Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (7)

Глава седма
Завещанието на Албус Дъмбълдор

Той вървеше по планински път в прохладната синя светлина на изгрева. Долу в далечината се мержелееше малко селище, обгърнато в мъгла. Дали мъжът, когото търсеше, беше там? Мъжът, когото издирваше толкова упорито, че не можеше да мисли почти за нищо друго, мъжът, който знаеше отговора, решението на неговия проблем…

— Ей, събуди се!

Хари отвори очи. Отново лежеше на походното легло в запуснатата стая на Рон. Слънцето още не беше изгряло и всичко наоколо тънеше в здрач. Пигуиджин спеше с глава под мъничкото крило. Белегът върху челото на Хари го наболяваше.

— Бълнуваше.

— Така ли?

— Да. „Грегорович.“ Повтаряше „Грегорович“.

Хари не беше с очила и виждаше лицето на Рон леко размазано.

— Кой е тоя Грегорович?

— Откъде да знам! Нали ти го повтаряше.

Хари разтърка чело и се замисли. Стори му се, че е чувал името и преди, но не помнеше къде.

— Мисля, че Волдемор го издирва.

— Клетият той! — възкликна разгорещено Рон.

Хари седна, като продължаваше да разтърква белега си, вече съвсем се беше разсънил. Помъчи се да си спомни какво точно бе видял насън, но единственото, което изникна в съзнанието му, бяха планините на хоризонта и очертанията на селце, сгушено в ниска долина.

— Мисля, че е в чужбина.

— Кой, Грегорович ли?

— Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина и издирва Грегорович. Не ми приличаше на Британия.

— Пак ли виждаш в съзнанието си?

Рон изглеждаше разтревожен.

— Направи ми услуга, не казвай на Хърмаяни — помоли Хари. — И въобще как очаква да не виждам нищо насън!

Той се взря в кафеза на малката Пигуиджин и продължи да умува… Откъде му беше познато името Грегорович?

— Мисля, че е свързан някак с куидича. Има нещо общо, но не мога… не се сещам какво.

— С куидича ли? — попита Рон. — Да не говориш за Горгович?

— За кого?

— За Драгомир Горгович. Гончия, преди две години „Чъдли Кенънс“ го купиха за баснословна сума. Рекордьор с най-много резки спускания с куофъла за сезон.

— А, не! — отсече Хари. — Определено не е Горгович.

— Е, и аз така си помислих — каза Рон. — Всъщност честит рожден ден!

— Ау… вярно бе, съвсем забравих. Вече съм на седемнайсет години!

Хари грабна магическата си пръчка, оставена до походното легло, насочи я към отрупаното с какво ли не бюро, където бяха очилата му, и каза:

— Акцио очила!

Макар че те бяха само на една крачка, той изпита огромно удовлетворение, като ги видя устремно да се носят към него — поне докато не го фраснаха по окото.

— Хитро — изсумтя Рон.

За да ознаменува, че Следата вече я няма, Хари се зае да запраща вещите на Рон във всички посоки, от което Пигуиджин се събуди и развълнувано запърха из кафеза. Хари се опита да си завърже с магия и маратонките (получи се възел, който после се наложи да развързва ръчно няколко минути) и колкото да се позабавлява, направи яркосини оранжевите мантии на любимите на Рон „Чъдли Кенънс“ по плакатите.

— Но лично аз бих си закопчал панталона с ръка — посъветва го Рон и прихна, когато Хари тутакси погледна надолу. — Това ти е подаръкът. Виж го тук, не е предназначен за очите на майка ми.

— Книга ли? — попита Хари, докато взимаше правоъгълния пакет. — Леко отклонение от традицията, а?

— Това не е книга като книга — обясни Рон. — Това си е чисто злато: „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“. Обяснено е всичко, което трябва да знаеш за момичетата. Де да я имах миналата година, щях да знам как да се отърва от Лавендър и как да сваля… хм, Фред и Джордж ми я дадоха и аз научих доста. Ще се изненадаш, не всичко опира до магическата пръчка…

Когато влязоха в кухнята, върху масата ги чакаха цяла камара подаръци. Бил и господин Делакор приключваха със закуската, а госпожа Уизли си бъбреше с тях, както бдеше над тигана до печката.

— Артър предаде да ти пожелая от негово име „честит рожден ден“, Хари — каза тя и го озари с усмивка. — Наложи се да отиде рано на работа, но ще се върне за вечеря. Подаръкът най-отгоре е от нас.

Хари седна, взе квадратния пакет, който му беше посочила госпожа Уизли, и махна обвивката. Вътре имаше часовник почти като онзи, който господин и госпожа Уизли бяха подарили на Рон за седемнайсетия му рожден ден: беше златен, със звезди, които се въртяха вместо стрелки по циферблата.

— По обичай всеки магьосник получава часовник, щом навърши пълнолетие — обясни госпожа Уизли и го загледа тревожно от печката. — Опасявам се, че този не е нов като на Рон… всъщност беше на брат ми Фейбиън, а той не си пазеше особено вещите. Отдолу има вдлъбнатинка, но…

Остатъкът от речта й беше заглушен — Хари стана и я притисна до себе си. Постара се да вложи в прегръдката много неизречени неща и госпожа Уизли може би ги разбра, защото след като той я пусна, нескопосано го помилва по бузата, после замахна малко напосоки с магическата пръчка, от което половин пакет бекон изхвърча от тигана и се приземи на пода.

