Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (2)

2.

Мостът, който охраняваше стражът, беше от груби греди, достатъчно широк, за да преминат два коня. Фаун се наведе надолу, докато го прекосяваха. Водата беше пълна с лилии и други растения, малко по-нататък няколко патици обикаляха из крайбрежната тръстика.

— Това река ли е, или част от езерото?

— По малко от двете — отвърна Даг. — Тук се влива един от притоците. Добре дошла на Острова с двата моста.

— Наистина ли са два?

— Даже три, но третият отива до Кобилешкия остров. Другият, който ни свързва със сушата, е на две мили ей натам. Това е най-тесният участък.

— Нещо като ров?

— Да, през лятото. Цялата островна верига може да се защитава от това място. През зимата замръзва, но тогава повечето от нас се местят в Беърсфорд. Лагерът се намира на едни ниски хълмове. Поне хората, които не са напускали провинцията, ги смятат за хълмове.

— Ти тук ли си роден, или там?

— Тук. Доста късно през сезона. Не могли да заминат преди моето раждане. Първата от многото неприятности, които съм причинил. — Усмивката му беше почти детинска.

Отначало почти нямаше какво да се види, въпреки че на един завой Копърхед се разцвили, когато се натъкнаха на няколко диви пуйки. На следващия завой се наложи да отбият от пътя, защото трябваше да се разминат с керван. Начело яздеше сивокос мъж и водеше десет коня, натоварени с кошници, пълни с тъмни обемисти предмети. В края на колоната яздеше едно момче.

— Отдалече това много прилича на товар с отрязани глави. Нищо чудно, че хората ви смятат за канибали.

Даг се засмя.

— Знаеш ли, че си права! Това, моя любов, е товар с плънкин, пътуващ за зимните складове. Сега му е сезонът. В края на лятото всеки Езерняк изяжда голямо количество пресни плънкини. Тук ще научиш всичко за плънкините.

Фаун не беше сигурна дали това е заплаха, или обещание, но усмивката му й хареса.

— Надявам се да науча всичко за всичко.

Той й кимна окуражително и продължи напред. Фаун се чудеше кога ли ще види шатри и особено тази на Даг.

Между дърветата вдясно се видя бреговата ивица. Фаун се надигна на стремената, за да погледне по-добре.

— Бараки!

— Шатри — поправи я Даг.

— Бараки с навеси. — Покрай брега имаше половин дузина дървени постройки. Повечето вероятно имаха огнище в средата, ако се съдеше по комините, които стърчаха от покривите. Прозорците бяха рядкост, а вратите липсваха съвсем. Повечето сгради просто бяха преградени от едната страна с еленски кожи. Фаун забеляза няколко Езерняци, сред които една жена с пола, наглеждаща малко детенце. Дали само жените, които патрулираха, носеха панталони?

— Ако нямат една стена, се водят шатри, а не постоянни постройки, и не трябва да бъдат изгаряни на всеки десет години — каза Даг.

— Какво?! — Фаун сбърчи нос.

— Можеш да го наречеш религиозно вярване, макар че по-скоро става въпрос за спор. Теоретично Езерняците не трябва да строят постоянни постройки. Градовете са мишени, както и фермите. Както и всичко, в което си вложил толкова много, че да не можеш да го зарежеш и да избягаш. Фермерите биха се защитавали до смърт. Езерняците ще отстъпят и ще се прегрупират. Разбира се, на този остров не го спазваме много стриктно. Единствените сгради, които се изгарят на всеки десет години, са проядените от термити. Според някои един ден ще си платим скъпо за отпускането. Аз лично не се тревожа особено за подобни неща.

Фаун поклати глава. „Май ще имам доста за учене“.

Подминаха още няколко места с подобни сгради. Всяко имаше кей, или може би беше вързан сал. На едно място имаше странна дълга и тясна лодка. От комините излизаше дим, а по просторите висяха изпрани дрехи. Срещаха се малки зеленчукови и овощни градинки, както и пчелни кошери.

— Колко Езерняци живеят тук?

