Аз пък не вярвам — отсече Хърмаяни. Тя също се изправи. — Каквото и да му е имало на това момиче, не мисля, че то е било безмощно. Дъмбълдор, когото познавахме, за нищо на света не би позволил…

— Дъмбълдор, когото мислехме, че познаваме, не искаше да покорява мъгълите със сила! — изкрещя Хари и гласът му екна над безлюдното било на хълма, а във въздуха се извисиха няколко коса, които се завъртяха с крясък на фона на перленото небе.

— Хари, той се е променил, променил се е! Какво толкова! Когато е бил на седемнайсет години, може и да е вярвал в тези неща, но целия си останал живот е посветил на борбата срещу черната магия! Именно Дъмбълдор е спрял Гриндълуолд, именно той неизменно е отстоявал правата на мъгълите и на мъгълокръвните, именно той още от самото начало се е опълчил срещу Ти-знаеш-кого и умря, докато се опитваше да го победи!

Книгата на Рита лежеше между тях на земята и лицето на Албус Дъмбълдор се усмихваше печално и на двамата.

— Извинявай, Хари, но според мен истинската причина да си толкова ядосан е, че Дъмбълдор не ти е казал сам всичко това.

— Дори и да е така! — ревна Хари и се хвана рязко за главата; и той не разбра защо — дали за да сдържи яростта си, или за да се предпази от бремето на собственото си разочарование. — Виж какво поиска той от мен, Хърмаяни! Рискувай живота си, Хари! Отново! И отново! И не очаквай да ти обясня каквото и да било, просто ми се довери слепешката, вярвай, че знам какво правя, довери ми се, нищо, че аз не се доверявам на теб! Никога истината докрай. Никога!

Гласът му заглъхна от напрежението, но двамата с Хърмаяни продължиха да стоят и да се гледат насред бялата пустош и на Хари му се стори, че са незначителни като насекоми под ширналото се небе.

— Той те обичаше — пророни Хърмаяни. — Знам, че те обичаше.

Хари отпусна ръце.

— Не знам, Хърмаяни, кого е обичал, но при всички положения не мен. Това не е обич — виж в каква бъркотия ме остави. С Гелърт Гриндълуолд е споделил много повече от мислите си, отколкото с мен.

Хари вдигна магическата пръчка на Хърмаяни, която беше изпуснал в снега, и отново седна пред палатката.

— Благодаря за чая. Ще довърша дежурството. Ти се връщай на топло.

Хърмаяни се поколеба, но усети, че той иска да остане сам. Вдигна книгата и влезе в палатката, но докато минаваше покрай Хари, леко го докосна с ръка отгоре по главата. При допира й той затвори очи и се намрази, задето му се е приискало Хърмаяни да е казала истината и Дъмбълдор действително да го е обичал.