Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (19)

19.

Фаун си пое дълбоко дъх — беше забравила да диша. Сърцето й тупаше, сякаш бе тичала. Тя обви ръце около себе си и започна да се люлее, оглеждаше шашардисаните Езерняци.

— Нали ме питахте какво е чувството да ти изтръгнат същността? — измърмори Ютау отзад. — Вече знаете.

— Мълчи, Ютау — отвърна му тихо Мари. — Палката не е в теб.

— Имам чувството, че току-що ме праснаха с нея — обади се Рази и Мари изшътка и на него.

Феърболт и Пакона ги погледнаха строго и патрулните се смълчаха. Феърболт скръсти ръце и се втренчи в ботушите си.

— Искрице, дай я на Пакона — прошепна Даг. — На мен няма да ми трябва. — И й подаде малката пръчка, която наричаха палката на говорещия.

Тя кимна и се приближи до плашещата старица, която приличаше повече на сестра на Кумбия от Мари. Може би заради еднаквата възраст. А може и да бяха кръвно свързани. Имаше чувството, че всички Езерняци са роднини. Нито една от двете не желаеше да се доближава до другата, затова Фаун остави палката на пъна до горящата свещ. Въпреки че не й разрешаваха да говори, когато седна до Даг, сложи ръка на ухото му и прошепна:

— Когато бяхме под дървото със светулките, си мислех, че ако те заобичам още малко, няма да мога да дишам. Бях права.

Усмивката му я прободе като някакъв сладък нож и й каза без думи, че всичко е наред. Той я прегърна през раменете и двамата загледаха Феърболт, както и всички на поляната.

Капитанът се почеса намръщено и стана. След това пусна една от усмивките си, от които се бояха всички. И каза високо:

— Въздържам се.

От останалите съветници се надигна ропот.

— Какво?! — извика разгневено Дар.

— Не можеш! — каза Доуи и се обърна към Пакона. — Може ли? А можеше ли и аз? — Това накара Феърболт да потърка челото си и да въздъхне.

— Мога и го правя, но много рядко. Обикновено предпочитам да видя как нещата се разрешават. Но щом Даг ще замине с фермерската си невеста, не виждам спешността на въпроса.

— Ами шатрата Редуинг? — настоя Дар. — Къде е нашето удовлетворение?

Феърболт наклони глава, сякаш го обмисляше.

— Шатрата Редуинг може да направи като всички останали, когато съветът не успее да вземе решение. Да повдигне отново въпроса през следващия сезон. До преместването в Беърсфорд остават само два месеца.

— Но него няма да го има! — изпищя Кумбия. Явно беше много разстроена, защото дори не посегна за палката, забеляза Фаун. Пакона явно също беше объркана, защото не й направи забележка.

— Тази история с брачните върви е твърде голяма и сложна, за да бъде решена от един човек, дори и в спешен случай. Това е тема за дискутиране от целия лагер, а не под емоциите на даден случай. На хората ще им трябва повече време да я обсъдят и да помислят.

Фаун виждаше, че това решение устройва съвета. За някои хора нямаше значение как ще се махне тя, стига да не е в лагера. Патрулните отзад изглеждаха също толкова ядосани, колкото и Дар.

Дар се наведе за кратка консултация с Кумбия. Тя поклати глава гневно, после още веднъж, отчаяно, и накрая сви рамене.

— Шатрата Редуинг иска палката — заяви Дар.

Пакона я взе, но се поколеба.

— Не можете да поискате повторно гласуване преди сесията в Беърсфорд.

— Знам. Ще говоря за нещо различно, но свързано с проблема.

— Разрязването на вървите също изисква събиране на лагера. Не мисля, че ще се получи. Особено след като тя — кимна към Фаун — вече ще е заминала.

— Не е и за това.

Пакона сви рамене и му подаде палката.

— Шатрата Редуинг няма избор и ще приеме това отлагане. — Дар се намръщи на Феърболт. — Но очевидно Даг има план да замине преди следващото събиране. Ако нашето оплакване бъде одобрено, ще включва сериозна глоба, която трябва да се изплати на лагера. Искаме лагерният кредит на Даг Редуинг да бъде сложен под запор, за да се осигури ресурс, ако той бъде глобен. А и да се гарантира, че той ще се появи за следващото изслушване.