— Честит рожден ден, Хари! — възкликна Хърмаяни, която нахълта в кухнята и добави към купчината и своя подарък. — Не е кой знае какво, но се надявам да ти хареса. Ти какво му подари? — добави тя към Рон, който обаче се направи, че не я е чул.

— Хайде, отвори подаръка на Хърмаяни! — подкани Рон.

Тя му беше купила нов опасноскоп. В другите пакети имаше вълшебна самобръсначка („О, да, с това ще се обрръснеш възможно най-гладко — увери го господин Делакор, — но трябва да й обясниш ясно какво точно желаеш, иначе ще те обезкосми повечко, отколкото би искал…“), шоколади от семейство Делакор, а от Фред и Джордж — огромен кашон с последните артикули в „Магийки шегобийки от Уизли“.

Хари, Рон и Хърмаяни не се задържаха дълго на масата, защото след появата на госпожа Делакор, Фльор и Габриел в кухнята стана неприятно пренаселено.

— Ще ти ги сложа в багажа — бодро предложи Хърмаяни, грабна подаръците на Хари и тримата тръгнаха да се качват по стълбите. — Почти съм приключила, само чакам останалите ти панталони да изсъхнат след прането, Рон…

Онова, което той изпелтечи, беше заглушено от отваряне на врата на първия етаж.

— Хари, би ли дошъл за малко?

Беше Джини. Рон спря като закован, но Хърмаяни го хвана за лакътя и го затика нагоре по стълбите. Притеснен, Хари отиде заедно с Джини в стаята й.

Никога не беше влизал вътре. Помещението беше малко, но светло. На едната стена имаше голям плакат на магьосническата група „Орисниците“, а на другата — снимка на Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, куидичен отбор от вещици. Бюрото беше под отворения прозорец с изглед към овощната градина, където навремето те с Джини бяха играли с Рон и Хърмаяни куидич двама на двама и където сега беше опънат голям перленобял шатър. Златното знаменце отгоре беше на едно равнище с прозореца на Джини.

Тя се извърна към лицето му, пое дълбоко въздух и каза:

— Честит седемнайсети…

— Да… благодаря.

Джини го гледаше, без да мига, на него обаче му беше трудно да срещне погледа й, сякаш стоеше пред ослепителна светлина.

— Хубав изглед — отбеляза тихо и посочи прозореца.

Тя не му обърна внимание. Хари не я винеше.

— Дълго умувах какво да ти подаря — обясни Джини.

— Нямаше нужда да ми подаряваш нищо.

Тя не обърна внимание и на тези думи.

— Искаше ми се да е нещо, което върши работа. Но да не е много голямо, за да можеш да го вземеш със себе си.

Хари се престраши да я погледне. Джини не плачеше — това беше едно от многото й прекрасни качества, не беше от ревливите. Хари си беше мислил понякога, че Джини е расла с шестима братя и затова не е лигла.

Тя пристъпи по-близо до него.

— И тогава си казах, че ми се иска да ти дам нещо, което да ти напомня за мен, ако някъде срещнеш някоя вийла.

— Да ти призная, съмнявам се, че ще имам възможност да се срещам с когото и да било.

— Точно това ми се искаше да чуя — пророни тя и започна да го целува както никога дотогава, а Хари отвърна на целувката и изпадна в блажен унес, по-приятен и от огнено уиски: Джини и усещането за нея бяха единственото истинско нещо по белия свят, докато Хари я прегръщаше с едната ръка, а с другата я галеше по дългата коса със сладостен мирис…

Вратата зад тях се отвори с трясък и двамата отскочиха един от друг.

— О! — подметна многозначително Рон. — Извинявайте.

— Рон! — каза Хърмаяни, която стоеше леко задъхана точно зад него.

Спусна се тягостна тишина, после Джини промълви глухо:

— Е, Хари, въпреки всичко… честит рожден ден.

Ушите на Рон бяха пламнали до алено, Хърмаяни изглеждаше притеснена. На Хари му идеше да им затръшне вратата под носовете, защото усети, че когато двамата влязоха, заедно с тях сякаш проникна студен въздух и неговият бляскав миг се пукна като сапунен мехур. Заедно с Рон в стаята бяха нахълтали всички причини Хари да сложи край на връзката си с Джини, да стои далеч от нея, а щастливата забрава се беше изпарила.

Той погледна Джини и понечи да й каже нещо, макар и да не знаеше какво, тя обаче му беше обърнала гръб. Хари си помисли, че този път може би не е устояла на сълзите. Пред Рон не можеше да направи нищо, за да я утеши.

— До по-късно — каза той и излезе след другите двама от стаята.

Рон тръгна с тежка крачка по стълбите и мина през препълнената кухня към двора, през цялото време Хари гледаше да не изостава, а Хърмаяни ситнеше с уплашен вид след тях.

Като стигна на току-що окосената ливада, където можеха да се усамотят, Рон се нахвърли на Хари.

— Ти я заряза! Сега какво ходиш пак да й мътиш главата?!

— Не й мътя главата — заоправдава се Хари точно когато Хърмаяни ги настигна.

— Рон…

Но той вдигна ръка, за да й покаже да мълчи.

