Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (23)

Глава двайсет и трета
Къщата на Малфой

Хари се обърна и погледна другите двама, които се виждаха в тъмното само като очертания. Забеляза, че Хърмаяни е насочила магическата си пръчка, но не навън, а към лицето му: чу се трясък, лумна бяла светлина и той се сви от болка — не виждаше нищо. Усети как лицето му се издува бързо под дланите точно когато го обкръжиха тежки стъпки.

— Ставай, влечуго!

Непознати ръце го издърпаха грубо да стане от земята. Още преди Хари да реагира, някой претърси джобовете му и извади пръчката от трънка. Обхвана с ръце лицето си, но го проряза убийствена болка и не успя да го познае под пръстите си — беше опънато, подпухнало и отекло, сякаш бе получил остър алергичен пристъп. Очите му се бяха смалили до цепки, през които не виждаше почти нищо, очилата му паднаха, докато мъжете го изтикваха от палатката, единственото, което успя да различи, бяха размазаните очертания на четирима-петима души, които избутваха от палатката Рон и Хърмаяни.

— Пускай… я! — изкрещя Рон.

Чу се звук, който не можеше да бъде сбъркан: кокалчета на пръсти, ударили плът, Рон простена от болка, а Хърмаяни се разпищя:

— Не! Остави го на мира, остави го!

— Ако приятелчето ти е в списъка ми, няма да му се размине само с това — каза рязък глас. — Прелестно момиче… каква гощавка ще си направя… кожата е толкова нежна, харесва ми…

На Хари му причерня. Той знаеше кой говори: Фенрир Грейбек, върколакът, на когото беше разрешено да носи мантията на смъртожадните в замяна на свирепостта си, подчинена на техните цели.

— Претърсете палатката — нареди друг глас.

Бутнаха Хари по лице на земята. От тежкия удар разбра, че Рон падна до него. Чуваха стъпки и трясъци — докато претърсваха палатката, мъжете преобръщаха столовете вътре.

— Я да видим сега кой ни падна в ръцете — подкани злорадо гласът на Грейбек някъде отгоре и обърнаха Хари по гръб. Върху лицето му падна лъч светлина от магическа пръчка и Грейбек се изсмя. — За да го преглътна тоя, ми трябва бирен шейк. Какво те е сполетяло, грознико?

Хари не отговори веднага.

— Попитах нещо — повтори Грейбек и Хари получи по диафрагмата удар, от който се преви одве, — какво те е сполетяло?

— Ужили ме насекомо — изпелтечи Хари.

— Да, на ужилване прилича — потвърди втори глас.

— Как се казваш? — изръмжа Грейбек.

— Дъдли — отговори Хари.

— А малкото име?

— Малкото ли… Върнън. Върнън Дъдли.

— Провери в списъка, Скабиор — подкани Грейбек и явно отиде да погледне Рон. — Ами ти, Рижавелко?

— Стан Шънпайк — каза Рон.

— Друг път си Стан! — заяде се мъжът на име Скабиор. — Знаем го ние Стан Шънпайк, помагал ни е чат-пат.

Чу се поредният тъп удар.

— Аз съм Барфи — изфъфли Рон и Хари разбра, че устата му е пълна с кръв. — Барфи Уифли.

— Уизли ли? — подвикна рязко Грейбек. — Значи си свързан с родоотстъпници, нищо че не си мътнород. И накрая хубавата ти приятелчица…

Хари настръхна от злорадството в гласа му.

— По-кротко, Грейбек — спря го Скабиор през кикота на останалите.

— О, още няма да я хапя. Я да проверим дали ще си спомни по-бързо от Барни как се казва. Коя си ти, момиченце?

— Пенелопи Клиъруотър — отговори Хърмаяни.

Каза го ужасѐно, но убедително.

— Кръвен статут?

— Със смесена кръв съм — рече тя.

— Колко му е да проверим — каза Скабиор. — Ама като гледам, всички от тая паплач може още да са ученици от „Огуортс“…

— Веше го зафършихме — каза Рон.

— Завършил го бил! — подсмихна се Скабиор. — И решихте да си направите малък излет с палатка, а? И ей така, колкото на майтап, ви хрумна да изричате името на Черния лорд?

— Не на майтап — възрази Рон. — Шлучайно.

— Случайно, а?

Пак се чу весел кикот.

— Знаеш ли, Уизли, кой обича да изрича името на Черния лорд? — изръмжа Грейбек. — Ония от Ордена на феникса. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— И понеже към Черния лорд не се проявява подобаващото уважение, върху името беше сложено Табу. По този начин бяха заловени някои членове на Ордена. Я да видим сега. Вържете ги заедно с другите двама пленници!

Някой дръпна с все сила Хари за косата, повлачи го малко, блъсна го да седне, после се зае да го връзва с гръб към други хора. Хари още беше полусляп, едва виждаше с отеклите си очи. Когато мъжът, който ги беше завързал, се отдалечи, той пошушна на другите пленници:

— Някой има ли още магическа пръчка?

— Не — отговориха Рон и Хърмаяни, които бяха от двете му страни.

— Аз съм виновен за всичко. Изрекох името, извинявайте…

— Хари! — чу познат глас точно зад гърба си — беше човекът, завързан отляво на Хърмаяни.

— Дийн?

— Значи си ти! Ако разберат кого са заловили!… Това са похитители, търсят само бегълци, които да заменят за злато…

— Не можем да се оплачем, добра плячка за една вечер — заяви Грейбек, когато чифт подковани ботуши минаха с тежка стъпка покрай Хари и откъм палатката се чуха още трясъци. — Един мътнород, един офейкал таласъм и трима бегълци. Провери ли имената им в списъка, Скабиор? — ревна той.

— Да. Тука, Грейбек, няма никакъв Върнън Дъдли.

— Виж ти — учуди се върколакът. — Интересно.

Той приклекна до Хари, който видя изпод процепа между отеклите си клепачи съвсем мъничко от лице, покрито със сплъстена сива козина, с бакенбарди, остри тъмни зъби и ранички в ъглите на устата. Грейбек миришеше по същия начин, както на върха на кулата, където беше загинал Дъмбълдор: на мръсотия, пот и кръв.

— Значи не те издирват, а, Върнън? Или си в списъка, но под друго име? В кой дом в „Хогуортс“ си учил?

— В „Слидерин“ — отговори по инерция Хари.

