Джоан Роулинг
Хари Потър и даровете на смъртта (3)

Глава трета
Заминаването на семейство Дърсли

Входната врата се затръшна, звукът прокънтя нагоре по стълбите и някой изкрещя:

— Ей, ти!

Шестнайсет години се обръщаха така към Хари и той не се и усъмни кого вика вуйчо му, въпреки това не отговори веднага. Още се взираше в парчето огледало, в което за стотна от секундата му се беше сторило, че е зърнал окото на Дъмбълдор. Чак когато вуйчо му изкрещя „МОМЧЕ!“ Хари се изправи бавно и тръгна към вратата, като поспря да прибере парчето огледало в раницата с нещата, които щеше да вземе със себе си.

— Защо се бавиш толкова?! — ревна Върнън Дърсли, когато Хари се появи в горния край на стълбището. — Слизай долу, искам да поговорим!

Хари бавно тръгна надолу с дълбоко пъхнати в джобовете на джинсите ръце. Когато влезе във всекидневната, завари вътре и тримата от семейство Дърсли. Бяха облечени като за път: вуйчо Върнън беше със сивобежово яке с цип, леля Петуния — с елегантен шлифер с цвят на сьомга, а Дъдли, едрият и мускулест русоляв братовчед на Хари — с кожено яке.

— Какво? — попита Хари.

— Седни! — каза вуйчо Върнън. Хари вдигна вежди. — Ако обичаш — добави вуйчо Върнън и трепна леко, сякаш думата го е прерязала през гърлото.

Хари седна. Помисли си, че знае какво ще последва. Вуйчо му заснова напред-назад, а леля Петуния и Дъдли го загледаха с тревожно изражение. Накрая вуйчо Върнън спря пред Хари, едрото му мораво лице беше сбърчено от съсредоточаването, и заяви:

— Промених решението си.

— Каква изненада! — отвърна Хари.

— Не дръж такъв език… — подхвана пискливо леля Петуния, но Върнън Дърсли й махна с ръка да млъкне.

— Всичко това са врели-некипели — продължи вуйчо Върнън и прониза Хари със свинските си очички. — Реших изобщо да не вярвам на тия небивалици. Оставаме тук, няма да ходим никъде.

Хари погледна вуйчо си и се отчая, но и се развесели. От четири седмици Върнън Дърсли променяше решението си поне по веднъж в денонощието и товареше багажа на колата, разтоварваше го и после пак го товареше. Любимият миг на Хари беше, когато вуйчо Върнън — без да подозира, че след последното изваждане на куфара на Дъдли Хари е сложил вътре гиричките си, — се опита да го качи обратно в багажника, но се разпищя от болка и се свлече с ругатни на земята.

— Според теб — подхвана вуйчото и пак заснова напред-назад из всекидневната — ние, аз, Петуния и Дъдли — сме в опасност. Застрашават ни…

— Някои от „моята пасмина“. Точно така — потвърди Хари.

— Е, аз пък не вярвам — повтори вуйчо Върнън и отново застана пред Хари. — До среднощ не съм мигнал, обмислях отново и отново всичко и съм убеден, че това е заговор за превземане на къщата.

— На къщата ли? — повтори Хари. — Коя къща?

— Как коя, тази тук! — изкрещя вуйчо Върнън и вената на челото му се изду. — Нашата къща. Цените на къщите наоколо са скочили до небето! Искаш да ни разкараш оттук, после ще направиш някой фокус-мокус и още преди да сме се усетили, къщата ще се води на твое име…

— Ти да не си полудял?! — попита Хари. — Заговор да превзема къщата! Чак толкова глупав ли си, колкото изглеждаш?

— Как смееш?!… — изпищя леля Петуния, но и този път Върнън й показа с ръка да млъкне: струваше му се, че обидите за външния му вид са нищо в сравнение с опасността, която е разкрил.

— Ако случайно си забравил — каза Хари, — вече имам къща, завеща ми я моят кръстник. За какво ми е да взимам и тази тук? Заради щастливите спомени ли?

Настъпи мълчание. Хари си помисли, че с този довод вероятно е впечатлил вуйчо си.

