Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (26)

Глава двайсет и шеста
„Гринготс“

След като изясниха плана и приключиха с подготовката, в стъкленичка върху полицата над камината в най-малката стая вече лежеше един-единствен дълъг, твърд черен косъм (махнат от пуловера, с който Хърмаяни беше облечена в къщата на Малфой).

— И ще използваш истинската й пръчка — каза Хари и кимна към ореховата пръчка, — затова според мен ще бъдеш доста убедителна.

Хърмаяни сякаш се страхуваше, че пръчката ще я ужили или ухапе, когато я вдигне.

— Мразя я — рече тихо момичето. — Наистина. Не ми харесва, сякаш не е за мен… и държа частица от оная вещица.

Хари за миг си спомни как Хърмаяни пренебрегваше неприязънта му към пръчката от трънка, защото само си въобразявал, че тя не била толкова добра като неговата, и всичко било въпрос на свикване. Реши обаче да не припомня нейните думи: сега, когато се готвеха да проникнат с взлом в „Гринготс“, едва ли беше най-подходящото време да влиза в разпри с Хърмаяни.

— Сигурно това ще ти помогне да се вживееш в образа — намеси се и Рон. — Представяй си какво е извършила тази пръчка!

— Точно това ви казвам и аз — отсече Хърмаяни. — Това е пръчката, която е изтезавала майката и бащата на Невил и един дявол знае колко още клетници. Това е пръчката, която е убила Сириус.

Хари не се беше сетил за това: погледна пръчката и усети жесток порив да я прекърши, да я разсече на две с меча на Грифиндор, облегнат на стената до него.

— Искам си пръчката! — проплака нещастна Хърмаяни. — Защо господин Оливандър не ми е направил и на мен нова!

Сутринта майсторът беше изпратил на Луна нова пръчка и тя и до този момент беше отзад на ливадата и проверяваше способностите й под лъчите на късното следобедно слънце. Дийн, чиято пръчка беше отнета от похитителите, я наблюдаваше свъсен.

Хари погледна надолу към пръчката от глог, която доскоро беше принадлежала на Драко Малфой. Изненадан, но и със задоволство бе установил, че тя му служи не по-зле от пръчката на Хърмаяни. Спомни си какво им обясни Оливандър за тайните на пръчките и си помисли, че знае какво пречи на Хърмаяни: тя не беше спечелила верността на пръчката, като я отнеме лично от Белатрикс.

Вратата на стаята се отвори и влезе Грипкук. Хари инстинктивно се пресегна към ръкохватката на меча и го придърпа към себе си, но веднага съжали: таласъмът явно беше забелязал. За да замаже положението, Хари рече:

— Вече проверяваме за последно всичко, Грипкук. Казахме на Бил и Фльор, че утре заминаваме и да не стават да ни изпращат.

По този въпрос бяха непреклонни, защото преди да заминат Хърмаяни щеше да се преобрази на Белатрикс, а и колкото по-малко знаеха или подозираха Бил и Фльор за плановете им, толкова по-добре. Обясниха им също така, че няма да се връщат. Тъй като през нощта, когато похитителите ги заловиха, бяха изгубили и старата палатка на Пъркинс, Бил им даде друга. Сега тя беше прибрана в обшитата с мъниста чанта, която, както Хари научи възхитен, Хърмаяни беше опазила от похитителите — просто я беше пъхнала в чорапа си.

Макар да знаеше, че ще му липсват Бил, Фльор, Луна и Дийн, да не говорим пък за домашните удобства, на които се радваха от няколко седмици, Хари изгаряше от нетърпение да избяга от ограниченията на „Черупката“. Беше му втръснало да се оглежда — да не би да ги подслушват, — беше му втръснало да стои затворен в тъмната тясна стаичка. И си мечтаеше най-вече да се отърве от Грипкук. Но кога и как точно щяха да се разделят с таласъма, без да му дават меча на Грифиндор, си оставаше въпрос, на който засега нямаше отговор. Беше невъзможно да решат как да го направят, защото таласъмът рядко се отделяше от тях тримата за повече от пет минути.

— Може да дава уроци дори на майка ми — сумтеше Рон, когато дългите таласъмски пръсти отново и отново се показваха иззад рамката на вратата.

Понеже не беше забравил предупреждението на Бил, Хари подозираше, че Грипкук дебне да не би да го измамят. Хърмаяни оспорваше замисъла да задържат меча, и то толкова разгорещено, че Хари се отказа от опитите да впрегне и нейния ум, за да измислят как най-добре да го направят. Колкото до Рон, в редките случаи, когато успяваха да откраднат няколко без-грипкукски мига, той не предлагаше нищо по-добро от фразата:

— Е, все ще ни хрумне нещо, мой човек…

Тази нощ Хари спа лошо. В ранните часове се събуди и както лежеше, си спомни как се чувстваше в нощта преди да проникнат в Министерството на магията, когато беше преизпълнен с решителност и едва ли не с вълнение. Сега от време на време получаваше пристъпи на тревога, на мъчителни съмнения: все не можеше да се отърси от страха, че всичко ще се обърка. Повтаряше си, че планът им е добър, че Грипкук знае пред какво са изправени, че са добре подготвени за всички трудности, на които можеха да се натъкнат, и въпреки това се чувстваше притеснен. Един-два пъти чу как Рон се размърдва и беше сигурен, че и той е буден, но с тях във всекидневната спеше и Дийн и затова Хари не каза нищо.