— Виж ги ти, всичките си въобразяват, че искаме да чуем точно това — изсмя се от мрака Скабиор. — А никой не може да каже къде е общата стая.

— В подземието — заяви ясно Хари. — Влиза се през стената. Пълно е с черепи и с разни други чудесии и е под езерото, затова светлината е зелена.

Настъпи кратко мълчание.

— Бре, май наистина сме заловили малък слидеринец — каза Скабиор. — Браво на теб, Върнън, в „Слидерин“ няма много мътнороди. Кой е баща ти?

— Работи в министерството — излъга Хари. Знаеше, че ако тръгнат да проверяват, веднага ще го изобличат, но пък така печелеше време, докато лицето му си възвърне обичайния вид и играта приключи. — Отдел „Магически злополуки и бедствия“.

— Знаеш ли, Грейбек — каза Скабиор. — Там май наистина има един Дъдли.

Хари едва си поемаше дъх: дали късметът, чистият късмет, нямаше да им помогне да се измъкнат сухи от водата?

— Виж ти — отвърна Грейбек и Хари долови в бездушния му глас едва забележима следа от притеснение — Грейбек явно се чудеше дали наистина току-що не е нападнал и завързал син на служител в министерството. Сърцето на Хари заблъска между ребрата, около които беше намотано въжето, и той нямаше да се изненада, ако Грейбек беше забелязал неговото притеснение. — Ако ми казваш истината, грознико, значи няма защо да се притесняваш от едно кратко пътешествие до министерството. Очаквам баща ти да ни възнагради, задето сме те върнали.

— Но ако просто ни пуснете… — подхвана с пресъхнала уста Хари.

— Ей! — чу се вик откъм палатката. — Я виж, Грейбек!

Към тях забърза тъмен силует и Хари видя как в светлината на магическите им пръчки проблясва сребро. Бяха намерили меча на Грифиндор!

— Как-ва пре-лест! — оценяващо процеди Грейбек и го взе от спътника си. — Наистина е много красив. Явно е таласъмска изработка. Откъде имате такава чудесия?

— На баща ми е — продължи с лъжите Хари, защото се надяваше, че в тъмнината Грейбек няма да види името, издълбано точно под ръкохватката. — Взехме го за малко да насечем дърва за огъня…

— Я чакай, Грейбек! Виж тук… във „Вестите“!

Още докато Скабиор изричаше това, Хари усети болка в белега, опънат върху обезобразеното му чело — прорязваща, свирепа, пареща болка. По-ясно от всичко наоколо видя извисили се кули, мрачна крепост, гарвановочерна и страховита: мислите на Волдемор отново бяха станали остри като бръснач — той се плъзгаше към грамадната постройка с усещането за спокойно въодушевена целеустременост…

Толкова близо… толкова близо…

С огромно усилие на волята Хари затвори съзнанието си за мислите на Волдемор и си наложи да се върне на мястото, където седеше в тъмнината, завързан за Рон, Хърмаяни, Дийн и Грипкук.

— „Ъррмаяни Грейнджър — зачете Скабиор, — мътнородата, за която се знае, че е поела на път заедно с ’Арри Потър.“

Белегът на Хари сякаш пламтеше в мрака, но той с огромно усилие си наложи да остане мислено на място и да не прониква в съзнанието на Волдемор. Чу как ботушите на Грейбек проскърцаха, докато се навеждаше към Хърмаяни.

— Знаеш ли какво, момиченце? Тази тук на снимката ужасно прилича на теб.

— Не съм! Не съм аз!

С писъка си тя все едно си призна всичко.

— „За която се знае, че е поела на път заедно с Хари Потър“ — повтори тихо Грейбек.

Всичко наоколо беше притихнало. Болката в белега на Хари стана непоносима, той обаче беше впрегнал всичките си сили, за да не се поддаде на желанието да надзърне в мислите на Волдемор: никога до този миг не е било по-важно да мисли трезво със собствения си ум.

— Е, това променя нещата, нали? — прошепна Грейбек.

Никой не отговори. Хари почувства как бандата похитители са застинали и наблюдават и усети как ръката на Хърмаяни трепери до неговата. Грейбек се изправи и дойде при Хари, после отново се наведе и съсредоточено се взря в обезобразените му черти.

— Какво е това на челото ти, Върнън? — попита тихо със зловонен дъх право в ноздрите на Хари и долепи мръсен пръст до изопнатия белег.

— Не го докосвай! — кресна Хари, понеже не се сдържа: стори му се, че от болката ще повърне.

— Мислех, че носиш очила, Потър! — изсъска Грейбек.

— Аз намерих очила — провикна се един от похитителите, които кръжаха отзад. — Чакай, Грейбек, в палатката имаше очила…

След броени секунди очилата бяха сложени грубо на носа на Хари. Похитителите се приближаваха все повече и се взираха в него.

— Готово! — подвикна грубо Грейбек. — Пипнахме Потър!

Всички отстъпиха няколко крачки назад, стъписани от осъзнатото. Хари още се мъчеше да не губи самообладание и да остане в собствената си глава, която щеше да се пръсне от болка, и затова не се сети какво да каже: на повърхността на съзнанието му изникваха накъсани образи…

… той се плъзгаше около високите стени на черната крепост…

Не, той беше Хари, завързан и лишен от магическа пръчка, в крайна опасност…

… и гледаше нагоре, нагоре към прозореца най-високо, към най-високата кула…

Той беше Хари и онези тихо обсъждаха съдбата му.

… беше време да полети…

— … в министерството ли?

— Остави го това министерство! — изръмжа Грейбек. — Ще оберат лаврите и нас ще ни оставят с празни ръце. Мисля да го отведем право при Вие-знаете-кого.

— Ще го повикаш ли? Тука? — попита Скабиор и в гласа му прозвучаха страхопочитание и ужас.

— А, не — изръмжа Грейбек, — нямам… разправят, че щабквартирата му била в къщата на семейство Малфой. Ще отведем момчето там.

Хари разбираше защо Грейбек не иска да вика Волдемор. На върколака може и да му беше разрешено да ходи с мантия на смъртожадните, когато те искаха да го използват, но само най-приближените на Черния лорд носеха Черния знак: на Грейбек не беше оказана тази най-висока чест.

Белегът на Хари отново пламна от болка…

… и той се извиси в нощта, политна право към прозореца най-горе на кулата…

— Ама наистина ли си сигурен, че е той? Щото ако не е той, Грейбек, всичките сме трупове.