Пакона и Огит изглеждаха съгласни. Ласки и Ригни обмисляха, а Тиока и Доуи гледаха недоволно. Феърболт бе запазил безизразно лице.

— Е, за това поне имаме достатъчно прецеденти — каза Пакона с облекчение.

Даг се усмихваше сухо. Фаун се осмели отново да прошепне в ухото му:

— Какво означава това? Могат ли да те накарат да се върнеш?

— Не. От време на време някой се ядосва, когато съветът го осъди за нещо, и изтегля лагерния си кредит, и го скрива, за да забави процедурата. Но понеже Дар няма да може да повдигне обвинения в Беърсфорд или където и да е, защото няма да ме има, кредитът ми ще остане под постоянен запор. Един вид, ще ми отнемат всичко, като при прогонване, без да се минава през такова решение. Би могло да сполучи, защото никой не обича лагерът да губи ресурси. Само че аз съм готов да си тръгна и гол, ако се наложи. Няма да клъвна на тази въдица.

— Братя — изсумтя тя и се отпусна на мястото си.

— Именно.

— Искането на шатрата Редуинг ми се струва основателно, особено след като Даг Редуинг обясни намеренията си да замине — каза Пакона.

— Да замине ли? — обади се Огит. — Така ли му викаш? Това си е чисто дезертьорство, прикрито с празни приказки! Какво ще направиш, Феърболт? — И се наведе, за да погледне лагерния капитан в другия край.

— Това си е вътрешен въпрос на патрула — заяви Феърболт със стоманена нотка в гласа, която бе достатъчна да откаже дори Огит. Старецът се отпусна на стола си, но не посмя да каже нищо.

— Бих искал да ви видя после, сър. Наложително е — наруши обещанието си да не говори повече Даг.

Феърболт му кимна.

— В щаба. По път ти е.

— Добре.

Пакона почука с кокалчета по пъна.

— Добре, значи ще гласуваме. Трябва ли кредитът на Даг Редуинг да бъде задържан до съвета в Беърсфорд? „Да“ ще го задържи, „не“ ще го освободи. — Виждаше се, че едвам се сдържа да не добави: „за да бъде пръснат по фермерски любовници“. — Огит?

— Да. — Отново никаква изненада. Още три различно колебливи „да“-та решиха въпроса, преди да се стигне до Пакона. Доуи отново сметна наум и измърмори едно безопасно и ненужно „не“.

— Не — изръмжа и Феърболт.

— Искането на шатрата Редуинг се удовлетворява. Съветът отсъжда лагерният кредит на Даг Редуинг да бъде блокиран до сесията в Беърсфорд.

За момент настана тишина.

— Проклети крадци! — изкрещя Соун. Рази и Ютау го придърпаха да си седне. — След всичко, което направи в Рейнтрий! — Мари се обърна да го сгълчи, но си личеше, че мисли същото. Погледът, който отправи на племенника си Дар, можеше да опече бекон.

Челюстта на Омба трепереше от доста време. Тя изтръгна палката от изненадания си съпруг и извика:

— Накарайте го да си вземе коня! Копърхед е проклета напаст. Ухапа три от момичетата ми, ритна две и е откъснал повече кожа от другите коне, отколкото мога да зашия. Не ме интересува дали Даг ще си тръгне чисто гол, но настоявам конят му да си замине с него! — Викаше вбесено, но всъщност намигна на Даг, докато Дар не я виждаше.

— Ето ти една красива картина, Искрице — прошепна Даг. — Аз и Копърхед, гол задник върху гол гръб.

Идеше й да го плесне, задето почти я накара да се разсмее насред цялата бъркотия. Наложи се да затисне устата си с длан и да наведе глава, докато успее да се успокои.

— Ще ме изпълни с щастие! — прошепна му тя и получи своеобразно отмъщение, защото и Даг едвам потисна смеха си.

Дар ги гледаше намръщено и не можеше да реагира на шегите им, което беше доста ободряващо насред горчилката.

— А откъде въобще го намери този кон?

— Загубих на хазарт, с един лодкар от Силвър Шоулс.

— Загуби ли? А-а, ясно, разбирам.