— Ти твърдиш — Върнън отново заснова, — че този лорд Не-знам-кой-си…

— Волдемор — напомни нетърпеливо Хари, — вече го предъвкваме за стотен път. Аз не твърдя нищо, това си е голата истина, миналата година Дъмбълдор те предупреди, както и Кингзли и господин Уизли…

Върнън Дърсли се сгърби ядосано и Хари предположи, че вуйчо му се опитва да прогони спомена за неканените гости — двама възрастни магьосници, появили се няколко дни след началото на лятната ваканция. Семейство Дърсли бяха изключително неприятно изненадани, когато прага им прекрачиха Кингзли Шакълболт и Артър Уизли. Хари обаче трябваше да признае, че не би могло да се очаква вуйчо Върнън да се зарадва на повторно посещение на господин Уизли, който преди години беше опустошил половината му всекидневна.

— Кингзли и господин Уизли обясниха всичко — продължи безпощадно Хари. — Щом навърша седемнайсет години, защитната магия, която ме пази, ще се развали и на опасност ще бъда изложен не само аз, но и вие. В Ордена са убедени, че Волдемор ще се прицели във вас или за да ви изтезава, за да разбере къде съм, или защото ще реши, че ако ви вземе за заложници, аз ще се появя и ще се опитам да ви освободя.

Вуйчо Върнън срещна погледа на Хари. Момчето беше сигурно, че в този миг двамата си задават един и същ въпрос. След това вуйчото се отдалечи, а Хари продължи:

— Трябва да се скриете някъде и от Ордена искат да ви помогнат. Предлагат ви сигурна защита, възможно най-добрата.

Вуйчо Върнън не каза нищо, но продължи да снове. Навън слънцето се беше снишило над живите плетове. Косачката на съседа отново заглъхна.

— Мислех, че има Министерство на магията — рече внезапно Върнън Дърсли.

— Да, има — изненада се Хари.

— Защо тогава то не ни защити? Според мен като невинни жертви, които не са извършили друго, освен че са подслонили един белязан човек, имаме право на закрила от страна на държавата!

Хари не се сдържа и се засмя. Съвсем в свой стил вуйчо му разчиташе на държавата дори в свят, който презираше и на който нямаше доверие.

— Чу какво казаха господин Уизли и Кингзли — отвърна Хари. — Според нас в министерството има внедрени хора.

Вуйчо Върнън, чието лице още беше мораво от съсредоточаването, отиде при камината и се върна, като дишаше толкова тежко, че черните му рунтави мустаци се поклащаха.

— Добре де — каза той, след като отново застана пред Хари. — Добре, нека заради спора предположим, че приемем тази защита. Пак не виждам защо не могат да ни пратят онзи тип Кингзли.

Макар и трудно, Хари се сдържа да не завърти очи от досада. Бяха обсъждали и този въпрос поне десетина пъти.

— Както вече ти обясних — отговори той през зъби, — Кингзли охранява мъг… вашия министър-председател.

— Именно… значи е най-добрият — заяви вуйчо Върнън и засочи празния екран на телевизора.

Семейство Дърсли бяха забелязали по новините Кингзли, който вървеше на известно разстояние след мъгълския министър-председател по време на посещението му в една болница. Заради това, а също и защото Кингзли беше усвоил умението да се облича като мъгъл, да не говорим пък за провлачения му гърлен глас, който кой знае защо вдъхваше доверие, тримата Дърсли си го бяха харесали както никой друг магьосник, макар че всъщност не го бяха виждали нито веднъж с обицата на ухото.

— Е, той е зает — обясни Хари. — Но Хестия Джоунс и Дедалус Дигъл ще се справят прекрасно със задачата…

— Поне да бяхме видели автобиографиите им… — подхвана вуйчо Върнън, но Хари изгуби търпение.

Стана и отиде при вуйчо си, като вече сам сочеше телевизора.

— Тези злополуки не са никакви злополуки… катастрофите, взривовете, излезлите от релсите влакове и всичко случило се от последния път, когато сме гледали новини. Изчезват и умират хора и зад това стои той… Волдемор. Колко пъти да ви повтарям, Волдемор изтребва мъгъли колкото да се позабавлява. Дори мъглата… пусната е от дименторите и ако не помните какво точно представляват те, питайте сина си!

Ръцете на Дъдли трепнаха и той посегна да закрие устата си. Но понеже майка му, баща му и Хари се бяха вторачили в него, Дъдли бавно отпусна ръце и попита:

— Още ли… такива има?

