Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (17)

17.

След шест дни езда по северния път малкият патрул видя познатите очертания на Двата моста. Фаун се обърна към Даг. Той беше единственият, който не изглеждаше особено доволен, че се прибира у дома. Мари ги бе накарала да пътуват на къси преходи, уж за да щадят конете, но основно заради Даг. Това, че дори Мари бе притеснена, тревожеше Фаун почти толкова, колкото нехарактерно умореният вид на Даг. През последните два дни бяха вдигнали темпото, защото патрулните се държаха като коне, подушили яслите.

Спряха на разклона на крайбрежния път и Мари кимна на Соун, Гриф и Варлийн.

— Мисля да заведа Даг направо вкъщи.

— Добре — отвърна Соун. — Искаш ли помощ?

— Рази и Ютау сигурно са там. И Катагус. — За момент придоби отнесено изражение и след малко добави: — Да. — Фаун предположи, че е докоснала същността на съпруга си, за да го предупреди, че се прибира.

— Първо трябва да видя Феърболт — каза Даг.

— Феърболт вече е научил всичко от Хохари и останалите — отвърна Мари остро. — Аз трябва да видя Катагус.

Соун погледна двамата си другари, които нямаха търпение да се приберат при семействата си, и каза:

— Аз ще се отбия при Феърболт. На път ми е. Ще му кажа, че сме се прибрали.

— Ще съм ти благодарен.

— Няма проблем. Върви да почиваш, Даг. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, Соун — отвърна сухо Даг.

Соун кимна и подкара коня си в галоп.

Мари, Даг и Фаун поеха по крайбрежния път и въпреки че никой не предложи галоп, Мари яздеше доста бързо. Когато стигнаха до поляната, вече бе почти изправена на стремената.

Всички бяха излезли да ги посрещнат. Рази и Ютау държаха децата, а Сари им махаше. Катагус също махаше и хриптеше. Имаше още доста народ. Висока жена на средна възраст и съпругът й, както и шестте им деца, вариращи от годините на Фаун до момиче на осем. Това беше най-голямата дъщеря на Мари със семейството си — бе се завърнала с новата си лодка от другия край на езерото. Всички се втурнаха към Мари, но дадоха предимство на Катагус.

— Крайно време беше да се върнеш, дърто — прошепна той в косата й.

— Добре, че си още тук, иначе щеше да отнесеш боя — отвърна му тя, докато се прегръщаха.

Рази подаде шаващото момченце на Сари, а Ютау пусна Теси, след като я предупреди да се пази от Копърхед. Двамата се приближиха, за да помогнат на Даг и Фаун да слязат. Ютау изглеждаше уморен, но като цяло беше по-добре. Рази и зетят на Мари разседлаха конете и се нагърбиха със задачата да ги закарат до острова, преди Копърхед да е изритал някое от подскачащите деца.

Шатрата Блуфийлд си стоеше под ябълката. Сари се усмихна и отметна кожите на входа. Всичко вътре бе чисто и подредено. Фаун накара Ютау да остави багажа им под навеса. Трябваше първо да изпере сериозно изцапаните от пътуването дрехи.

Даг погледна постелята си като гладно куче — пържола.

— Искам да си махна ботушите. — Седна на един пън и започна да разхлабва връзките. — Някакви проблеми?

— Ами — започна Сари колебливо, — имаше една случка с момичетата от склада.

— Опитаха се да откраднат шатрата ти тия малки негоднички… — извика Ютау, но Сари го прекъсна с отдавна оттрениран жест.

— Какво? — учуди се Даг.

— Е, не точно да я откраднат — каза Сари.

— Напротив. Беше си чиста кражба.

— Казаха, че им било наредено да я приберат в склада — продължи Сари, без да му обръща внимание. — Бяха свалили половината, когато ги спипах. Не искаха да ме слушат, но Катагус се разхриптя и ги уплаши.

— Двамата с Рази беряхме бъз — оправда се Ютау. — Иначе с удоволствие щях да ги уплаша аз. Каква наглост! Да закачат шатрата на патрулен, докато изпълнява дълга си!

Фаун се намръщи, представяше си какъв шок щеше да е, ако след уморителното пътуване откриеха, че всичко е изчезнало. Даг явно си мислеше за същото.

— Разгневеният чичо Катагус е бил по-ефектен. Лицето му става едно такова лилаво и почва да хрипти, сякаш всеки момент ще ти умре в краката. Момичетата се притесниха и се махнаха.

