Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (29)

Глава двайсет и девета
Изгубената диадема

— Невил… ама как… какво…

Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и с радостни викове започна да прегръща и тях. Колкото по-дълго го гледаше, Хари осъзнаваше в какво окаяно състояние е приятелят му: едното му око беше жълтеникавосиньо и беше отекло, по лицето му се виждаха следи от удари, а запуснатият му вид издаваше, че животът му никак не е спокоен. Въпреки това разраненото лице на Невил грееше от щастие, когато пусна Хърмаяни и отново каза:

— Знаех си, че ще дойдете! Все му повтарях на Шиймъс, че е само въпрос на време.

— Какво се е случило, Невил?

— А, това тук ли? — поклати глава Невил, все едно раните му са нещо незначително. — Дребна работа. Шиймъс е по-зле. Ще видиш. Е, тръгваме ли? О, Аб — извърна се той към Абърфорт, — може би ще се появят още двама-трима души.

— Още двама-трима ли? — застрашително повтори старецът. — В какъв смисъл още двама-трима, Лонгботъм? В цялото село има вечерен час, направено е и заклинание за котешки писъци.

— Знам, знам, точно затова ще се магипортират направо в кръчмата — отговори Невил. — Щом се появят, просто ги пратете да минат по прохода. Много благодаря.

Той протегна ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата над камината и оттам в прохода, след нея се качи и Рон и накрая и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.

— Не знам как да ви благодаря. Спасихте ни живота… два пъти.

— Ами тогава ги пази — сърдито изсумтя мъжът. — Може би няма да успея да ги спася и трети път.

Хари се качи на полицата и мина през дупката зад портрета на Ариана. От другата страна имаше гладки каменни стъпала: проходът изглеждаше така, сякаш е бил там от дълги години. По стените имаше месингови лампи, пръстеният под беше отъпкан и равен и докато четиримата вървяха, сенките им се гънеха на ветрило по стената.

— Откога ли съществува този тунел? — зачуди се Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали, Хари? Мислех, че в училището има само седем тунела, по които може да се влезе и да се излезе.

— Запечатали са ги всичките още преди началото на учебната година — обясни Невил. — Сега е изключено да минеш по някой от тях: на входовете са направени проклятия, а на изходите дебнат смъртожадни и диментори. — Той тръгна заднишком, за да им се полюбува. — Както и да е… Ама вярно ли е? Наистина ли сте проникнали в „Гринготс“? И сте избягали на гърба на змей? Навсякъде всички говорят само за това, Кароу дори наби Тери Буут, задето се разкрещя за подвизите ви по време на вечеря в Голямата зала.

— Да, истина е — потвърди Хари.

Невил се засмя радостно.

— А какво направихте със змея?

— Пуснахме го на свобода — отговори Рон. — Хърмаяни много искаше да си го оставим за домашен любимец…

— Не преувеличавай, Рон…

— Но какво всъщност правите? Хората разправят, че бягаш, Хари, но според мен не е вярно. Сигурен съм, че си намислил нещо и го осъществяваш.

— Точно така — потвърди Хари, — но я ти ни разкажи за „Хогуортс“, не сме чували нищо.

— Ами… това всъщност вече не е „Хогуортс“ — рече момчето и докато говореше, усмивката на лицето му помръкна. — Знаете ли за Алекто и Амик Кароу?

— Двамата смъртожадни, които сега преподават?

— Не само преподават — поправи го Невил. — Отговарят за дисциплината. И много обичат да наказват.

— Като Ъмбридж ли?

— А, не, в сравнение с тях тя си е направо кротка. Другите учители са длъжни да ни топят пред Кароу, ако не сме послушни. Но те не го правят, стига да е възможно. Личи си, че мразят Кароу не по-малко от нас. Амик преподава онова, което навремето се наричаше „защита срещу Черните изкуства“, с тази малка разлика, че от него сега са останали само Черните изкуства. От нас се очаква да упражняваме проклятието Круциатус върху хора, които са заслужили наказание…

— Моля?! — възкликнаха Хари, Рон и Хърмаяни в един глас, отекнал в двете посоки на тунела.