— Кой командва тук, а? — ревна Грейбек, за да потули, че не е на висотата на положението. — Казвам ти, Потър е, а за него и за пръчката му тутакси ще ни броят цели двеста хиляди галеона! Но ако вас ви е страх да дойдете, всичко ще остане за мен, а с повечко късмет ще получа и момичето!

… прозорецът представляваше съвсем тясна пролука в черния камък, през която не можеше да се провре човек… през нея едва-едва се виждаше скелетоподобен силует, свит под одеяло… дали беше мъртъв, или спеше?…

— Добре тогава! — каза Скабиор. — Добре, идваме с теб. Ами останалите, Грейбек, тях какво ще ги правим?

— Как какво — ще ги водим и тях. Имаме двама мътнороди, това прави още десет галеона. Я ми дай и меча. Ако това там са рубини, ето ти още едно малко съкровище.

Пленниците бяха издърпани да станат. Хари чу как Хърмаяни диша учестено и накъсано.

— Дръжте се, ама здраво. Аз ще се заема с Потър — оповести Грейбек, като сграбчи в шепа косата му, а Хари усети как дългите жълти нокти го дращят по скалпа. — Броя до три. Едно… две… три…

Магипортираха се, теглейки със себе си и пленниците. Хари се задърпа, опита да се отскубне от ръката на Грейбек, но нямаше надежда да успее: Рон и Хърмаяни бяха завързани плътно до него от двете му страни. Хари не можеше да се отдели от групата и когато остана без дъх, в белега го проряза още по-силна болка…

… и той се провря с усилие през тесния като процеп прозорец, пропълзя като змия и се приземи леко като пара вътре в стаята, която приличаше на килия…

Пленниците се приземиха на междуселски път и се блъснаха един в друг. Трябваше да мине малко време, докато очите на Хари, които още бяха подпухнали, свикнат с мрака, после той видя в края на нещо като дълга алея двойна порта от ковано желязо. Усети мъждукаща нотка на облекчение. Най-страшното се отлагаше: Волдемор го нямаше тук. Хари знаеше, защото още се мъчеше да не се поддаде на видението, в което Волдемор се намираше в някаква странна постройка като крепост, горе на кулата. Друг въпрос беше колко време щеше да мине, докато той долети при вестта, че Хари е тук…

Един от похитителите отиде при портата и я разтресе.

— Как ще влезем? Заключено е, Грейбек, не мога… ох, да му се не види…

Уплашен, той рязко отдръпна ръце. Желязото се загъна, усука се и неясните заврънкулки се превърнаха в страховито лице, което заговори с кънтящ, звънтящ глас:

— Заявете намеренията си!

— Пипнахме Потър! — ревна победоносно Грейбек. — Заловихме Хари Потър!

Портата се отвори широко.

— Влизайте! — рече Грейбек и мъжете подкараха пленниците през портата по алеята, между висок жив плет, който заглушаваше стъпките им.

Хари видя над себе си призрачнобял силует и си даде сметка, че е паун албинос. Препъна се и Грейбек грубо го издърпа да се изправи, сетне продължи да върви със залитане по страничните алеи, завързан гърбом към другите пленници. Затвори подпухнали очи и се остави за миг на болката в белега — зачака да разбере какво прави Волдемор и дали е научил, че Хари е бил заловен…

… под тънкото одеяло се размърда изпосталял човек, който се извърна към него и отвори очи върху черепоподобното си лице… клъощавият мъж седна и впери огромни хлътнали очи в него, във Волдемор, а после се усмихна… повечето му зъби ги нямаше…

— Дойде, значи. Знаех си… че някой ден ще дойдеш. Но напразно си бил толкова път. Аз никога не съм я притежавал.

— Лъжеш!

У Волдемор се надигна гняв, а белегът на Хари се разпъваше до пръсване от болка и той с усилие върна съзнанието си в собствената си глава, като се мъчеше да запази присъствие на духа.

Заблъскаха пленниците по чакъла.

После върху всички плисна светлина.

— Какво има? — попита студен женски глас.

— Дошли сме да се видим с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава — изграчи със стържещ глас Грейбек.

— Кои сте вие?

— Познаваш ме! — В гласа на върколака се долавяше обида. — Фенрир Грейбек! Заловихме Хари Потър!

Той сграбчи Хари и го затегли — да е с лице към светлината, при което и другите пленници запристъпваха спънато и се обърнаха.

— Знам, драга ми госпожо, че е издут като плондер, ама е той! — намеси се и Скабиор. — Ако се взрете по-отблизо, ще видите белега. А това тука е момичето, виждате ли? Мътнородата, която пътува заедно с него, уважаема госпожо. Съмнение няма, той е, взехме му и пръчката. Ето я, драга ми госпожо…

Хари видя как Нарциса Малфой оглежда внимателно издутото му лице. Скабиор й подаде магическата пръчка от трънка. Жената вдигна вежди.

— Вкарайте ги вътре — нареди тя.

Хари и другите бяха поведени с ритници нагоре по широкото каменно стълбище и влязоха в коридор с портрети по двете стени.

— Елате с мен — подкани Нарциса и тръгна по коридора. — Синът ми Драко се прибра за великденската ваканция. Ако това е Хари Потър, той ще го познае.

След мрака навън всекидневната ги заслепи и дори с почти затворени очи Хари забеляза огромните размери на помещението. На тавана висеше кристален полилей, по наситеноморавите стени имаше още портрети. Когато похитителите натикаха пленниците вътре, от креслата при богато украсената каменна камина се изправиха два силуета.

— Какво има?

Връхлетя ги ужасно познатият проточен глас на Луциус Малфой. Хари вече беше изпаднал в паника: не виждаше как ще се измъкнат и сега, когато страхът му нарастваше, му беше по-лесно да отстрани мислите на Волдемор, въпреки че белегът все още пареше.

— Твърдят, че са хванали Потър — обясни със студен глас Нарциса. — Ела насам, Драко.

Хари не се осмели да погледне направо към Драко, но все пак го видя с крайчеца на окото: малко по-висок от него, той стана от креслото, лицето му с остри черти сякаш бе бледо петно под бялорусата коса.

Грейбек отново накара пленниците да се обърнат, така че Хари да е точно под полилея.

— Е, момче? — попита с дращещ глас върколакът.

Хари беше извърнат към огледалото над камината — огромно, с позлатена рамка, отрупана с какви ли не усукани заврънкулки. За пръв път, откакто бяха напуснали площад „Гримолд“, той видя през цепките на очите си собственото си отражение.

