Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (4)

Глава четвърта
Седмината Потъровци

Хари изтича горе в стаята си и застана на прозореца точно навреме, за да види как колата на семейство Дърсли отпрашва по алеята и после по пътя. Цилиндърът на Дедалус стърчеше между леля Петуния и Дъдли на задната седалка. В края на „Привит Драйв“ автомобилът зави надясно и прозорците му за миг припламнаха в алено от вече залязващото слънце, после се скриха от поглед.

Хари взе кафеза на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата, огледа още веднъж необичайно подредената си стая, заслиза тромаво обратно към антрето и сам остави до стълбите нещата си. Вече се мръкваше бързо и във вечерната светлина антрето се изпълваше със здрач. Хари се почувства много странно, докато стоеше там в тишината: знаеше, че напуска къщата завинаги. Преди много време, когато тримата Дърсли го оставяха сам и отиваха да се забавляват, часовете на усамотение му се бяха стрували невероятна наслада: той спираше само колкото да си вземе нещо вкусно от хладилника и после се втурваше към горния етаж, за да играе на компютъра на Дърсли или да пусне телевизора и да превключва на воля програмите. При спомена за онова време усети странна празнота — сякаш си спомняше за по-малък брат, когото е загубил.

— Не искаш ли да огледаш къщата за последно? — попита той Хедуиг, която още се цупеше с глава под крилото. — Никога вече няма да дойдем тук. Не искаш ли да си спомниш доброто старо време? Погледни например тази изтривалка. Какви спомени!… Дъдли повърна върху нея, след като го спасих от дименторите… Оказва се, че все пак ми е благодарен, представяш ли си?… И миналото лято Дъмбълдор влезе през същата входна врата…

За миг Хари изгуби нишката на мисълта си, после застана с гръб към входната врата.

— А тук, отдолу, Хедуиг… — Той дръпна вратата под стълбите и я отвори. — Навремето спях тук! Ти тогава не си ме познавала… леле, бях забравил колко е тясно…

Хари огледа струпаните обувки и чадъри и си спомни как всяка сутрин, когато се будеше, виждаше стълбището отдолу и то често беше украсено с един-два паяка. В ония дни не знаеше изобщо кой е всъщност, още не беше научил как са загинали родителите му и защо с него често стават такива странни неща. Но още помнеше сънищата, които го преследваха дори по онова време: объркани видения с проблеснала като светкавица зелена светлина и веднъж дори с летящ мотоциклет — когато разказа съня на вуйчо Върнън, той едва не блъсна колата…

Някъде наблизо внезапно екна оглушителен тътен. Хари рязко се изправи и си удари темето в ниската горна рамка на вратата. Поспря колкото да употреби някои от най-цветистите ругатни на вуйчо Върнън, после отиде със залитане в кухнята и както се държеше за главата, се взря през прозореца в градината отзад.

Мракът сякаш се беше надиплил, самият въздух потрепери. После един по един изникнаха силуети, освободени от хамелеонизиращата магия. Над всички се извисяваше Хагрид, който беше с каска и предпазни очила и беше яхнал, огромен мотоциклет с черен кош отстрани. Хората около него слизаха от метли, а двама — от скелетоподобни черни крилати коне.

Хари отвори задната врата и се втурна към тях. Всички нададоха възгласи, Хърмаяни обви ръце около него, Рон го потупа по гърба, а Хагрид каза:

— Добре ли си, а, Хари? Готов ли си за път?

— Иска ли питане! — грейна той. — Но не очаквах, че ще дойдат толкова много хора!

— Промяна в плана — изръмжа Лудоокия, който носеше две огромни издути торби, а магическото му око се въртеше с шеметна бързина и оглеждаше ту притъмнялото небе, ту къщата, ту градината. — Хайде първо да влезем вътре и там ще ти обясним всичко.