— Ами да — каза Невил. — Така се сдобих с това тук — посочи той една особено дълбока рана на бузата си, — просто отказах да го направя. Но на някои им харесва, Краб и Гойл си умират от щастие. Сигурно за пръв път са най-добри в нещо.

— Алекто преподава мъгълознание, което е задължително. Всички сме длъжни да я слушаме, докато обяснява, че мъгълите били тъпи и мръсни като добичета и с гадното си поведение били принудили магьосниците да се крият, но че сега естественият ред се възстановявал. Това тук — посочи той друга дълбока рана на лицето си — го получих, защото попитах колко мъгълска кръв имат те с брат й.

— Леле, Невил, и ти си намерил кога и къде да задаваш такива въпроси! — възкликна Рон.

— Не си я чувал — каза Невил. — Иначе и ти нямаше да издържиш. Важното е, че е от полза — когато някой се опълчва срещу тях, това вдъхва на другите надежда. Забелязвал съм го, когато ти го правеше, Хари.

— Но те те използват да си точат ножовете върху теб — каза Рон и се понавъси, когато минаха покрай една лампа и раните на Невил изпъкнаха още повече.

Невил сви рамене.

— Не е болка за умиране. Те не искат да проливат прекалено много чиста кръв, затова ще ни поизтезават малко, ако не си държим езика зад зъбите, но няма да ни убият.

Хари не знаеше кое е по-страшно — дали нещата, които Невил разказваше, или спокойният тон, с който говореше.

— В опасност са само онези, чиито приятели и роднини навън създават неприятности. Взимат ги за заложници. Старият Ксено Лъвгуд се поувлече с писанията си в „Дрънкало“ и онези свалили Луна от влака, когато се прибирала за Коледа.

— Луна е добре, Невил, видяхме я…

— Да, знам, тя успя да ми прати вест.

Той извади от джоба си златна монета и Хари видя, че това е един от фалшивите галеони, които Войнството на Дъмбълдор беше използвало за съобщения.

— Страхотна работа ни вършат — сподели Невил и озари Хърмаяни с усмивка. — Алекто и Амик Кароу и досега не проумяват как общуваме помежду си, направо щяха да полудеят. Нощем се промъквахме и драскахме по стените надписи от рода на „Войнството на Дъмбълдор продължава да набира нови членове“. Снейп щеше да се пукне от яд.

— Защо в минало време? — попита Хари.

— Ами вече е по-трудно — сподели Невил. — По Коледа останахме без Луна, Джини също не се върна след Великден, а ние тримата бяхме нещо като водачи. Алекто и Амик Кароу явно се досещаха, че зад доста от нещата стоя аз, и започнаха да ме притискат, после спипаха Майкъл Корнър, докато освобождаваше един първокурсник, когото бяха оковали във вериги и го изтезаваха жестоко. Хората се уплашиха.

— Не е шега работа — съгласи се Рон, когато проходът започна да се изкачва.

— Не можех да искам от хората да изживеят онова, което сполетя Майкъл, затова се отказахме от такива изпълнения. Но продължихме да се борим и да се занимаваме с подривна дейност… допреди половин месец. Точно тогава те решиха, че единственият начин да ме спрат е като тормозят баба.

— Кого? — възкликнаха отново в хор Хари, Рон и Хърмаяни.

— Баба ми — повтори Невил, вече леко запъхтян от стръмния наклон в тунела, — знаете ги как разсъждават. Отвличаха деца, за да принудят роднините да не им мътят водата, и предполагам, че е било само въпрос на време да приложат същата хватка, но този път спрямо децата. С баба обаче малко си надцениха силите — заяви Невил и се обърна с лице към тях, при което Хари с изумление видя, че той се усмихва. — Нали старата магьосница живее сам-сама, затова сигурно са решили, че не се налага да пращат човек, който да е особено силен. Е, Долиш още е в „Свети Мънго“ — засмя се Невил, — а баба се е укрила. Прати ми писмо — потупа се той по горния джоб на мантията, — пише, че много се гордее с мен, че съм бил достоен син на родителите си и да продължавам в същия дух.