Лицето му беше огромно, лъскаво и розово, с обезобразени от заклинанието на Хърмаяни черти. Черната коса му стигаше до раменете, а около челюстта се тъмнееше нещо като синина. Ако не знаеше, че това е самият той, Хари сигурно щеше да се запита кой носи очилата му. Реши да не говори, защото гласът му със сигурност щеше да го издаде, въпреки това избягваше да среща очите на Драко, когато той се приближи.

— Е, Драко? — подкани Луциус Малфой. Думите му прозвучаха стръвно. — Той ли е? Хари Потър ли е?

— Не знам… не съм сигурен — отвърна синът му.

Стараеше се да стои по-далеч от Грейбек и явно го беше страх да погледне Хари точно толкова, колкото и самият Хари се страхуваше да погледне него.

— Виж внимателно, виж де! Приближи се!

Хари не беше виждал никога Луциус Малфой толкова развълнуван.

— Ако именно ние, Драко, предадем Потър на Черния лорд, всичко ще бъде забр…

— Е, само няма да забравяме кой всъщност го е хванал, нали, господин Малфой? — рече заканително Грейбек.

— Ама разбира се, разбира се — нетърпеливо го увери Луциус.

Той също дойде при Хари и застана толкова близо, че момчето видя дори през отеклите си очи обикновено отпуснатото му бледо лице до най-малките подробности. Но собственото му лице се бе превърнало в шупнала маска и Хари имаше чувството, че надзърта между пръчки на кафез.

— Какво сте направили с него? — Луциус се обърна към Грейбек. — Защо е в такъв вид?

— Не сме ние.

— На мен ми прилича по-скоро на жилеща магия — отсъди Луциус. После плъзна сивите си очи по челото на Хари. — Тук има нещо — прошепна той, — може и да е белег, само че силно опънат… ела насам, Драко, и погледни внимателно! Какво ще кажеш?

Сега вече Хари видя лицето на Драко съвсем отблизо, точно до лицето на баща му. Приличаха си изумително, с тази разлика, че ако бащата беше страшно развълнуван, изражението на Драко издаваше нежелание, дори страх.

— Не знам — повтори той и тръгна обратно към камината, където майка му стоеше права и ги наблюдаваше.

— По-добре да сме сигурни, Луциус — извика тя със студен ясен глас на мъжа си. — Напълно сигурни, че това наистина е Потър, и чак тогава да викаме Черния лорд… Казаха, че това тук е негово — допълни Нарциса, взряна в пръчката от трънка, — но Оливандър описа съвсем друго… ако сгрешим и повикаме Черния лорд ей така, за нищо… нали знаеш какво направи той с Роул и Долохов?

— Ами мътнородата? — изръмжа Грейбек.

Хари едва не падна, когато похитителите накараха пленниците да се завъртят така, че светлината да пада вече върху Хърмаяни.

— Я чакайте — рече рязко Нарциса. — Да… точно така, именно тази тук беше заедно с Потър при Мадам Молкин. Видях снимката й във „Вести“. Погледни, Драко, това не е ли оная Грейнджър?

— Аз… може би… да.

— В такъв случай това е малкият Уизли… как му беше името?

— Да — каза отново Драко, както беше обърнал гръб на пленниците. — Възможно е.

Вратата на всекидневната зад Хари се отвори. Заговори жена, от чийто глас страхът на Хари се засили още повече.

— Какво има? Какво се е случило, Сиси?

Белатрикс Лестранж бавно заобиколи пленниците, спря отдясно на Хари и погледна Хърмаяни през подпухналите си клепачи.

— Ами да — заяви тя тихо, — това е малката мътнорода, нали? Грейнджър?

— Да, да, Грейнджър е — извика Луциус. — И според нас до нея е Потър! Потър и приятелите му — заловени най-после!

— Потър ли? — изписка Белатрикс и отстъпи назад, за да го огледа по-хубаво. — Сигурен ли си? В такъв случай Черния лорд трябва да бъде уведомен незабавно!

Жената вдигна нагоре левия си ръкав: Хари видя Черния знак, прогорен върху плътта на ръката й, и разбра, че всеки момент тя ще го докосне, за да призове любимия си господар…

— Тъкмо се канех да го повикам! — обясни Луциус и стисна Белатрикс за китката, за да й попречи да докосне знака. — Аз ще го призова, Бела, Потър е доведен в моя дом и мое право е…

— Твое право ли! — изсмя се тя злобно и се опита да отскубне ръката си от хватката му. — Ти, Луциус, загуби всякакви права, когато остана без магическа пръчка! Как смееш! Пускай ме!

— Това няма нищо общо с теб, не си заловила ти момчето…

— Какво каза, господин Малфой — намеси се Грейбек, — не вие, а ние хванахме Потър и златото се полага на нас…

— Златото, моля ви се! — прихна Белатрикс, като още се опитваше да избута зет си и търсеше със свободната си ръка магическата пръчка в джоба си. — Вземи си го златото, лешояд такъв, притрябвало ми е! Единственото, към което се стремя, е честта на неговата…

Тя престана да се дърпа и впери тъмните си очи в нещо, което Хари не виждаше. Въодушевен от капитулацията й, Луциус рязко пусна ръката й и вдигна ръкава си…

— СПРИ! — изписка Белатрикс. — Не го докосвай, ако Черния лорд дойде сега, ще загинем всички!

Луциус застина, както държеше показалец над своя знак. Белатрикс излезе от стесненото полезрение на Хари.

— Какво е това там? — чу я той да пита.

— Меч — изсумтя един от похитителите, който също не се виждаше.

— Дай ми го.

— Не е ваш, драга ми госпожо, мой си е, аз го намерих!

Чу се удар, блесна червена светлина: Хари разбра, че на похитителя е направено зашеметяващо заклинание. Спътниците му нададоха гневни крясъци, Скабиор вероятно извади магическа пръчка.

— Какви ги вършиш, жено?

— Вцепени се! — изпищя тя. — Вцепени се!

Макар че бяха четирима срещу един, те не можеха да се мерят по сила с нея: както Хари знаеше, Белатрикс беше вещица с невероятни магьоснически умения и без капка съвест. Всички се свлякоха направо там, където стояха — всички без Грейбек, който беше накаран да коленичи и да протегне напред ръце. Хари видя с периферното си зрение как Белатрикс се навежда над върколака — беше стиснала здраво в ръката си меча на Грифиндор и беше пребледняла като платно.