Хари заведе всички обратно в кухнята, където със смях и весело бъбрене насядаха по столовете и по лъснатите до блясък работни плотове на леля Петуния или се облегнаха на безупречно чистите й електроуреди — Рон, висок и слаб, Хърмаяни с буйна коса, сплетена на плитка, Фред и Джордж с еднакви дяволити усмивки, дългокосият Бил, целият в белези, господин Уизли с добродушно лице, пооплешивял и с леко изкривени очила, Лудоокия, кален в много битки, еднокрак, с яркосиньо магическо око, което се въртеше шеметно в очната ябълка, Тонкс с къса коса в любимия й оттенък на яркорозовото, Лупин, с попрошарена коса и повече бръчки, Фльор, стройна и красива с дълга сребристоруса коса, Кингзли с гола глава, чернокож и широкоплещест, Хагрид с чорлава коса и брада, леко сгърбен, за да не си удари главата в тавана, и Мъндънгус Флечър, дребен и мръсен, със засрамен вид, сплъстена коса и подпухнали очи, с които приличаше на куче от породата басет. При тази гледка сърцето на Хари сякаш се преизпълни и се нажежи: той чувстваше огромна обич към всички тях, дори към Мъндънгус, когото при последната им среща се бе опитал да удуши.

— Мислех си, Кингзли, че си поел охраната на мъгълския министър-председател — провикна се той през стаята.

— Една вечер ще мине и без мен — каза Кингзли. — Ти си по-важен.

— Познай, Хари, какво се случи! — възкликна Тонкс, както беше кацнала върху пералнята, и размърда пръстите на лявата си ръка — там блещукаше пръстен.

— Омъжила си се? — ахна Хари и премести поглед от нея към Лупин.

— Жалко че не можа да дойдеш и ти, направихме го в съвсем тесен кръг.

— Страхотно, чест…

— Добре, добре, по-късно ще имаме време да си разкажем на спокойствие какво ново-старо! — ревна Муди, за да надвика врявата, и в кухнята се възцари тишина. Той свали торбите в краката си и се извърна към Хари: — Дедалус сигурно ти е споменал, че се наложи да се откажем от план А. Пиус Тикнес се престарава и ни създава големи ядове. Обявил е, че на затвор ще бъде осъден всеки, който се опита да свърже тази къща тук с пудролиниите, да сложи летекод или да се магипортира от и към нея. Това било в името на твоята сигурност, за да не можел Ти-знаеш-кой да се добере до теб. Напълно безсмислено, защото заклинанието на майка ти вече го е направило. Всъщност той на практика ти пречи да се измъкнеш безопасно оттук. Вторият проблем — още не си пълнолетен, което означава, че носиш Следата.

— Ама аз не…

— Следата, Следата! — прекъсна го нетърпеливо Лудоокия. — Заклинанието, с което се установява дали някой под седемнайсет години не прави магии и с което министерството засича такива нарушения на непълнолетни! Ако ти или някой около теб направи магия, за да те изведе оттук, Тикнес ще научи, а значи и смъртожадните… Не можем да чакаме Следата да бъде свалена, защото в мига, когато навършиш седемнайсет, ще загубиш защитата от майка ти. Накъсо: Пиус Тикнес смята, че те е притиснал в ъгъла и няма мърдане.

Ще не ще, Хари се съгласи с този непознат Тикнес.

— И какво ще правим сега?

— Ще използваме единствените превозни средства, които са ни останали, единствените, които Следата не може да засече, защото не се налага да изричаме заклинания, за да се качим на тях — метли, тестроли и мотоциклета на Хагрид.

Хари видя пропуски в плана, но си замълча, за да даде възможност Лудоокия да ги забележи сам.

— И така, магията на майка ти ще престане да действа само при две условия: когато навършиш пълнолетие и когато престанеш да наричаш тази къща свой дом — показа Муди безупречно чистата кухня. — Тази вечер леля ти и вуйчо ти поемат в една посока, а ти в друга с пълното съзнание, че никога вече няма да живеете под един покрив, нали?

Хари кимна.

— Този път ще заминеш и няма да се върнеш тук, а заклинанието ще спре да те закриля от мига, в който излезеш от обсега му. Решихме да го обезсилим по-рано, защото ако не го направим, все едно да чакаме Ти-знаеш-кой да дойде и да те похити веднага щом навършиш седемнайсет. Имаме само едно предимство: Ти-знаеш-кой не подозира, че ще те изведем оттук именно тази вечер. Пуснахме в министерството лъжлив слух — там смятат, че ще тръгнеш едва на трийсети. Но тъй като си имаме работа не с друг, а с Ти-знаеш-кого, не можем да разчитаме само на това, че до него ще достигне погрешната дата — той със сигурност е пратил двама-трима смъртожадни, които за всеки случай да патрулират в небето над района. Затова сме защитили дванайсет различни къщи с всички средства, с които разполагаме. Бихме могли да те скрием във всяка от тях и всичките са свързани по един или друг начин с Ордена: моята къща, домът на Кингзли, къщата на лелята на Моли — Мюриъл… сам се досещаш за какво ти говоря.

