Лоис Макмастър Бюджолд
Наследство (16)

16.

През следващите два дни Даг спазваше инструкциите да почива, въпреки че ставаше по-малко капризен само когато Фаун се въртеше край него. Соун бе останал в двойка с Гриф, а Варлийн беше заменила Дирла като партньорка на Мари. За Фаун нямаше много задачи в лагера и тя прекарваше повечето време заедно с младите патрулни или в грижи за конете. Грейс не беше окуцяла и се възстановяваше по-добре от Даг. Фаун подозираше, че Езерняците използват лечебни магии за конете, макар и да не си го признават.

На третия ден жегата отстъпи място на сериозна гръмотевична буря. Клоните на дърветата се огъваха и пукаха страховито. Патрулните събраха покривалата си, с изключение на едно, издухано от вятъра, и ги навързаха по крехкия заслон на Даг и Фаун. Вятърът поотслабна и започна да се излива пороен дъжд. Близкият поток стана жълто-кафяв и започна да прелива. Всички се бяха натикали под навеса, ядяха студена храна и гледаха как доскорошният огън изчезва в калта.

Гриф измъкна дървена флейта и започна да учи Соун. Фаун разпозна половината игриви мелодии. След известно време Гриф взе флейтата и започна да свири в дует с дъжда. Соун и Варлийн акомпанираха с импровизирани ударни инструменти, а Даг и Мари слушаха мълчаливо.

Внезапно Даг, който лежеше със затворени очи, се надигна и се обърна към Соун.

— Знаеш ли името на фермерския град, под който се е появила злината?

— Грийнспринг — отвърна младежът и подаде глава извън навеса, с напразната надежда, че облаците ще се разнесат.

— Знаеш ли къде е? Ходил ли си там?

— Два пъти. На двадесет и пет мили северозападно от Боунмарш е. — Той се прибра и махна неопределено зад гърба си.

— Това трябва да е на почти петдесет мили северно от стария разчистен пояс, нали?

— Там някъде.

— Как въобще са го основали? По мое време го нямаше.

Соун сви рамене.

— Някои селища са по-стари от мен. Там се срещат три пътя и минава река. Доколкото си спомням, има две мелници. Дъскорезница. По-късно се появиха още ферми, ковачница, разни други сгради. Спирали сме на няколко пъти при ковача им, но не са много добре настроени към патрулните.

— Защо? — попита Фаун с леко възмущение.

— Стара история. Първите няколко пъти, като опитвали да се заселят там, били прогонвани от патрулните. Но се връщали. Много трудно е да прогониш фермер от разчистена земя. Накрая станали толкова много и били толкова упорити, че за да избегнат кръвопролитието, нашите решили да ги оставят.

Даг се намръщи.

Соун уви ръце около колената си.

— Един тип ми каза, че Езерняците били алчни, защото пазели такава хубава обработваема земя за ловна територия. Твърдеше, че неговите хора можели да изкарат повече храна с рало, отколкото ние с лъкове и стрели.

— Това, което ловим, не става за ядене — изръмжа Мари.

— Същият човек ми каза, че морящите твари били измислени от Езерняците, за да прогонват фермерите. Чудя се какво ли е станало с него?

Гриф и Варлийн поклатиха глави, а Фаун прехапа устни.

Даг си играеше с косата си. Фаун реши, че му е време за нова подстрижка, освен ако не желае да я остави дълга, като на другите.

— Искам да го видя, преди да се приберем.

— Даг, така ще се отклоним с три дни. — Гриф се намръщи.

— Може би само два, ако хванем северния път. Може да тръгнем два дни по-рано, за да не изоставаме от определения график.

Мари го изгледа накриво.

— Време беше да почне да не те свърта. Хохари каза да почиваш седем дена. Всички я чухме.

— Стига де, знаеш, че ги завиши нарочно.

Мари не отрече.

— Защо въобще искаш да ходиш там? Знаеш как изглежда опустошението. Навсякъде е едно и също.