— Откъде взехте този меч? — прошепна тя на Грейбек и изтегли магическата пръчка от ръката му, която не оказа съпротива.

— Как смееш? — изръмжа той и устата му беше единственото, което можеше да се помръдне, докато върколакът беше принуден да гледа Белатрикс. Той оголи остри зъби. — Пусни ме, жено!

— Къде намерихте меча? — повтори тя и го размаха пред лицето му. — Снейп го прати в моя трезор в „Гринготс“!

— Беше в тяхната палатка — изграчи Грейбек. — Пусни ме, казах!

Белатрикс размаха магическата пръчка и върколакът скочи на крака, но явно го достраша да се доближи. Задебна иззад едно кресло, вкопчил мръсни извити нокти в облегалката му.

— Драко, махни оттук тия боклуци! — нареди Белатрикс и посочи мъжете в безсъзнание. — Ако не ти стиска да ги довършиш, остави ги на двора, ще се заема с тях по-късно.

— Как смееш да говориш така на Драко! — избухна Нарциса, но сестра й се разпищя:

— Млък! Положението, Сиси, е по-тежко, отколкото изобщо можеш да си представиш! Имаме огромен проблем.

Тя стоеше леко задъхана и гледаше меча, особено внимателно се взираше в ръкохватката. После се извърна към смълчаните пленници.

— Ако това наистина е Потър, от главата му не бива да падне и косъм — промърмори Белатрикс по-скоро на себе си, отколкото на другите. — Черния лорд държи да го довърши собственоръчно… но ако разбере… трябва… трябва да проверя… — Белатрикс отново се извърна към сестра си: — Докато измисля какво да правя, пленниците да се отведат в подземието!

— Това тук е моята къща, Бела, стига си се разпореждала…

— Направи каквото ти казах. Нямаш представа в каква опасност сме! — изпищя Белатрикс: изглеждаше уплашена, обезумяла, а магическата й пръчка изстреля тънка струйка огън, който прогори дупка в килима.

Нарциса се поколеба за миг, после се обърна към върколака.

— Грейбек, отведи пленниците долу в подземието.

— Чакай — спря го рязко Белатрикс. — Всички без… без мътнородата.

Грейбек изсумтя доволно.

— Не! — извика Рон. — Вземете мен, мен оставете!

Белатрикс го зашлеви през лицето и ударът отекна в стаята.

— Ако тя умре по време на разпита, ти си следващият — каза жената. — За мен родоотстъпниците не са по̀ стока от мътнородите. Отведи ги долу, Грейбек, постарай се да ги затвориш добре, но не им прави нищо… засега.

Тя му метна обратно магическата пръчка, после извади изпод мантията сребърна кама. Разряза въжето, с което Хърмаяни беше завързана към останалите пленници, и я затегли за косата към средата на стаята, а Грейбек подкара другите към втора врата, сетне по тъмен коридор, като държеше пред себе си магическата пръчка, излъчваща невидима неустоима сила.

— Как мислите, дали ще ми даде парче от момичето, щом приключи с него? — изграчи върколакът, докато ги тикаше по коридора. — Според мен ще ми даде да си хапна малко, какво ще кажеш, Рижавелко?

Хари усети, че Рон трепери. Минаха по стръмно стълбище, все така завързани гърбом един за друг, и имаше опасност всеки момент да се подхлъзнат и да си строшат вратовете. В долния край стигнаха до тежка врата. Грейбек я отключи, като почука по нея с магическата пръчка, после ги натика във влажно мрачно помещение и ги остави в пълен мрак. Кънтежът от затръшнатата врата на подземието още не беше заглъхнал, когато точно над тях се чу ужасяващ протяжен писък.

— ХЪРМАЯНИ! — ревна Рон и започна да се гърчи и да се дърпа, за да се отскубне от въжетата, с които всички бяха завързани, а Хари залитна. — ХЪРМАЯНИ!

— Тихо! — спря го Хари. — Млъкни, Рон, трябва да измислим как…

— ХЪРМАЯНИ! ХЪРМАЯНИ!

— Трябва да решим какво да правим, стига си крещял… трябва да махнем въжетата…

— Хари! — прошепна някой в тъмното. — Рон! Вие ли сте?

Рон престана да вика. Съвсем наблизо се чу как някой се движи, после Хари видя сянка, която се приближи.

— Хари! Рон!

— Луна?

— Да, аз съм. О, не, не исках да ви заловят!

— Можеш ли да ни помогнеш да махнем въжетата? — попита Хари.

— О, да, надявам се… тук има един стар пирон, използваме го, ако трябва да счупим нещо… чакай малко…

Горе Хърмаяни изпищя отново, чуха как Белатрикс й крещи, но не успяха да разберат какво, защото Рон пак се развика:

— ХЪРМАЯНИ, ХЪРМАЯНИ!

— Господин Оливандър! — тихо каза Луна. — У вас ли е пиронът, господин Оливандър? Ако се помръднете малко… струва ми се, че беше при каната с водата… — Тя се върна след секунди. — Само не мърдайте.

Хари усети как Луна забива пирона в грубите нишки на въжето, за да разхлаби възлите. Отгоре екна гласът на Белатрикс.

— Пак ще те попитам! Откъде взехте меча? Откъде?

— Намерихме го… намерихме го… МОЛЯ ВИ!

Хърмаяни изпищя отново, Рон се задърпа още по-силно и ръждивият пирон се плъзна към китката на Хари.

— Много те моля, Рон, не мърдай — прошепна Луна. — Не виждам какво правя…

— В джоба ми! — викна Рон. — В джоба ми има загасител и той е пълен със светлина!

След няколко мига се чу щракване: светещите клъбца, които загасителят беше изсмукал от лампите в палатката, политнаха към тавана и понеже не можаха да се слеят с източника си, увиснаха там като мънички слънца, залели подземието със светлина. Хари видя Луна, върху чието бледо изпито лице сякаш бяха останали само очите, и застиналата фигура на майстора на магически пръчки Оливандър, свил се на пода в ъгъла. Извърна се и зърна и другите им съкилийници: Дийн и таласъма Грипкук, който всеки момент щеше да припадне и се крепеше само защото беше завързан с въжетата за човеците.

— О, така е много по-лесно, благодаря ти, Рон — каза Луна и отново се зае да ги развързва. — Здравей, Дийн!

Отгоре долетя гласът на Белатрикс.