— Да — потвърди Хари, но не беше докрай искрен, защото още смяташе, че в плана има огромен пропуск.

— Ще отидеш при родителите на Тонкс. Щом влезеш в обсега на защитните заклинания, които сме направили на къщата им, ще можеш да се придвижиш до „Хралупата“ с летекод. Въпроси?

— Хм… да. В началото те може би няма да знаят към коя от дванайсетте обезопасени къщи съм се отправил, но няма ли да стане очевидно, след като всички ние — все пак сме четиринайсет души! — полетим към родителите на Тонкс?

— О! — възкликна Муди. — Забравих да спомена най-важното. Няма да полетим четиринайсет души към родителите на Тонкс. Тази вечер в небето ще се придвижват седмина Хари-Потъровци, всеки с придружител, и всяка от двойките ще се насочи към различна обезопасена къща.

После Муди извади изпод наметалото си стъкленица с нещо, което приличаше на тиня. Не се налагаше да казва и дума повече: Хари веднага разбра какъв е планът нататък.

— Не! — заяви той на висок глас, който прокънтя в кухнята. — И дума да не става!

— Предупредих ги, че ще кажеш това! — отбеляза донякъде самодоволно Хърмаяни.

— Ако смятате, че ще допусна шестима души да излагат на опасност живота си!…

— Защото не сме го правили никога друг път — подметна ехидно Рон.

— Различно е да се преструваш на мен…

— Всъщност, Хари, никой от нас не умира от желание да го прави — намеси се сериозно и Фред. — Я си представи, че нещо се обърка и ние завинаги си останем кльощави белязани тъпанари.

Хари не се усмихна.

— Ако не се съглася, не можете да го направите, трябва ви малко от косата ми.

— Точно така, иначе планът отива на кино — потвърди Джордж. — Наистина няма как да вземем от косата ти, ако ти не ни дадеш сам.

— Ами да, сега сме тринайсет срещу един, който няма право да прибягва до магия — спукана ни е работата — подметна Фред.

— Много смешно, няма що — отвърна Хари. — Наистина забавно.

— Ако се наложи да прибегнем до сила, ще го направим — изръмжа Муди и впери в Хари магическото си око, което потрепери в очната ябълка. — Всички тук са пълнолетни, Хари, и са готови да поемат риска.

Мъндънгус сви рамене и се смръщи, а магическото око се завъртя странично и го погледна злобно.

— Хайде да не се разправяме повече. Времето не чака. Искам няколко косъма от косата ти, момче, незабавно.

— Но това е лудост, не се налага…

— Не се налага ли! — изръмжа Муди. — С Ти-знаеш-кого, който вилнее на воля, и половината министерство на негова страна?! Ако извадим късмет, Потър, той ще се хване на въдицата, ще тръгне по фалшивата следа и ще устрои засадата на трийсети, но не е малоумен, за да не прати един-двама смъртожадни, които да те държат под око, поне аз бих направил така. Докато действа заклинанието на майка ти, те едва ли ще се доберат до теб или до къщата тук, но това заклинание ще се обезсили и те знаят къде приблизително се намираш. Единственият ни шанс е да използваме примамка. Дори Ти-знаеш-кой не може да се разцепи на седем части.

Хари срещна погледа на Хърмаяни и веднага се извърна.

— Е, Потър… малко от косата ти, ако обичаш.

Хари погледна Рон, който направи физиономия, все едно казваше: „Дай му де!“

— Незабавно! — излая Муди.

Под погледите на всички Хари се пресегна към темето си, хвана цял кичур коса и го дръпна.

— Браво на теб! — рече Муди и закуцука към него, докато отпушваше стъкленицата с отварата. — Направо тук, ако обичаш.

Хари пусна косата в тинестата на вид течност. Още щом космите се докоснаха до повърхността на отварата, тя се запени и над нея се изви дим, после се избистри и стана яркозлатиста.