— Супер! — възкликна Рон.

— Нали! — щастливо се съгласи Невил. — Но лошото е, че щом видяха, че няма как да ме притиснат, решиха, че в края на краищата „Хогуортс“ може да мине и без мен. Не знам какво са смятали да правят — дали да ме убият, или да ме пратят в Азкабан, — но при всички положения усетих, че е време да изчезвам.

— Ама сега не отиваме ли точно в „Хогуортс“? — обърка се Рон.

— Там отиваме, разбира се — потвърди Невил. — Ще видиш. Вече стигнахме.

Завиха зад ъгъла и пред тях изникна краят на тунела. Видяха няколко стъпала, водещи към същата врата като онази, която бе скрита зад портрета на Ариана. Невил я бутна и я отвори, после се прекатери. Докато се прекачваше след него, Хари чу как той вика на някого:

— Вижте кой е тук! Казвах ли ви аз?

Щом Хари излезе в стаята зад прохода, екнаха викове и писъци:

— ХАРИ!

— Потър е, ПОТЪР!

— Рон!

— Хърмаяни!

Той се обърка от множеството цветни знаменца, лампи и лица. След миг тримата с Рон и Хърмаяни усетиха около двайсетина души да ги прегръщат, да ги потупват по гърба, да им разрошват косите, да им стискат ръцете сякаш са спечелили финал по куидич.

— Добре, добре, успокойте се! — извика Невил и след като множеството се отдръпна, Хари успя да се поогледа.

Изобщо не позна стаята. Беше огромна и приличаше по-скоро на особено хубава къщичка върху дърво отвътре или може би на грамадна каюта в кораб. Имаше пъстроцветни хамаци, закачени на тавана и на балкон, опасващ стените с тъмна ламперия без прозорци, които бяха окичени с ярки знаменца: Хари видя златния грифиндорски лъв, избродиран върху ален фон, черния язовец на „Хафълпаф“ на жълт фон и бронзовия орел на „Рейвънклоу“ върху син фон. Нямаше ги само сребристото и зеленото на „Слидерин“. Имаше библиотеки с отрупани с книги лавици, няколко подпрени на стените метли и голям транзистор с дървена кутия в ъгъла.

— Къде сме?

— Как къде, в Нужната стая, разбира се! — отговори Невил. — Надминала е себе си, нали? Алекто и Амик Кароу ме подгониха и аз знаех, че мога да се скрия само на едно място: успях да мина през вратата и ето какво намерих! Е, когато дойдох, стаята не беше точно такава, беше много по-малка, вътре имаше само един хамак и флагове единствено на „Грифиндор“. Но когато започнаха да идват нови и нови членове на ВОДА, помещението се разшири.

— Значи Алекто и Амик Кароу не могат да проникнат тук? — попита Хари, като се озърташе да види вратата.

— Не — намеси се и Шиймъс Финигън, когото Хари позна чак когато заговори: лицето му беше цялото в синини и беше подпухнало. — Чудно скривалище! Докато някой от нас е тук, те не могат да влязат вътре, вратата отказва да се отвори. Всъщност го дължим изцяло на Невил. Той наистина знае как да се спогажда със Стаята. Трябва да й поискаш точно каквото ти трябва, например „Не искам никой от поддръжниците на Кароу да прониква тук“, и тя ще го направи! Просто трябва да си сигурен, че си затворил след себе си всички входове и вратички. Невил го умее до съвършенство!

— Е, не е чак толкова сложно — започна да скромничи Невил. — Бях стоял в стаята към ден и половина и наистина огладнях, затова ми се прииска да получа нещо за ядене и тогава се отвори проходът за „Свинската глава“. Минах по него и се озовах при Абърфорт. Той ни набавя храна, защото по някаква причина това е единственото, което Нужната стая не умее да прави.

— Точно така, храната е първото от петте изключения в Закона за основна трансфигурация на Гамп — заяви за всеобщо изумление Рон.