— Лъжеш, мръсна мътнорода, и аз го знам! Била си вътре в трезора ми в „Гринготс“. Казвай истината, казвай я!

Поредният ужасен писък…

— ХЪРМАЯНИ!

— Какво друго сте взели? Какво друго сте задигнали? Казвай истината, иначе ще те накълцам с ей тази кама и хич няма да му мисля.

— Готово!

Хари усети как въжетата падат и докато си разтъркваше китките, се обърна и видя, че Рон тича из подземието, извърнат към тавана, и търси дупка, откъдето да излезе. С окървавено и насинено лице Дийн благодари на Луна и продължи да стои и да трепери, докато Грипкук се строполи с изнемощял объркан вид на пода в подземието — по мургавото му лице се червенееха няколко следи от удари.

Рон пък се опитваше да се магипортира без пръчка.

— Оттук няма как да излезеш, Рон — обясни Луна, докато гледаше безплодните му опити. — Подземието е направено така, че да не можеш да избягаш. В началото и аз пробвах. Господин Оливандър е тук отдавна и е опитвал какво ли не.

Хърмаяни се разпищя отново: звукът проряза Хари като физическа болка. Почти без да забелязва паренето в белега върху челото си, той също затича из подземието и заопипва стените, без да знае защо — дълбоко в себе си беше наясно, че няма смисъл.

— Какво още взехте, какво? ОТГОВОРИ! КРУЦИО!

Писъците на Хърмаяни отекнаха в стените горе, Рон беше на път да се разплаче, докато блъскаше с юмруци по стените, а в пълното си отчаяние Хари смъкна от врата си кесийката на Хагрид и зарови вътре. Извади снича от Дъмбълдор и го разтръска с неясна надежда — не се случи нищо. Размаха двете половини на счупената фениксова пръчка, но те бяха безжизнени, парчето огледало проблесна и падна на пода, а Хари видя как засиява най-ясното синьо…

От огледалото го гледаше окото на Дъмбълдор.

— Помогнете ни! — извика му той в безумното си отчаяние. — В подземието на Малфой сме, помогнете ни!

Окото примига и изчезна.

Хари дори не беше сигурен, че наистина е било там. Наклони парчето огледало на едната страна, после на другата, но не видя в него да се отразява друго, освен стените и таванът на тяхната тъмница, горе Хърмаяни пищеше, а Рон до него крещеше:

— ХЪРМАЯНИ, ХЪРМАЯНИ!

— Как сте проникнали в трезора ми? — чуваха те крясъците на Белатрикс. — Кой ви помогна, онзи мръсен малък таласъм в подземието ли?

— Тази вечер го срещнахме за пръв път! — изхлипа Хърмаяни. — Изобщо не сме влизали в трезора ви… това тук не е истинският меч! Копие е, само копие!

— Копие ли? — разписка се Белатрикс. — А, много правдоподобно, няма що!

— Можем лесно да разберем — чу се и гласът на Луциус. — Драко, доведи таласъма, той ще ни каже дали мечът е истински.

Хари се стрелна през подземието и отиде при мястото на пода, където Грипкук се беше свил на кравай.

— Грипкук — пошушна той в острото ухо на таласъма, — кажи им, че мечът е фалшив, те не бива да узнават, че е истинският, много те моля, Грипкук…

Чу как някой тътрузи крака надолу по стълбището за подземието и след миг иззад вратата екна разтрепераният глас на Драко.

— Отдръпнете се. Стройте се при стената отзад. Не се опитвайте да правите нищо, в противен случай ще ви избия.

Те се подчиниха и когато ключалката се завъртя, Рон щракна със загасителя и светлините се пъхнаха обратно в джоба му, възстановявайки мрака в подземието. Вратата се отвори широко и Малфой влезе с насочена пред себе си магическа пръчка, блед и решителен. Сграбчи за ръката малкия таласъм Грипкук и като го теглеше след себе си, тръгна да се връща горе. Вратата се затръшна и в същия миг вътре в подземието се чу силно пук.

Рон щракна загасителя. Клъбцата светлина отново излязоха от джоба му и политнаха във въздуха, разкривайки домашното духче Доби, което току-що се беше магипортирало при тях.

— ДОБИ!…

Хари удари с все сила Рон по ръката, за да го накара да млъкне, а той се ужаси от грешката си. Горе се чуха стъпки, прекосяващи стаята: Драко водеше Грипкук при Белатрикс.

Огромните очи колкото топки за тенис на Доби бяха широко разтворени: той трепереше от върха на ушите чак до петите си. Отново беше в дома на някогашните си господари и личеше, че е вцепенен.

— Хари Потър — изписка Доби с гласец, който трепереше едва доловимо. — Доби дошъл да те спаси.

— Но как…

Думите на Хари бяха заглушени от ужасен писък: отново изтезаваха Хърмаяни. Затова той премина направо към най-важното.

— Можеш ли да се магипортираш обратно? — попита той, а Доби кимна и ушите му климнаха.

— А можеш ли да взимаш със себе си и човеци?

Домашното духче кимна и този път.

— Добре тогава. Доби, искам да хванеш здраво Луна, Дийн и господин Оливандър и да ги заведеш… да ги заведеш…

— При Бил и Фльор — помогна му Рон. — В „Черупката“ в покрайнините на Тинуърт!

Доби кимна за трети път.

— И после се върни — добави Хари. — Можеш ли да го направиш, Доби?

— Разбира се, Хари Потър! — прошепна малкото духче.

То забърза към господин Оливандър, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Доби го хвана с едната ръка, сетне протегна другата към Луна и Дийн, но и двамата не се помръднаха.

— Искаме да ти помогнем, Хари! — прошепна Луна.

— Не можем да ви оставим тук — добави Дийн.

— Вървете и двамата! Ще имаме нужда от вас у Бил и Фльор.

Докато Хари говореше, парещата болка в белега му стана по-силна от всякога и в продължение на няколко секунди той виждаше долу не майстора на магически пръчки, а друг мъж, точно толкова стар и слаб, който обаче се смееше презрително.

— Ами убий ме, Волдемор, ще приветствам смъртта! Но моята смърт няма да ти донесе онова, което търсиш… има толкова много неща, които не разбираш…

Той усети яростта на Волдемор, но когато Хърмаяни изпищя отново, затвори съзнанието си и се върна в подземието, при ужаса на собственото си настояще.

— Вървете! — примоли се Хари на Луна и Дийн. — Вървете! След малко идваме и ние! Хайде, вървете!

