Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (9)

8.

За съжаление на Даг през тази нощ не се появи никой от патрула, а по някое време дъждът го накара да се прибере в кухнята. Успя да види Фаун чак на другата сутрин на закуска. Двамата вече носеха собствените си дрехи, по които имаше само съвсем леки петна. Тя изглеждаше почти добре в синята си рокля, макар и да беше бледа. Клепачите и върховете на пръстите й не бяха толкова розови, колкото му се искаше, и все още й прилошаваше, ако се надигнеше рязко. Поне нямаше признаци на треска.

Даг тъкмо я караше да яде и да пие повече мляко, когато Тад нахлу задъхано през вратата.

— Мамо! Тате! Един от глинените тормози овцете на пасището!

Даг издиша тревожно, а тримата мъже около масата скочиха да търсят превърнатите в оръжия инструменти. Даг разхлаби бойния си нож и излезе на верандата. Фаун и фермерската жена го последваха разтревожено. Пети беше помъкнала внушителен кухненски нож.

В отсрещния край на пасището гол мъж се беше нахвърлил върху една овца и се мъчеше да й прегризе гърлото. Животното подскочи и се отърва от нападателя. Глиненият падна лошо, сякаш не знаеше как да използва ръцете си. Надигна се и направи нов скок към избраната плячка. Останалите овце се дръпнаха настрани, после се обърнаха да гледат.

— Тормози ли? — прошепна Даг. — Направо ги ужасява. Този глинен сигурно е направен от куче или вълк. Ето, иска да се движи като вълк, но не успява. Не може да използва ръцете си като човек, нито челюстите си като вълк. Иска да й разкъса гърлото, но само си пълни устата с вълна. Гадост!

Поклати съжалително глава и тръгна бързо към пасището. Зад него Пети въздъхна, а Фаун ахна.

Даг заобиколи, така че да застане между глинения и гората, и прескочи оградата. Протегна дясната си ръка и изпъна рамена, след което измъкна ножа си. Сутрешният въздух беше натежал от влага. Розовото небе на хоризонта постепенно преминаваше в тюркоаз. Тревата беше мокра от нощния дъжд, капките сияеха като разпръснато сребро, земята под краката му леко жвакаше. Той се насочи към глинения. Съществото беше мръсно, с разчорлена коса, миришеше на гнило. Плътта му вече губеше цвета си, кожата беше подпухнала и жълтеникава. Устните му се извиха, щом усети Даг, и то замръзна, колебаеше се между бягство и нападение.

„Хайде, скочи ми, тромав кошмар. Спести ми гонитбата“.

— Ела. — Даг приклекна и разпери ръце. — Да прекратим това. Обещавам ти, че всичко ще свърши.

Съществото се наведе напред и скочи към Даг. Главата му се изви в жалък опит да достигне гърлото на патрулния. Даг блокира една от ноктестите ръце с левия си лакът, извъртя се и замахна силно.

Отскочи встрани от бликналата от гърлото на съществото кръв, за да си спести ново пране. Глиненият направи три крачки и рухна на влажната земя. Даг го заобиколи предпазливо, но нямаше нужда от втори удар. Съществото потрепери и замря с полуотворени очи. Снопът вълна в устата му спря да мърда. „Липсващи богове, наистина грозна гледка“. Но пък работата бе добре свършена. Той обърса острието в тревата и реши да поиска парцал от фермерката.

Изправи се и видя тримата мъже, които го зяпаха опулено. Тад прескочи оградата, но баща му викна:

— Казах ти да не се приближаваш!

— Мъртъв е, тате! — Тад погледна Даг с грейнало лице. — Просто се приближи и го смъкна с един удар!

Последният глинен, който бяха видели тези хора, бе все още подчинен на волята на създателя си и бе интелигентен и смъртоносен. Не като това объркано животно, затворено в странно тяло. Даг не мислеше да обяснява тия неща на фермерите. По-добре да бъдеха предпазливи с глинените.

— Такава ми е работата. — Устните му се извиха в мрачна усмивка. — На вас оставям да го погребете. — Фермерите се събраха около трупа и почнаха да го мушкат с инструментите си. Даг тръгна към къщата.

Повечето животни се бяха дръпнали в другия край на пасището, далеч от нападателя. Кобилата вдигна глава, когато я приближи. Даг избърса ножа си в нея и го прибра, после я почеса по главата и тя въздъхна доволно. В спомените му се върна снощното сърдито предложение на фермерката да я вземе и да се махне. Изкушаваща идея.