— През лятото около три хиляди. Има още две островни вериги, които са твърде отдалечени, за да прокараме мостове. На тях има още около четири хиляди. Ако искаме да се видим, трябва да гребем две мили или да яздим към двадесет. Други хиляда живеят целогодишно в Беърсфорд, за да го поддържат. По същия начин и тук остават към хиляда души през зимата. Езерото Хикори е един от най-големите лагери в Олеана. Но затова пък ни се пада най-голямата територия за патрулиране. Плюс това пращаме два пъти повече разменни патрулиращи, отколкото получаваме. — В гласа му се усещаше нотка на гордост, макар последното твърдение да приличаше на оплакване. Даг кимна към нещо, което Фаун не виждаше, и й направи знак да отбият от пътя. След малко се чу тропот на копита и дрънчене на сбруя.

Беше патрул, яздещ в колона по двама, и й напомни за момента, в който бе видяла Даг и Мари при кладенеца. Сякаш оттогава бе минала цяла вечност. Само че тези изглеждаха отпочинали и необичайно чисти. Вероятно тепърва поемаха нанякъде, готови да преследват кошмарната си плячка. Повечето познаваха Даг и започнаха да го поздравяват радостно. Той не можеше да им отвърне, заради превръзката на дясната ръка и юздите, увити около лявата, но се усмихваше и кимаше. Патрулът не спря, но не един и двама се извърнаха, за да огледат добре двойката.

— Хората на Бари — каза Даг, докато гледаше как се отдалечават. — Двадесет и двама.

Нима бе успял да ги преброи?

— Това, че са двадесет и двама, добре ли е, или зле?

— Не е зле за това време на годината. Сезонът беше тежък. — Той смуши Копърхед и отново поеха на път.

Фаун отново се замисли как ли ще се развие животът й. Във фермата двойката можеше да работи усилено, заедно или поотделно, но все пак щяха да се виждат по време на хранене и да си лягат заедно всяка вечер. Даг едва ли щеше да я вземе на патрул. Вероятно щеше да остава тук по време на дългите му отсъствия и да очаква кратките му завръщания. Поне докато Даг не остарееше твърде много. Или не го раняха твърде тежко, или пък въобще не се завърнеше. Умът й всячески се опита да отхвърли подобни мисли. Щом щеше да остане с тези хора, трябваше да се приспособи към тях. Добри работници се търсеха навсякъде, така че сигурно щеше да си извоюва място.

Даг спря на един разклон. Десният път продължаваше покрай брега и Фаун го огледа с интерес. В далечината се чуваха весели викове и някакво пеене, но не можеше да различи думите. Даг изправи рамене и тръгна по левия. След половин миля дърветата отново се разредиха и се появиха отблясъци на вода. Пътят излизаше на друг, който обикаляше северното крайбрежие, а може би беше част от дясното разклонение, обикалящо целия остров. Даг отново зави наляво.

След малко стигнаха разчистено пространство, на което имаше няколко дълги дървени постройки с по четири стени и множество коневръзи. Нямаше зеленчуци и пране, мяркаха се само няколко плодни дървета. От другата страна на пътя имаше истинска плевня, макар и малко ниска. Първата, която Фаун виждаше по тези места. Имаше и няколко заградени ливади, но в момента почти нямаше коне. Три малки черни прасета се въртяха около дръвчетата. Във водата бе изграден широк пристан.

Даг спря Копърхед до един коневръз пред дървена сграда и се протегна.

— Стигнахме. — Усмихна се на Фаун.

Според нея усмивката му бе твърде крива дори за неговото настроение.

— Това не е къщата ти, нали?

— Не. Това е щабът на патрулите.

— Значи първо ще видим Феърболт Кроу?

— Ако е вътре. Ако имам късмет, ще е излязъл по някаква задача. — Даг слезе от седлото, а Фаун върза двата коня и го последва през дървената врата на верандата.

Озоваха се в дълга стая, пълна с полици, по които имаше множество пергаменти и дебели книги. На Фаун й заприлича на къщата на Шеп Соуър. В единия край жена с посивяла коса и пола седеше на маса и записваше нещо в голям дневник. Беше висока колкото Мари, но доста по-едра, почти пълничка. Погледна ги и остави перото. Лицето й се озари от задоволство.

— Ииха! Я кого ни е довял вятърът!

Даг кимна сухо.

— Здравей, Масапе. Феърболт тук ли е?

— О, да.

— Зает ли е? — попита Даг максимално невинно.