Те се хванаха за протегнатите пръсти на домашното духче. Чу се второ силно пук! и Доби, Луна, Дийн и Оливандър изчезнаха.

— Какво беше това? — изкрещя над главите им Луциус Малфой. — Чухте ли? Какъв беше този шум в подземието?

Хари и Рон се спогледаха.

— Драко… не, я повикай Опаш! Кажи му да иде и да провери.

Чуха се стъпки, които прекосиха стаята горе, после се спусна тишина. Хари знаеше, че хората във всекидневната се ослушват за още шумове от подземието.

— Ще се наложи да се опитаме да го усмирим — прошепна той на Рон. Нямаха избор: бяха загубени в мига, когато някой влезеше в помещението и видеше, че трима от пленниците ги няма. — Остави светлината — допълни Хари.

Точно тогава чуха как някой слиза по стълбището пред вратата и долепиха гърбове до стената от двете страни.

— Отдръпнете се — долетя гласът на Опаш. — Отдръпнете се от вратата. Влизам.

Вратата се отвори рязко. За стотна от секундата Опаш се взря в наглед празното подземие, заслепен от трите мънички слънца, които се носеха из въздуха. После Хари и Рон му се нахвърлиха. Рон го сграбчи за ръката, с която той държеше магическата пръчка, и го накара да я вдигне, Хари му запуши устата. Започнаха да се боричкат тихо: пръчката на Опаш пускаше искри, а сребърната му ръка стисна Хари за гърлото.

— Какво става, Опаш? — провикна се отгоре Луциус Малфой.

— Нищо! — извика хрипливо в отговор Рон, като си преправи горе-долу правдоподобно гласа, за да звучи като на Опаш. — Всичко е наред!

Хари едва си поемаше дъх.

— Смяташ да ме убиеш ли? — попита задавено той, като се помъчи да се отскубне от металните пръсти. — След като ти спасих живота? Длъжник си ми, Опаш!

Сребърните пръсти разхлабиха хватката. Хари не го очакваше: отскубна се учуден, без да сваля длан от устата на Опаш. Видя как воднистите очички като на плъх се разширяват от ужас и изненада: той явно беше стъписан не по-малко от Хари от онова, което беше направила ръката му, от мигновения подтик към състрадание, който беше издала, и продължи да се дърпа още по-силно сякаш за да заличи този миг на слабост.

— И ще вземем това — прошепна Рон, като издърпа от другата ръка на Опаш магическата пръчка.

Без нея Петигрю беше безпомощен и зениците му се разшириха от ужас. Очите му се плъзнаха от лицето на Хари към нещо друго. Сребърните пръсти се движеха неумолимо към собственото му гърло.

— Не…

Без дори да се замисля, Хари се опита да издърпа назад ръката, но тя не можеше да бъде спряна. Сребърното оръдие, което Волдемор беше дал на най-страхливия си слуга, се беше обърнало срещу безполезния си обезоръжен собственик: Петигрю жънеше плодовете на своята колебливост, на състраданието, което беше проявил за миг, и ръката го душеше пред очите им.

— Не!

Рон също беше пуснал Опаш и двамата с Хари се опитаха да издърпат смазващите метални пръсти от врата му, те обаче не поддадоха. Петигрю посиняваше.

— Релашио! — каза Рон и насочи магическата пръчка към сребърната ръка, ала пак не стана нищо — Петигрю се свлече на колене и в същия миг горе Хърмаяни нададе нов ужасен писък.

Очите на Опаш се облещиха върху моравото му лице, той се сгърчи за последно и застина.

Хари и Рон се спогледаха, после оставиха зад себе си на пода тялото на Опаш и хукнаха нагоре по стълбите, а оттам излязоха в сумрачния коридор към всекидневната. Тръгнаха предпазливо, крадешком по него, докато стигнаха при вратата, която беше оставена отворена. Сега вече ясно виждаха Белатрикс: гледаше надолу към Грипкук, който държеше в дългопръстестите си ръце меча на Грифиндор. Хърмаяни лежеше в краката на жената. Почти не помръдваше.

— Е? — рече Белатрикс. — Това истинският меч ли е?

Затаил дъх, Хари зачака, като се опитваше да не обръща внимание на парещата болка в белега.

— Не — отговори Грипкук. — Фалшив е.

— Сигурен ли си? — възкликна задъхана Белатрикс. — Съвсем сигурен?

— Да — потвърди таласъмът.

По лицето на Белатрикс се разля облекчение, заличило цялото напрежение.

— Добре тогава — каза тя и с нехайно движение на магическата пръчка остави още една дълбока рана върху лицето на таласъма, който се строполи с писък в краката й. Белатрикс го изрита встрани. — А сега — оповести тя с глас, който прокънтя победоносно, — ще повикаме Черния лорд!

Жената запретна отново ръкава си и докосна с показалец Черния знак.

В този миг на Хари му се стори, че белегът му се отваря. Всичко около него изчезна: той беше Волдемор, а скелетоподобният магьосник пред него му се смееше беззъбо — Волдемор беше вбесен, че го викат, беше ги предупредил, беше им казал да го правят само и единствено заради Потър. Ако грешаха…

— Хайде де, убий ме! — настоя старецът. — Няма да победиш, не можеш да победиш! Онази пръчка никога няма да бъде твоя, никога…

И Волдемор даде воля на гнева си: тъмничната килия се изпълни с лумнала зелена светлина, крехкото старо тяло беше вдигнато от твърдия нар и запада безжизнено, а Волдемор се върна на прозореца, като едва сдържаше яростта си… ако го викаха без причина, щяха да си понесат наказанието…

— Мисля, че можем да разкараме мътнородата — чу се гласът на Белатрикс. — Вземи я, ако искаш, Грейбек.

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Рон беше нахълтал във всекидневната и Белатрикс се обърна стъписана и насочи магическата пръчка към него…

— Експелиармус! — ревна той с пръчката на Опаш, вдигната към Белатрикс, а нейната отхвърча във въздуха и беше уловена от Хари, който се беше втурнал след Рон.

Луциус, Нарциса, Драко и Грейбек се завъртяха рязко. Хари извика:

— Вцепени се!

Луциус Малфой се свлече при огнището. Магическите пръчки на Драко, Нарциса и Грейбек изстреляха струи светлина и за да ги избегне, Хари се метна на пода и се търкулна зад канапето.

— СПРИ ИЛИ ТЯ Е ТРУП!