— Катагус каза, че направо побягнали — ухили се Ютау.

— Когато се върнаха, Рази и Ютау я вдигнаха наново. След това отидоха да поговорят с хората от склада. Естествено, оттам казаха, че било недоразумение.

— Глупости — изсумтя Ютау. — Това е работа на някоя от дружките на Кумбия. Както и да е. Казах на Феърболт, който пък каза на Масапе, тя говори с някого и повече нямаше проблеми.

Даг разтри врата си, гледаше отнесено. Ако имаше повече енергия, сигурно и той щеше да се гневи, но сега бе само тъжен.

— Разбирам. Благодаря ти. — Кимна и на Сари.

— Фаун, не искам да ти се бъркам, но мисля, че е време да сложиш съпруга си да легне.

— Наистина. — Фаун и Ютау подпряха Даг и му помогнаха да влезе в шатрата.

— Даг, кълна се, че изглеждаш по-зле, отколкото като те оставих в Рейнтрий — възкликна Ютау. — Онова оплитане ли е виновно? Или кракът те мъчи? Мислех, че Хохари те е закърпила по-добре, преди да те остави.

— Той беше по-добре — отвърна Фаун, — но след това реши да посети Грийнспринг. Опустошението е наистина ужасно. Мисля, че му повлия. — Не беше сигурна, че само опустошението е виновно. Помнеше безизразното му лице, когато се бяха натъкнали на импровизираното фермерско гробище и редицата малки тела на земята. Той ги беше преброил.

— Това е доста глупаво. Да се натикаш в опустошена зона, след като същността ти е почти изтръгната — намръщи се Ютау. — Мислех, че не си чак толкова глупав.

— Да — въздъхна Даг и легна по гръб. — Важното е, че всички се прибрахме у дома.

Сари и Ютау си тръгнаха, като ги поканиха за вечеря. Фаун прие с радост. После целуна Даг по челото, остави го да дреме и излезе да разопакова багажа. Погледна издигнатия наново навес на шатрата Блуфийлд.

„Отново у дома“.

Дали?

 

 

На другата сутрин Фаун поднесе на Даг закуска в леглото. Вярно, че се състоеше само от чай и плънкин, но той бе трогнат от проявената загриженост. Хапна, въпреки че нямаше апетит, и след това се подпря удобно, така че да има изглед към езерото. Наблюдаваше Фаун, докато тя переше дрехите им на кея. От време на време му махаше и той й отвръщаше. След като свърши, вдигна мокрите дрехи и изчезна от поглед, вероятно за да ги простре.

По коженото покривало се чу потропване и Хохари надникна в шатрата.

— Соун ми каза, че сте се върнали.

— Здрасти, Хохари. Да, вчера следобед.

— Чух, че не си много добре.

— И по-зле съм бил.

Хохари беше махнала дрехите за езда и отново носеше лятната си рокля. И без това въобще не приличаше на патрулен. Коленичи и го погледна критично.

— Как е кракът след всичкото натоварване?

— Оздравява. Бавно. Няма следа от инфекция.

— Това е добре, особено при такава дълбока рана. Но след цялото подсилване наистина едва ли ще се инфектира. А ръката?

Той я помръдна.

— Все още е слаба. — Дори не си бе правил труда да слага приставката. — Мисля, че не е по-зле.

— Вече трябваше да е почнала да се оправя. Хайде, отвори се.

Даг въздъхна и разтвори същността си. Усещането вече не му носеше болка, но все още бе неприятно.

Хохари се намръщи.

— Какво е станало с цялото подсилване, което получи в Рейнтрий? Почти няма следа от него.

— Беше ми от полза. Само че на връщане минахме през още опустошени райони.

— Не е най-умното. — Тя присви очи. — Какъв е обхватът на усета ти в момента?

— Добър въпрос. Не съм… — Нямаше нужда от усет, за да открие шумните внуци на Мари. Полузаслонените възрастни бяха по-трудни. Фаун искреше ярко в ореховата горичка на стотина крачки. Отвъд… не долавяше нищо. — Доста е ограничен. Не е бил толкова слаб, откакто загубих истинската си ръка.

— Ето ти отговор на въпроса как се възстановяваш. Няма да патрулираш за известно време, капитане. Поне докато обхватът ти не възвърне предишната си сила.

— Не споря.