— Говори с Мари. За теб, като съдя по крясъците. Феърболт й каза да не се притеснява. А тя отвърна, че почва да се притеснява още щом изчезнеш от погледа й, за да е готова за после. Май и двамата са прави. Какво си си направил този път? — Тя кимна към превръзката и сви очи, щом съзря връвта около лявата му ръка. После заговори с напълно променен тон: — Даг, какво в името на широкия свят си сторил?!

Фаун се почувства пренебрегната и го сръчка отчаяно в гърба.

— Фаун, запознай се с Масапе Кроу, капитан на трети отряд. Патрулът на Бари, който срещнахме, е под нейно командване. Освен това тя е жена на Феърболт. Масапе, това е госпожа Фаун Блуфийлд. Съпругата ми. — Брадичката му се издаде предизвикателно напред.

Фаун се усмихна учтиво, изви ръце, така че да покаже връвта си, и направи лек реверанс.

— Здравейте, госпожо.

Масапе прехапа устни.

— Ти… — Тя вдигна несигурно пръст, след което махна към една вътрешна врата. — Върви при Феърболт.

Даг подкани Фаун и тръгна към вратата.

— Ако се е замотал по пътя, трябва да се намира някъде по тази линия — чу се гласът на Мари.

— Ако беше по пътя, нямаше да закъснява трета седмица — отвърна й ръмжащ мъжки глас. — Това не е линия, а огромна окръжност, която дори излиза от картата.

— Ако няма кого да пратиш, ще отида аз.

— Ти тъкмо се върна. Катагус ще ми се разкрещи, докато не посинее и не остане без дъх, и тогава съвсем ще се ядосам. Ще кажа на всеки патрулен, който напуска лагера, да държи усета си отворен и да се ослушва.

Фаун осъзна, че вероятно и двамата са заслонили усета си заради спора, щом още не бяха излетели през вратата. Даг явно бе направил същото. Тя го хвана за колана и го бутна напред, като надникна любопитно зад гърба му.

Стаята беше същата като първата, пълна с натъпкани догоре полици. В средата имаше дървена маса, застлана с карти, а столовете бяха избутани до стената. Един едър мъж бе скръстил ръце, брадясалото му лице беше намръщено. Косата му бе вързана на опашка. Носеше панталони и риза в стила на патрулите, но без кожения елек. На колана му имаше само един нож, но наблизо лежеше необтегнат лък и колчан със стрели.

Мари бе облечена подобно и в момента се навеждаше над някаква карта, с гръб към вратата. Мъжът вдигна поглед и веждите му се извиха към оредяващата коса. Устните пък се извиха в полуусмивка.

— Мари, имаш ли монета?

— Каква монета? — попита тя озадачено.

— Онази, която каза, че ще хвърлим, за да видим кой ще му одере кожата пръв.

Мари се извърна.

— Даг! Най-сетне! Къде беше? — Огледа го и естествено очите й се спряха на превръзката. — О, богове!

Даг кимна извинително.

— Забавих се малко. — Махна към шината, за да изтъкне очевидните причини. — Съжалявам, че ви разтревожих.

— Оставих те в Гласфордж преди месец! — започна Мари. — Трябваше да се прибереш директно! Едва ли отнема повече от седмица!

— Не — поправи я Даг. — Казах ти, че ще се отбия във фермата на Блуфийлд, за да ги успокоя за Фаун. Признавам, че ми отне повече от очакваното. Макар че, след като си счупих ръката, реших, че няма смисъл да бързам, защото няма да патрулирам поне месец и половина.

Феърболт се намръщи на този съмнителен аргумент.

— Мари каза, че ако имаш късмет, ще се осъзнаеш и ще зарежеш момичето във фермата, но ако действаш както обикновено, ще те пребият и ще скрият трупа. Нейните хора ли ти строшиха ръката?

— Ако бях от нейното семейство, щях да му строша и други работи — намеси се Мари. — Все още ли си цял, момче?

— Всъщност имах сблъсък с крадец в Лъмптън Маркет. Върнах принадлежностите ни, за сметка на ръката. Иначе визитата ми в Уест Блу беше доста приятна.

Фаун реши да не оспорва това доста смело изказване. Не й допадаше начинът, по който тримата патрулни говореха над главата й, но беше на тяхна територия и трябваше да изчака някакви напътствия. Феърболт се наведе, за да погледне зад Даг, и тя се показа, като махна приветливо на Мари и направи лек поклон на лагерния капитан.

— Здравей, Мари. Здравейте, сър.