— Дали има още ли? — засмя се Хари. — Освен двата, които ни нападнаха? Разбира се, че има още… сега те вече са стотици, може би хиляди, понеже се хранят със страх и отчаяние…

— Добре, добре — развика се Върнън Дърсли. — Разбрахме.

— Дано — отвърна Хари, — защото след като навърша седемнайсет години, всички те — смъртожадните, дименторите, може би дори инфериите, това са трупове, омагьосани от черен магьосник, — ще могат да ви откриват и със сигурност ще ви нападнат. А ако си спомните последния път, когато се опитахте да надхитрите магьосници, според мен ще се съгласите, че се нуждаете от помощ.

За кратко се възцари тишина, в която сякаш през годините, изтекли оттогава, се чу далечният кънтеж на дървената входна врата, която Хагрид беше избил. Леля Петуния гледаше вуйчо Върнън, Дъдли пък се беше вторачил в Хари. Накрая вуйчо Върнън избълва:

— Ами работата ми? Ами училището на Дъдли? Това явно не вълнува тази сбирщина магьосници, които само си клатят краката…

— Толкова ли не разбираш?! — извика Хари. — Те ще ви изтезават и ще ви убият, както убиха родителите ми!

— Татко — каза високо Дъдли, — татко… лично аз отивам с хората от този Орден.

— За пръв път в живота си говориш разумно, Дъдли — отбеляза Хари.

Знаеше, че битката е спечелена. Щом Дъдли беше толкова уплашен, че да приеме помощта на Ордена, майка му и баща му също щяха да тръгнат с него: и дума не можеше да става да се разделят с „хубавото си Дъденце“. Хари погледна старовремския часовник върху полицата над камината.

— Те ще бъдат тук след около пет минути — каза той и понеже и тримата Дърсли продължиха да мълчат, излезе от стаята.

Мисълта, че ще се раздели — може би завинаги — с леля си, вуйчо си и братовчед си, го развеселяваше, но във въздуха пак витаеше напрежение. Какво си казвате подир шестнайсет години неумолима неприязън?

След като се върна в стаята си, Хари започна безцелно да прехвърля в ръце раницата, после пъхна през пръчките в кафеза на Хедуиг няколко ядки за сови. Те паднаха с глух звук на дъното, но совата не им обърна внимание.

— Скоро тръгваме, съвсем скоро — съобщи й Хари. — И тогава пак ще можеш да си летиш на воля.

На вратата се позвъни. Хари се поколеба, после отново излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите — не можеше да разчита, че Хестия и Дедалус ще се справят сами със семейство Дърсли.

— Хари Потър! — чу се развълнуван писък още щом Хари отвори вратата: дребният мъж с виолетов цилиндър направи дълбок поклон. — Както винаги, за мен е чест!

— Благодаря, Дедалус — каза Хари и се извърна с едва загатната притеснена усмивка към тъмнокосата Хестия. — Наистина е много мило от ваша страна, че го правите… леля, вуйчо и братовчед ми са тук…

— Добър ден, роднини на Хари Потър! — викна щастлив Дедалус и бодро-бодро влезе във всекидневната.

Тримата Дърсли съвсем не изглеждаха щастливи, че ги поздравяват по този начин, а Хари вече очакваше те отново да променят решението си. При вида на двамата магьосници Дъдли се сви по-близо до майка си.

— Виждам, че вече сте стегнали багажа и сте готови. Прекрасно! Както Хари ви е обяснил, планът е прост — продължи Дедалус, като извади от жилетката си огромен джобен часовник и го погледна. — Ще поемем преди Хари. Тъй като в къщата ви е опасно да се правят магии — Хари все още е непълнолетен и това може да послужи на министерството като повод да го задържи, — ще се придвижим петнайсетина километра с кола и чак тогава ще се магипортираме на безопасното място, което сме ви избрали. Доколкото разбрах, можете да шофирате, нали? — попита той учтиво вуйчо Върнън.

— Дали мога да… Ама разбира се, че мога да шофирам! — избълва вуйчо Върнън.

— Браво на вас, драги ми господине, браво, лично аз щях да се шашна от толкова много копчета и бутони — призна си Дедалус.

Той явно беше останал с впечатлението, че е поласкал Върнън Дърсли, който с всяка негова дума видимо все повече се съмняваше в плана.