— Тя наистина страдаше, когато скъса с нея…

— Аз също страдах. Знаеш защо съм сложил край, не е защото съм го искал.

— Да, но сега ходиш пак да се натискаш с нея и тя пак ще започне да се надява…

— Джини не е малоумна, знае, че това не може да се случи, едва ли очаква накрая… да се оженим или…

След като го изрече, Хари си представи ярко как Джини се омъжва в булчинска рокля за някакъв висок, безлик и неприятен непознат. За шеметен миг му се проясни: нейното бъдеще е свободно и необременено, докато неговото… той не виждаше пред себе си нищо, освен Волдемор.

— Ако продължаваш да я мачкаш при всеки удобен случай…

— Няма да се повтори — отсече Хари. По небето нямаше и облаче, но той се чувстваше така, сякаш слънцето е помръкнало. — Сега доволен ли си?

Рон изглеждаше обиден, но и примирен, за миг се разклати напред-назад, после каза:

— Ами… да.

До вечерта Джини не се опита отново да остане насаме с Хари, нито показа с поглед или движение, че в стаята й е имало нещо повече от любезен разговор. Въпреки това при появата на Чарли на Хари му олекна. Поразсея се, докато гледаше как госпожа Уизли насила кара Чарли да седне на един стол, как вдига магическата си пръчка и оповестява, че сега той ще бъде подстриган прилично.

Заради рождения ден на Хари, още преди да дойдат Чарли, Лупин, Тонкс и Хагрид, кухнята в „Хралупата“ щеше да се разтегне до точката на пръсване, затова в градината бяха наредени няколко маси. Фред и Джордж измагьосаха няколко морави фенера, всичките с голяма цифра „17“ отпред, и ги накачиха над главите на гостите. Благодарение на грижите, положени от госпожа Уизли, раната на Джордж беше чиста и промита, но въпреки многото шеги, които близнаците пускаха, Хари още не беше свикнал с дупката, тъмнееща отстрани на главата му.

Хърмаяни измагьоса морави и златни хартиени ленти, които бликнаха от върха на магическата й пръчка, и артистично обви с тях дърветата и храстите.

— Красота! — възкликна Рон, когато с последен широк замах на пръчката тя позлати листата на киселицата. — Наистина имаш усет за тези неща.

— Благодаря ти, Рон! — каза Хърмаяни доволна, но и леко смутена.

Хари се извърна и се подсмихна. Подозираше, че щом му остане време да разлисти „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“, непременно ще намери глава за комплиментите, после срещна погледа на Джини и й се усмихна, но си спомни какво е обещал на Рон и побърза да подхване разговор с господин Делакор.

— Пази се, пази се! — изтананика госпожа Уизли и изникна през портичката с нещо, което приличаше на грамаден снич колкото плажна топка, рееща се пред нея.

След миг Хари разбра, че това е тортата за рождения му ден, която госпожа Уизли бе вдигнала с магическата си пръчка във въздуха и я тласкаше напред, вместо да рискува да я носи по неравната земя. Когато накрая тортата се приземи в средата на масата, Хари възкликна:

— Изглежда изумително, госпожо Уизли!

— О, благодаря, миличък — отвърна тя с обич.

Иззад рамото й Рон вдигна към Хари палец и изрече само с устни: „Точно така!“

В седем часа всички гости вече бяха дошли — в къщата ги доведоха Фред и Джордж, които ги чакаха в края на пътя. Хагрид беше почел случая, като беше облякъл най-хубавия си ужасен мъхнат костюм в кафяво. Въпреки че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хари, момчето си помисли, че той изглежда някак нещастен. Беше си странно — Тонкс до него направо грееше.

— Честит рожден ден, Хари! — поздрави го тя и го притисна в обятията си.

— Седемнайсет, а! — възкликна Хагрид, докато поемаше от Фред чашата вино с размери на кофа. — Точно шест години от деня, когато се запознахме, Хари, помниш ли?

— Смътно — отвърна той и му се ухили. — Ти май откачи от пантите входната врата, сложи на Дъдли свинска опашка и ми съобщи, че съм вълшебник.

— Забравил съм подробностите — прихна великанът. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?

— Добре сме — отговори момичето. — А ти как си?

— А, не мога да се оплача. Ама, пусто да опустее, много работа, родиха ни се еднорози, ще ви ги покажа, като се върнете… — Докато Хагрид бърникаше в джоба си, Хари избягваше да среща погледите на Рон и Хърмаяни. — ’Земи, Хари, не можах да измисля к’во да ти дам, ама после се сетих за ей туй. — Той извади влакнеста кесийка на дълга връв, явно се носеше на врата. — Кожа на гущер разтегач. Като скриеш нещо вътре, никой, освен собственика де, не може да го намери. Голяма рядкост са.

— Благодаря, Хагрид!

— За нищо — отвърна великанът и махна с ръка колкото капак на боклукчийска кофа. — Я, Чарли! Винаги ми е бил симпатичен… Ей, Чарли!

Чарли се приближи и някак тъжно прокара ръка през новата си жестоко къса прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество белези от изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.

— Здрасти, Хагрид, как я караш?

— От цяла вечност ’се се каня да ти пиша. Как е Норбърт?

— Норбърт ли? — засмя се Чарли. — Норвежкият гребеногърбушко? Вече го наричаме Норбърта.

— К’во… Норбърт да не е момиче?