— Охо, Хари, ти изглеждаш много по-вкусен от Краб и Гойл! — оповести Хърмаяни, но после забеляза вдигнатите вежди на Рон, поизчерви се и добави: — О, нали се сещаш за какво говоря, отварата на Гойл приличаше на сополи.

— И така, лъже-Потъровци, стройте се, ако обичате, ето тук — прикани Муди.

Рон, Хърмаяни, Фред, Джордж и Фльор се строиха пред лъснатата до блясък мивка на леля Петуния.

— С един по-малко са — намеси се Лупин.

— Готово — рече дрезгаво Хагрид, вдигна отзад за яката Мъндънгус и го пусна до Фльор, която най-демонстративно сбърчи нос и се премести между Фред и Джордж.

— Нали ви казах, по-добре да съм в охраната — започна да недоволства Мъндънгус.

— Млък! — изръмжа Муди. — Нали вече ти обясних, безгръбначен червей такъв, дори и да се натъкнем на смъртожадни, те ще се опитат да заловят Потър, а не да го убиват. Дъмбълдор все повтаряше, че Ти-знаеш-кой ще настоява лично да довърши момчето. Всъщност охраната трябва да се притеснява най-много, защото смъртожадните ще се постараят да убият тях.

Мъндънгус не изглеждаше особено успокоен, но Муди вече вадеше изпод наметалото си шест чашки колкото поставка за яйце, раздаде ги и сипа във всяка по малко от многоликовата отвара.

— И така, до дъно…

Шестимата изпиха отварата. Всички простенаха и се свъсиха, когато тя ги парна по гърлото: чертите им тутакси шупнаха на балончета и се изкривиха като топъл восък. Хърмаяни и Мъндънгус се издължиха нагоре, Рон, Фред и Джордж се смалиха, а косите им потъмняха, докато косите на Хърмаяни и на Фльор сякаш се стрелнаха навътре в черепите им.

Без да им обръща внимание, Муди се зае да разхлабва връзките на големите торби, които беше донесъл със себе си, и когато се изправи отново, пред него тежко дишаха шестима Хари-Потъровци.

Фред и Джордж се извърнаха един към друг и възкликнаха в хор:

— Ау, приличаме си като две капки вода!

— Не знам, но ми се струва, че пак съм по-хубав — добави Фред, захласнат по отражението си върху чайника.

— Ау — възкликна Фльор, докато се оглеждаше във вратата на микровълновата печка. — Не ме гледай, Бил, отвррратителна съм.

— На когото дрехите са му големи, тук нося и по-малки — съобщи Муди и показа първата торба, — и обратното. Не забравяйте очилата, в страничния джоб има шест чифта. А щом се облечете, в другата торба има багаж.

Истинският Хари си помисли, че това вероятно е най-странното нещо, което някога е виждал, а той се беше нагледал на какви ли не странни неща. Продължи да наблюдава как шестимата му призрачни двойници бъркат в торбите, вадят дрехи, слагат си очила, прибират своите вещи. Идеше му да ги помоли да проявяват малко повече уважение към личността му, защото те започнаха да се събличат най-безочливо — явно се притесняваха да показват неговото тяло по-малко, отколкото своето.

— Знаех си аз, че Джини лъже за татуировката — подметна Рон, докато разглеждаше голите си гърди.

— Зрението ти е наистина ужасно, Хари — заяви Хърмаяни и си сложи очилата.

След като се облякоха, лъже-Потъровците извадиха от втората торба раници и кафези, всеки с по една препарирана полярна сова вътре.

— Чудесно! — одобри Муди, когато седмината облечени, очилати и натоварени с багаж Потъровци застанаха пред него. — Двойките са следните: Мъндънгус ще тръгне с мен, с моята метла…

— Защо с теб — промърмори онзи Хари, който стоеше най-близо до задната врата.

— Защото ти единствен трябва да бъдеш държан изкъсо — изръмжа Муди и както би могло да се очаква, магическото му око продължи вторачено да се взира в Мъндънгус, когато той продължи: — Артър и Фред…

— Аз съм Джордж — поправи го близнакът, когото Муди посочи. — Нима дори когато и двамата сме Хари, не можеш да ни различиш?