— Като никога. — Хохари докосна бедрото, ръката и ребрата му. — След като говори с мен и Соун, Феърболт реши да върне плочката ти при ранените. Искаше да му кажа за колко дълго.

— И?

— Със сигурност повече от Ютау.

— Феърболт няма да е доволен.

— Говорихме за теб. Знаеш, че оплитането в Боунмарш не ти причини само рани.

Нещо в тона й привлече вниманието му напълно. Той побърза да заслони същността си. Хохари седна и обви коленете си с ръце, гледаше го хладно.

— Патрулираш от много време.

— Почти четиридесет години, защо? Катагус изкара близо седемдесет, а дядо ми още повече. Такъв е животът.

— Мислил ли си някога за друг? Нещо по-уседнало?

— Не. — Или поне не преди това лято. Нямаше да й обяснява как се бе объркал животът му след Гласфордж.

— Някой предлагал ли ти е да станеш лечител?

— Да, ти. Но не говореше сериозно.

— Помня как се оплакваше, че си твърде стар за чирак. Само че почти не е нужно да караш чирачество. От дългите години в патрула си научил всичко за билките. Имаш по-голям опит в полевата медицина от мен. Уменията ти за сливане на същност са невероятни. Това, че Соун е още жив, го доказва.

— Ако не си забелязала, Соун си пада малко ентусиаст. Аз не бих го взимал твърде на сериозно.

Тя поклати глава.

— Видях как, докато беше оплетен, правиш със същността си неща, които дори не мога да проумея. Прегледах Артин, след като всичко свърши. Не само че можеш да се справиш, но и ще си добър. Даг, мнозина могат да патрулират. Не толкова много могат да създават, а малцина работят така директно със същността. Знам, защото всяка година си търся чираци.

— Бъди сериозна, Хохари. Без значение от усета на един лечител му трябват две здраве ръце за повечето задачи. Не би ми дала да закърпя панталоните ти, камо ли да шия рани. А това е само началото на списъка.

— Така е. — Тя се усмихна и се наведе напред. — Но патрулните през цялото време работят по двойки. Свикнал си. А аз непрекъснато срещам млади кандидат-лечители с ограничен усет. Ти се разбираш добре с младите, въпреки че ги стряскаш в началото. Мисля да ти намеря такъв партньор.

Даг примигна. Отново. „Искрицата?“ Тя имаше много прецизни ръце и достатъчно кураж за тази работа. Въображението и сърцето му подскочиха, като си представи евентуалните възможности. Можеха да работят тук или в лагера Беърсфорд. Почтена и необходима работа, която да й извоюва уважение. Щеше да е до нея всеки ден. И всяка нощ. А щом я обучеше… Дали тази идея щеше да й допадне? Щеше да я попита веднага. Той се усмихна на Хохари и лицето й светна.

— Виждам, че схващаш идеята — каза тя доволно. — Много се радвам! Както предполагаш, имам някого наум.

— Да.

— О, да не би Отан вече да е говорил с теб?

— Моля?

— Става дума за малкия му брат, Ошо. Той все още не е готов за това, но и ти не си. Но ако знам, че ще го приемеш за партньор, ще започна да го обучавам веднага.

— Чакай! Аз си мислех, че става дума за Фаун.

Беше ред на Хохари да примигне объркано.

— Но, Даг… тя няма никакъв усет! Фермерите не могат да бъдат лечители. Нито създатели.

— Напротив. И те си имат акушерки и знахари.

— Естествено. Но не използват нашите методи. Сигурна съм, че уменията им са ценни и че са по-добри от нищо, но просто не стават.

— Ти каза, че аз ще поема тази част.

— Даг… болните са доста чувствителни. Боя се, че мнозина няма да й се доверят и да я приемат. Ще е твърде странно. Освен това има един проблем. Харесвам Фаун, но ако се разхожда постоянно с отворена същност по време на деликатните лечения, сигурно ще разсейва, а може и да има намеси. Не.

„Мен няма да ме разсейва“. Той се облегна назад; вълнението, което го бе обхванало, бързо се стопяваше. Сякаш се чувстваше по-уморен. Поклати глава.

— Защо не правим повече за фермерите? Не, не говоря за силните създатели като теб. Ти си нужна тук. Но патрулите са постоянно навън. Използваме десетки трикове помежду си, които бихме могли да споделим. Не само да продаваме растения и лекарства. Можем да спечелим приятелство. — Спомни си историята за изкълчения глезен на леля Нати. Едно добро дело бе дало плодове десетки години по-късно.