Олекна му, когато стана шест часът и те вече можеха да се измъкнат от спалните чували, да се облекат в полумрака, сетне да се промъкнат крадешком в градината, където трябваше да се срещнат с Хърмаяни и Грипкук. Утрото беше мразовито, но вече беше май и почти не духаше. Хари погледна бледите звезди, които още мъждукаха едва-едва по тъмното небе, и се заслуша в морето, плискащо се о скалата: това щеше да му липсва.

По червената пръст върху гроба на Доби бяха поникнали малки зелени стебълца — след година могилата щеше да бъде покрита с цветя. Белият камък с името на домашното духче вече носеше отпечатъка на стихиите. Хари си даде сметка, че едва ли можеха да погребат Доби на по-красиво място, въпреки това обаче сърцето му се свиваше при мисълта, че ще го остави тук. Загледа се надолу към гроба и за пореден път се запита как домашният дух е разбрал къде да отиде, за да ги спаси. Пръстите му се плъзнаха разсеяно по кесийката, която още висеше на врата му, и напипаха назъбеното парче огледало — беше сигурен, че е видял в него окото на Дъмбълдор. После се чу как се отваря врата и звукът накара Хари да се обърне.

Към тях през ливадата крачеше Белатрикс Лестранж, придружавана от Грипкук. Както вървеше, напъха с мънистената чантичка под поредната стара мантия, която бяха взели от площад „Гримолд“. Хари прекрасно знаеше, че това е Хърмаяни, но въпреки това не успя да се сдържи и потрепери от ненавист. Тя беше по-висока от него, с дълга черна коса, стелеща се по гърба й, изгледа го презрително изпод подпухналите си клепачи, ала когато Белатрикс заговори, Хари чу гърления глас на Хърмаяни.

— Беше отвратителна на вкус, по-гадна и от стражеви корен! Хайде, Рон, идвай насам да те оправя…

— Добре, само не забравяй, че не искам брадата да е много дълга…

— Я престани, сега не е толкова важно да си красив…

— Не е заради това, просто ми пречи! Все пак гледай носът да е малко по-къс, опитай се да го направиш както миналия път.

Хърмаяни въздъхна и като си мърмореше тихо, се зае да преобразява различни черти на Рон. Той щеше да получи напълно измислена самоличност и те разчитаха, че ще го закриля злотворното излъчване на Белатрикс. Междувременно Хари и Грипкук щяха да се скрият под мантията невидимка.

— Готово — съобщи Хърмаяни. — Как ти се вижда, Хари?

Въпреки че Рон беше преобразен, Хари си помисли, че все пак може да се досети кой е, но само защото го познаваше много добре. Косата му беше дълга и къдрава, имаше гъста кестенява брада и мустаци, къс сплескан нос и рунтави вежди и не се виждаха никакви лунички.

— Е, не е моят тип, но става — отговори Хари. — Тръгваме ли?

И тримата погледнаха назад към „Черупката“, тъмна и притихнала под избледнелите звезди, после се обърнаха и тръгнаха към мястото точно зад зида на градината, където заклинанието „Фиделиус“ спираше да действа и те можеха да се магипортират. След като излязоха през портичката, Грипкук попита:

— Май трябва да се покатеря сега, нали, Хари Потър?

Момчето се наведе и таласъмът се качи на гърба му, като обви ръце около врата му. Не беше тежък, но на Хари му стана неприятно, когато той се долепи до него и се вкопчи с изумителна сила. Хърмаяни извади от малката чантичка мантията невидимка и ги заметна с нея.

— Отлично — одобри тя, след като се наведе да провери краката на Хари. — Не виждам нищо. Да вървим.

Хари се завъртя на място заедно с Грипкук върху раменете си, като насочи пялото си внимание към „Продънения котел“, кръчмата в началото на „Диагон-али“. Таласъмът впи ръце още по-силно, докато се движеха през притисналия ги мрак, и след секунди краката на Хари усетиха настилка: той отвори очи и видя, че са на „Чаринг Крос Роуд“. Покрай тях бързаха мъгъли с измъчено ранноутринно изражение по лицата — дори и не подозираха за съществуването на кръчмата.

В „Продънения котел“ беше почти празно. Том, сгърбеният беззъб барман, лъскаше зад тезгяха чаши, а двамата магьосници, които си говореха тихо в ъгъла в дъното, погледнаха Хърмаяни и се отдръпнаха в здрача.

— Мадам Лестранж! — пророни Том и докато Хърмаяни минаваше покрай него, раболепно наведе глава.

— Добро утро! — поздрави Хърмаяни, а Хари се прокрадна покрай нея с живия товар на гърба си, но забеляза, че Том се изненада.

— Прекалено любезна си — пошушна той в ухото на Хърмаяни, докато излизаха от кръчмата в малкия заден двор. — Трябва да се отнасяш с всички хора като с отрепки.

— Добре, добре!

Хърмаяни извади магическата пръчка на Белатрикс и почука по една тухла върху най-обикновената стена отпред. Тухлите тутакси се завъртяха и загърчиха: по средата изникна дупка, тя започна да става все по-голяма и накрая образува сводест проход, който извеждаше на тясната калдъръмена уличка „Диагон-али“.