Даг си пое дъх и повтори краткото представяне:

— Феърболт, запознай се с госпожа Фаун Блуфийлд. Съпругата ми.

Феърболт се намръщи и се почеса по врата. Тишината се проточи, докато той и Мари оглеждаха брачните върви, при това не само с очите си. И двамата бяха с навити ръкави заради жегата и имаха подобни, леко износени върви на левите ръце. Тези на Фаун и Даг изглеждаха доста солидно, особено с висящите златни топчета.

— Подозираше ли нещо такова? — обърна се остро Феърболт към Мари.

— Не! Как може? Но ти казах, че сигурно ще направи нещо неочаквано глупаво.

— Каза — призна Феърболт. — А аз не повярвах. Мислех, че просто… — Той се обърна към Даг и Фаун потръпна, въпреки че погледът не беше насочен към нея. — Няма да кажа, че е невъзможно, защото виждам, че си успял. Но кой създател ти помогна?

— Никой, сър — отвърна Даг спокойно. — Бяхме само аз, Фаун и леля й Нати, която е тъкачка и роден създател.

Феърболт беше по-нисък от Даг, но все пак си оставаше внушителен мъж. Фаун изпъна гръб, щом той се обърна към нея.

— Езерняците не признават бракове с фермери. Даг обясни ли ти?

— Точно за това са тези неща. — Тя му посочи брачната връв и я стисна за кураж. Щом те не се мъчеха да са учтиви с нея, нямаше нужда и тя да се старае. — Може да ги проверите с нафукания си усет и да кажете, че не сме женени. Но това ще е лъжа.

Феърболт само я изгледа. Даг сякаш изглеждаше почти доволен, а Мари се стисна за главата.

— Мари обясни ли ти за другия ми нож? — попита Даг тихо.

Командирът се обърна към него, сякаш се радваше на смяната на темата.

— Само това, което си й казал. Между другото — поздравления за злината. Кое убийство стана? И не казвай, че не помниш бройката.

— Щеше да ми е двадесет и седмата. Но всъщност я уби Фаун.

— Всъщност е на двама ни — намеси се Фаун. — Даг имаше нож, а аз възможност да го използвам. И двамата нямаше да успеем един без друг.

Феърболт бавно се приближи към нея и сякаш я огледа истински за пръв път.

— Извинявай. — Той завъртя главата й, за да види червените белези на врата й, и въздъхна. — Нека да видим другия нож.

Фаун бръкна под ризата си. След Лъмптън Маркет беше намерила нова, единична кания от мека кожа и я носеше около врата си по Езерняшки обичай. Погледна Даг, който й кимна окуражително, и подаде оръжието на капитана.

Феърболт седна до един прозорец и измъкна костеното острие. Проучи го по същия начин като Мари и Даг. Дори го докосна с устни. След това поседя няколко секунди, гледаше намръщено.

— Кой го е правил? Не е Дар, нали?

— Един създател в Лутлия, няколко месеца след Вълчи хребет.

— От костите на Каунео?

— Да.

— Някога съмнявал ли си се, че ножът може да е дефектен?

— Не мисля.

— Но в такъв случай само ти би могъл да го заредиш.

— Знам. А ако беше дефектен, никой нямаше да го зареди. Само че стана.

— Така е. Кажи ми сега какво точно се случи в онази пещера.

Даг и Фаун повториха историята, всеки със собствени думи. Бегло споменаха как Даг се бе натъкнал на отвлечената от бандити Фаун. Как я бе проследил до леговището на злината, но бе пристигнал твърде късно, за да спре чудовището, преди то да изсмуче същността на бебето й. Феърболт не попита какво е търсила сама, неженена и бременна на пътя, но може би Мари му бе разказала историята й.

Любопитството на капитана нарасна, когато стигнаха до объркването с ножовете. Как Даг, притиснат от глинените, бе подхвърлил ножовете на Фаун, която в незнанието си бе забила първо незаредения, а чак след това правилния. И как след унищожението на злината другото костено острие се бе оказало заредено със смъртта на неродената й дъщеря.

Докато говореха, Мари също си бе придърпала един стол, а Даг се бе подпрял на масата. Фаун предпочиташе да стои права, въпреки че коленете й трепереха. За нейно успокоение Феърболт се интересуваше предимно от бъркотията със споделящите ножове.