— О, Даг. — Хохари поклати глава. — Мислиш ли, че никой не се е опитвал поне от жалост? Или пък заради дружба? Звучи чудесно, но действа само докато нещо не се обърка, което е неизбежно. Тогава благоволението се превръща в омраза за един миг. Езерняците, които са се занимавали с подобно нещо, често са били пребивани, дори по-лошо.

— Ако… — Гласът му потрепна. Това беше напълно вярно и нямаше как да го обори. „Трябва да има и по-добър начин“. Само че не си го представяше.

— Феърболт не иска да те пуска, но ще го направи за това — върна се към основната тема Хохари. — И той вижда нещата като мен. Наблюдавал те е дълго време.

— Задължен съм му — Даг вдигна лявата си ръка — за всичко. Приставката за ръката ми е негово постижение. Видял нещо подобно в Трипойнт. Един занаятчия и един знахар го измислили за някакъв човек, който загубил ръката си. И двамата нямали капчица усет, но били пълни с идеи.

Хохари понечи да каже нещо, но завъртя глава. Фаун надникна в шатрата с доволно и нетърпеливо изражение.

— Хохари! Радвам се, че си тук. Как е той? Мари беше притеснена.

Сякаш нейното притеснение също не бе очевидно.

— Нуждае се най-вече от дълга почивка и да не прави глупости — усмихна се Хохари.

— Как да правя глупости, като не мога да направя нищо? — оплака се Даг.

Хохари го изгледа смръщено и започна да дава на Фаун инструкции, които включваха „храна“, „почивка“ и „дребни задачи, когато е готов“. Фаун я слушаше внимателно и запомняше всяка дума. Даг беше сигурен, че после ще му ги цитира.

— След два дена ще пратя Отан да извади шевовете — каза Хохари и се надигна.

— Мога и сам — каза Даг.

— Недей. — Тя го изгледа. — Помисли за това, което ти казах. Ако кракът или сърцето не ти дават да патрулираш повече, може да си полезен и тук.

— Ще помисля.

Хохари им махна и излезе от шатрата.

Фаун се намръщи и застана на колене до него, докосна челото му.

— Нещо си се начумерил. Боли ли те?

— Не. — Той хвана ръката й и я целуна. — Просто съм уморен. И мисля.

— Това да не е един от онези размисли, при които стоиш с часове като пън, а после скачаш като жаба?

Даг направи усилие да се усмихне.

— Така ли правя?

— Да.

— Е, днес няма да скачам. Въобще.

— Добре. — Тя го награди с няколко целувки. Това разхлаби няколко мускула, за които не бе подозирал, че са опънати. Въпреки това един оставаше схванат и щеше да го притеснява, ако не бе изживявал подобно нещо и преди. „Трябва да се оправя по-бързо“.

 

 

Даг изкара следващите три дни в същото състояние. Накрая скуката го принуди да стане, въпреки че тялото му още не се бе възстановило. Откри, че има сериозна конкуренция за леките лагерни задачи в лицето на останалите болни — Ютау и Катагус. Гледаше как Катагус се движи със същата скорост като него и се чудеше дали и той ще изглежда така, когато остарее.

Нямаше кожи за щавене, а Рази и Ютау се бяха нагърбили с брането на бъз. Даг беше принуден да се захване с трошене на ядки. Поне си имаше готов инструмент за целта. В началото беше малко пипкав, но постепенно свикна. Фаун смяташе, че това е най-досадната работа на света, но пък идеално пасваше на настроението му. Без никакво мислене: чупене и вадене на ядките от черупките. Орехи и хикори. Може и да се съпротивляваха, но поне не контраатакуваха, освен в редки случаи. Черупките на хикори бяха по-злобни.

Фаун му правеше компания: първо тъчеше, а после се зае да ушие два панталона за езда от плата, който й бе подарила Сари.

— Бих ви направила повече стрели, но всички колчани са пълни — каза тя един следобед, докато седяха под навеса.

Даг се бореше с някаква особено твърда черупка.

— Правенето на стрели повече ли ти харесва от шиенето на панталони?

— Просто ми се струва по-важно. — Тя сви рамене. — Патрулните имат нужда от стрели.

— А нямат ли нужда от панталони? Мисля, че тук си в грешка, Искрице. Горите са пълни с коприва, да не говорим за тръни, кърлежи, бълхи и други гадости.

Тя сви устни и довърши един шев.