— Това е задължение на отрядния командир. Феърболт ще иска доклад как е започнало всичко.

— Това не е негова територия, Даг. Задължението е на някой от капитаните на Рейнтрий.

— Във всеки случай искам да видя как е. Въпросът не подлежи на обсъждане. — В гласа му прозвучаха стоманени нотки.

Мари се намръщи.

— Защо? Мога да го опиша доста точно дори оттук. И ти би могъл. Депресиращо, но точно. Какви отговори се надяваш, че ще откриеш?

— Ако знаех, нямаше да ходим. — Продължи да си играе с косата си. — Мисля, че не търся отговори. По-скоро ще се оглеждам за нови въпроси. — И кимна на Фаун.

 

 

На следващата сутрин небето беше чисто и всички простряха нещата си да изсъхнат. Към обяд Даг прокара предложението да тръгнат, за да пътуват на кратки етапи. На Мари отдавна й бе писнало от това място и този път не възрази.

Младоците събраха лагера само за час, обзети от желанието да се върнат у дома. Соун поведе шестте коня и товарното животно на северозапад. Наложи се да заобиколят мъртвото блато, въпреки че иначе щяха да си спестят няколко мили.

По средата на обикалянето Мари спря коня си и обърна лице срещу вятъра.

— Какво? — попита малко разтревожено Соун.

— Подушвате ли?

— Определено. — Варлийн сбърчи нос.

— Нещо е започнало да гние — обясни Даг на яздещата до него Фаун. — Това е добре.

— Ама че сте и вие! — Тя поклати глава.

— Надеждата се намира на най-неочаквани места. — Той се усмихна и смуши Копърхед. Усещаше, че настроението на патрулните се е подобрило, макар и съвсем леко.

Движеха се бавно, както бе обещал на Мари. Яздеха с отворен усет, като хора, опипващи около себе си просто като предпазна мярка. Човек никога не знае. Веднъж Даг бе открил по този начин една още неподвижна злина — тогава бе яздил като куриер в далечната североизточна провинция Сийгейт. Все пак изминаха дванадесет мили, преди да спрат за нощувка. Даг предполагаше, че тази нощ всички ще спят по-добре. Дори и той, въпреки пулсиращата болка в крака.

На другия ден тръгнаха рано, но със същото бавно темпо. Варлийн забеляза труповете на двама глинени. Изглежда, бяха умрели сами, след като силата, дадена им от злината, се бе изчерпала. Явно заплахата от ордата им вече не беше сериозна. Дори с това бавно темпо малкият патрул се натъкна на първите следи от опустошението в Грийнспринг в ранния следобед.

Даг вдигна куката си и всички спряха под сянката на последните дървета, преди да навлязат в обработваемите местности.

— Не е нужно да ходим всички. Може да направим лагер тук. Фаун, ако искаш, остани с Гриф и Варлийн. Такова сериозно опустошение изсмуква силите дори да не го усещаш. Няма да е добре за теб. Освен това може да се натъкнем на грозна гледка. — „Със сигурност ще е грозна“.

Фаун го изгледа остро.

— Ако е лошо за мен, няма ли да е по-зле за теб? Виж се, едва се крепиш!

— Казаха ли ти го? — засмя се Мари.

— Това място — продължи Фаун — е нещо като Уест Блу, нали?

— Вероятно.

— Тогава и аз искам да го видя. — Тя кимна решително.

„Защо ли не се изненадвам?“

— Добре, колкото по-скоро почнем, толкова по-бързо ще свършим. Да не се мотаем излишно. — Даг махна на Соун да води.

Първо минаха покрай изоставени ферми, със съхнещи ниви, след това изсъхнали, след това мъртви, а накрая мъртви с неприятен сивкав цвят. Даг знаеше какво да очаква и бе плътно заслонен, както и останалите от патрула. За съжаление това не помагаше особено.