Беше спокойно, още беше рано магазините да отворят и почти не се мяркаха купувачи. Криволичещата калдъръмена улица се беше променила много и вече не беше така оживена, както преди много години, когато Хари попадна тук за първи път. Закованите с дъски магазини бяха повече от всякога, макар че след последното му посещение се бяха появили и нови магазини — за вещи, свързани с черната магия. От много витрини го гледаше собственото му лице, отпечатано на плакати, всички с надпис с огромни букви: „Неблагонадежден №1“.

По входовете седяха хора с опърпани дрехи. Хари ги чу как просят със стонове от малкото минувачи, как молят за злато и се кълнат, че наистина са магьосници. Един от мъжете беше с окървавена превръзка през окото.

След като те тръгнаха по улицата, просяците зяпнаха Хърмаяни. Сякаш се изпаряваха пред нея, скриваха лицата си под качулките или бягаха колкото им крака държат. Хърмаяни ги изпращаше с любопитен поглед, но мъжът с окървавената превръзка с олюляване спря пред нея и й препречи пътя.

— Децата ми! — ревна той и я засочи. Гласът му беше пресипнал, писклив и отчаян. — Къде са децата ми? Какво направи той с тях? Ти знаеш, няма начин да не знаеш!

— Аз… всъщност аз… — запелтечи Хърмаяни.

Мъжът й се нахвърли и посегна към шията й, после с трясък и внезапно блеснала червена светлина беше отхвърлен назад на земята и изгуби съзнание. Рон стоеше с все още насочена пръчка и с лице, по което над брадата се виждаше стъписване. От двете страни на улицата по прозорците се показаха лица, а неколцина преуспели на вид минувачи запретнаха мантиите и се затичаха, за да избягат час по-скоро.

Едва ли беше възможно появата им на „Диагон-али“ да привлече по-голямо внимание и за миг Хари се запита дали не е по-добре да си отидат и да се опитат да измислят друг план. Но още преди да са тръгнали или да са обсъдили нещата, чуха как някой вика отзад:

— Я, мадам Лестранж!

Хари се завъртя рязко и Грипкук затегна хватката около врата му — към тях бързаше висок слаб магьосник с буйна бяла коса и дълъг остър нос.

— Травърс! — изсъска таласъмът в ухото на Хари, той обаче не се сети кой е тоя Травърс.

Хърмаяни се изпъна в целия си внушителен ръст и каза с всичкото презрение, на което беше способна:

— Какво искаш?

Травърс спря като закован, явно се беше обидил.

— И той е смъртожаден! — изшушука Грипкук и Хари запристъпва странично, за да повтори информацията в ухото на Хърмаяни.

— Исках само да те поздравя — заяви хладно Травърс, — но ако присъствието ми е нежелано…

Сега вече Хари позна гласа: Травърс беше един от смъртожадните, повикани в къщата на Ксенофилиус.

— Няма такова нещо, Травърс — побърза да каже Хърмаяни, за да замаже грешката си. — Как си?

— Ами да си призная, Белатрикс, изненадан съм да видя, че се разхождаш тук.

— Така ли! Защо? — попита Хърмаяни.

— Амиии — прокашля се Травърс, — чух, че всички в къщата на Малфой са затворени в нея след… хм… след бягството.

Хари се молеше горещо Хърмаяни да не губи самообладание. Ако това беше вярно, и Белатрикс не би трябвало да се разхожда на воля…

— Черния лорд прощава на онези, които в миналото са му служили вярно и предано — заяви Хърмаяни във великолепна имитация на най-презрителното държане на Белатрикс. — Ти, Травърс, може би не се ползваш с уважението му — за разлика от мен.

Въпреки че смъртожадният явно се засегна, подозренията му май се поизпариха. Той погледна надолу към мъжа, когото Рон току-що беше зашеметил със заклинание.

— С какво те обиди?

— Все едно, няма да се повтори — отвърна хладно Хърмаяни.

— Някои от магьосниците с иззети пръчки създават големи главоболия — каза Травърс. — Нямам нищо против да си просят, но миналата седмица една поиска да съм се застъпел за нея в министерството. „Аз, драги ми господине, съм вещица, вещица съм, нека ви докажа!“ — изимитира я той с писклив гласец. — Тя какво си въобразява, че ще й дам пръчката си ли… всъщност с чия пръчка си сега, Белатрикс? — полюбопитства Травърс. — Чух, че твоята са я…

— Ето я пръчката ми, тук е — заяви ледено Хърмаяни и вдигна пръчката на Белатрикс. — Не знам какви слухове чуваш, Травърс, но за съжаление са те заблудили.

Травърс се постъписа и затова се извърна към Рон.

— Кой е твоят приятел? Не го познавам.

— Това е Драгомир Деспард — отговори Хърмаяни: бяха решили, че най-безопасното прикритие за Рон е да се представя за измислен чужденец. — Почти не знае английски, но споделя целите на Черния лорд. Пристигнал е от Трансилвания, за да опознае новия ни режим.

— Виж ти! Приятно ми е, Драгомир!

— И мен приятно — отвърна Рон и протегна ръка. Травърс му подаде два пръста и се ръкува с него така, сякаш се страхуваше да не се изцапа.

— Та какво ви води със симпатичния ти приятел толкова рано на „Диагон-али“? — попита той.

— Налага се да отида до „Гринготс“ — обясни Хърмаяни.

— Уви, на мен също — рече Травърс. — Злато, мръсно злато! Не можем да живеем без него, но си признавам, хич не ми е приятно, че трябва да общувам с дългопръстестите ни приятели.