— Ами да!

— Ти пък как разбра? — учуди се Хърмаяни.

— Много по-злобни са — отвърна Чарли. Погледна през рамо и сниши глас: — Дано татко се появи по-бързо. Мама вече не я свърта на едно място.

Всички се обърнаха към госпожа Уизли, която се опитваше да води разговор с госпожа Делакор, но все попоглеждаше към портичката.

— Я да започваме без Артър — провикна се след миг-два тя към всички в градината. — Явно са го задържали… Ау!

Всички я видяха едновременно: струя светлина, прелетяла през двора право към масата, където се превърна в яркосребърна невестулка — тя застана на задни крачка и заговори с гласа на господин Уизли:

— Министърът на магията идва с мен.

Покровителят се стопи във въздуха, оставяйки семейството на Фльор да се взира озадачено в мястото, откъдето беше изчезнал.

— Ние не би трябвало да сме тук — заяви на мига Лупин. — Хари… извинявай… ще ти обясня друг път…

Той сграбчи Тонкс за китката и я затегли да стане, после двамата отидоха при зида, прекатериха се и изчезнаха от поглед. Госпожа Уизли изглеждаше изумена.

— Министърът ли?!… Ама защо? Виж ти!…

Ала нямаше време да обсъждат въпроса: след миг господин Уизли се появи сякаш отдън земя при портичката, придружаван от Руфъс Скримджър, когото всички веднага познаха по прошарената гривеста коса.

Двамата новодошли забързаха през двора към градината и осветената от фенерите маса, където всички чакаха безмълвно и ги наблюдаваха как се приближават. Когато министърът влезе в светлината на фенерите, Хари забеляза, че той изглежда много по-стар, отслабнал и мрачен, отколкото при последната им среща.

— Извинявайте, че идвам неканен — подхвана Скримджър, после докуцука до масата и спря. — Особено пък на тържество. — Очите му се спряха за миг върху грамадната торта с форма на снич. — За много години!

— Благодаря — каза Хари.

— Трябва да поговоря с теб насаме — продължи Скримджър. — А също и с господин Роналд Уизли и госпожица Хърмаяни Грейнджър.

— С нас ли? — изненада се Рон. — Защо с нас?

— Ще ви обясня, когато ме заведете на по-уединено място — отвърна мъжът. — Има ли такова? — извърна се той към госпожа Уизли.

— Ама разбира се — потвърди с притеснен вид господин Уизли. — Във… ъъъ… във всекидневната, защо не отидете там?

— Води! — Скримджър подкани Рон. — Не е нужно да идваш с нас, Артър.

Хари видя, че докато Рон и Хърмаяни се изправят, господин Уизли разтревожено се спогледа с жена си. Докато вървяха мълком към къщата, той знаеше, че двамата му приятели си мислят същото като него: Скримджър явно беше разбрал отнякъде, че не смятат да се връщат в „Хогуортс“.

Министърът не каза нищо, докато минаваха през разхвърляната кухня и влизаха във всекидневната на „Хралупата“. Градината беше озарена от мека златиста вечерна светлина, но тук вече беше тъмно: щом влязоха, Хари замахна с магическата пръчка към газениците и те осветиха уютната, макар и занемарена стая. Скримджър седна на продъненото кресло, където обикновено се разполагаше господин Уизли, и предостави на Хари, Рон и Хърмаяни дивана, на който те се сместиха плътно един до друг.

— Имам няколко въпроса към вас тримата и според мен е най-добре да ви ги задам поотделно. Ако вие двамата — Скримджър посочи Хари и Хърмаяни — почакате горе, ще започна с Роналд.

— Няма да ходим никъде — заяви Хари, а Хърмаяни закима рязко. — Или ще говорите и пред тримата, или изобщо няма да разговаряме.

Министърът го изгледа хладно и оценяващо. Хари остана с впечатлението, че се пита дали си струва още сега да прояви враждебност.

— Добре тогава, заедно — сви рамене Скримджър и се прокашля. — Както сигурно знаете, тук съм заради завещанието на Албус Дъмбълдор.

Тримата на дивана се спогледаха.

— Очевидно е изненада! Не са ли ви съобщили, че Дъмбълдор ви е завещал нещо?

— Ъъъ… ама на всички ли? — възкликна Рон. — И на нас с Хърмаяни?

— Да, на всички…

Но Хари го прекъсна.

— Дъмбълдор почина преди повече от месец. Защо чакахте толкова дълго, за да ни предадете завещаното?

— Не е ли очевидно? — рече Хърмаяни още преди министърът да се е обадил. — Искали са да проверят каквото ни е завещал. Нямате право да го вършите! — заяви тя с леко треперлив глас.

— Как да нямам, имам! — пренебрежително отсече Скримджър. — Наредбата за основателна конфискация дава на министерството правото да изземва всичко, оставено според завещание…

— Законът е приет, за да попречи на магьосниците да завещават артефакти, свързани с черната магия — уточни Хърмаяни, — и преди да ги изземе, министерството трябва да разполага с неопровержими доказателства, че вещите на покойника са противозаконни! Нима намеквате, че според вас Дъмбълдор се е опитвал да ни завещае нещо, над което тегне проклятие?

— В магьосническото право ли смяташ да правиш кариера, госпожице Грейнджър? — попита Скримджър.