„Но няма да тръгна сам“.

Прескочи оградата и тръгна към верандата. Фаун го гледаше също толкова възхитено, колкото и Тад, но с повече разбиране. Фермерката стоеше със скръстени ръце, разкъсвана между благодарността и неодобрението.

Даг се почувства уморен от тези недоверчиви хора. Липсваше му патрулът — въпреки всичките му недостатъци. А може би и точно заради тях.

— Хей, Искрице. Исках да изчакам каруцата и да те откарам с нея до Гласфордж, но размислих. Можем да яздим двамата, както оня ден, и няма да ти е по-неудобно.

— Даже ще ми е по-добре. — Лицето й светна. — По този път зъбите ми ще изпадат, ако се возя в каруца.

— Дори да яздим бавно, след три часа ще сме в града. Нали няма да те преумори?

— Искаш да тръгнем още сега ли? Отивам да си взема нещата. Ей сега идвам!

— Ще ми прибереш ли приставката за ръката? Заедно с другите неща. — „Приставката за ръката, торбичката с ножа и другата със счупените кости и разбитите мечти“. Всичко останало, с което бе пристигнал, бе на него.

Тя замълча, сякаш изброяваше същия инвентар, после кимна.

— Не подскачай. И не бързай. Полека.

Фаун затръшна кухненската врата със звънлив смях.

Даг се обърна, видя преценяващия поглед на Пети и й се намръщи.

Тя сви рамене и въздъхна.

— Е, това всъщност не е моя работа.

Той замени хапливия коментар с относително учтиво кимване и тръгна към кобилата.

Докато успее да нагласи въжето като юзда и да я доведе до верандата, Фаун вече бе излязла с торбата си и благодареше на Пети. Искреността й предизвика усмивка у жената въпреки явното й неодобрение.

— Да внимаваш повече, момиче — пожела й тя.

— Даг ще се грижи за мен — отвърна Фаун весело.

— О, да. — Пети въздъхна и очевидно преглътна някакъв коментар. — Това е ясно.

Даг се метна на кобилата. За щастие гърбът й беше широк и удобен. Нямаше нужда да проси седло от фермата. Стегна десния си глезен, за да направи стреме за Фаун, и тя се настани в скута му както преди. Намести се и обви ръка около кръста му. За изненада на Даг Пети пристъпи напред и тикна някакъв пакет в ръцете на Фаун.

— Само хляб и сладко. Но поне ще ви стигне за из път.

— Благодаря, госпожо. — Даг докосна челото си с пръсти. — За всичко.

— И на вас — отвърна тя сухо, след което добави: — Помисли за това, което ти казах, патрулен. Или просто помисли.

Или не трябваше да отговаря, или да започне дълъг спор, така че предпочете първото. Помогна на Фаун да прибере храната в торбата си и обърна коня. Разшири усета си, но наоколо нямаше нищо от рода на ядосани членове на патрула или умиращи глинени.

Копитата на кобилата газеха падналите цветове от хикори, които приличаха на късчета разбито небе, разпръснати из тревата. Фермерите тъкмо примъкваха трупа на глинения към гората. Всички им помахаха, а Саса дори успя да се провикне:

— Към Гласфордж ли сте? И аз ще тръгвам скоро. Ако видите някои от нашите, им кажете, че сме добре! Ще се видим ли в града?

— Естествено! — възкликна Фаун.

— Може би — добави Даг. — Ако се появи някой от патрула, нали ще кажете, че сме добре и че ще ги чакам в града?

— Разбира се! — обеща Саса.

Пътят зави между дърветата и фермата и обитателите й останаха назад. Даг въздъхна спокойно, наслаждаваше се на влажната лятна утрин. Чуваше се единствено тропотът на копитата и ромоленето на набъбналия от снощния дъжд поток. Някакъв раиран гризач прекоси пътя и изчезна с шумолене в тревата.

Фаун се сгуши в Даг и притисна глава към гърдите му. Мълчеше. Даг реши, че е изтощена от загубата на кръв, след като вълнението от сутрешните събития беше преминало. Също като другите ранени младежи, тя се надценяваше и се люшкаше между неблагоразумната активност и припадъка. Надяваше, че възстановяването й ще протече нормално. Беше му приятно да крепи топлото й тяло. Конят наистина друсаше много по-малко от евентуална каруца в тези коловози, особено ходом, а той нямаше намерение да го забързва. Няколко комара се завъртяха около тях, но Даг ги пропъди с нежно побутване на същността си.