— Говорех за влизането в битка.

— Пак не съм съгласен. Искам си панталоните. Ако се събудя при нощна атака, първо ще посегна за тях, а чак след това за ботуши и оръжие.

— Но патрулните спят с дрехи, когато са на лагер — възрази тя. — Освен когато са в хотел. — Позволи си да се отнесе в приятни спомени.

— Това показва кое е по-важно. Направо си представям цял патрул, въоръжен до зъби, и всички яздят с голи задници. Знаеш ли какво ще направят седлата с нежните ни задници? Никога няма да стигнем до злината.

Тя се преви от смях.

— Стига! Ще ти направя панталоните.

— Благодаря ти с цялото си сърце. И с нежния си задник.

Това я накара отново да се разхили.

Не помнеше кога за последно я е виждал да се смее така и това го натъжи. Реши, че наистина ще й благодари, щом задникът му се оправи достатъчно, че пак да може да патрулира. Въздъхна и взе следващата ядка.

За щастие или пък не, докато все още се възстановяваше, дойде месечният цикъл на Фаун. При това беше особено тежък, с обилно кръвотечение. Даг се притесни и доведе Мари за консултация. Тя не изглеждаше впечатлена и му разказа цяла камара от женския еквивалент на патрулните истории за това как била виждала много по-тежки случаи.

— Не си спомням младите жени в патрулите да имат такива проблеми — каза нервно той.

— Това е, защото момичетата с такива проблеми не стават патрулни.

— Аха. Да, има логика.

Мари призна, че вероятно Фаун продължава да се лекува отвътре. Вероятно беше така. Все пак леля му се съгласи да направи леко подсилване в болезнената област.

Даг се замисли за двете години, през които бе женен за Каунео. Как животът му се бе настроил към този интимен ритъм, който на моменти го бе дразнил. В крайна сметка се зае да грее камъни на огъня и реши да изпроси малко от виното на Катагус, за облекчаване на болките.

 

 

Накрая, в една ясна сутрин, Даг извади мастило и хартия и почна да пише писмо до Лутлия. В началото мислеше да е кратък. Просто две-три изречения, обясняващи какви злини са убили със съответните ножове. Беше свикнал да прикрива фактите за неволното зареждане и му се струваше невъзможно да изложи всичко ясно. А и историята на Фаун и нейното бебе беше доста интимна и не искаше да я разказва на непознати. Мълчанието беше по-лесно. И все пак… Мълчанието щеше да отрече въобще мястото на фермерското момиче в цялата история. Той претегли парчетата от костта на Каунео в ръка, преди да ги увие в кърпата, която бе приготвила Фаун, и промени намерението си.

Изложи всички събития, като се постара да постави фокуса върху ножовете и особено върху теорията си как същността на бебето бе намерила убежище от злината. Беше леко сбито и може би звучеше налудничаво, но това бе истината, такава, каквато я виждаше. Когато свърши, даде на Фаун да го прочете и после го запечата с восък.

— Нямам претенции — каза тя. Погледът й беше тъжен.

Помогна му да увият всичко в еленска кожа и да овържат пакета добре, преди Рази да го отнесе до куриерите в щаба.

— Толкова много спомени… Може би, ако душите съществуват, ние ги оставяме зад нас с течение на времето. Затова не можем да ги открием дори с усета. Просто гледаме в грешна посока.

Фаун се усмихна тъжно, наведе се да го целуне и каза:

— А може би са точно тук.

 

 

На другия ден се появи Феърболт. Даг всъщност го очакваше. Двамата седнаха в ореховата горичка, далеч от глъчката на оживената поляна.

— Рази каза, че се чувстваш по-добре — отбеляза Феърболт и го погледна остро.

— Тялото ми почва да се оправя — призна Даг. — Но усетът не е толкова добре. Все пак не мисля, че трябва да чакам да се възстанови напълно, както казва Хохари. И наполовина пак ще стига за патрулиране.

— Не става дума за връщането ти в патрула, за което все пак бих се доверил на Хохари. Говоря за призоваването пред лагерния съвет. Досега ги отбивах под претекст, че си все още контузен след Рейнтрий, но вече е трудно, защото се вижда, че си на крак. Така че очаквай призовка, щом разрешат проблема на остров Херон.

Даг издиша през зъби.