Дар гледаше Даг като отровен.

— Стигаме до въпроса докъде се простира лагерният кредит и откъде почват личните вещи — каза Пакона. Ако си представяше Даг гол, определено не бе със същите емоции като Фаун.

— Не, Пакона — изръмжа Феърболт. — Освен ако не искаш да предизвикаш бунт в патрула.

Соун изглеждаше готов да започне веднага, ако не го удържаше тежката ръка на Ютау. Рази, Дирла и Гриф също направо изпускаха пара.

— Феърболт, не можеш ли да озаптиш младоците си?

— Пакона, аз лично ще ги поведа.

Устните й трепнаха да покаже, че не оценява ненавременния му хумор или каквото там беше, но в крайна сметка отстъпи.

— Добре. До изслушването в Беърсфорд бившият патрулен може да вземе коня си Копърхед, екипировката си и каквито лични вещи може да носи. Фермерското момиче може да вземе всичко, с което е дошла. Тя не ни влиза в работата.

— Ами сватбените дарове, които е изпратил? — обади се Дар.

Даг се извъртя към него и присви очи опасно.

— Дар, да не си посмял — зае се с него Мари. Фаун не беше сигурна дали използва гласа си на водач на патрул, или този на негова леля, но явно свърши работа. Дори Пакона не й каза нищо.

— Шатрата Редуинг има ли да каже нещо, преди да приключа сесията? — Пакона огледа кръга.

— Не, госпожо — отвърна Дар. Решението за кредита явно му бе донесло някакво удовлетворение. Кумбия зад него мълчеше.

— Даг Редуинг?

Даг мълчаливо поклати глава.

Пакона протегна ръка за палката, тропна три пъти по пъна и се наведе да духне свещта.

 

 

На вратата на стаята на Феърболт се отърваха от разгневения ескорт от патрулни, които се надпреварваха да предлагат начини за отмъщение на Дар. И Даг, и Фаун бяха доволни. Феърболт им махна да сядат, но Даг поклати глава и остана прав, подпрян на патерицата си. „Той вече не е патрулен“. Какъв ли беше вече, ако не патрулният на Фаун? Нейният Даг. Завинаги. Тя се пъхна под лявата му ръка и той отпусна малко от тежестта си на крехките й рамене.

— Съжалявам, че се получи така — каза Феърболт и кимна към поляната на съвета. — Не очаквах, че Дар ще ме надхитри. Два пъти.

— Винаги съм казвал, че семейството ми е невъзможно, а не че са глупави — въздъхна Даг. — Но мисля, че завършихте наравно. Бях се подготвил, че ще ме прогонят, и ако те не бяха повдигнали въпроса, сам щях да го направя. Естествено имаш оставката ми. Трябваше да се отбия оттук и да те предупредя, за да не се изненадваш, но не знаех как ще се развият нещата. Ако го наречеш дезертиране, няма да споря.

Феърболт се наведе и взе плочката на Даг от „Лазарета“. Сякаш внимателно я претегляше в длан.

— И какво, сега ще обикаляш из фермерските земи? Не си те представям да вземеш да ореш.

— Във всички случаи ще обикалям, въпреки че сега ми се стои на едно място. Но това настроение ще премине. Не се шегувах, като казах, че не знам. — Едно време бе пропътувал огромни разстояния. Знаеше, че следващото голямо пътешествие ще е само до едно място, но не беше нужно да търси най-краткия път. — Никой от плановете ми не даде добри резултати. Понякога, ако си се вкопчил в плана, не виждаш другите пътища. Мисля да държа очите си отворени за известно време. Да видим дали един стар патрулен може да се научи на нови номера.

— Както чувам от Хохари, напоследък май си научил доста.

— Ами… да. Предай благодарностите ми на Хохари. Нейното предложение почти ме изкуши. Но това щеше да е грешен път. Поне за това съм сигурен.

— Без лордски титли? — попита Феърболт.

— Без. Искам да открия път, достатъчно широк за всички. Все някой трябва да го проучи. Може пък някой да ме научи на нещо. Ако ходя с отворена същност и гледам и слушам внимателно.

— Няма голяма полза да учиш нови неща, ако не се върнеш да ги споделиш.