Уханието на косата и кожата й, извивката на гърдите й, когато дишаше, търкането на бедрата й в неговите го вълнуваше, но не толкова, колкото светлината и успокояващото чувство на безопасност, което извираше от същността й. Самата тя не бе възбудена, но отвореността й и абсолютното приемане на неговото присъствие го правеха необяснимо щастлив, като човек, който се грее на огън. Тъмночервеният оттенък на нараняването й все още се виждаше, но поне проблясъците на болка бяха намалели съвсем.

Тя не можеше да усети неговата същност и не осъзнаваше проверката. Една Езерняшка жена щеше да вижда в него по същия начин, ако той не се затвореше, не избереше слепотата на уединението. Чувстваше се леко виновен, но продължи да опипва Фаун с вътрешните си сетива, без страх, че ще бъде открит.

Беше по-скоро като гледане на лилии, отколкото душене на вечеря, която не е за него. Нима беше гладувал толкова дълго, че бе забравил вкуса на храната? Така изглеждаше. Но насладата и болката бяха тайни на неговото сърце. Забеляза, че минават през местност, която вече се възстановява от въздействията на злината. Покварата беше безкрайна сивота, без чувства. Дали завръщането на зеления живот болеше? Странна мисъл.

Фаун се размърда и отвори очи. Огледа гората, която тук беше от бук, бряст и червен дъб, а на по-откритите места имаше и дрян. Листата по горните клони искряха от слънчевите лъчи, които се отразяваха във водните капки.

— Как ще откриеш патрула в Гласфордж? — попита го.

— Има един хотел, в който отсядаме и го ползваме за база. Приятно разнообразие след спането на земята. Там е и лазаретът. Сигурен съм, че е имало и други ранени освен моя партньор Соун, когато нападнахме разбойниците. Така че те ще са там. Местните хора поне са ни свикнали.

— Дълго ли ще останеш?

— Не знам. Патрулът на Чато отиваше на юг, отвъд река Грейс, за да търгува с коне, когато се натъкна на тази неприятност. Ние пък проверявахме маршрут на североизток, когато ни повикаха. Зависи най-вече от ранените.

— Хотелът не е на Езерняците, нали? Сигурно си е на хората от Гласфордж?

— Да.

— Каква работа предлагат?

Той повдигна вежди.

— Камериерки, готвачи, конярчета, перачки… много неща.

— Някои от тях ги умея. Може би ще си намеря работа там.

Даг се напрегна.

— Пети разказа ли ти за братовчеда си?

— Братовчед ли?

„Явно не е“.

— Няма значение. Двойката, която го управлява, го притежава от години. Мисля, че е построен на мястото на стара странноприемница, от бащата на мъжа. Мари сигурно знае. Сградата е тухлена, на три етажа. В Гласфордж произвеждат и тухли освен стъкло.

— Виждала съм такива къщи в Лъмптън Маркет. Казваха, че са построени с тухли от Гласфордж. Сигурно не е лесна работа.

Той се понамести под нея.

— Във всички случаи няма да има работа за теб, докато не спре да ти прилошава, щом станеш рязко. Предполагам, че ще ти трябват още няколко дни почивка.

— Сигурно — отвърна тя колебливо. — Само че… нямам много пари.

— Патрулът ми ще се погрижи — заяви Даг твърдо. — Задължени сме ти за злината. — „И за твоята саможертва“.

— Добре. Но вече трябва да се замисля за някаква работа, след като трябва да се справям сама. Добре че срещнахме семейство Хорсфорд. Приятни хорица. Може би те ще ми помогнат да започна някъде.

Нямаше ли да се прибере? Нито перспективата да се върне при Съни Тъпия, нито тази да стане камериерка в Гласфордж му се струваха особено приятни.

— По-добре да изчакаме какво ще каже Мари за ножа, преди да правим планове.

— Хм. — Очите й потъмняха и тя отново се притисна в него.

Горският покой отново унесе Даг. Светлината и чистият въздух, леката походка на кобилата и сгушената в него Фаун, която постепенно се отърсваше от напрежението, го докараха до състояние да не иска нищо повече. За момент беше свободен от всички задачи и задължения, които го тласкаха към несигурното бъдеще.

— Как се чувстваш? — промълви в ухото на Фаун. — Боли ли те?

— Не е по-зле, отколкото като закусвахме. По-добре от снощи. Мисля, че се оправям.

— Чудесно.

— Даг… — поколеба се тя.

— М?

— Какво правят Езернячките, като се забъркат в проблеми като моя?