— За какво да се оглеждаме? — попита Гриф, щом първите къщи изникнаха пред тях, прикрити зад остатъци от жив плет.

— Като начало искам да открия леговището — отвърна Даг. — Да видя къде се е появила злината и защо не е била забелязана по-рано.

Това не беше много трудно, просто трябваше да следват опустошителната диря. Все едно навлизаха в тъмна пещера. Всички растения бяха посивели, а оградите на дървените къщи бяха наклонени и обезцветени. Даг прецени, че градът е приблизително два пъти по-голям от Уест Блу. Имаше три или четири улици. Реката наистина беше река, а не някакъв прехвален поток. Изглеждаше достатъчно широка, за да може шлеповете от река Грейс да идват дотук. Градът имаше пазарен площад, пивница, ковачница и около двеста къщи. Може би около хиляда жители. Вече нито един.

Центърът на опустошението сякаш се намираше в една горичка в покрайнините на града. Конете запръхтяха тревожно, когато ги подкараха натам. В тясна клисура с малко поточе имаше пещера, подобна на тази край Гласфордж, но по-малка. Сега беше съвсем празна, а част от брега се бе свлякла и заприщила отчасти поточето. Земята пред пещерата беше издълбана с дупки с човешки размер, приличаше на кошер. Най-вероятно тук бе отгледано първото поколение глинени.

— При толкова хора наоколо — каза Гриф — е трудно да се повярва, че никой не е забелязал нищо.

— Може би някой е видял — отговори Фаун, — но не са му повярвали. Особено на децата. Мога да се обзаложа, че децата са играли през цялото време край този поток и из околните горички.

Даг се наведе от седлото и пое въздух, за да успокои разбунтувания си стомах. Да, храна за злини, при това много обилна. Доставена на място. Затова се беше развила толкова бързо. Спомни си колко красиво изглеждаше съществото на лунната светлина. Колко ли преобразувания бе минало? „Колкото си иска“.

— Никой ли не се е сетил да избяга? — попита Варлийн. — Или се е случило твърде бързо?

— Било е бързо, но не чак толкова — отвърна Мари. — Някои са загинали заради лош късмет, но повечето са умрели от невежество.

— Защо… — започна Фаун, но спря.

Даг се обърна и я погледна въпросително.

— Щях да попитам защо са били толкова невежи — каза тя тихо. — Но до неотдавна и аз бях същата. Мисля, че разбирам.

Даг поклати глава мълчаливо, зашеметен от ужасяващите образи пред очите му, и обърна Копърхед. Върнаха се на пътя.

— Кълна се, че чувам гласове — възкликна Соун, когато излязоха на главната улица.

Даг отвори усета си за миг, но веднага се заслони и потръпна от болка. Но поне бе успял да мерне живите искрици.

— Натам.

Завиха по една улица с изсъхнали дървета и празни къщи. Някои бяха със счупени стъкла, а повечето прозорци бяха покрити с хартия, по старомодния начин. Улицата се превърна в уличка, а след нея започваше широко поле с посивяла трева. В далечния му край се суетяха стотина души. Имаше и няколко каруци с умърлушени коне.

— Не може да се опитват да обработват това! — възкликна смаяно Фаун.

— Не — отвърна Даг и се изправи на стремената. — Днес не сеят зърно.

— Копаят гробове — каза тихо Мари. — Сигурно са бежанци, дошли да търсят роднините си. Като хората от Боунмарш.

Гриф поклати глава със съжаление.

Даг премести юздите в куката, за да освободи ръката си, и поведе патрула напред, но спря, когато наближиха оцелелите от Грийнспринг.

Местните се бяха скупчили и стискаха лопати и мотики по начин, напомнящ за боязливото прибиране на семейство Хорсфорд. Ако онези фермери имаха повод да са нервни, тези тук имаха причина да са почти полудели. Даже съвсем.