— И така, крием се тук от близо половин месец — продължи Шиймъс — и Стаята вади нови и нови хамаци, ако имаме нужда от тях, а щом започнаха да се появяват и момичета, ни направи и доста хубава баня с тоалетна…

— Да, сети се, че ние обичаме да се мием и къпем — добави Лавендър Браун, която Хари чак сега забеляза.

Огледа се и видя доста познати лица. Тук бяха двете близначки Патил, както и Тери Буут, Ърни Макмилан, Антъни Голдстайн и Майкъл Корнър.

— Но я ни кажете какво сте намислили — подкани Ърни, — плъзнали са какви ли не слухове и ние се опитваме да научим къде сте от „Потър-преглед“. — Той посочи транзистора. — Не ми се вярва наистина да сте проникнали в „Гринготс“.

— Проникнали са, проникнали са! — извика Невил. — Вярно е и за змея.

Чуха се ръкопляскания и радостни възгласи и Рон се поклони.

— И какво търсехте там? — попита въодушевено Шиймъс.

Но още преди някой от тримата да е отбил въпроса със свой, Хари усети в мълниевидния белег ужасна прогаряща болка. Побърза да обърне гръб на лицата, по които се четяха любопитство и радост, и Нужната стая изчезна: стоеше в порутена каменна къща, прогнилите дъски в краката му бяха откъртени, край дупката се виждаше изровена от земята отворена златна кутийка, в която нямаше нищо, и в главата на Хари прокънтя яростният писък на Волдемор.

С огромно усилие Хари отново се отскубна от другото съзнание и се върна обратно в Нужната стая, където залитна с потно лице и Рон го хвана да не падне.

— Добре ли си, Хари? — попита Невил. — Не искаш ли да седнеш? Сигурно си уморен, нали?…

— Не, не съм уморен…

Погледна Рон и Хърмаяни в опит да им съобщи без думи, че Волдемор току-що е разкрил изчезването на един от другите хоркрукси. Времето ги притискаше — ако Черния лорд решеше веднага да се появи в „Хогуортс“, щяха да изпуснат открилата се възможност.

— Трябва да тръгваме — каза им Хари и от изражението по лицата им долови, че са разбрали.

— И какво ще правим сега, Хари? — попита Шиймъс. — Какъв е планът?

— Планът ли? — повтори той. Беше впрегнал цялата си воля, за да не се поддаде отново на Волдеморовия гняв: белегът му още пареше. — Ние с Рон и Хърмаяни трябва да направим нещо и после ще се махнем оттук.

Вече никой не се смееше и не крещеше радостно. Невил изглеждаше объркан.

— Как така ще се махнете оттук?

— Не сме дошли, за да останем — обясни Хари и разтърка белега, за да попритъпи болката. — Трябва да свършим нещо много важно…

— Какво?

— Ами… не мога да ви кажа.

При тези думи всички зашушукаха, а Невил сключи вежди.

— Защо не можеш да ни кажеш? Свързано е с битката срещу Ти-знаеш-кого, нали?

— Да…

— В такъв случай ще ти помогнем.

Другите от Войнството на Дъмбълдор закимаха — някои въодушевено, други угрижено. Двама-трима станаха от столовете, за да покажат готовността си за незабавни действия.

— Вие не разбирате… — За кой ли път през последните няколко часа изричаше тези думи? — Ние… не можем да ви кажем. Трябва да го направим… сами.

— Защо? — продължи да упорства Невил.

— Защото… — На Хари му беше трудно да се съсредоточи, толкова отчаяно искаше да тръгнат да търсят липсващия хоркрукс или поне да обсъди насаме с Рон и Хърмаяни откъде да започнат. — Дъмбълдор възложи на нас тримата тази работа — обясни той предпазливо — и не бива да казваме на никого… той настоя да го направим само ние тримата.

— Но ние сме неговото Войнство! — заяви Невил. — Войнството на Дъмбълдор. Работехме рамо до рамо, продължихме делото, докато вие бяхте някъде сами…

— Не сме ходили на излет, мой човек — напомни Рон.