— Не — отговори Хърмаяни. — Надявам се да направя добро за света.

Рон се засмя. Скримджър го стрелна с очи и пак ги извърна, когато отново заговори Хари.

— И защо сега решихте да ни предоставите тези вещи? Не можете ли да измислите повод да ги задържите?

— Не, правят го, защото са изтекли трийсет и един дни — поясни веднага Хърмаяни. — Не могат да задържат вещите по-дълго от този срок, освен ако не докажат, че те са опасни. Нали?

— Роналд, можеш ли да кажеш, че си бил близък с Дъмбълдор? — попита Скримджър, без да й обръща внимание.

Момчето трепна.

— Аз ли? Не… всъщност не… по-скоро Хари…

Рон се извърна към Хари и Хърмаяни и видя, че тя се е втренчила, сякаш му казва „Млъкни веднага!“, но станалото станало: Скримджър изглеждаше така, сякаш е чул точно каквото е очаквал и искал да чуе. Вкопчи се като граблива птица в отговора на момчето.

— Щом не си бил много близък с Дъмбълдор, как си обясняваш, че той те е споменал в завещанието си? Завещал е изключително малко неща на отделни хора. Като цяло личните му вещи — библиотеката, магическите уреди и други неща — остават за „Хогуортс“. Защо според теб те е предпочел?

— Ами… не знам — призна си Рон. — Аз… когато казвам, че не сме били близки… всъщност имах предвид, че той ме харесваше…

— Стига си скромничил, Рон — прекъсна го Хърмаяни. — Дъмбълдор много те обичаше.

Подобна представа за истината беше разтеглива до скъсване — поне доколкото Хари знаеше, Рон и Дъмбълдор никога не бяха оставали само двамата и преките им взаимоотношения бяха пренебрежимо несъществени. Но Скримджър май изобщо не слушаше. Той бръкна под наметалото си и извади пристегната с връв кесия, много по-голяма от кесийката, която Хагрид беше подарил на Хари. Министърът извади от нея свитък пергамент, разгъна го и зачете на глас:

— „Последна воля и завещание на Албус Перцивал Улфрих Брайън Дъмбълдор…“ да, ето тук… „завещавам на Роналд Билиус Уизли своя загасител с надеждата да си спомня за мен, когато го използва.“

Скримджър извади от кесията предмет, който Хари беше виждал и друг път: приличаше на сребърна запалка, но както момчето знаеше, притежаваше силата да изсмуква цялата светлина от дадено място и само с едно щракване да я възстановява. Скримджър се наведе напред и подаде загасителя на Рон, който го взе и с изумен вид го завъртя между пръстите си.

— Ценен предмет — заяви министърът, без да сваля очи от момчето. — Може би дори няма втори като него. Със сигурност е изобретен от самия Дъмбълдор. Защо ли ти е завещал такава рядка вещ?

Рон озадачено поклати глава.

— Дъмбълдор сигурно е преподавал на хиляди ученици — продължи да упорства Скримджър. — Въпреки това е споменал в завещанието си само вас тримата. Защо? Господин Уизли, за какво според теб е смятал, че ще използваш неговия загасител?

— Вероятно за да гася с него светлината — изломоти Рон. — Какво друго бих могъл да правя с един загасител?

Скримджър явно не се сещаше за нищо друго. Той гледа миг-два момчето с присвити очи и пак насочи вниманието си към завещанието на Дъмбълдор.

— „На госпожица Хърмаяни Джийн Грейнджър завещавам своя екземпляр от «Приказки на барда Бийдъл» с надеждата, че те ще й се сторят увлекателни и указателни.“

Скримджър извади от кесията книжка, която изглеждаше не по-малко стара от екземпляра на „Тайни на най-черната магия“. Подвързията й беше на петна и тук-там се беше поолющила. Хърмаяни я взе от министъра, без да казва нищо. Сложи я върху коленете си и се взря в нея. Хари видя, че заглавието е написано с руни — така и не се беше научил да ги разчита. Докато гледаше, върху изпъкналите символи се търкулна сълза.

— Защо според теб, госпожице Грейнджър, Дъмбълдор ти е завещал тази книга? — попита и нея министърът.

— Той… знаеше, че обичам да чета — отвърна задавено Хърмаяни и избърса с ръкав очите си.

— Но защо точно тази книга?

— Не знам. Сигурно е мислел, че ще ми хареса.

— Обсъждала ли си някога с Дъмбълдор тайнописа или други начини за предаване на тайни съобщения?

— Не, не съм — каза Хърмаяни, като продължаваше да бърше очите си с ръкав. — А и щом за трийсет и един дни министерството не е намерило в книгата никакъв скрит тайнопис, съмнявам се, че аз ще успея.

Тя едва се сдържа да не изхлипа. Бяха се сместили толкова нагъсто, че Рон се затрудни да извади ръката си, за да я прегърне през раменете. Скримджър отново се извърна към завещанието.

— „На Хари Джеймс Потър — зачете той и на момчето му причерня от вълнение — завещавам снича, който улови на първата среща по куидич в «Хогуортс», за да му напомня, че упоритостта и майсторството се възнаграждават.“

Когато Скримджър извади мъничката златна топка колкото орех, сребърните й криле запърхаха едва-едва и пряко волята си Хари усети как интересът му внезапно спада.

— Защо Дъмбълдор ти е завещал този снич? — попита министърът.