— Дори не може да шофира! — промърмори той тихо, а мустаците му щръкнаха възмутено, но за щастие не го чуха нито Дедалус, нито Хестия.

— Ти, Хари, ще изчакаш тук онези, които ще те охраняват — продължи Дедалус. — Има малка промяна в уговорката…

— В какъв смисъл? — тутакси попита Хари. — Мислех, че Лудоокия ще дойде и ще ме отведе с групово магипортиране.

— Не може да го направи — отсече Хестия. — Той ще ти обясни.

Тримата Дърсли, които изслушаха всичко това, без да разберат и думица, подскочиха, когато някой изписка високо:

— Побързайте!

Хари огледа цялата стая и чак тогава си даде сметка, че гласът е дошъл от джобния часовник на Дедалус.

— Точно така, времето ни притиска — заяви Дедалус, после кимна на часовника си и го пъхна обратно в жилетката. — Опитваме се, Хари, да съобразим времето, когато ще напуснеш къщата, с магипортирането на роднините ти, така магията ще престане да действа едва след като всички се отправите към местата, където ще бъдете в безопасност. — Той се обърна към семейство Дърсли: — Е, готови ли сме за път?

Никой не му отговори, а вуйчо Върнън възмутено гледаше издутия джоб на Дедалус.

— Дедалус, дали да не почакаме отвън в антрето? — прошепна Хестия, тя очевидно смяташе за неприлично да останат в стаята, докато Хари и тримата Дърсли се сбогуват с много любов и може би сълзи.

— Не е нужно — промърмори Хари, но вуйчо Върнън направи по-нататъшните обяснения излишни, като рече на висок глас:

— Е, довиждане, момче.

Люшна дясната си ръка, за да се здрависа с Хари, но в последния момент това явно се оказа непосилно за него и той само стисна юмрук и го заклати напред-назад като метроном.

— Готов ли си, Диди? — попита леля Петуния и припряно провери закопчалката на дамската си чанта — само и само да не поглежда Хари.

Дъдли не отговори, но продължи да стои леко зяпнал, а Хари си помисли, че така той прилича малко на великана Гроп.

— Да вървим тогава — подкани вуйчо Върнън.

Вече беше отишъл при вратата на всекидневната, когато Дъдли изпелтечи:

— Не разбирам.

— Какво не разбираш, миличко? — попита леля Петуния и погледна нагоре към сина си.

Дъдли вдигна огромна като пушен бут ръка и посочи Хари.

— Защо той няма да дойде с нас?

Вуйчо Върнън и леля Петуния застинаха на място и зяпнаха сина си така, сякаш току-що е изявил желание да стане балерина.

— Какво? — попита на висок глас вуйчо Върнън.

— Защо няма да дойде и той? — повтори Дъдли.

— Ами защото… защото не иска — отговори баща му, като се извърна и изгледа на кръв Хари, а сетне добави: — Не искаш, нали?

— Ни най-малко — потвърди момчето.

— Чу ли? — рече вуйчо Върнън на Дъдли. — А сега идвай, тръгваме.

Той излезе с тежка стъпка от стаята: чуха как входната врата се отваря, но Дъдли не се помръдна и подир няколко плахи крачки леля Петуния също спря.

— Какво има пак? — излая вуйчо Върнън, след като отново се появи на прага.

Дъдли сякаш се бореше с понятия, които му бяха прекалено трудни, за да ги изрази с думи. След няколко мига на явно мъчителна душевна борба той рече:

— Но къде ще отиде той?

Леля Петуния и вуйчо Върнън се спогледаха. Беше ясно, че Дъдли ги плаши. Хестия Джоунс наруши тишината.

— Ама… вие сигурно знаете къде отива племенникът ви, нали? — попита тя с изумен вид.

— Знаем, разбира се — потвърди Върнън Дърсли. — Потегля с ония там от вашата пасмина. Хайде, Дъдли, да се качваме на колата, чу какво каза човекът, бързаме.

Той отново тръгна и стигна при входната врата, но Дъдли не го последва.

— Потегля с ония от нашата пасмина ли?

Хестия се възмути. Хари се беше натъквал на такова отношение и преди — магьосниците се стъписваха, че най-близките роднини нехаят за прочутия Хари Потър.

— Не се притеснявайте — каза й той. — Не е толкова важно, наистина.