След размяна на погледи и мърморене тълпата излъчи един говорител, който се приближи внимателно до патрула и спря на няколко крачки. Добре. Убежденията щяха да подействат по-добре, ако си говореха нормално, а не викаха.

— Здравейте. — Даг докосна челото си за поздрав.

Мъжът отвърна с късо кимване. Беше на средна възраст и носеше работни дрехи, които имаха сериозна нужда от кърпене и пране. Поне от него се долавяше някаква човешка миризма на това иначе мъртво място. Лицето му бе посивяло от умора и Даг отново неволно се сети за Сорел Блуфийлд.

— Не бива да стоите на тази болна земя — каза Даг.

— Тя си е наша — отвърна мъжът.

— Морящата твар я е отровила. Ще отрови и вас, ако се застоите.

Мъжът изсумтя.

— Няма да слушам някакъв си Езерняшки ядач на трупове.

— Щом искате, погребете мъртвите си, макар че не го препоръчвам. Но в никакъв случай не нощувайте тук.

— Тук имаме подслон. — Мъжът се намръщи и продължи предупредително: — Ще оставим стража, в случай че решите да се промъкнете през нощта.

Какво си представяше този човечец? Че патрулът на Даг ще дойде да краде тела? Усети как се разгневява. „Няма да направим нищо подобно. Имаме си достатъчно наши трупове. Фермерските кости не ни трябват, нито тези с изтръгната същност, а пък фермерски кости с изтръгната същност съвсем…!“ Преглътна и отвърна почти спокойно:

— Добре.

Мъжът сякаш усети, че е нанесъл обида, и макар че не се извини, допълни:

— А и как ще се намерим, ако се появят други оцелели? Тварта ни омагьоса и ни караше да ходим насам-натам…

Явно и той беше от нещастните роби.

— Никой ли не знаеше, че трябва да повика помощ, когато се появи морящата твар? Поне да предупредите останалите.

— Каква помощ? — изсумтя мъжът. — Вие ни прегазихте с високите си коне. Аз бях там. Вярно, че бяхме полудели от заклинанието, обаче…

— Трябвало е да се защитят — почна Даг и спря. Нервните местни жители не пускаха импровизираните си оръжия и не се връщаха към тъжната си задача. Даг погледна Фаун и потърка брадичката си. — Какво ще кажеш да сляза от високия кон? Тогава ще се приближиш ли да поговорим?

Мъжът го изгледа продължително и кимна.

Варлийн се смъкна от коня си и хвана юздите на Копърхед. Соун също слезе и отвърза дебелия клон, който служеше за патерица. Кракът на Даг не поддаде съвсем, когато слезе от седлото, но Соун все пак услужливо го подкрепи. Двамата се спогледаха усмихнато, вероятно си спомниха за нощната атака над бандитския лагер. Даг се подпря на патерицата и закуцука към местния. Мъжът гледаше учудено: явно чак сега бе забелязал окаяното състояние на събеседника си.

Даг посочи едно повалено дърво в полето и човекът отново кимна. Докато куцукаше натам, Даг усети, че Фаун върви от лявата му страна, готова да го подпре. Замисли се дали да не я прати да се върне при конете, за да й спести някои тъжни подробности. „Вече е твърде късно. Освен това тя е една от тях“. Махна й да седне между двамата. Ако последната среща на този човек с Езерняци беше от грешната страна на копието, можеше да има нужда от посредник. „И двамата имаме“.

Когато местните се разпръснаха и продължиха да копаят, Даг се успокои. Сега бе ред на Езерняците да се скупчат около конете и да гледат неспокойно.

— Тази твар беше особено лоша — започна Даг отново. — Езерняците от Рейнтрий също загубиха много хора. Лагерът Боунмарш е опустошен и ще трябва да бъде изоставен поне за тридесет години. Това място — за повече.

Мъжът изръмжа, но не можеше да се разбере дали е съгласен, или не.

— Много хора ли се завърнаха? — обади се Фаун. — Да потърсят близките си?