— Извинявай, Джордж…

— Само се шегувам, наистина съм Фред…

— Стига игрички! — ревна Муди. — Другият… независимо дали си Джордж или Фред, тръгваш с Ремус. Госпожица Делакор…

— Ще кача Фльор на някой от тестролите — намеси се Бил. — Тя не си пада по метлите.

Фльор отиде и застана до него, като го изгледа сълзливо и раболепно — изражение, което Хари се надяваше от все сърце да не се появява никога повече върху лицето му.

— Госпожица Грейнджър с Кингзли, и те с тестрол…

Хърмаяни изглеждаше успокоена, защото отвърна на усмивката на Кингзли: Хари знаеше, че и тя не се чувства сигурна върху метла.

— Значи оставаме ние с теб, Рон — весело заяви Тонкс и му махна с ръка, при което събори една висока поставка за чаши.

Рон не изглеждаше чак толкова доволен, както Хърмаяни.

— А ти, Хари, си с мене. Нали нямаш нищо против — попита малко притеснен Хагрид. — Тръгваме с мотоциклета, метлите и тестролите не могат да понесат тежестта ми. Ама на седалката зад мене няма много място, затуй ще седнеш в коша.

— Страхотно! — възкликна Хари, макар че изобщо не беше искрен.

— Според нас смъртожадните ще очакват да пътуваш с метла — обясни Муди, който май се досети как се чувства Хари. — Снейп е имал предостатъчно време да им разкаже за теб всичко, което дотогава не е споменавал, затова ако наистина се натъкнем на смъртожадни, повече от сигурно е, че ще изберат такъв Потър, който се чувства добре на метлата. И така — продължи той, след като завърза торбата с дрехите на лъже-Потъровците и пръв се отправи към вратата, — мисля, че трябва да тръгнем до три минути. Няма смисъл да заключваме задната врата, това няма да спре смъртожадните, когато дойдат да тършуват… Хайде…

Хари забърза към антрето, за да си вземе раницата, „Светкавицата“ и кафеза на Хедуиг, а после се присъедини към останалите в тъмната градина отзад. Във всички посоки метлите скачаха в ръцете, Кингзли вече помагаше на Хърмаяни да се покатери на огромен черен тестрол, Бил пък държеше Фльор, докато възсядаше другия, а Хагрид стоеше с предпазни очила при мотоциклета.

— Това ли е? Това ли е моторът на Сириус?

— Същият — потвърди Хагрид и озари с усмивка Хари. — Последния път, когато ти се вози в него, се побираше в дланта ми.

Хари неволно се почувства унизен, докато се качваше в коша. Там беше с доста педи по-ниско от всички останали и Рон се подсмихна, щом го видя да седи като малко дете в количка на картинг. Хари напъха раницата и метлата долу при краката си и смести кафеза на Хедуиг между коленете си. Беше страшно неудобно.

— Артър си е поиграл и е направил някои нововъведения — обясни Хагрид, от което Хари се притесни още повече. После великанът яхна мотоциклета, който изскърца леко и хлътна няколко сантиметра в земята. — Наслагал е при кормилото разни джаджи. Тая тука е по моя идея.

Той посочи с дебел пръст моравото копче до стрелката за скоростта.

— Много те моля, Хагрид, внимавай! — настоя господин Уизли, който стоеше до тях с метлата в ръка. — И досега не съм сигурен, че е препоръчително, и при всички положения го използвай само в краен случай.

— И така — каза Муди, — всички готови, ако обичате, искам да поемем точно по едно и също време, иначе няма да отклоним вниманието и планът се обезсмисля.

Всички възседнаха метлите.

— Сега се дръж здраво, Рон — подкани Тонкс и Хари забеляза как приятелят му гузно поглежда с крайчеца на окото Лупин, а после обхваща кръста й с две ръце.

Хагрид натисна с все сила педала на мотоциклета, той ревна като змей и кошът се разтресе.

— Успех на всички! — провикна се Муди. — Ще се видим след около час в „Хралупата“. Броя до три. Едно… две… ТРИ.