— Никога не съм твърдял такова нещо, но не проумявам защо не ни се доверявате. Всички в Стаята се борят и бяха принудени да дойдат тук, защото Алекто и Амик Кароу ги преследваха. Всички тук са доказали верността си към Дъмбълдор… и към теб.

— Виж, Невил… — подхвана Хари, без да знае какво точно иска да каже, но това се оказа без значение: вратата на прохода зад него току-що се беше отворила.

— Получихме съобщението ти, Невил! Ей, вие, тримата, здравейте, знаех си аз, че ще бъдете тук!

Бяха Луна и Дийн. Шиймъс ревна силно от радост и изтича да прегърне най-добрия си приятел.

— Здравейте всички! — поздрави щастлива и Луна. — О, страхотно е, че отново сме тук!

— Какво правиш тук, Луна! — възкликна ужасен Хари. — Как…

— Аз я повиках — обясни Невил и вдигна фалшивия галеон. — Бях обещал на Луна и Джини, че ако се появиш, ще им съобщя. Всички смятахме, че ако се върнеш, това ще означава революция. И ние ще смъкнем от власт Снейп и Кароу.

— Разбира се, че означава точно това! — възкликна весело Луна. — Нали, Хари? Ще се вдигнем срещу тях и ще ги изхвърлим от „Хогуортс“.

— Слушайте — каза Хари, обхванат от нарастваща паника, — съжалявам, но не сме дошли за това. Трябва да свършим нещо и после…

— Значи ще ни оставите в тази бъркотия тук? — попита Майкъл Корнър.

— Не! — намеси се и Рон. — От онова, което правим, в крайна сметка ще спечелят всички, всъщност се опитваме да се отървем от Вие-знаете-кого…

— В такъв случай ни позволете да ви помогнем — тросна се ядосано Невил. — И ние искаме да участваме!

Зад тях пак се чу шум и Хари се обърна. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне: през дупката в стената се прекачваше Джини, следвана плътно от Фред, Джордж и Лий Джордън. Джини озари Хари със сияйна усмивка, той беше забравил или никога не беше оценявал напълно колко е красива, но едва ли някога се беше радвал по-малко, че я вижда.

— Абърфорт вече нервничи — съобщи Фред, като вдигна ръка в отговор на виковете, с които ги посрещнаха. — Иска човекът да подремне, а кръчмата му се е превърнала в железопътна гара.

Хари зяпна от учудване: веднага след Лий Джордън се появи старата му приятелка Чо Чан и му се усмихна.

— Получих съобщението — оповести Чо и вдигна своя фалшив галеон, а после отиде да седне до Майкъл Корнър.

— И така, какъв е планът, Хари? — попита Джордж.

— Няма план — отговори Хари, който още беше объркан от внезапната поява на тези хора и заради свирепата пареща болка в белега не можеше да осмисли нещата.

— Пътем ли ще го уточняваме? Най обичам така — вметна Фред.

— Спри се — каза Хари на Невил. — Защо си ги повикал? Това е безумие…

— Нали ще се бием! — каза Дийн и също извади фалшивия си галеон. — В съобщението се казваше, че Хари се е завърнал и ще се бием! Но трябва да си намеря отнякъде магическа пръчка…

— Нямаш пръчка? — изуми се Шиймъс.

Рон рязко се обърна към Хари.

— Защо да не ни помогнат?

— Какво?

— Могат да ни помогнат. — Той сниши глас, за да не ги чува никой, освен Хърмаяни, която стоеше между тях. — Не знаем къде е. Трябва да го намерим бързо. Не е задължително да им казваме, че е хоркрукс.

Хари премести поглед от Рон към Хърмаяни, която прошепна:

— Мисля, че Рон е прав. Дори не знаем какво търсим, имаме нужда от тях. — А когато Хари я погледна със съмнение, допълни убедено: — Не се налага да правиш всичко сам, Хари.