Хари усети как Грипкук го стисна за миг прекалено силно с преплетени длани за врата.

— Тръгваме ли? — попита Травърс и подкани с ръка Хърмаяни.

Тя нямаше друг избор, освен да закрачи до него по криволичещата калдъръмена улица към мястото, където снежнобелият „Гринготс“ се извисяваше над магазинчетата. Рон тръгна с клатушкаща се походка до тях, а Хари ги последва с Грипкук на гърба.

Последното, от което имаха нужда, беше бдителен смъртожаден и най-страшното беше, че сега, докато Травърс крачеше до мнимата Белатрикс, Хари беше лишен от възможността да общува с Хърмаяни и Рон. Не след дълго вече бяха в долния край на мраморното стълбище пред огромната бронзова врата. Както Грипкук вече ги беше предупредил, униформените таласъми, които обикновено стояха от двете страни на входа, бяха заменени от двама магьосници, стиснали в ръце дълги тънки златни жезли.

— А, Неподкупните жезли — въздъхна мелодраматично Травърс, — толкова примитивно… но пък ефикасно.

После тръгна нагоре по стъпалата и кимна на магьосниците отляво и отдясно, които вдигнаха златните жезли и ги прокараха покрай тялото му. Хари знаеше, че Неподкупните жезли засичат заклинания и укрити магически предмети. Беше наясно, че разполага само с няколко секунди, затова насочи пръчката на Драко към всеки от пазачите и прошепна два пъти:

— Конфундо!

Травърс, който надзърташе през бронзовата врата в залата вътре, не забеляза как двамата пазачи трепнаха леко, поразени от заклинанието.

Докато Хърмаяни се качваше по стъпалата, дългата й черна коса се люшкаше отзад на гърба.

— Един момент, мадам! — рече единият пазач и вдигна жезъла.

— Но нали току-що ме проверихте! — възмути се Хърмаяни с властния нагъл тон на Белатрикс.

Травърс се обърна с вдигнати вежди. Пазачът беше объркан. Погледна надолу към тънката златна пръчка, после и към колегата си, който каза малко провлачено:

— Да, Мариус, ти току-що ги провери.

Хърмаяни продължи като фурия нататък заедно с Рон, а Хари с Грипкук забързаха невидими след тях. Докато прекрачваха прага, Хари се обърна: и двамата магьосници се чешеха озадачено по главите.

Пред двойната вътрешна врата, направена от сребро, върху която беше изсечено стихотворението с предупреждение за жестоко наказание на всеки, дръзнал да краде, стояха два таласъма.

Хари погледна стихотворението и най-неочаквано като нож го проряза ясен спомен: как стоеше на същото това място в деня, когато навърши единайсет години, най-прекрасния рожден ден в живота му, а Хагрид до него заяви: „Нали ти казах, трябва да си луд, за да се опиташ да я ограбиш.“ Тогава „Гринготс“ му се беше сторила приказно място, омагьосано хранилище на златно съкровище, каквото Хари не беше и подозирал, че притежава, и изобщо не му беше и хрумнало, че ще се завърне да краде… Но след броени секунди вече стояха в огромната мраморна зала на банката.

Зад дългото гише на високи столове бяха насядали таласъми, които обслужваха първите клиенти за деня. Хърмаяни, Рон и Травърс се отправиха към стар таласъм, който оглеждаше с лорнет дебела златна монета. Хърмаяни пусна Травърс да мине пред нея, уж за да разкаже на Рон за залата.

Таласъмът метна встрани монетата, която държеше, и каза напосоки:

— Караконджули!

След това поздрави Травърс, а той му подаде мъничко златно ключе, което таласъмът огледа и му върна. Хърмаяни пристъпи напред.

— Мадам Лестранж! — сепна се таласъмът. — Майко мила! С какво… с какво мога да ви бъда полезен днес?

— Желая да посетя трезора си — рече Хърмаяни.

Старият таласъм като че ли се поотдръпна. Хари се огледа. Не само Травърс беше зяпнал Хърмаяни, но и няколко от другите таласъми бяха вдигнали очи от онова, което правеха, и я гледаха озадачено.

— Можете ли… да потвърдите самоличността си? — попита таласъмът.

— Да потвърдя самоличността си ли? Никога досега не са искали такова нещо от мен! — тросна се Хърмаяни.

— Знаят — пошушна Грипкук в ухото на Хари. — Явно са били предупредени, че може да се появи измамник, представящ се под нейната самоличност!

— Магическата ви пръчка е достатъчна, мадам — каза таласъмът.

Той протегна леко трепереща ръка и Хари в миг с ужас проумя, че таласъмите в „Гринготс“ знаят за откраднатата пръчка на Белатрикс.

— Не губи време, не губи време! — пошушна пак Грипкук в ухото на Хари, — прати Империус!

Хари вдигна под мантията невидимка пръчката от глог, насочи я към стария таласъм и прошепна:

— Империо!

По ръката му се стрелна странно усещане, нещо като гъделичкаща топлина, която сякаш струеше от съзнанието му надолу по сухожилията и вените, за да го свърже с пръчката и с проклятието, което току-що е отправил. Таласъмът взе пръчката на Белатрикс, огледа я хубаво и после каза:

— О, госпожо Лестранж, поръчала сте да ви изработят нова пръчка!

— Моля? — възкликна Хърмаяни. — Не, не, това си е моята…

— Нова пръчка ли? — попита Травърс и отново се приближи до гишето, а таласъмите наоколо продължиха да зяпат. — Но как си успяла, на кой майстор си я поръчала?