Даг поклати глава.

— Имаме нужда от промяна. Но няма да се случи днес, не и с тези хора. Лагерният съвет го доказа.

— Не беше анонимно.

— Има надежда — призна Даг. — Въпреки че се прояви, защото Доуи Грейхерон е безгръбначно животно.

Феърболт се засмя и поклати глава в знак на съгласие.

— Това не беше първият ми план — продължи Даг. — Ако ми бяха позволили, щях да остана и да се подготвям за следващия патрул.

— Не, мога да те уверя, че все още щеше да си при болните. Как е кракът ти? Виждам, че си почнал да го натоварваш.

— Оправя се. Още трепери, когато се уморя. Радвам се, че ще яздя Копърхед, а няма да ходя пеша. Благословена да е Омба. Ще ми липсва.

Феърболт погледна проблясващото зад прозореца езеро.

— Е, ако можеше да върнеш нещата и да изпълниш първия си план, би ли го направил?

Това беше хитро. Даг наклони глава и примигна.

— Не. — Прегърна Фаун през раменете. — Хвърли плочката ми в огъня. Приключих с това.

Феърболт кимна.

— Е, ако някога промениш намерението си или пък имаш проблеми, знаеш къде да ни намериш. Аз ще съм тук.

— Никога не се отказваш, нали?

Капитанът се засмя.

— Масапе няма да ме остави. Тя е много опасна жена. В деня, в който я срещнах преди четиридесет и една години, всичките ми планове за живота потънаха в езерото. Дръж се за твоята опасна жена, Даг. Те са рядкост и трудно се намират.

— Забелязал съм — усмихна се Даг.

Феърболт подметна още веднъж плочката и внезапно я подаде на Фаун.

— Дръж. Мисля, че вече ти принадлежи. Не я губи.

Фаун го погледна изненадано, след което се усмихна и стисна здраво плочката.

— Можете да се обзаложите, че няма да я изгубя, сър.

 

 

Даг възнамеряваше да тръгне по зазоряване, отчасти за да навакса малко, защото денят се очертаваше студен и дъждовен, и отчасти защото искаше да избегне тежки сбогувания или нови спорове. Двамата с Фаун бяха опаковали дисагите си и той бе раздал това, което нямаше да вземе. Сандъка даде на Сари, копието на Рази, а бащиния си меч на Ютау, защото със сигурност не искаше да го остави на Дар. Вероятно трябваше да изостави зимната си екипировка в Беърсфорд заедно с кредита. Реши да зареже шатрата — хората от склада да се оправят с нея, след като я искаха толкова.

Изненада се, когато лично Омба, а не някое от момичетата й, доведе Копърхед и Грейс. Двамата се прегърнаха.

— Искаш да се сбогуваш, без да разберат роднините ли? — попита я той.

— Ами да, и… Трябва да се извиня на Фаун.

— Никога не си ми направила нищо лошо, Омба — отвърна Фаун, докато вземаше поводите на кобилата. — Радвам се, че се запознахме.

— Лошо не… — Омба се поколеба. — Но стана лек инцидент. — Беше се изчервила, нещо съвсем нехарактерно за нея. — Фаун, съжалявам, но се боя, че кобилата ти е жребна.

— Какво?! — Фаун се обърна към Грейс, която я погледна невинно и тикна муцуната си в дланта й. — Грейс, лошо момиче! Какво си направила? — Засмя се и леко раздруса юздите.

— Омба — засмя се Даг, — кой е посегнал на кобилата на жена ми?

Омба въздъхна тежко.

— Преди пет нощи жребецът на Риг Кроу, Шадоу, преплува от Лешниковия остров. Добре се е позабавлявал, преди да го спипаме. Вие не сте единствените, на които ще трябва да се извинявам днес, но сте първи в списъка. Не очаквам останалите с голямо нетърпение.

— Много ли ще са сърдити? — попита Фаун. — Други жребци ли са били запланували? Този не е ли добър?

— О, Шадоу си е чудесен — увери я Даг. — Нямаш представа колко кожи иска Риг, за да го пуска на кобилите. Излезе ми доста солено да го накарам да заплоди Суолоу с Дарклинг.