— Ще го покажеш на Дар — каза Феърболт и по тона му не можеше да се познае дали това е въпрос, или команда.

— Да.

— Искам да знам какво ще каже. Стига другият въпрос да не замъгли преценката му. — Той кимна към лявата ръка на Даг.

— Нямам представа как ще реагира на брака ми. — Тонът на Даг означаваше и че не му пука особено. — Предполагам, че по въпросите за създаването ще е прям. Освен това винаги мога да потърся друго мнение. В лагера има поне още пет създатели на ножове.

— Но с по-слаби умения.

— Точно затова ще говоря първо с него.

Феърболт понечи да му върне ножа, но след лек жест от страна на Даг го подаде на Фаун. Тя нахлузи каишката през глава и прибра ножницата в пазвата си.

— Този нож не те прави нещо като полуезернячка, момиче — каза й капитанът.

Даг се намръщи, но Фаун го изпревари:

— Знам, сър. Аз съм фермерка и се гордея с това. Щом съм достатъчно добра за Даг, останалите може да идете да се удавите в езерото. И — просто само да знаете — това около врата ми не е полусмърт. — И кимна учтиво, но запази стегнатата си стойка.

Феърболт не се обиди, само я изгледа замислено. След това се изправи с тежко пъшкане и тръгна към другия край на стаята.

Над камината бе закачена широка дъска от някаква мека дървесина. На нея имаше разчертана таблица с имена на местности. Фаун осъзна, че това е карта на провинцията, като във всеки сектор на дъската имаше квадратна дупка. В левия край, на отделна колона, имаше квадрати с надписи: „Два моста“, „Остров Херон“, „Бийвър Сай“, „Беърсфорд“ и „Ранени“. Най-отгоре имаше червен кръг с надпис „липсващи“.

Една трета от квадратите бяха запълнени с дървени плочки, повечето на групи, между шестнадесет и двадесет и пет. Очевидно те означаваха патрулите. Всяка от плочките имаше малък надпис и номер. На някои от тях имаше дървени копчета — висяха като пробити монети. По тях също имаше номерца.

— О! — възкликна Фаун. — Това са патрулите! — Сигурно имаше повече от петстотин плочки. Тя се наведе, за да потърси някое познато име.

Феърболт я погледна учудено.

— Точно така. Водачът на патрула може да помни всичко, но когато станеш капитан на отряд или на лагер, главата ти не може да го побере. Поне моята.

— Много хитро! Така може да виждаш всичко наведнъж. — Тя се вгледа по-подробно в Острова с двата моста. — Ето я Мари. И Рази и Ютау, те са си у дома със Сари. А къде е Дирла?

— В Бийвър Сай — обади се Даг. — Това е друг остров.

— А, да, ето я. Надявам се, че е щастлива. Тя има ли си любим, или пък любими? А малките копчета за какво са?

— Показват кой разполага със споделящи ножове — отговори й Мари. — Не всички имат, но всеки патрул трябва да вземе няколко, преди да потегли.

— Да, има логика. Няма полза да откриете злина, ако не разполагате с нож, за да я убиете. А и винаги може да намерите повече от една. Пък може и да стане беля. — Даг й бе разказал с много тъжен вид как веднъж счупил един нож, без да иска, и сега тя го разбираше напълно. Сети се за странния инцидент с нейния нож. — А защо са номерирани?

— Капитанът пази информация за собствениците и донорите, ако оръжието се използва. За да каже после на роднините и да изпрати парчетата, ако са успели да ги съберат — обясни Даг.

— Затова ли и патрулните са номерирани? — намръщи се Фаун.

— Да. Има отделни дневници с информация за патрулите и роднините им, в случай че има нужда от нея.

Фаун продължи да се мръщи, докато го обмисляше. Сложи ръце на кръста си и погледна дъската, опита да си представи всички патрулни, които обикаляха из провинцията.

— А плочките свързани ли са със същността на хората като брачните върви? Възможно ли е?

— Не — отвърна Даг.

— Тя непрекъснато ли е такава? — попита Феърболт. Фаун се обърна и видя, че я е зяпнал, точно както тя гледаше дъската.

— Общо взето, да.

— Съжалявам! — Тя притисна ръце към устата си. — Твърде много въпроси ли задавам?