Хари не се и замисли: насочи пръчката си към Травърс и отново промърмори:

— Империо!

— А, да, разбирам — каза Травърс, загледан надолу в пръчката на Белатрикс, — да, много е красива. И добре ли ти служи? Винаги съм смятал, че се иска малко време, докато пръчката се разработи, нали?

Хърмаяни стоеше като попарена, но за огромно облекчение на Хари прие без излишни приказки странния обрат в събитията.

Старият таласъм зад гишето плесна с ръце и при него отиде по-млад таласъм.

— Донеси ми дрънкачите — нареди му той, а младежът хукна нанейде и след миг се появи отново с кожена торба, явно пълна с дрънчащи метални предмети, и я подаде на началника си. — Чудесно, чудесно! И така, елате с мен, мадам Лестранж — подкани старият таласъм, а после скочи от високия стол и се скри от поглед. — Ще ви отведа в трезора.

Изникна отново в края на гишето и изприпка радостен при тях, а съдържанието на кожената торба продължи да дрънчи. Сега вече Травърс си стоеше мирно и кротко, с широко отворена уста. Рон насочи вниманието си към това странно явление и объркано гледаше Травърс.

— Чакай… Богрод! — извика шефът.

Иззад гишето дотича друг таласъм.

— Получихме указания — напомни той и кимна на Хърмаяни, — ще прощавате, мадам, но за трезора на Лестранж имаме изрична заповед.

Той зашушука припряно на ухото на Богрод и таласъмът, на когото също междувременно беше направено проклятието Империус, закима с глава.

— Знам, знам указанията. Мадам Лестранж желае да посети трезора си… много стар род… стари клиенти… насам, ако обичате…

И все така подрънквайки, той забърза към една от многото врати, които извеждаха от залата. Хари се обърна да погледне Травърс, който още стоеше като пуснал корени на едно място и изглеждаше необичайно отнесен, и взе решение: замахна леко с пръчката и накара смъртожадния да дойде с тях. Той покорно ги настигна при вратата, през която те влязоха в мрачен каменен коридор, осветен от горящи факли.

— В беда сме, те са се усъмнили — съобщи Хари, когато вратата се затръшна след тях и той смъкна мантията невидимка.

Грипкук скочи от раменете му, но и Травърс, и Богрод не се изненадаха ни най-малко, че сред тях внезапно се е появил Хари Потър.

— Пратих им Империус — поясни той в отговор на безмълвния въпрос на Хърмаяни и Рон, изумени от поведението на Травърс и Богрод, които продължаваха да стоят и да гледат тъпо. — Май не съм го направил достатъчно силно, не знам…

В съзнанието му изникна друг спомен за истинската Белатрикс Лестранж, която при първия му опит да приложи непростимо проклятие се беше разврещяла: „Трябва наистина да искаш да го направиш, Потър!“

— И сега какво? — попита Рон. — Дали да не се изнесем, докато още е възможно?

— Ако наистина е възможно — поправи го Хърмаяни и погледна назад към вратата за основната зала, зад която нямаха представа какво точно става.

— Стигнахме дотук, предлагам да продължим — заяви Хари.

— Чудесно — намеси се и Грипкук. — Значи Богрод трябва да направлява вагончето, аз вече нямам право. Но за онзи няма място.

Хари насочи пръчката си към Травърс.

— Империо!

Той се обърна и забърза по обгърнатите с мрак релси.

— Какво го накара да направи?

— Да се скрие — обясни Хари, после насочи пръчката към Богрод и той изсвирука, за да повика вагонче: след миг то се показа от тъмнината и запъпли към тях по релсите.

Хари беше сигурен, че чува в главната зала викове, докато те се качваха на вагончето: Богрод отпред заедно с Грипкук, Хари, Рон и Хърмаяни сбутани зад тях.

Вагончето се разтресе, потегли и набра скорост: те профучаха покрай Травърс, който се беше пъхнал в една пукнатина в стената, после вагончето започна да завива и да криволичи през лабиринт от ходове, всичките наклонени. От тракането му по релсите Хари не чуваше нищо: косата му се вееше назад, докато лъкатушеха между сталактитите и се спускаха с бясна скорост все по-надолу в земята, но той постоянно поглеждаше назад. Сякаш бяха оставили след себе си грамадни отпечатъци от обувки: колкото повече мислеше Хари, толкова по-глупаво му се струваше, че са преобразили Хърмаяни като Белатрикс и са донесли магическата пръчка, при положение че смъртожадните знаеха кой я е откраднал…

Хари никога не беше слизал толкова надълбоко в „Гринготс“: взеха със страшна скорост един остър завой и на няколко секунди път от тях изникна водопад — водата падаше с тътен направо върху релсите на теснолинейката. Хари чу как Грипкук крещи:

— Не!

Но спирачките не бяха натиснати и вагончето се стрелна през водопада. Очите и устата на Хари се напълниха с вода и той не можеше да диша и да вижда, после вагончето се разклати ужасно, преобърна се и всички излетяха от него. Хари чу как вагончето се блъска в стената на тунела и става на парчета, как Хърмаяни изкрещя нещо и усети как се плъзга към земята, сякаш е безтегловен, и се приземява безболезнено на каменния под на хода.