— Нямам представа — отвърна Хари. — Вероятно по причините, които току-що прочетохте… за да ми напомня какво може да получи човек, ако… ако е упорит и там каквото беше другото.

— Значи според теб това не е нищо повече от най-обикновена вещ за спомен?

— Предполагам — съгласи се момчето. — Какво друго може да бъде?

— Аз задавам въпросите тук — каза Скримджър и доближи малко креслото до дивана.

Навън вече се мръкваше и шатърът зад прозорците се извисяваше призрачно бял над живия плет.

— Забелязах, че тортата за рождения ти ден е с форма на снич — продължи министърът. — Защо?

Хърмаяни се засмя подигравателно.

— О, не защото Хари е великолепен търсач, прекалено очевидно би било — каза тя. — В глазурата със сигурност е скрито тайно писмо от Дъмбълдор.

— Смятам, че в глазурата не е скрито нищо — отсече Скримджър, — затова пък в снича може да се укрие малък предмет. Сигурен съм, че знаете защо, нали?

Хари сви рамене. Хърмаяни обаче отговори и Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите й е навик, вкоренен толкова дълбоко, че не може да му устои.

— Защото сничовете имат памет за плътта — обясни момичето.

— Какво? — ахнаха в един глас Хари и Рон — и двамата смятаха познанията на Хърмаяни за куидича за съвсем повърхностни.

— Правилно — потвърди министърът. — Преди да бъде пуснат, сничът не се пипа с голи ръце дори от човека, който го изработва и който е с ръкавици. Прави му се заклинание да разпознава първия човек, който го е докоснал — в случай на оспорвано хващане. Този снич тук — и Скримджър вдигна златната топчица — помни допира ти, Потър. Мина ми през ума, че Дъмбълдор, който при всичките си недостатъци притежаваше изумителни магьоснически умения, сигурно е направил на този снич заклинание, така че той да се отваря само за теб.

Сърцето на Хари се разтуптя. Той беше убеден, че Скримджър е прав. Как сега да откаже да пипне пред него снича с голи ръце?

— Не казваш нищо — отбеляза Скримджър. — Може би вече знаеш какво има вътре.

— Не, не знам — отрече Хари, който трескаво умуваше как да направи така, та да изглежда, че е пипнал топчицата, без всъщност да я е докосвал.

Съжали, че не владее — истински — легилимантиката и не може да прочете мислите на Хърмаяни: направо чуваше как мозъкът й се върти на пълни обороти.

— Вземи го — тихо подкани Скримджър.

Хари срещна жълтите очи на министъра и разбра, че няма друг избор, освен да се подчини. Протегна ръка, а Скримджър отново се наведе и бавно и внимателно положи снича в дланта му.

Не се случи нищо. Когато пръстите на момчето се обвиха около малката топка, уморените й криле потрепнаха и застинаха. Министърът, Рон и Хърмаяни продължиха да гледат захласнато снича, който сега беше отчасти скрит, сякаш се надяваха той да се преобрази по някакъв начин.

— Много мелодраматично, няма що! — хладно отбеляза Хари.

Рон и Хърмаяни се засмяха.

— Това беше всичко, нали? — попита Хърмаяни и понечи да стане от дивана.

— Не съвсем — възрази Скримджър, който вече изглеждаше ядосан. — Дъмбълдор ти е завещал още нещо, Потър.

— Какво? — попита Хари с наново припламнало вълнение.

Този път министърът не си даде труда да чете завещанието.

— Меча на Годрик Грифиндор — каза той.

Хърмаяни и Рон се вцепениха. Хари затърси с поглед следи от украсената с рубини ръкохватка, но Скримджър не извади меча от кожената кесия, която бездруго изглеждаше твърде малка, за да го побере.

— И къде е той? — попита Хари, заподозрял нещо нередно.

— За съжаление мечът не е на Дъмбълдор, та да може да го завещава — обясни министърът. — Мечът на Годрик Грифиндор е ценна историческа реликва и като такава принадлежи на…

— Принадлежи на Хари! — разгорещи се Хърмаяни. — Мечът избра него, именно Хари го намери, той дойде при него от Разпределителната шапка и…

— Според достоверни исторически източници мечът може да се представи на всеки достоен грифиндорец — натърти Скримджър. — Така той не принадлежи само и единствено на господин Потър, каквото и да е решил Дъмбълдор. — Министърът се почеса по зле избръснатата буза, без да сваля очи от Хари. — Защо според теб…

— Дъмбълдор е искал да ми даде меча ли? — довърши момчето, като се постара да не избухва. — Може би е смятал, че ще стои добре на стената в спалнята ми.

— Това не е шега, Потър! — ревна Скримджър. — Дали Дъмбълдор не го е направил с мисълта, че мечът на Годрик Грифиндор ще победи Наследника на Слидерин? Дали, Потър, той е пожелал да ти даде този меч, защото като мнозина е бил убеден, че ти си предопределен да унищожиш Онзи-който-не-бива-да-се-назовава?

— Интересно предположение — рече Хари. — Някой опитвал ли е досега да прониже с меч Волдемор? Може би не е зле министерството да го възложи на някого от хората си, които не правят друго, освен да разглобяват загасители и да потулват масови бягства от Азкабан. Това ли вършихте, министре, докато стояхте заключен в кабинета си — мъчехте се да отворите един снич? Загиват хора, аз също се разминах на косъм със смъртта, Волдемор ме преследва през три графства, той уби Лудоокия Муди, но министерството не е казало и дума за това, нали? А вие пак очаквате да ви съдействаме.