Въпросът го озадачи.

— Кой проблем?

Тя изсумтя леко.

— Вярно, че напоследък ми се събраха повечко. Говоря за бебе и липса на съпруг. Сламените вдовици.

Можеше да усети тъгата и вината, която изпитваше при това напомняне.

— Ами… при нас не става точно така.

Фаун се намръщи.

— Нима младите Езерняци са наистина… благопристойни?

— Ако имаш предвид дали си държат гащите закопчани, не — засмя се той. — Младите са си млади, независимо дали са фермери, или Езерняци. Всички минават период, през който откриват нещата.

— Каза, че жената кани мъжа в шатрата си.

— Ако е късметлия.

— Тогава как… — Тя объркано спря.

Даг най-сетне разбра какво иска да го пита.

— О, това е свързано с нашата същност. Когато е онова време в месеца, когато жената може да зачене, в същността й се появява красива шарка. Ако времето и мястото не са подходящи за дете, жената и мъжът се задоволяват по друг начин.

Фаун мълча доста дълго. Накрая попита:

— Как?

— Какво как?

— Как го… правят? По какъв начин?

Даг преглътна тежко. Колко ли знаеше това момиче? Според въпросите й явно не беше много. Откъде ли трябваше да започне?

— Ами, да речем, с ръце.

— С ръце?!

— Докосват се и се галят, докато не свършат. Езикът и устата също вършат работа.

— Да свършат ли?

— Докосват се един друг, както когато го правиш сам, но с компания е по-добре. Не е… самотно.

Лицето й се изкриви.

— А. Знам, че момчетата го правят. Предполагам, че и момичета могат да им го правят. Харесва ли им?

— Ами… да, принципно — отвърна Даг предпазливо. Неочакваният развой на разговора започваше да влияе на ума и тялото му. „Успокой се, старче“. За щастие, тя не усещаше топлата вълна, минаваща през него. — Според моя опит и на момичетата им харесва.

Последва нова дълга пауза.

— Това нещо Езерняшко ли е? Някаква магия?

— Не, макар че има трикове, които можеш да правиш със същността си, за да подобриш усещането. Нашите жени и фермерките са еднакво магични в това отношение. Фермерите също имат същност, просто не могат да я усетят. — „Благодаря ви, липсващи богове“.

Изражението й стана замислено, после започнаха да се появяват наченки на възбуда. Явно й пречеше не само нараняването й. Спомни си нещо, което една жена със смесена кръв му бе казала в Трипойнт: че много фермерски жени така и не научават как да си доставят удоволствие. Беше се засмяла на изражението му. „Стига, Даг. Момчетата непрекъснато се сблъскват с телата си. Докато жените са по-затворени и прибрани. Много съпруги би трябвало да ми благодарят, че съм научила мъжете им на разни неща, макар че биха ме намразили и в червата“. Той също имаше за какво да й благодари и бързо изтри непохватните фермерски момчета от съзнанието си, както и от нейното за известно време.

Това беше преди много време…

— Какви други неща? — попита Фаун.

— Моля?

— Освен ръцете, езика и устата.

— Ами… не… няма значение. — Възбудата му вече нарастваше до степен да му причинява сериозно физическо неудобство. Отгоре на всичко беше на кон. Имаше някои неща, които не трябваше да се правят на кон, дори да е послушен като тази кобила. Не можеше да не се сети за някои от тях, което съвсем не му помогна.

Искрицата не можеше да усети неговата същност. Можеше да стои пред нея и да изгаря от страст, но докато не си свалеше панталоните, нямаше да разбере. А след последните й преживявания беше по-добре да не разбира. Щеше да е лошо да се засмее. Не, щеше да е добре. Лошо щеше да е, ако се уплашеше и отвратеше, ако го вземеше за поредния гадняр като Съни Тъпия или онзи нещастник, когото бе прострелял. Ако станеше твърде неудържимо, можеше да слезе от коня и да отиде в гората с извинението, че му се ходи по нужда. Което щеше да си е вярно. „Стига. Сам си го причиняваш. Страдай мълчаливо. Мисли за нещо друго. Можеш да контролираш тялото си. Тя няма да разбере“.

Фаун въздъхна и се обърна към него.

— Очите ти си сменят цвета според светлината — заяви с нов интерес. — На слънце са яркозлатисти, като монети. На сянка са кафяви, като чай. През нощта са черни, като дълбоки езера. А в момента са съвсем тъмни.

— Аха — отвърна Даг. С всеки дъх усещаше уханието й. Но не можеше да не диша.