— З-заклинание за меко приземяване — изпелтечи Хърмаяни, докато Рон я дърпаше да се изправи, но Хари видя ужасен, че тя вече не е Белатрикс, стои си такава, каквато е, в мантия, която й е прекалено голяма, и от нея се стича вода, а Рон отново е червенокос и голобрад. Те също го разбраха и се загледаха, като си пипаха лицата.

— Водопад „Крадльов погром“! — оповести Грипкук и след като се изправи с мъка на крака, погледна назад към потопа върху релсите, който, както Хари вече знаеше, не беше само вода. — Измива всяко заклинание и магия, всяко магическо прикритие! Те знаят, че в „Гринготс“ са проникнали външни хора, включили са защитата, за да ни спре!

Хари видя, че Хърмаяни проверява дали обшитата с мъниста чанта още е у нея, и побърза да бръкне в якето си, за да се увери, че не е изгубил мантията невидимка. После се обърна и забеляза, че Богрод озадачено клати глава: „Крадльов погром“ очевидно беше развалил и проклятието Империус.

— Не можем без него — съобщи Грипкук, — не можем да влезем в трезора без таласъм от „Гринготс“. И ни трябват дрънкачите!

— Империо! — Гласът на Хари отекна в каменния ход и той отново беше обзет от онова усещане за неудържима власт, която тръгва от мозъка и се влива в магическата пръчка.

И този път Богрод се подчини на волята му и изумлението по лицето му отстъпи място на учтивото безразличие, а Рон бързо отиде да вземе кожената торба с металните джаджи.

— Хари, стори ми се, че чувам хора, идват насам! — каза Хърмаяни и насочи пръчката на Белатрикс към водопада, после извика: — Протего!

Те видяха как защитната магия прерязва струята омагьосана вода и се понася нагоре по тунела.

— Браво на теб! — похвали я Хари. — Води, Грипкук!

— Как ще излезем оттук? — попита Рон, след като забързаха пеш след таласъма в мрака, а Богрод закрета запъхтян подире им като старо псе.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Хари. Той нададе ухо: стори му се, че чува как нещо мърда и потраква наблизо. — Много ли остава, Грипкук?

— Наблизо е, Хари Потър, наблизо…

След като завиха, видяха нещо, за което Хари беше подготвен, но въпреки това спря като закован, точно както и всички останали.

Към земята отпред беше прикован грамаден змей, препречил пътя за четири-пет от трезорите най-дълбоко в банката. През дългото му подземно затворничество люспите му бяха избледнели и се бяха напукали, очите му бяха млечнорозови, на двата му задни крака имаше тежки окови, прихванати за огромни халки в каменния под. Ако разпереше грамадните си шипести криле, които сега бяха прибрани до тялото, те сигурно щяха да запълнят помещението — змеят извърна към тях грозна глава и нададе рев, от който скалата се разтресе, после отвори паст и блъвна струя огън: те се врътнаха и побягнаха назад по хода.

— Полусляп е — обясни запъхтяно Грипкук, — но от това става още по-свиреп. Все пак има начин да го озаптим. Змеят знае какво да очаква, когато се появят дрънкачите. Дайте ми ги.

Рон подаде торбата на Грипкук и той извади отвътре няколко малки метални инструмента, които при разтръскване издаваха звук като мънички чукчета по наковалня. Раздаде на всички, Богрод също ги взе покорно.

— Знаете какво да правите — каза Грипкук на Хари, Рон и Хърмаяни. — Щом чуе звука, змеят очаква да го заболи: ще се отдръпне и Богрод трябва да долепи длан до вратата на трезора.

Пак завиха, като разтръскваха дрънкачите, и шумът отекна о каменните стени, неимоверно засилен, така че черепът на Хари сякаш завибрира отвътре заедно с трясъка. Змеят нададе поредния гърлен рев, после отстъпи назад. Хари забеляза, че той трепери, а когато се приближиха, видя по муцуната му белези, останали от жестоки удари, и се досети, че с нажежени мечове са приучили звяра да се страхува при звука на дрънкачите.

— Накарай го да долепи длан до вратата! — подкани Грипкук Хари, който отново завъртя магическата си пръчка към Богрод.

Старият таласъм се подчини и натисна с длан дървото, при което вратата на трезора се стопи и разкри помещение с вид на пещера, натъпкано от пода чак до тавана със златни монети и бокали, сребърни ризници, кожи на невиждани твари, някои с дълги игли, други с увиснали криле, отвари в отрупани със скъпоценни камъни стъкленици и един череп с корона.

— Търсете, бързо! — рече Хари, след като всички припряно влязоха в трезора.

Беше описал на Рон и Хърмаяни чашата на Хафълпаф, но в трезора може би беше скрит и другият, все още неизвестен хоркрукс, а Хари не знаеше как изглежда той. Но едва беше успял да се огледа, когато зад тях се чу приглушено тракане: вратата се беше появила отново, беше ги запечатала вътре в трезора и сега те бяха потопени в непрогледен мрак.

— Няма страшно, Богрод ще ни изведе! — успокои ги Грипкук, когато Рон извика изненадан. — Запалете магическите пръчки. И побързайте, разполагаме с много малко време!

— Лумос!

Хари освети трезора със запалената пръчка: лъчът й падна върху проблясващи скъпоценни камъни и той видя фалшивия меч на Грифиндор, положен сред няколко преплетени вериги на един рафт горе. Рон и Хърмаяни също бяха запалили пръчките и разглеждаха купчините вещи наоколо.

— Хари, дали това не е… Оооох!