— След Рейнтрий, след всичко, което направихме с Фаун, те все пак натискат за събиране на съвета? Аз, Хохари, Брин, Малора и Орниг щяхме да сме погребани някъде из Боунмарш, ако не беше Фаун! Както и петима добри създатели. Да не говорим за злината от Гласфордж. Какво повече би могло да направи едно фермерско момиче, за да се докаже? — Гневът му бе попарен от ледена вълна. За четиридесет години и той не бе успял да се докаже пред някои хора. Преди много време беше решил, че проблемът не е в него, а в тях, и че каквото и да прави, няма да успее. Защо с Фаун да е по-различно?

Феърболт се почеса по ухото.

— Знаех си, че тези новини няма да ти харесат. Дължа извинение на Фаун, че се опитах да я спра, докато ти я призоваваше от онова оплитане. Сигурно ти се струва малко жестоко. Нямах представа, че ти стоиш зад нейното упорство през онзи ден.

Даг се намръщи.

— Да не си говорил с Отан за оплитането в Боунмарш?

— Говорих с всеки от присъстващите, до когото успях да се добера. Исках да получа цялата картина.

— За протокола: не аз накарах Фаун да забие онзи нож в крака ми. Не съм се мъчил да заробвам съзнанието й, както прави злината с фермерите. Тя се сети за всичко сама!

Феърболт вдигна примирено ръце.

— Щом казваш. Въпросът е как ще се справиш със съвета. Отлагах го максимално, но ако продължа, рискувам да ме изключат от изслушването заради конфликт на интереси. А тъй като не искам да пропускам този случай, следващият ход е в твои ръце. Където му е и мястото.

Даг въздъхна тежко.

— Не знам, Феърболт. Мозъкът ми работи твърде бавно, откакто се върнах. Чувствам се като муха, залепнала в мед.

— Мислиш ли, че това е ефект от странната зараза?

— Не знам… Но е ефект от нещо. — Може би натрупване. Усещаше как се събира в него, но не можеше да му даде име.

— Няма да е зле да разправиш по-подробно историята си наоколо — каза Феърболт. — Не мисля, че всички разбират колко ще изгуби лагерът и цяла Олеана, ако бъдеш прогонен.

— Какво, да ходя и да се жалвам ли? — намръщи се Даг. — Че трябва да ми позволят да задържа Фаун, защото съм специален?

— Ако не можеш да го кажеш пред приятелите си, как ще се изправиш пред съвета и враговете си?

— Не ми е в стила да се надувам пред останалите, които също си вършат работата без почести. Виж, ако искаш да споря, че трябва да задържа Фаун, защото тя е специална, съм навит.

Подобна възможност явно не изглеждаше твърде радостна за Феърболт.

Даг сведе поглед и подритна земята.

— Ако оцеляването на лагера, на цяла Олеана зависи от един човек, значи вече сме изгубили дългата война.

— Само че накрая всяко убийство на злина опира до ръцете на един човек — отвърна Феърболт.

— Не е вярно. Зад острието стоят много хора. Костта от един и споделената смърт от друг. Ръката и същността на създателя. Останалите от патрула, които са осигурили възможността за атака. Нали затова патрулните ловуваме на глутница. Освен това — всички хора в лагера, които дават коне, екипировка и храна. И още, и още. Не един човек, Феърболт. А един от многото.

Кроу кимна в знак на съгласие.

— Някой благодари ли ти за стореното в Рейнтрий, отряден капитан?

— Не си спомням — отвърна той сухо, но съжали леко, като видя потръпването на Феърболт. — Надявам се, че поне Дирла си е получила поклона.

— Да, имало голямо празненство в Бийвър Сай. Поне така разказаха оцелелите.

— Браво.

Феърболт се протегна и изпука гръбнака си. Повърхността на езерото се къдреше от лекия ветрец.

— Харесвам Фаун, но… Все си представям колко по-просто щеше да е, ако я върнеш в Уест Блу и им кажеш да си я задържат, заедно с брачните дарове.

— Доста обиждащо, Феърболт. — Даг не подчерта за кого.

— Можеш да кажеш, че си направил грешка.

— Но не съм.

— Знаех, че няма да стане, но бях длъжен да пробвам.

Даг кимна резервирано. Феърболт говореше, сякаш ставаше дума само за Фаун. Наистина всичко бе започнало с нея. Но сега май проблемът се разпростираше по-широко. Кога ли бе започнало? Преди Рейнтрий? След Уест Блу или Гласфордж?

— Феърболт?

— А?