Мотоциклетът ревна и Хари усети как кошът се разклаща неприятно: издигаха се бързо във въздуха, очите му се насълзиха леко, а косата му хлътна назад. Около него се извисяваха метли, един от тестролите профуча и изплющя отстрани с дълга черна опашка. Сместени в коша до кафеза на Хедуиг и раницата, краката му вече го наболяваха и започваха да изтръпват. Хари се чувстваше ужасно притеснен и почти забрави да погледне за последно „Привит Драйв“ номер четири, а когато се сети да надзърне от коша, вече не различаваше къщите. Издигаха се все по-нависоко в небето…

После внезапно, като гръм от ясно небе, се оказаха обкръжени. Във въздуха бяха увиснали най-малко трийсет качулати фигури в широк обръч, в средата на който членовете на Ордена явно се бяха извисили…

Писъци, зелени проблясъци от всички посоки. Хагрид нададе вик и мотоциклетът се преобърна. Хари загуби всякаква представа къде са: светлините на уличните лампи отгоре, крясъци навсякъде наоколо, той — неистово вкопчен в коша. Кафезът на Хедуиг, „Светкавицата“ и раницата се изплъзнаха изпод коленете му…

— Не… ХЕДУИГ!

Метлата се устреми с въртене към земята, но в последния момент, точно когато мотоциклетът отново се обърна в нормалното си положение, Хари успя да сграбчи дръжката на раницата и горния край на кафеза. Миг на успокоение и после отново зелен проблясък. Совата изписка и се свлече на пода на кафеза.

— Не… НЕ!

Мотоциклетът изфуча нататък и Хари зърна как смъртожадните се пръсват, когато Хагрид прелетя през техния обръч.

— Хедуиг… Хедуиг…

Ала совата лежеше безжизнено и тъжно като играчка на пода в кафеза. Хари не искаше да го приеме, беше вцепенен от ужас за другите. Погледна през рамо и видя цяло множество от движещи се хора, зелена светлина, която току проблясваше, две метли с по двама души на тях, извисили се в далечината, но така и не разбра кои са…

— Трябва да се върнем, Хагрид, трябва да се върнем! — ревна момчето, за да надвика оглушителния тътен на мотора, после извади магическата си пръчка и смести кафеза на Хедуиг на пода, понеже не искаше да повярва, че совата е мъртва. — Хагрид, ОБЪРНИ!

— Казано ми е да те отведа там здрав и невредим! — изкрещя Хагрид и натисна с все сила ръчката за газта.

— Спри… СПРИ! — извика Хари.

Но когато отново се обърна назад, покрай лявото му ухо се стрелнаха две струи зелена светлина: от обръча се бяха откъснали четирима смъртожадни, които ги преследваха и се целеха в широкия гръб на Хагрид. Той рязко зави, но смъртожадните не изостанаха от мотоциклета: запратиха по тях още проклятия и за да ги избегне, Хари се видя принуден да се сниши в коша. Изви се настрани и извика:

— Вцепени се!

От магическата му пръчка се изстреля червен лъч светлина, прорязал пътека между четиримата преследващи ги смъртожадни, които се пръснаха, за да го избегнат.

— Дръж се, Хари, сега ще ги науча аз тях! — ревна Хагрид, а момчето погледна точно когато той стовари с все сила дебел пръст върху зелен бутон при стрелката за горивото.

От ауспуха изскочи стена, плътна тухлена стена. Хари изви врат и видя как тя се разширява направо във въздуха. Трима от смъртожадните завиха и я избегнаха, но четвъртият не извади такъв късмет: изчезна от поглед, после падна като молоз иззад стената, а метлата му се натроши на парчета. Един от другите намали скоростта, за да му се притече на помощ, но двамата и стената бяха погълнати от мрака, когато Хагрид се наведе ниско над кормилото и профуча нататък.

От магическите пръчки на двамата останали смъртожадни покрай главата на Хари се устремиха още смъртоносни проклятия — бяха предназначени за Хагрид. Момчето пак отговори със зашеметяващи заклинания: в небето се сблъскаха червено и зелено, които се посипаха на дъжд от многобагрени искри, и на Хари му мина през ума шантавата мисъл, че приличат на фойерверки и мъгълите долу недоумяват какво става…

— Дръж се, Хари, пак ще им дам да се разберат! — извика Хагрид и натисна друг бутон.

Този път от ауспуха на мотоциклета изхвърча огромна мрежа, но смъртожадните бяха нащрек. Не само завиха, за да я избегнат, но и ги настигна третият, който беше изостанал да спасява ударилия се в стената — изфуча внезапно с метлата от мрака и тримата се спуснаха да преследват мотоциклета, като го обстрелваха с проклятия.