Той трескаво разсъждаваше, въпреки че белегът още го болеше нетърпимо. Дъмбълдор го беше предупредил да не казва за хоркруксите на никого, освен на Рон и Хърмаяни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено…

Дали и Хари не ставаше като Дъмбълдор, дали и той не пазеше толкова ревностно тайните си и се страхуваше да се довери? Но Дъмбълдор се беше доверил на Снейп и до какво беше довело това? До убийство на върха на най-високата кула…

— Така да бъде — каза той тихо на другите двама. — Добре — извика напосоки и всички притихнаха, дори Фред и Джордж, които непрестанно пускаха шеги, замълчаха и зачакаха развълнувани. — Трябва да намерим едно нещо — продължи Хари. — Нещо… което ще ни помогне да победим Вие-знаете-кого. То е тук, в „Хогуортс“, но не знаем къде точно се намира. Не е изключено да е принадлежало на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за такава реликва? Виждали ли сте някаква вещ с орела на Рейвънклоу?

Той погледна с надежда към малката групичка ученици от „Рейвънклоу“, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но му отговори Луна, която беше приседнала на страничната облегалка на стола на Джини.

— Ами изгубената диадема! Разказах ви за нея, Хари, не помниш ли? Изгубената диадема на Рейвънклоу. Татко се опитва да я възстанови.

— Да, но изгубената диадема е изгубена, Луна — завъртя очи Майкъл Корнър. — Това май е най-важното в случая.

— Кога се е изгубила? — попита Хари.

— Твърди се, че е станало преди векове — отговори Чо и Хари посърна. — Професор Флитуик ни е обяснявал, че диадемата е изчезнала заедно със самата Рейвънклоу. Търсили са я, но както личи, никой не е открил и следа от нея, нали? — обърна се тя към съучениците си от дома.

Всички поклатиха глави.

— Извинявайте, но какво е диадема? — попита Рон.

— Нещо като корона — обясни Тери Буут. — Смята се, че диадемата на Рейвънклоу е имала магически свойства — който си я сложи, става по-мъдър.

— Да, а хапливият бързоблак на татко изсмуква…

Но Хари прекъсна Луна.

— И никой ли не е виждал нещо, което да прилича на нея?

Всички отново поклатиха глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и видя отразено собственото си разочарование. Реликва, изгубена толкова отдавна, при това безследно, едва ли се вместваше в представата за хоркрукс, скрит в замъка… Но още преди Хари да зададе поредния въпрос, Чо заговори отново:

— Хари, ако искаш да видиш как приблизително е изглеждала диадемата, мога да те заведа в нашата обща стая и да ти я покажа на статуята на Рейвънклоу.

Белегът на Хари отново го преряза непоносимо: за миг Нужната стая заплава и вместо нея той видя как тъмната пръст се носи под него, усети и как огромната змия се намотава около раменете му. Волдемор отново летеше, Хари обаче не знаеше накъде — дали към подземното езеро или към тях, към замъка: при всички положения разполагаха със съвсем малко време.

— Той е на път — съобщи припряно Хари на Рон и Хърмаяни. Погледна Чо, сетне отново тях. — Слушайте, знам, че едва ли ще помогне особено, но ще отида да я видя тази статуя, поне да разбера как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете другия… знаете какво…

Чо се изправи, но Джини се намеси доста свирепо:

— А, не, с Хари ще отиде Луна, нали, Луна?

— Ооо, да, с удоволствие! — отвърна тя и Чо седна отново с разочарован вид.

— Как да излезем от Стаята, Невил? — попита Хари.

— Ето оттук. — Той заведе Хари и Луна в един ъгъл, където през малък шкаф се излизаше на стръмно стълбище. — Всеки ден води на различни места, така те никога няма да го открият — обясни Невил. — Лошото е, че никога не знаем къде ще отидем. Внимавайте, Хари, нощем винаги дежурят по коридорите.

— Не се притеснявай — отвърна Хари. — До скоро.

Двамата с Луна забързаха надолу по стълбището, което беше дълго и осветено с факли и имаше чупки на най-неочаквани места. Накрая излязоха при нещо като плътна стена. Хари извади мантията невидимка и заметна и себе си, и Луна.