Хърмаяни изпищя от болка, а Хари обърна към нея пръчката точно навреме, за да види как украсеният със скъпоценни камъни бокал пада от ръцете й: но след като тупна долу, се разцепи и се превърна в дъжд от бокали, така че след миг под съпровода на страхотни трясъци подът беше покрит с еднакви чаши, които се търкаляха във всички посоки и сред които беше невъзможно да различиш оригинала.

— Опари ме! — простена Хърмаяни и засмука пръстите си, по които се бяха издули мехури.

— Добавили са и размножаващо и парливо проклятие! — съобщи Грипкук. — До каквото и да се докоснете, то ще ви опари и ще се размножи, въпреки че копията нямат никаква стойност — и ако продължите да ровите из съкровището, накрая ще бъдете затрупани и ще умрете под тежестта на множащото се злато!

— Добре тогава, не пипайте нищо! — каза отчаян Хари, но още докато го изричаше, Рон бутна случайно с крак един от падналите бокали — тутакси се появиха още двайсет като него, Рон заподскача на място, а обувката му бе прогорена от докосването до горещия метал.

— Стойте мирно, не мърдайте! — каза Хърмаяни и се вкопчи в Рон.

— Само се огледайте — допълни Хари. — Помнете, чашата е малка и златна, върху нея има гравиран язовец и е с две дръжки, освен това внимавайте дали няма да откриете някъде тук и символа на Рейвънклоу — орела…

Като се въртяха предпазливо на едно място, те започнаха да насочват пръчките към всяка ниша и пролука. Беше невъзможно да не допират нищо: Хари запрати цял водопад от фалшиви галеони на земята, където те се присъединиха към бокалите, и сега вече имаше място едва ли не колкото да сместят краката си, а нагорещеното злато излъчваше топлина и трезорът заприлича на пещ.

Светлината от пръчката на Хари се плъзна по щитове и изработени от таласъми шлемове, наредени по лавици, които стигаха чак до тавана. Вдигаше все по-нависоко и по-нависоко лъча, докато той не падна внезапно върху реликва, от която сърцето на Хари се разтуптя, а ръката му затрепери.

— Ето я там, ето я там горе!

Рон и Хърмаяни също насочиха пръчките и малката златна чашка засия под светлината на трите лъча: чашката, която беше принадлежала на Хелга Хафълпаф, после беше преминала във владение на Хефциба Смит и накрая Том Риддъл я беше откраднал от нея.

— И как, да го вземат мътните, ще се качим чак дотам, без да докосваме нищо? — попита Рон.

— Акцио чаша! — извика Хърмаяни, която в отчаянието си явно беше забравила какво им бе обяснявал Грипкук, докато обмисляха плана.

— Излишно е, излишно е, няма да стане! — изръмжа таласъмът.

— И какво ще правим сега? — попита Хари и го изгледа злобно. — Ако искаш да получиш меча, Грипкук, трябва да ни помагаш повече… я чакайте! Дали мога да докосвам нещата тук с меча? Дай ми го, Хърмаяни!

Тя затърси из мантията си мънистената чантичка, извади я, пъхна вътре ръка и след няколко секунди изтегли лъскавия меч. Хари го стисна за украсената с рубини ръкохватка и докосна с върха на острието една сребърна гарафа наблизо, която не се размножи.

— Стига да успея да промуша върха през едната дръжка… но как ще се кача дотам?

До рафта, където беше сложена чашата, не стигаше никой от тях, дори Рон, който беше най-висок. Горещината, която ги лъхаше на талази откъм омагьосаното съкровище, сякаш се саморазпалваше и по лицето и гърба на Хари се застича пот, докато той умуваше как да стигнат до чашата, после чу как змеят зад вратата на трезора реве и дрънченето се засилва.

Сега наистина бяха хванати като в капан: можеха да излязат само през вратата, а от другата страна явно се приближаваха цели пълчища таласъми. Хари погледна Рон и Хърмаяни и видя по лицата им ужас.

— Хърмаяни — каза той, когато дрънченето се засили, — трябва да се кача някак горе, трябва да се отървем от…

Тя вдигна магическата си пръчка, насочи я към Хари и пророни:

— Левикорпус!

Увиснал във въздуха, Хари удари едни доспехи, от които започнаха да изникват на мощен взрив копия — приличаха на нажежени до бяло тела и запълниха тясното пространство. С писъци на болка Рон, Хърмаяни и двата таласъма се строполиха върху други реликви, които също забълваха копия. Полузарити под набъбващата вълна от нагорещени до червено съкровища, те се задърпаха и запищяха, а Хари бързо пъхна меча през дръжката на чашата на Хафълпаф и я закачи на острието.

— Импервиус! — изпищя Хърмаяни в опит да се защити заедно с Рон и таласъмите от нажежения метал.

После екна най-ужасният писък и Хари погледна надолу: Рон и Хърмаяни бяха затънали до кръста в парещи съкровища и се мъчеха да задържат Богрод да не се подхлъзне и да остане под повърхността, докато Грипкук беше изчезнал от поглед и от него не се виждаше нищо, освен върховете на няколко дълги пръста.

Хари ги сграбчи и ги затегли. Покритият с мехури таласъм малко по малко се измъкна с врясъци.