— Точно затова — продължи Омба — всички ще се правят на обидени, а Риг ще се мъчи да иска заплащане. Може да се стигне до лагерния съвет.

— Ще ме извиниш, ако им пожелая ожесточени спорове и много изгорени свещи. Ако Риг попита, му кажи, че двамата с жена ми сме направо бесни. — И се засмя така зловещо, че чак Фаун го изгледа странно.

— Въобще не мисля да му споменавам за Грейс — увери го Омба. — И без това ще си имам достатъчно неприятности.

Рази и Ютау излязоха да им помогнат с оседлаването. Сари, Мари и Катагус също се появиха. Даг прегърна само леля си и кимна на другите. Фаун прегръщаше наред.

— Ще се върнеш ли? — попита Ютау тъжно. — Поне за сесията в Беърсфорд?

— За нея не. Но по-нататък, кой знае? Заминавал съм си поне четири пъти, може да питате Мари.

— Помня най-впечатляващия — призна Мари. — Преди осем години. Имаше голям скандал. А после те нямаше година и половина.

— Може би сега ще направя рекорд.

— Може — отвърна тя. — Но се надявам да не стане.

Беше време да потеглят. Рази повдигна Даг и отскочи, защото Копърхед опита обичайния си номер с хапането. Ютау помогна на Фаун. Двамата се обърнаха да помахат и потеглиха, а останалите се разпръснаха по шатрите си.

Не проговориха, докато не минаха по моста. Фаун видя, че Даг хвърля поглед през рамо, и каза:

— Когато се влюбих в теб, не исках да ти съсипвам живота.

Той се обърна с усмивка към нея.

— Аз бях едно старо изсъхнало дърво, Искрице. Сега всичко ще е наред. — Повече не погледна назад.

— Малко съжалявам за лагерния кредит — каза Даг след известно време. — Наистина имах намерение да се погрижа да не ти липсва нищо, както обещах на вашите. А сега всичките плънкини в складовете на Беърсфорд ще се похабят.

— Доколкото разбрах, не си изгубил имуществото си. Просто го задържат. Като моята зестра.

— Не бях го поглеждал от тази страна.

— А и не знам как щяхме да пътуваме, ако трябваше да водим осем коня.

Той си представи картината.

— По-скоро мислех да ги обърна в златни тризъбци в Трипойнт или в сребърни миди в Силвър Шоулс. И двата вида монети се приемат по поречията на Сивата река и река Грейс. Но ако изтеглех кредита си в коне, обикновени, а не като Копърхед и Шадоу… Чакай да сметнем. Щяха да са към четиридесет. Наистина твърде много, за да ги водим с нас.

— Четиридесет коня! — Фаун беше впечатлена. — За тяхната цена може да си купиш ферма!

— Но няма да знам какво да правя с нея.

— Аз знам… Няма значение. Добре, че не знаех за това вчера. Щях да съм много по-разстроена.

— Обижда представите ти за икономика, нали.

— О, да! Или поне представите ми за нещо.

Той й намигна.

— Ти струваш много повече от тях. Повярвай ми.

— Ха. — Тя смушка нежно Грейс с пети, за да не изостава. Спряха на един кръстопът с три разклонения на около миля след моста.

— Е? — каза той. — Накъде?

— Не знаеш ли?

— Не. Е, във всички случаи не на север. Не и толкова късно през сезона. — Скоро първите студове щяха да попарят поляните. — Накъдето и да тръгнем, трябва да пътуваме на бавни етапи, заради състоянието на Грейс. — Подозираше, че може да спечели доста от нейното състояние.

Фаун не се подведе и го изгледа остро.

— И все пак… Накъде? — Периферното й зрение долови нещо и тя се обърна. — Какво е това?

Даг проследи погледа й и стомахът му се сви, като видя бясно препускащите към тях Соун и Дирла. „Не, моля ви. Нека не е поредната злина. Не искам всичко да започва отначало“. Но зачервените им лица не бяха чак толкова притеснени, когато се приближиха.

— Боях се, че ще ви изпуснем — каза задъхано Дирла.

— Много мило — отвърна Даг. — Но мисля, че се сбогувахме вчера.

Соун успя да си поеме дъх и махна с ръка.