Хари надзърна иззад канапето. Белатрикс крепеше Хърмаяни, която явно беше в безсъзнание, и държеше сребърната кама допряна в гърлото й.

— Хвърлете пръчките — прошепна тя. — Хвърлете ги, или ще видите колко мръсна е кръвта й.

Рон стоеше като вцепенен и стискаше магическата пръчка на Опаш. Хари се изправи, без да пуска пръчката на Белатрикс.

— Казах, хвърлете ги! — изпищя тя и натисна острието върху гърлото на Хърмаяни: Хари видя как там избиват капчици кръв.

— Добре! — изкрещя той и метна в краката си пръчката на Белатрикс.

Рон направи същото с пръчката на Опаш. Двамата вдигнаха ръцете си на равнището на раменете.

— Браво на вас! — ухили се Белатрикс. — Вземи ги, Драко! Черния лорд идва, Хари Потър! Смъртта ти наближава!

Хари го знаеше — белегът му щеше да се пръсне от болка и той усещаше как Волдемор лети от много далеч по небето, над тъмно бурно море, и скоро ще бъде достатъчно близо, за да се магипортира, а Хари не виждаше изход.

— И така — продължи тихо Белатрикс, докато Драко се връщаше бързо с магическите пръчки, — Сиси, мисля, че не е зле да завържем отново нашите малки герои, докато господин Грейбек се занимава с госпожица Мътнорода. Според мен, Грейбек, Черния лорд няма да се разсърди заради момичето след всичко, което ти свърши тази вечер.

При последната й дума отгоре се чу странен стържещ шум. Всички извърнаха натам глави точно навреме, за да видят как кристалният полилей трепери, после със скърцане и зловещо тракане пада. Белатрикс беше точно отдолу — тя пусна Хърмаяни и с писък се хвърли встрани. Полилеят се свлече на пода с взрив от кристал и вериги, като затисна Хърмаяни и таласъма, който още стискаше здраво меча на Грифиндор. Във всички посоки се посипаха блещукащи парчета кристал. Драко се преви и закри с длани окървавеното си лице.

Рон се втурна да измъкне Хърмаяни изпод отломките, а Хари се възползва от суматохата: скочи на едно от креслата, изскубна от хватката на Драко трите магически пръчки, насочи ги всичките към Грейбек и викна:

— Вцепени се!

Върколакът беше вдигнат във въздуха от тройното заклинание и политна към тавана, после тежко се строполи на пода.

Докато Нарциса теглеше Драко — да не би да пострада още повече, — Белатрикс скочи с развята коса и размаха сребърната кама, но сестра й беше насочила пръчката си към вратата.

— Доби! — изпищя тя и дори Белатрикс застина. — Ти! Ти ли пусна полилея?

Мъничкото домашно духче влезе със ситни крачки в стаята и засочи с треперлив пръст някогашната си господарка.

— Няма да наранявате Хари Потър! — изписка той.

— Убий го, Сиси! — изпищя Белатрикс, но се чу поредното силно пук!, след което магическата пръчка на Нарциса също отхвърча във въздуха и се приземи в другия край на стаята.

— Мръсна малка маймуно! — ревна Белатрикс. — Как смееш да отнемаш пръчката на една магьосница, как смееш да се опълчваш срещу господарите си!

— Доби няма господар — изписука той. — Доби е свободно домашно духче и Доби дошъл да спаси Хари Потър и неговите приятели!

Болката в белега на Хари беше толкова силна, че го заслепяваше. Като в просъница той усети, че разполагат с няколко мига, с няколко секунди, докато Волдемор се появи при тях.

— Рон, дръж… и ИЗЧЕЗВАЙ! — изкрещя Хари и му метна една от магическите пръчки, после се наведе да издърпа изпод полилея Грипкук.

Метна на рамо стенещия таласъм, който още стискаше меча, сграбчи Доби за ръката и се завъртя на място, за да се магипортира.

Докато се въртеше в мрака, зърна за последно всекидневната: бледите вцепенени фигури на Нарциса и Драко, червено петно, което всъщност беше косата на Рон, и размазано летящо сребро — Белатрикс бе запратила камата си през стаята към мястото, където Хари изчезваше…

Бил и Фльор… Черупката… Бил и Фльор…

Беше хлътнал в неведомото, единственото, което можеше да направи, беше да повтаря името на мястото, накъдето бяха поели, с надеждата, че това е достатъчно, за да попаднат там. Болката го пронизваше, таласъмът го теглеше с тежестта си надолу, Хари усещаше как мечът на Грифиндор го удря с острието по гърба, ръката на Доби трепна в неговата и той се запита дали домашният дух не се опитва да помогне, да ги насочи в правилната посока, затова стисна пръстите му, за да му покаже, че няма нищо против да му преотстъпи водачеството…

После се удариха в твърда почва и доловиха миризма на солен въздух. Хари падна на колене, пусна ръката на Доби и се опита да свали внимателно Грипкук на земята.

— Добре ли си? — попита го, когато таласъмът се размърда, той обаче само изскимтя.

Хари се взря с присвити очи в тъмнината. Наблизо, под широкото, обсипано със звезди небе, май имаше къща и на него му се стори, че различава движеща се фигура.

— Това ли е „Черупката“, Доби? — прошепна Хари, както още стискаше двете магически пръчки, които беше взел от ръката на Малфой, в готовност да влезе в битка. — Нали не сме сбъркали мястото? Доби?

Той се огледа. Мъничкото домашно духче стоеше на няколко крачки от него.

— ДОБИ!

Духчето залитна леко и в широките му бляскави очи се отразиха звездите. Двамата с Хари едновременно погледнаха към сребърната ръкохватка на камата — тя стърчеше от гърдите на Доби, които се бяха издули.

— Доби… не… ПОМОЩ! — ревна Хари към къщата, към хората, които се движеха там. — ПОМОЩ!

Не знаеше и нехаеше дали са магьосници или мъгъли, приятели или врагове — единственото, което го вълнуваше сега, бяха тъмното петно, което се разширяваше върху гърдите на Доби, и умолително протегнатите ръце на духчето. Хари го хвана и го положи на една страна върху хладната трева.

— Доби, не, не умирай, не умирай…

Очите на духчето го намериха и устните му затрепериха от усилието да изрече думите.

— Хари… Потър…

После Доби потрепери леко и застина, а очите му се превърнаха в огромни изцъклени сфери с отразени в тях звезди, които той вече не можеше да види.