— Тази година беше доста лоша. Повече случаи ли имахме, или просто бяха по-тежки?

Феърболт преброи мълчаливо на пръсти.

— Всъщност по-малко от миналата и още по-малко от по-предишната година. Но в Гласфордж и Рейнтрий бяха толкова тежки, че изостанахме от график.

— И двете злини се появиха на фермерска територия, нали?

— Да.

— Вече има повече фермерски територии. Продължават да разчистват земи и се разширяват. Скоро ще имаме още подобни бедствия. И не само в Олеана. Ти си от Трипойнт и имаш познания за фермерите. Тези, които видях в Гласфордж, и те са като тях. — Той вдигна приставката си. — Произвеждат разни неща, все по-добре и по-добре. Чу какво се е случило в Грийнспринг. Ами ако беше станало в Трипойнт или пък в Гласфордж след няколко години?

Феърболт слушаше мълчаливо, но по лицето му не можеше да се разбере какво мисли.

Даг продължи:

— Ако някоя злина завземе такъв град, няма да получи само роби и същност. Ще разполага с познания, инструменти, оръжия, лодки, ковачници, при това вече построени. И колкото повече градове строят фермерите, а те няма да спрат, толкова по-голям е шансът това да се случи.

Феърболт не отрече, но каза:

— Не може да избутаме фермерите на юг със сила.

— Значи ще останат? Не предлагам да използваме сила. Не може ли да получим помощта им? А не да ги оставяме за храна на злините?

— Не можем да си позволим да зависим от тях. Не можем отново да станем господари. Това е бил грехът на нашите праотци, който почти е унищожил света.

— Няма ли друг начин Езерняците и фермерите да се разбират? Освен лордове и слуги, злини и роби?

— Има. Да живеят отделно. Така устояваме на изкушението. — Феърболт махна рязко с ръка.

Даг усещаше буца в гърлото си.

— Е, как възнамеряваш да се справиш с лагерния съвет?

Той поклати глава.

Феърболт го изгледа раздразнено.

— Виж сега. Когато един добър тактик като теб не прави нищо, когато врагът му приближава, има две възможности. Или не знае какво да прави, или врагът му отива точно там, където желае. Познавам те от много дълго време… и все пак не мога да разбера какво правиш?

— Май и аз не мога. — Даг извърна поглед.

Капитанът въздъхна и се надигна.

— Ясно. Направих, каквото можах. И умната, Даг. Ще се видим на съвета.

 

 

Следващият ден беше ясен и обещаваше да е много горещ. Повърхността на езерото бе гладка като стъкло. Даг се бе излегнал под навеса и гледаше как Фаун прави шапки от тръстика. Тя взе ножиците и внимателно подравни краищата, които стърчаха от ръба.

— Ето! Тази е твоята.

— А защо няма панделка по ръба като другата?

— Глупчо, това е женска шапка. Твоята е мъжка. Така се различават.

— Не знам за вашите хора, но аз имам други методи, по които различавам мъжете и жените.

Това му спечели желаното засмиване.

— Говоря за сламените шапки. Така поне носът ми няма да се покрие с лунички.

— Мисля, че изглеждаш красива с лунички. — „А и без тях.“

— На мен не ми харесват.

Той се облегна назад и притвори очи. Пак го обземаше тежката умора. Може би Хохари бе права, че му трябва повече време за възстановяване.

— Писна ми! — Фаун скочи на крака.

Даг отвори очи и видя, че му се мръщи.

— Отиваме на пикник.

— Какво?

— Ей сега ще видиш. Не, не ставай, нека да е изненада.

Все пак той видя как слага цял куп храна и две стомни в една кошница, а също и две одеяла. След това изчезна зад шатрата на Мари и Катагус и се върна с гребло за лодка. Подкара Даг към кея и го остави да легне в лодката, с лице към нея.

— Знаеш ли как да управляваш? — попита той, докато се наместваше.

— Ами… Изглеждаше лесно, ти като го правеше. Ще ме научиш, нали?

— Естествено, Искрице.

Урокът им отне около десет минути. Криволичещият курс най-сетне се поизправи, когато Фаун стана по-уверена, и оттам нататък просто трябваше да намери правилното темпо, за да не се уморява. Даг се усмихна под периферията на мъжката си шапка. Отблясъците от водата осветяваха лицето й, въпреки че беше в сянка.

Даг, учудващо, не изпитваше желание да мърда.