— Не е важно ли? — повтори Хестия и гласът й се извиси зловещо. — Тези хора дават ли си сметка какво си преживял? На каква опасност си изложен? Колко милеят за теб всички, които са се изправили срещу Волдемор?

— Хм… не, не си дават — отговори Хари. — Според тях съм загуба на пространство, но аз съм свикнал…

— Аз не смятам, че си загуба на пространство.

Ако не беше видял как устните на Дъдли мърдат, Хари сигурно нямаше да повярва на ушите си. Гледа няколко секунди братовчед си и накрая допусна, че вероятно го е казал точно той: ако не друго, Дъдли се беше изчервил. Хари също се смути и се учуди.

— Хм… благодаря ти, Дъдли.

Грамадното момче като че ли отново се бореше с мисли, които не се поддаваха на изразяване, но накрая изпелтечи:

— Ти ми спаси живота.

— Няма такова нещо — възрази Хари. — Дименторът искаше да ти вземе душата…

Той с любопитство се взря в братовчед си. И това, и миналото лято двамата всъщност не бяха общували, защото Хари се беше върнал на „Привит Драйв“ съвсем за кратко и почти не беше излизал от стаята си. Сега обаче проумя, че чашата студен чай, върху която сутринта бе стъпил, може би не е била тъпа шега. Въпреки че беше трогнат, му олекна, че Дъдли явно е изчерпал способността си да дава воля на своите чувства. Той отвори един-два пъти уста, изчерви се до мораво и потъна в мълчание.

Леля Петуния се разрева. Хестия Джоунс я погледна с одобрение, изместено от възмущение, когато лелята изтича и прегърна не Хари, а Дъдли.

— Б-б-беше толкова мил, Дъденце… — изхлипа тя върху огромните му гърди. — Толкова прелестен, когато каза „Благодаря ти“…

— Но той изобщо не е казвал това! — възнегодува Хестия. — Каза само, че според него Хари не е загуба на пространство!

— Да, от устата на Дъдли обаче това е равнозначно на „обичам те“ — уточни Хари, разкъсван между раздразнението и желанието да прихне, понеже леля Петуния продължаваше да се притиска до Дъдли, сякаш току-що е спасил Хари от горяща сграда.

— Тръгваме ли или не? — кресна вуйчо Върнън, след като се появи за пореден път на вратата на всекидневната. — Мислех, че времето ни притиска.

— Да… да, тръгваме — увери го Дедалус Дигъл, който бе наблюдавал с развеселен вид размяната на тези реплики и сега явно се опомни. — Наистина трябва да потегляме. Хари…

Той пристъпи леко напред и след като стисна между дланите си ръката на момчето, я разклати.

— Успех! Надявам се да се срещнем отново. Светът на магьосниците се уповава на теб.

— О — рече Хари, — добре… Благодаря!

— Сбогом, Хари! — Хестия също се ръкува с него. — Мислено сме с теб.

— Дано всичко мине добре — отвърна момчето и стрелна с очи леля Петуния и Дъдли.

— О, сигурен съм, че накрая ще станем първи приятели — изтананика весело Дигъл и след като размаха цилиндъра, излезе от стаята.

Хестия го последва.

Дъдли се дръпна леко от хватката на майка си и тръгна към Хари, който едва се сдържа да не го заплаши с магия. После Дъдли протегна голяма розова ръка.

— Леле, Дъдли — рече Хари под съпровода на възобновените хлипове на леля Петуния, — да не би дименторите да са ти вдъхнали друга душа?!

— Не знам — промърмори братовчед му. — До скоро, Хари.

— Да… — провлачи Хари и подаде ръка. — Може би. И умната, Ди Грамадата.

Дъдли насмалко да се усмихне, после тромаво излезе от стаята. Хари чу тежките му стъпки по посипаната с чакъл алея, след това се затръшна врата на автомобил.

Щом чу звука, леля Петуния, която беше заровила лице в носната си кърпа, се огледа. Явно не беше очаквала да остане сама с Хари. Побърза да пъхне кърпата в джоба си и каза:

— Е… довиждане.

После, без да го поглежда, се отправи към вратата.

— Довиждане — отвърна той.

Леля му спря и се обърна. За миг Хари изпита изключително странното чувство, че тя иска да му каже нещо: погледна го разтреперана и понечи да отвори уста, после обаче само леко поклати глава и изхвърча от стаята, за да догони мъжа си и сина си.