— Сега вече няма да им се размине, дръж се здраво! — ревна Хагрид, а момчето видя как той стоварва цяла длан върху моравия бутон до стрелката за скоростта.

С оглушителен рев, който не можеше да бъде сбъркан, от ауспуха блъвна змейски огън, нажежен до бяло и синкав, а мотоциклетът се стрелна напред като куршум със звук като от огънат метал. Хари видя как смъртожадните свръщат и се скриват от поглед, за да се изплъзнат от убийствената огнена пътека, и в същото време усети как кошът се люшка зловещо — свръзките, които го прихващаха за мотоциклета, бяха поддали от силата на ускорението.

— ’Сичко е наред, Хари! — провикна се Хагрид, долепен до кормилото от внезапно увеличената скорост; сега вече никой не управляваше, а кошът беше започнал да се клати зловещо от въздушната струя. — Аз имам грижата, Хари, ти не се притеснявай — изкрещя Хагрид и извади от вътрешния джоб на якето си розовия чадър на цветя.

— Хагрид! Не! Нека аз!

— РЕПАРО!

Чу се оглушителен трясък и кошът съвсем се откачи от мотора заради ускорението шеметно напред, после започна да губи височина…

Отчаяно, момчето насочи към него магическата си пръчка и изкрещя:

— Уингардиум левиоза!

Кошът се устреми нагоре като коркова тапа, неуправляем, но поне все още във въздуха, ала успокоението на Хари продължи само стотна от секундата, защото покрай него профучаха още проклятия: тримата смъртожадни се приближаваха.

— Ида, Хари! — ревна от тъмнината Хагрид, но кошът отново хлътна надолу. Хари се сниши възможно най-много, насочи пръчката по средата на задаващите се фигури и изкрещя:

— Импедимента!

Заклинанието порази в гърдите средния смъртожаден: за миг мъжът застина във въздуха с разперени ръце и крака, сякаш се беше ударил в невидима преграда, а един от другарите му едва не се блъсна в него…

После кошът набра скорост надолу и оцелелият смъртожаден запрати проклятие, което изсвистя толкова близо до Хари, че му се наложи да се пъхне целият в коша и си изби един зъб в ръба на седалката…

— Ида, Хари, ида!

Огромно ръчище сграбчи Хари отзад за мантията и го извади от коша, който падаше устремно право надолу — докато се изтегляше на седалката на мотоциклета, момчето издърпа от коша раницата си и се озова гръб до гръб с Хагрид. Извисиха се нагоре и започнаха да се отдалечават от двамата оцелели смъртожадни; както плюеше кръв, Хари насочи магическата си пръчка към падащия кош и изкрещя:

— Конфринго!^[1]

Когато кошът се взриви, Хари усети ужасна неописуема болка за Хедуиг, а от ударната вълна най-близкият смъртожаден падна от метлата и се скри от поглед; спътникът му също се свлече назад и изчезна.

— Съжалявам, Хари, съжалявам — простена Хагрид, — не биваше да се опитвам да го поправям самичък… сега няма място…

— Не се притеснявай, продължавай нататък! — изкрещя му в отговор момчето точно когато от тъмнината се показаха още двама смъртожадни и започнаха да се приближават.

В пространството отново се застрелкаха проклятия, затова Хагрид зави и взе да лъкатуши: Хари, който едва се крепеше на седалката, знаеше, че заради него той не смее да пусне пак от змейския огън. Момчето се зае да обстрелва преследвачите със зашеметяващи заклинания, които запращаше едно след друго, но не успя да ги забави особено. Пусна по тях още една блокираща магия: най-близкият смъртожаден зави, за да я избегне, качулката му се смъкна и в червената светлина на следващото зашеметяващо заклинание Хари видя странно безизразното лице на Станли Шънпайк… Стан…

— Експелиармус! — извика момчето.

— Това е той, той е истинският!

Крясъкът на качулатия смъртожаден стигна до Хари дори през тътена на мотора: след миг и двамата преследвачи свърнаха назад и изчезнаха от поглед.

— К’во стана, Хари? — изграчи Хагрид. — Къде отидоха?

— Не знам!

Но момчето беше уплашено — смъртожадният с качулката беше изкрещял „Той е истинският“. Откъде би могъл да знае? Хари се огледа, взирайки се в привидно пустия мрак, и долови стаената в него заплаха.