— Става дума за това. — Бръкна в куртката си и извади подрънкваща кожена кесия. — Много от патрулните в отряда не са доволни от вчерашния съвет. Затова с Дирла и Гриф пообиколихме малко. Не е много в сравнение с това, което ти отне Дар, но все е нещо. — Протегна кесията към Даг, който принуди Копърхед да отстъпи назад.

— Много ти благодаря, Соун, но не мога да я приема.

— Не всички се включиха — каза ядосано Дирла. — Но поне проклетият съвет няма нищо общо с това.

Даг беше трогнат и засрамен.

— Деца, не мога…

— Феърболт даде три златни тризъбеца — прекъсна го Соун. — И ни каза да не го издаваме на Масапе.

— А Масапе пусна десет сребърни миди — добави Дирла — и ни заплаши да не казваме на Феърболт. Интересно какво ли ще стане, ако и двамата разберат.

— Ще им кажеш ли? — поинтересува се Соун.

— Не.

Е, кланът Кроу беше достатъчно богат. Даг въздъхна и погледна развълнуваните младоци. Май нямаше да се отърве от това.

— Предполагам, че патрулът ще използва някои от конете, които оставих.

— Сигурно.

Даг се усмихна и протегна ръка.

Соун му подаде кесията.

— Ще запомня всичко, на което си ме учил. Без повече дълги мечове в гората.

— Добро начало — съгласи се Даг. — И се навеждай по-бързо. Това също е добро. Макар че вече се научи и сам. Грижете се един за друг.

— Патрулът се грижи за своите — каза твърдо Дирла.

Даг кимна и отвърна:

— Патрулът се грижи за всички.

Усмивката й беше същата като на Искрицата.

— Значи ти все още си някакъв вид патрулен, нали? Пази се, капитане.

Двамата им помахаха и си тръгнаха.

Даг изчака да се скрият от поглед и надникна в кесията.

— Уха. Не е зле. Е, това ни дава посока.

— Накъде?

— На юг — каза той решително.

— Била съм на юг — възрази Фаун. — Чак до Гласфордж.

— Искрице, югът дори не започва, преди да стигнеш Силвър Шоулс. През този сезон местата на шлеповете не са толкова скъпи. Може да яздим бавно до Силвър Шоулс и да се качим на шлеп заедно с конете. Така ще мога да разгледам много фермерски земи, без да се напрягам. Винаги съм искал да го пробвам. Ще слезем чак до долу и ще ти покажа морето. После ще тръгнем бавно обратно. Човек може да удължи страшно много пролетта, ако язди с правилно темпо на север. Тъкмо дотогава същността ми ще се оправи. Какво ще кажеш?

Тя стоеше със зяпнала уста и си представяше невероятните картини. Накрая преглътна.

— Като кажеш пътуване и мислиш съвсем мащабно.

— О, това си е проста разходка според патрулните стандарти. — Той се обърна да прибере кесията в дисагите си и се намръщи, щом пръстите му напипаха някаква увита в плат издутина. Измъкна предмета и с изумление се взря в ухо от плънкин.

— Какво е това? Ти ли го взе?

Фаун се изчерви.

— Да. Няколко. Мислех, че ще искаш от любимата си храна.

— Любима, ние не ядем ушите.

— Знам. — Тя отметна глава. — Това са семена. Сари ми каза, че ще се запазят за две-три години. Снощи, след като ти заспа, се промъкнах до Кобилешкия остров и откраднах малко от храната на конете. Гледах да подбера по-хубавите.

— Какво си мислеше, фермерско момиче?

— Мислех си… че може да си имаме езерце някой ден. Е, какво пък, може!

Той не отрече, а отметна глава и се засмя.

— Кражба на плънкини! И на коне! Не, Искрице, вече всичко ми е ясно. Единственото ни бъдеще е да станем разбойници!

Тя се усмихна и поклати глава.

— Я си язди.

Над главите им прелетя ято диви гъски и двамата вдигнаха погледи.

— Малко са подранили — каза Фаун.

— Може би просто се разхождат.

— Или са се заблудили.

— Не. Не и дивите гъски. На мен това ми се струва като знак, Искрице. Казвам да ги последваме.

И го направиха, стреме до стреме.