— Прекаляваш! — изкрещя Скримджър и се изправи, Хари също скочи на крака.

Министърът закуцука към него и забучи с все сила върха на магическата си пръчка в гърдите му: точно като запалена цигара, пръчката прогори дупка в тениската на момчето.

— Ей! — възкликна Рон, докато скачаше и също вдигаше магическата си пръчка, но Хари го спря:

— Недей! Какво искаш, да му дадеш още един повод да ни арестува ли?

— О, значи си спомни, че не сте на училище, а? — задиша тежко Скримджър в лицето на Хари. — Спомни си, че аз не съм Дъмбълдор, който ти прощаваше наглостта и неподчинението? Може да носиш, Потър, белега си като корона, но няма да допусна някакво си седемнайсетгодишно хлапе да ми казва как да си върша работата! Крайно време е да се научиш на уважение!

— Крайно време е да го заслужите! — не му остана длъжен Хари.

Подът се разтресе, чуха се бягащи стъпки, вратата на всекидневната рязко се разтвори и вътре нахълтаха господин и госпожа Уизли.

— Ние… ами стори ни се, че чуваме… — подхвана господин Уизли доста разтревожен, щом видя, че Хари и министърът стоят с почти допрени носове.

— … крясъци — довърши запъхтяна госпожа Уизли.

Скримджър отстъпи две крачки назад, без да сваля очи от дупката, която беше прогорил върху тениската на Хари. Явно се разкайваше, че си е изпуснал нервите.

— А… не се притеснявайте — изръмжа той. — Аз… съжалявам, че се държиш така — заяви Скримджър и отново се вторачи право в лицето на Хари. — Явно смяташ, че министерството не се стреми към същото, както вие с… с Дъмбълдор. А би трябвало да работим рамо до рамо.

— Аз не одобрявам подхода ви, министре — отвърна Хари. — Забравихте ли?

Той за втори път вдигна десния си юмрук и показа на Скримджър белезите, които още се белееха отгоре: „Няма да лъжа.“ Министърът се свъси, безмълвно се обърна и куцукайки, излезе от стаята. Госпожа Уизли забърза след него, а Хари чу как тя спира при задната врата. След минута-две се провикна:

— Отиде си!

— Какво искаше? — попита господин Уизли и замести поглед между Хари, Рон и Хърмаяни точно когато жена му се върна при тях.

— Дошъл е да ни предаде онова, което ни е оставил Дъмбълдор — обясни Хари. — Току-що са огласили завещанието му.

Отвън в градината трите предмета, които Скримджър им беше донесъл, започнаха да се предават от ръка на ръка край масите. Всички възкликваха, възхитени от загасителя и „Приказките на барда Бийдъл“, и се тюхкаха, че Скримджър е отказал да даде меча, никой обаче не можеше да изкаже дори предположение защо Дъмбълдор е завещал на Хари някакъв си стар снич. Докато господин Уизли оглеждаше загасителя за трети или четвърти път, госпожа Уизли се обади плахо:

— Хари, миличък, всички умираме от глад, но не искахме да започваме без теб… да слагам ли вечерята?

Нахраниха се набързо, а после, след припрения хор „Честит рожден ден“ и тортата, излапана на няколко хапки, станаха от масите. Хагрид беше поканен и на сватбата на следващия ден, но беше прекалено огромен, за да нощува в препълнената „Хралупа“, затова отиде да си опъне палатка в една нива наблизо.

— Ще се срещнем горе — изшушука Хари на Хърмаяни, докато помагаха на госпожа Уизли да възстанови градината в обичайния й вид. — Когато всички до един си легнат.

Горе в таванската стаичка Рон се зае да разглежда загасителя, а Хари напълни кесийката от гущерова кожа на Хагрид, но не със злато, а с вещите, които му бяха най-скъпи, макар че някои от тях изглеждаха без всякаква стойност: Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус и медальона на Р.А.Б. Той пристегна здраво връвта и надяна кесийката около врата си, после седна със стария снич в ръка и загледа как крилцата му пърхат едва-едва. Хърмаяни най-после почука на вратата и влезе на пръсти.

— Муфлиато! — прошепна тя и замахна с магическата пръчка към стълбището.

— Мислех, че не одобряваш това заклинание — подметна Рон.

— Времената се менят — напомни момичето. — А сега ни покажи загасителя.

Рон откликна на мига. Вдигна го пред себе си и щракна с него. Самотната лампа, която бяха запалили, изгасна веднага.

— Всъщност можехме да го направим и с прах „Внезапен мрак“ — прошепна в тъмното Хърмаяни.

Чу се тихо „щрак“ и кълбото светлина от лампата отново полетя към тавана и ги освети.

— Въпреки това си е страхотно — заяви Рон, сякаш се защитаваше. — И доколкото разбрах, Дъмбълдор го е изобретил сам.

— Знам, но едва ли ти го е завещал да ни помага да си гасим лампите!

— Как мислите, дали е знаел, че министерството ще изземе завещанието му и ще подложи на проверка всичко, което ни е оставил? — попита Хари.