Бутна леко стената. От допира му тя се стопи и те преминаха зад нея, а Хари се обърна и видя, че стената отново се е затворила. Стояха в тъмен коридор — Хари дръпна Луна обратно в здрача, бръкна в кесийката около врата си и извади Хитроумната карта. Доближи я до носа си, затърси своята точица и точицата на Луна и накрая ги откри.

— На петия етаж сме — пошушна той, докато гледаше как Филч се отдалечава един коридор по-нататък. — Хайде, насам!

Те започнаха да се прокрадват.

Хари се беше промъквал многократно през замъка нощем, ала никога досега сърцето му не беше блъскало така силно, никога толкова много неща не бяха зависили от безпрепятственото преминаване на разстоянието.

Двамата с Луна тръгнаха през квадрати лунна светлина по пода, покрай доспехи с шлемове, които скърцаха от звука на тихите им стъпки, покрай ъгли, зад които не знаеха какво ги дебне — там където светлината позволяваше, проверяваха по Хитроумната карта къде се намират и на два пъти пуснаха пред себе си призраци, без да привличат вниманието. Хари очакваше всеки момент да се натъкнат на някакво препятствие и се страхуваше най-много от Пийвс, затова на всяка крачка се ослушваше да чуе първите издайнически признаци, ако полтъргайстът се приближи.

— Насам, Хари — подкани запъхтяна Луна, като го подръпна за ръкава и го затегли към една вита стълба.

Те тръгнаха да изкачват тесните й кръгове, от които им се зави свят: Хари не беше идвал никога тук. Накрая излязоха при врата. На нея нямаше дръжка или ключалка, тя представляваше плътно парче старо дърво и отгоре се виждаше само бронзово чукало с форма на орел.

Луна вдигна бледа длан, която сякаш се зарея зловещо във въздуха, без да е свързана с китката или тялото. Почука веднъж и в тишината звукът прокънтя като топовен гърмеж.

Човката на орела се отвори на мига, но вместо птичи зов се чу тих напевен глас, който попита:

— Кое се е появило първо — фениксът или пламъкът?

— Хмм… как мислиш, Хари? — попита с вглъбен вид Луна.

— Какво? Няма ли просто някаква парола?

— Не, трябва да отговориш на въпрос.

— Ами ако сгрешиш?

— Тогава трябва да изчакаш някого, който ще даде верния отговор — обясни Луна. — Така винаги учиш нови неща, нали?

— Да… лошото е, че не можем да си позволим да чакаме когото и да било, Луна.

— Така е — съгласи се угрижено тя. — Е, в такъв случай мисля, че отговорът е: кръгът няма начало.

— Логично мислене — одобри гласът и вратата се отвори.

Общата стая на „Рейвънклоу“, която беше празна, представляваше широко кръгло помещение, по-просторно от всички стаи, които Хари беше виждал в „Хогуортс“.

Красивите сводести прозорци се редуваха със сини и бронзови копринени флагове, накачени по стените, и през деня учениците можеха да се любуват на невероятната гледка, откриваща се към планините наоколо.

Таванът също беше сводест и по него бяха нарисувани звезди, повторени и по среднощносиния килим долу. Имаше и маси, столове и библиотеки, а в ниша срещу вратата стоеше висока статуя от бял мрамор.

Хари позна Роуина Рейвънклоу благодарение на бюста, който беше видял в къщата на Луна. Статуята беше до врата, която вероятно водеше към спалните помещения горе. Хари отиде право при мраморната жена, която сякаш го погледна с озадачена полуусмивка — лицето й бе красиво, но и стряскащо.

Отгоре върху главата й от същия мрамор беше възпроизведена нежна на вид диадема. Приличаше малко на тиарата, която Фльор си беше сложила на сватбата. На нея със ситни букви бяха изсечени думи. Хари излезе изпод мантията невидимка и се качи на постамента отдолу, за да ги прочете:

— Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?

— От което следва, че ти си пълен бездарник — изкиска се някой.

Хари се обърна рязко, подхлъзна се на мрамора и се приземи на пода. Пред него стоеше Алекто Кароу и още докато Хари вдигаше магическата си пръчка, тя натисна с месест показалец черепа и змията, прогорени върху китката й.