— Не — отвърна Феърболт със странен поглед. След това извади една от двете плочки, които се намираха в сектор „Липсващи“, вдигна я и погледна изящния надпис. — Предполагам, че трябва да я махна. — Дебелите му пръсти извиха жичката със смайваща лекота и махнаха едно от дървените копчета. Той се понамръщи, но реши да остави второто. — Никога не съм ходил в Лутлия. Даг, ти ли ще се погрижиш за останките от ножа?

— Да.

— Благодаря ти.

Даг се протегна и докосна единствената плочка, останала в червения кръг.

— Все още няма вест от Тел.

— Няма — отвърна с въздишка Феърболт.

— Вече изминаха две години — обади се безстрастно Мари. — Можеше да я махнеш.

— Че дъската да не би да е извън стаята? — Феърболт се наведе и остави плочката на Даг при „Ранени“. — Отбий се при лечителите. Искам да знам какво ще кажат за ръката ти. И ела да ме видиш, след като говориш с Дар. — Той махна с ръка, че са свободни, след което добави: — Сега къде ще отидеш?

— При Дар — Даг се поколеба малко — и при майка ми.

— Какво ще кажеш на Кумбия? — попита Мари и кимна към брачната връв.

— Какво да й кажа? Не ме е срам, не съжалявам и няма да отстъпя.

— Тя ще се развилнее.

— Вероятно. — Даг се усмихна тъжно. — Ще дойдеш ли да гледаш?

— Мисля, че предпочитам да изляза на патрул. Феърболт, трябват ли ти доброволци?

— Винаги, но за днес ти стига. Прибери се при Катагус. Вече няма нужда да ми висиш на главата.

Тя изхъмка, взе си довиждане с Феърболт и Даг и иронично пожела късмет на Фаун.

Даг понечи да я последва, но Феърболт го задържа.

— Да, сър?

— Преди осемнадесет години ме убеди да ти дам шанс. Оттогава не съм съжалявал.

„Досега?“

— Не ми се иска да се изправям пред лагерния съвет. Нали ще се постараеш да не се стига дотам?

— Ще се помъча — каза Даг.

Феърболт му кимна и ги остави да излязат.

Жената на капитана беше напуснала външното помещение. Навън небето и езерото бяха придобили оловен цвят, влажността беше потискаща.

— Можеше да е и по-зле — въздъхна Даг, докато отиваха към конете.

Фаун си спомни, че преди няколко дни бе изрекла същите думи.

— Наистина ли?

Устните му се извиха леко, но поне усмивката изглеждаше истинска.

— Наистина. Феърболт можеше да хвърли плочката ми в огнището и да не се занимава повече с моите проблеми.

— Тоест можеше да те махне от патрула?

— Да.

— О, не! А аз му ги надрънках едни! Трябваше да ме предупредиш! Той ме ядоса, защото ми говореше отвисоко. Всъщност и тримата го направихте.

Даг я придърпа с лявата си ръка и зарови брадичка в косата й.

— Вероятно. В един момент нещата се развиха доста бързо.

Зачуди се дали патрулните не си бяха разменили нещо чрез усета, нещо, което не бе успяла да долови. Със сигурност имаше доста недоизказани неща.

— Колкото до Феърболт, той няма да се обиди, защото си се изправила срещу него. Особено когато си права. Предпочита хората да му говорят направо в очите, вместо да шушукат зад гърба му.

— В това има смисъл.

— Даже, според резултатите, си мисля, че успя да му направиш доста добро впечатление, Искрице.

— Това е успокоително. — Тя направи пауза. — Какви резултати?

— Сложи плочката ми при ранените. Все още съм патрулен. Лагерният съвет се оправя със спорове между семействата и клановете. Но за патрулните съветът се обръща към лагерния капитан. Не казвам, че Феърболт ще ме защити, ако има някакви последствия от това — той посочи брачната връв, — но поне ми дава възможност.

Фаун се замисли, докато отвързваше конете. Явно предотвратяването на въпросните последици щеше да си е тяхна задача. Докато се качваше на Грейс, забеляза Мари и Масапе Кроу — седяха под една круша. Мари разпалено обясняваше нещо и махаше с ръце, а Масапе я слушаше внимателно. На Фаун не й трябваше усет, за да разбере обекта на разговора им, дори без любопитните погледи, които я следяха.

Даг уви поводите на Копърхед около куката си и се качи с ръмжене на седлото. След това я поведе обратно на изток по крайбрежния път.