— Неколцина. — Мъжът сви рамене. — Нали идваме да погребем роднините си. Намерих жена си — добави след малко.

— Това е добре — отвърна Фаун окуражително.

— Заровена е ей там. — Човекът посочи една могила от пръст в края на нивата. „Масов гроб“.

— О?

— Те ни чакаха — продължи той. — Съпругите и дъщерите. Момчетата, старите хора. Нещо странно се бе случило с телата им, защото не гниеха, дори в тази жега. Сякаш ни чакаха да се върнем и да ги намерим.

Даг преглътна и реши, че не е моментът да обяснява за свойствата на дълбокото опустошаване.

— Съжалявам — отвърна тъжно Фаун.

Мъжът сви рамене.

— Можеше да е и по-зле. Ето, Дейзи и Купър се намериха преди час. — Той кимна към един мъж и една жена, които стояха в задния край на една каруца. Бяха с гръб един към друг и бяха навели глави.

Фаун докосна коляното на мъжа и той потръпна.

— Защо по-лошо? — Тя можеше да зададе такъв въпрос. Даг не би се осмелил. Добре, че бе дошла с него.

— Дейзи мислела, че децата са с него, а той се надявал, че са при нея. Имаха четири. Пазехме децата за накрая, в случай че се появи още някой. — Даг проследи погледа му до редица положени в тревата тела. Фермерите копаеха ров, не много по-голям от другия.

— Надявам се, че сте подслонили сирачетата извън опустошението? — попита Фаун. Доколкото Даг я познаваше, тя вече обмисляше план как да събере осиротелите семейства.

Мъжът я погледна. Явно му изглеждаше толкова млада, колкото и на Даг, защото й отвърна по-нежно:

— Тук няма сирачета, госпожице.

— Но… — Тя засмука устната си, обмисляше значението на думите му.

— Не открихме живи под дванадесетгодишна възраст. А и от по-големите няма много.

Даг се намеси, защото Фаун го гледаше така, сякаш той някак може да поправи това.

— След бременните жени децата имат най-богата същност за преобразуванията на злината — каза Даг. — Затова тя започва с тях. При евакуацията на Боунмарш младите жени са грабнали най-малките и са потеглили веднага. Останалите са ги последвали, като са взели колкото се може повече провизии. Патрулните, които не са били на служба, са пазели тила. Децата са били изведени за петнадесет минути, а целият лагер горе-долу за още толкова. Някои от създателите, които бяха оплетени, са били пленени, защото са тръгнали да търсят група деца, които били някъде из блатото.

Фаун се намръщи.

— Това не го бях разбрала. Намерили ли са ги?

— Не — въздъхна Даг. — Някои от оцелелите, които се върнаха, разпознаха телата им. За погребение, подобно на това. — Местният жител започна да рови пръстта с петата на ботуша си, бърчеше вежди учудено. „Да, виж я. Фермерите могат да задават въпроси и да получават отговори. Защо не пробваш?“

— А дали са взели… — Фаун млъкна, спомнила си, че не бива да говори за ножове пред фермерите, и поклати глава.

Човекът изгледа Даг.

— Ти не си от Боунмарш, нали?

— Не. Отрядът ми дойде на помощ от Олеана. Сега се прибираме.

— Патрулът на Даг уби морящата твар — добави Фаун с мъничко гордост. — Той развали заклинанието на злината върху вас.

— Ха. Можеше да стане и по-бързо.

— Ако някой от вас беше достатъчно умен да вдигне тревога, можеше да стане и много по-бързо. Направихме всичко възможно веднага щом научихме.

Настана тежка тишина. Тук имаше твърде много мъка и напрежение, за да се поднасят извинения. Даг горе-долу бе сглобил цялата картина. Може би бе време да си вървят.

Трима местни се появиха от гората и погледнаха новодошлите. Един от тях, сивокос мъж, тръгна с бърза крачка към падналото дърво, после се затича с обезумяло лице, ръкомахаше диво и крещеше:

— Саси! Саси!