— Ако вашите ни видеха сега, щяха да повярват на историите, че Езерняшките мъже са мързеливи.

Беше забравил колко ослепително красива е усмивката й.

Заобиколиха Лешниковия остров и спряха да се полюбуват на пасящите там жребци. След това завиха към каналите, по чиито брегове растеше бъз. Няколко лодки бяха излезли на беритба. Повечето хора в тях ги изгледаха учудено, с изключение на Рази и Ютау, които работеха за Катагус, а и за своя полза. Катагус произвеждаше виното си в широки съдове, заровени в хладната почва на острова — беше наследил технологията от множество поколения. Даг предполагаше, че е толкова стара, колкото плънкините. Спряха, за да си поговорят с двамата. Няколкото закачки за шапката на Даг само го накараха да я нахлупи още по-ниско и Фаун загреба нататък с усмивка.

Накрая, съвсем очаквано, но все пак приятно, стигнаха до канала с лилиите. Даг се забавляваше, прикрит под периферията на шапката си, когато Фаун се натъкна на основната грешка в плана. Нямаше къде да разпънат одеялата, защото и на най-плитките места имаше поне няколко пръста вода. Накрая Даг се предаде на добрата си страна и й посочи, че могат да си направят пикник в лодката, като за по-голяма стабилност я вкарат между няколко дънера под сянката на една върба. Фаун загреба натам и с леко скърцане влязоха в импровизирания пристан.

След това тя седна с лице към него и краката им се преплетоха. Започна да го тъпче с храна и вино, докато на Даг не му се придряма. Помисли си, че изпълнява напълно предписанията на Хохари. Когато се събуди, му беше толкова горещо, че хилавата сянка на върбата и фермерската шапка не му помагаха. Започна да разкопчава ризата и приставката си.

Фаун също отвори очи и се надигна притеснено, щом го видя да си сваля панталоните.

— Мисля, че това не може да се прави в тясна лодка!

— Всъщност може — отвърна той. — Но сега просто искам да се разхладя.

— Няма ли да те заболи коремът, ако влезеш да плуваш след ядене?

— Няма да плувам. Просто ще се отпусна, без въобще да мърдам мускули.

Избра един дънер, дълъг около три стъпки, избута го от плетеницата и се натопи след него. Повърхността бе топла, но краката му намериха по-хладните слоеве. Той преметна ръце през импровизирания сал и се отпусна напълно.

След малко с чисто естетическо удоволствие видя, че Фаун също се съблича, избутва друг дънер и скача след него. Той се носеше безгрижно, докато тя цапаше край него с типична младежка игривост. Предизвикваше го да намокри косата й, после лицето, а накрая да се гмурнат и двамата.

— Хей! Не мога да потъна!

— Загря най-сетне — подразни я той.

Фаун го изпръска, но след като това не предизвика реакция, се приближи до него. Даг отвори очи, за да се наслади на бледото й голо тяло, което изглеждаше сякаш течно във водата, галено от дългите водорасли. Погледна към жълтите листа, които плаваха около носа му — предвестници на наближаващата есен.

— Светлината се променя. И звуците. Винаги усещам, когато лятото си отива и се появяват щурците. Прави ме малко… не точно тъжен. Сигурно има някаква друга дума. — Сякаш времето се изплъзваше и дори призрачната му ръка не можеше да го хване.

— Щурците са много шумни — измърмори Фаун, подпряла брадичка на своя дънер. — Чувах ги, като тръгвах към Рейнтрий.

Поседяха тихо още известно време, заслушани в песента на насекомите. Кафявата глава на една видра се показа над водата, но изчезна с плясък, щом животинчето ги усети. Една синя чапла сякаш спеше на един крак. Зеленоглавите патици от другата страна също не помръдваха. Сякаш дори светлината дишаше като живо същество.

— Това място е точно обратното на опустошението — измърмори Фаун. — Ако се отвориш, няма ли да успееш да се подсилиш с изтичащата същност?

— Отворих се преди два часа. И да, мисля, че се получава.

— Това обяснява някои неща за подобни места — измърка тя доволно.

Доста по-късно със съжаление пуснаха дънерите, качиха се в лодката, облякоха се и поеха към къщи. Слънцето се спускаше към дърветата на запад, докато пресичаха широката част на езерото, и се бе превърнало в оранжев отблясък, когато най-сетне стигнаха шатрата Блуфийлд. Тази нощ Даг спа така добре, както не бе спал от седмици.