Къде бяха смъртожадните?

Намести се с усилие върху седалката, за да е с лице напред, и се вкопчи в якето на Хагрид.

— Пусни пак змейския огън и да се махаме оттук!

— Тогаз се дръж здраво, Хари.

И този път се чу оглушителен зловещ грохот и от ауспуха лумна синкавобял огън: Хари усети как се плъзга назад по малкото от седалката, което оставаше за него, а Хагрид климва върху него и едва успява да задържи ръцете си върху кормилото…

— Май ги заблудихме, Хари, май успяхме! — ревна той.

Но момчето не беше убедено: плисна го страх, докато се оглеждаше наляво и надясно — беше сигурно, че преследвачите отново ще дойдат… Защо ли бяха изостанали? Единият все още имаше магическа пръчка. Това е той, той е истинският!… Извика това веднага след като Хари се беше опитал да обезоръжи Стан с магия…

— Почти стигнахме, Хари, успяхме! — изкрещя Хагрид.

Хари почувства как моторът хлътва леко, макар че светлините долу на земята изглеждаха далечни като звезди.

Точно тогава белегът върху челото му започна да го пари като огън: от двете страни на мотоциклета се появи по един смъртожаден и отзад профучаха две смъртоносни проклятия, които пропуснаха Хари само на милиметри…

В този миг момчето видя Волдемор. Летеше като дим по вятъра, без метла или тестрол, с лице като на змия, което проблясваше в тъмнината, с бледи пръсти, които отново вдигнаха магическата пръчка…

Хагрид нададе рев на ужас и се гмурна отвесно с мотоциклета. Хари отчаяно запращаше напосоки из въртопа на нощта зашеметяващи заклинания. Видя как покрай него прелетя тяло и разбра, че е улучил някого, после обаче чу трясък и забеляза как от двигателя се разхвърчаха искри — напълно неуправляем, мотоциклетът се завъртя на спирала във въздуха…

Покрай тях пак се застрелкаха зелени струи светлина. Хари нямаше представа къде е горе и къде — долу; белегът му още пламтеше и момчето буквално очакваше да умре след миг. На няколко педи от него изникна качулата сянка на метла и Хари видя как вдига ръка…

— НЕ!

С яростен възглас Хагрид се метна от мотоциклета към смъртожадния и Хари видя ужасен как метлата не издържа под тежестта на двамата, как те се понесоха надолу и се скриха от поглед…

Той притаена със сетни сили коленете си към мотоциклета, който се беше устремил право към земята, и чу писъка на Волдемор:

— Мой!

Това беше краят: Хари не виждаше и не чуваше къде е Волдемор, само зърна как друг смъртожаден се отдръпва шеметно, после екна:

— Авада…

От болката в белега Хари стисна очи и магическата му пръчка се раздвижи сама. Той усети как тя притегля ръката му като мощен магнит, зърна през полупритворените си клепачи мощна струя златист огън, чу тряс! и свиреп писък. Навъртащият се наоколо смъртожаден ревна, Волдемор изкрещя:

— Не!

Носът на Хари някак се бе озовал на два-три сантиметра от бутона за змейския огън: той го удари с все сила със свободната ръка и моторът блъвна във въздуха още пламъци, както се носеше право към земята.

— Хагрид! — извика Хари, стиснал здраво мотора със сетни сили. — Акцио, Хагрид…

Мотоциклетът продължаваше да лети шеметно към земята. С лице на едно равнище с кормилото, Хари не виждаше нищо, освен далечните светлини, които се приближаваха все повече: щеше да се разбие и не можеше да стори нищо, за да го предотврати. Зад него пак екна писък:

— Пръчката, Селуин, дай ми магическата си пръчка!

Хари усети Волдемор още преди да го е видял. Погледна встрани и пред него изникнаха червените очи: беше сигурен, че това е последното, което някога ще види, а Волдемор отново се приготви да го порази с проклятие…

И точно тогава изчезна. Хари погледна надолу и видя Хагрид, който се беше проснал с разперени ръце и крака на земята, затова натисна с все сила кормилото, за да не го удари, и затърси опипом спирачката, но падна с оглушителен разтърсващ трясък в края на някакво блатисто езеро.