Даг се напрегна и ръката му се плъзна по дръжката на ножа. Събеседникът му вдигна ръце и почна да маха отрицателно. Тичащият се приближи, останал без дъх, и разтърка очи, взираше се във Фаун.

— Ти не си моята Саси — каза тъжно.

— Не, сър — отвърна Фаун извинително. — Аз съм Фаун на Даг.

— От нашите ли си? Тези патрулни ли те доведоха? — Той махна към Езерняците, които стояха до конете си. — Може да потърсим роднините ти…

— Не, сър. Аз съм от Олеана.

— А защо си с тях?

— Защото съм омъжена за единия.

Мъжът се сепна и погледна Соун, който държеше юздите на Копърхед и се оглеждаше неспокойно. Устата му се изкриви неодобрително.

— Ако така ти е казало онова момче, госпожичке, боя се, че те лъже.

— Не е той… — Тя млъкна, понеже Даг незабелязано стисна ръката й.

Сивокосият си пое въздух.

— Ако искаш да останеш тук, ще ти намерим… — Той се огледа колебливо.

— Убежище? — измърмори другият. — Едва ли. — Изправи се и стисна рамото на другаря си. — Откажи се. Тя не ни влиза в работата. Не и днес.

Сивокосият се махна с разочарован вид.

— Надявам се, че ще открие своята Саси — обади се Фаун. — Коя е тя? Дъщеря му ли?

— Внучката.

— Аха.

— Фаун, трябва да се махнем от опустошението — каза Даг, чудеше се дали в друг ден местните щяха да се опитат да задържат Фаун. Неприятна мисъл, но опасният момент, ако въобще беше такъв, бе преминал.

— О, да. — Тя веднага се изправи. — Сигурно го усещаш. Как ти е кракът?

— Ще е достатъчно добре, щом се метна на седлото. — Надигна се, подпираше се на патерицата. Сякаш започваше да го втриса. Местният ги изпроводи до конете.

Този път се наложи Соун и Варлийн да го повдигнат на Копърхед. Даг се настани на седлото с въздишка и дори остави Соун да тикне крака му в стремето. През това време Варлийн помогна на Фаун да се метне на Грейс.

— Готов ли си, Даг? — попита Соун и го потупа по крака.

— Колкото — толкова.

— Ти ли си нейният Даг? — Местният вдигна вежди. На лицето му беше изписано учудване и неодобрение.

— Да. — Двамата се изгледаха мълчаливо. — Другият път не… — Не му беше времето, нито мястото, а и човекът не беше подходящ. „Но кога, къде и кой?“

— Мисля, че няма какво повече да си кажем, патрулен.

— Така изглежда. — Даг вдигна ръка към слепоочието си и подкара Копърхед.

Фаун завъртя Грейс. Даг се боеше, че е доловила мрачните настроения, защото се колебаеше между съчувствието и напиращия гняв.

— Можеше да кажеш благодаря — изръмжа тя на човека. — Все някой трябва да го направи поне веднъж преди края на света.

Мъжът наведе поглед, а след като тя тръгна, я загледа с неспокойно изражение.

 

 

— Доволен ли си, Даг? — попита сухо Мари, след като излязоха от града и тръгнаха по пътя край реката.

Той изръмжа.

— Нали знаеш, че не можеш да спасиш всичко на света? — Гласът й омекна.

— Очевидно не — каза той и след малко добави по-тихо: — Сигурно никой не може.

Фаун го изгледа притеснено, но той не предложи да спрат. Искаше да измине колкото се може повече разстояние от Грийнспринг. Може би вече трябваше да го задраскат от картите? Мари беше права. Имаше си достатъчно кошмари и не беше нужно да обикаля и да си търси нови. Беше си получил заслуженото. Дори Фаун беше утихнала. Без въпроси и отговори, само тишина.

Патрулът зави на север и пое към дома.