— Либеракорпус! — ревна Хари и двамата с Грипкук се свлякоха с трясък върху набъбващото съкровище, а мечът отхвърча от ръката му. — Дръжте го! — извика той, като се мъчеше да не обръща внимание на болката, която усещаше от нагорещения метал по кожата си, а Грипкук отново се покатери на раменете му, решен да се изплъзне от все по-голямата камара нажежени до бяло предмети. — Къде е мечът? Чашата е закачена на него!

Дрънченето от другата страна на вратата ставаше все по-оглушително… вече беше късно…

— Ето го! — изкрещя Грипкук.

Той го беше видял и се хвърли към него, а Хари разбра, че таласъмът изобщо не се е надявал да си удържат на думата.

Грипкук се вкопчи здраво с едната ръка в косата на Хари, за да не падне в надигащото се море от нажежено злато, а с другата стисна ръкохватката на меча и го размаха високо, така, че Хари да не го достига.

Мъничката златна чашка, закачена за острието на меча, отхвърча във въздуха. Въпреки че таласъмът го беше яхнал, Хари се метна и хвана чашката и макар да усети как тя пърли плътта му, не я пусна и продължи да я стиска дори когато от юмрука му се разлетяха безброй чашки на Хафълпаф, които се посипаха като дъжд върху него точно когато вратата на трезора се отвори отново и той се захлъзга неудържимо по повърхността на набъбващата лавина от нажежено злато и сребро към външното помещение заедно с Рон и Хърмаяни.

Хари почти не забелязваше болката от раните от изгорено, с които беше покрито тялото му, и докато го носеше мощната вълна множащи се съкровища, пъхна чашката в джоба си и се пресегна да вземе меча, но Грипкук го нямаше. При първия удобен случай се беше изхлузил от раменете на Хари и презглава беше се плъзнал към обкръжилите ги таласъми, като размахваше меча и крещеше:

— Крадци! Крадци! Помощ! Крадци!

Хлътна в напредващата тълпа таласъми: те всички до един държаха кинжали и го приеха без въпроси.

Хари се хлъзна по нагорещения метал, изправи се с усилие и осъзна, че могат да излязат оттук само ако минат през таласъмите.

— Вцепени се! — ревна той и Рон и Хърмаяни се присъединиха към него: към пълчищата таласъми се стрелнаха струи червена светлина и някои бяха покосени, други обаче продължиха да напредват и Хари видя как иззад ъгъла тичешком изникват неколцина магьосници от охраната.

Прикованият змей нададе рев и над таласъмите прелетя пламък, а магьосниците се превиха одве и се разбягаха назад… и точно тогава Хари беше обзет от вдъхновение или може би от безумие. Той насочи магическата пръчка към дебелите окови, с които звярът беше прихванат за пода, и ревна:

— Релашио!

Оковите издрънчаха и паднаха.

— Насам! — изкрещя Хари и като продължи да обстрелва със зашеметяващи заклинания напредващите таласъми, хукна към слепия змей.

— Хари… Хари… какво правиш? — извика Хърмаяни.

— Идвайте, покатерете се, хайде де…

Змеят още не беше разбрал, че е свободен: Хари намери със стъпало шипа на задния крак на чудовището и се изтегли върху гърба му. Люспите бяха твърди като стомана и змеят май така и не го усети. Хари протегна ръка, Хърмаяни се издърпа, Рон се покатери зад тях и след миг страшилището разбра, че вече не е оковано.

Надигна се с рев, а Хари заби колене и се вкопчи с все сила за назъбените люспи точно когато крилете се разпериха, събориха като кегли пищящите таласъми и змеят се извиси. Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха прилепили до гърба му, докачиха тавана, когато той се гмурна към отвора на хода, а таласъмите се юрнаха да го гонят и да мятат по него кинжали, които отскачаха от хълбоците му.

— Никога няма да се измъкнем оттук, змеят е много голям! — изпищя Хърмаяни, но звярът отвори уста и пак блъвна огън, който се стрелна напред по тунела и подът и стените му се пропукаха и западаха.

Змеят си проправяше път само със сила.

Хари беше стиснал очи, за да се предпази от жегата и прахта; срутващите се камъни и ревът на змея го оглушаваха и не му оставаше друго, освен да се държи здраво за гърбината му, макар и да очакваше страшилището всеки момент да го бутне долу. После чу как Хърмаяни вика:

— Дефодио!^[1]

Помагаше на змея да разшири тунела, да пробие тавана, докато се мъчи да изскочи горе, на по-свеж въздух, далеч от пищящите и дрънчащи таласъми. Хари и Рон последваха примера й и се заеха да взривяват тавана с още заклинания за дълбаене. Подминаха подземното езеро и огромният звяр като че ли усети пред себе си свободата и простора. Ходът отзад беше запушен от гъсто обсипаната с шипове опашка, която се гънеше и блъскаше, от големи скални късове, от грамадни натрошени сталактити и дрънченето на таласъмите ставаше все по-приглушено, докато змеят разчистваше с огъня си пътя отпред…

Накрая, с обединените усилия на заклинанията им и на грубата змейска сила те успяха да се проврат през тунела и да излязат в мраморната зала. Таласъмите и магьосниците се разпищяха и се разбягаха кой накъдето види, за да се скрият. Най-сетне змеят имаше къде да разпери криле: той извърна рогата глава към прохладния въздух, който надушваше зад входа, извиси се и с Хари, Рон и Хърмаяни, все така вкопчени в гърба му, се провря през металната врата, която остана да виси разкривена, а сетне излезе на „Диагон-али“ и се устреми към небето.