— Със сигурност е знаел — отвърна Хърмаяни. — Не е могъл да ни каже в самото завещание защо ни оставя тези предмети, но това пак не обяснява защо…

— Защо поне не ни намекна, докато беше жив? — намеси се Рон.

— Именно — каза Хърмаяни, която се беше заела да разлиства „Приказките на барда Бийдъл“. — Щом тези вещи са толкова важни, че Дъмбълдор ни ги е предал буквално под носа на министерството, човек би си помислил, че по някакъв начин ни е показал причината… освен ако не е смятал, че е очевидно.

— Значи е смятал погрешно — отсъди Рон. — Винаги съм твърдял, че му хлопа дъската. Че е невероятен и така нататък, но си е откачалка. Да завещае на Хари някакъв си стар снич… и за какво?

— Нямам представа — призна Хърмаяни. — Когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях повече от сигурна, че ще се случи нещо.

— И аз — рече Хари и вдигна топчицата между пръстите си, при което сърцето му се разтуптя. — Но нямах намерение да се престаравам пред министъра.

— В какъв смисъл? — полюбопитства момичето.

— Това е сничът, който хванах на първата среща по куидич, в която съм участвал. Наистина ли не помните?

Хърмаяни беше озадачена. Рон обаче ахна и трескаво засочи първо Хари, после снича и пак приятеля си, докато не си възвърна словесността.

— Този дето за малко да го глътнеш?

— Същият — потвърди Хари и с разтуптяно сърце долепи устни до снича.

Топката не се отвори. У Хари се надигнаха отчаяние и горчиво разочарование, той свали златното клъбце, но точно тогава Хърмаяни извика:

— Пише нещо! На него пише нещо, погледни бързо!

Хари едва не изпусна снича — толкова силно се изненада и развълнува. Хърмаяни беше съвсем права. Върху гладката златна повърхност, където допреди мигове нямаше нищо, сега се виждаха четири думи, написани с тесен наклонен почерк, който Хари познаваше — беше на Дъмбълдор.

Отварям се преди края.

Едва успя да ги прочете, и те отново изчезнаха.

— Отварям се преди края… Какво ли означава това?

Хърмаяни и Рон поклатиха глави, от израженията им се виждаше, че и те не знаят.

— Отварям се преди края… преди края… Отварям се преди края…

Но колкото и да повтаряха думите с най-различни интонации, не успяха да видят някакъв смисъл в тях.

— Ами мечът? — попита Рон накрая, след като се отказаха от опитите да разгадаят значението на надписа върху снича. — Защо Дъмбълдор е искал мечът да е у теб?

— И защо просто не ми е казал? — промълви тихо Хари. — Той беше там, по време на всичките ни разговори през последната година той си беше там, на стената в кабинета! Щом Дъмбълдор е искал да го получа, защо просто не ми го е дал?

Имаше чувството, че е на изпит по въпрос, на който би трябвало да може да отговори, ала мозъкът му работеше мудно и не раждаше нищо. Дали не пропускаше нещо от дългите разговори, които миналата година беше провел с Дъмбълдор? Дали от него не се очакваше да е разбрал какво означава всичко това? Дали Дъмбълдор се е надявал той да е наясно?

— Колкото до тази книга тук — намеси се Хърмаяни, — „Приказките на барда Бийдъл“… За пръв път чувам за тях!

— За пръв път чуваш за „Приказките на барда Бийдъл“?! — невярващо повтори Рон. — Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам — изненада се Хърмаяни. — А ти знаеш ли ги?

— Разбира се, че ги зная.

Хари се разсея и вдигна очи. Беше си чудо нечувано Рон да е чел някоя книга, а Хърмаяни — не. Рон обаче беше сериозно озадачен от изненадата им.

— О, я не ме разсмивайте! Всички стари приказки за деца уж са писани от Бийдъл, нали така? „Кладенецът на късмета“… „Вълшебникът и подскачащото гърне“… „Зайка Барабайка и нейният хихикащ дървен крак“…

— Моля? — засмя се Хърмаяни. — Това последното какво беше?

— Стига де! — възкликна невярващо Рон и премести поглед от Хари към Хърмаяни. — Не може да не сте чували за Зайка Барабайка…

— Прекрасно знаеш, Рон, че ние с Хари сме отгледани от мъгъли! — напомни Хърмаяни. — Като малки не сме чували такива приказки, на нас са ни разказвали „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…

— Какво, какво, пепелянка ли? — попита Рон.

— Значи това са детски приказки? — полюбопитства Хърмаяни и отново се надвеси над руните.

— Ами да — рече несигурно Рон, — тоест те са това, което чуваш, нали знаеш, според преданието всички тези истории са дошли от Бийдъл. Не знам какво представляват в първоначалния си вид.

— Но защо Дъмбълдор е решил, че трябва да ги прочета?

Някъде по долните етажи изпука нещо.

— Сигурно е Чарли, след като мама е заспала, се промъква да си направи косата пак дълга — притеснено вметна Рон.

— И без това трябва да си лягаме — изшушука Хърмаяни. — Само това оставаше — утре да се успим!

— Вярно си е — съгласи се Рон. — Едно жестоко тройно убийство, извършено от майката на младоженеца, ще помрачи донякъде сватбата. Аз ще угася лампата.

Той изчака Хърмаяни да излезе от стаята и отново щракна със загасителя.