Движение в короната на едно дърво привлече вниманието им.

— Виж, червеноопашат ястреб! — извика тя. — Нали е прекрасен! — Вдигна глава и се извъртя, за да проследи полета на птицата. Перата бяха в ярък контраст със синьото небе. Малката й ръка се смъкна надолу, за да намери опора. Точно върху набъбналия член на Даг.

Той се стресна толкова, че падна от коня.

Тя също падна. Точно върху него. Въобще не беше тежка, но пък колко беше стресната! Зениците й бяха станали огромни. Тя се надигна на една ръка и погледът й падна точно на устата му.

„Да! Хайде, целуни ме“. Ръката му потръпна и той я остави с длан върху тревата. Облиза устни. Панталоните и ризата му започваха да се мокрят от земята. Усещаше всяка извивка на тялото й и всеки оттенък на същността й. Липсващи богове, за малко щеше сам да се оплете в същността й…

— Удари ли се? — попита тя.

Той внезапно се ужаси и изобщо забрави за възбудата — та нали падането можеше да й причини нов кръвоизлив. Щеше да му трябва поне час да я върне във фермата, а в нейното състояние можеше и да не издържи.

Тя се откопчи от него и легна на земята.

— Не. А ти? — попита Даг на свой ред.

— Малко. — Фаун се намръщи, но разтри лакътя си, а не корема.

Той се изправи и прокара ръка по косата си. „Глупак. Проклет глупак, внимавай! Можеше да я убиеш“.

— Какво стана?

— Ами… май зърнах нещо в храстите и… — Това беше най-слабото оправдание, което можеше да му хрумне.

Кобилата въобще не беше подплашена. Беше се отместила малко встрани и ги зяпаше с интерес. След като видя, че си стоят неподвижно, наведе глава и започна да пасе.

— Нищо чудно, че си нервен след онзи глинен сутринта — отвърна Фаун любезно. Огледа гората притеснено, след това се подпря на рамото му, изправи се и започна да си изтупва дрехите.

Даг си пое дъх няколко пъти и отиде при кобилата. Наблизо имаше паднало дърво и той реши да го използва за яхането. Ако яздеха по същия начин обаче можеше да се изложи отново, преди да стигнат.

— Честно казано — излъга Даг, — лявата ми ръка започва да се уморява. Мислиш ли, че можеш да яздиш зад мен?

— О! Съжалявам. Беше ми много приятно. Не мислех, че на теб ще ти е неудобно! — извини се тя искрено.

„Нямаш представа колко неудобно“. Той се усмихна, за да я успокои, но се боеше, че изглежда налудничаво.

Покатериха се на коня. Фаун седна странично зад него и двете й ръце се увиха в топла прегръдка около кръста му.

Цялата решимост на Даг се стопи от натрапчивата мисъл: „По-надолу. По-надолу!“

Стисна зъби и смушка с пети невинната кобила да побърза.

 

 

Фаун пазеше равновесие и се чудеше дали ще чуе сърцето на Даг, ако опре ухо на гърба му. Тази сутрин мислеше, че се възстановява добре, но глупавото падане й напомни колко е уморена. Даг явно също бе доста уморен, ако се съдеше по дългото му мълчание.

Беше засрамена от това колко малко й оставаше да го целуне, когато паднаха. Вероятно го беше ударила с лакът в корема, но той бе твърде любезен, за да каже нещо. Дори се усмихна и й помогна да стане. Зъбите му бяха здрави и силни, имаше само едно малко отчупено парченце на един от предните. За нейното разнебитено достойнство беше по-добре, че той се смее твърде рядко. Ако й се бе усмихнал, докато лежаха, вместо да я погледне странно, вероятно заради болката, вече щеше да се е посрамила.

Спомни си гадната дума, с която я нарече Съни, когато се скараха за бебето. Само с една подигравка беше отмил всички приказки за любов, нейното любопитство и копнеж. А преди това напираше да я целува и да се забавлява в нивата, наричаше я красавица. Дали беше типично за мъжете да презират жените, които им даваха вниманието, което те уж искаха толкова много? Сигурно беше така, ако се съдеше по някои от обидите, които бе чувала.

Не искаше Даг да я презира и да мисли, че е жалка. Но пък думата „типичен“ хич не се връзваше с него.

Дали… той беше самотен? Или пък късметлия?

Някак нямаше вид на късметлия.

„Ти пък откъде ще знаеш?“ Сърцето й чувстваше, че сякаш го познава по-добре от всеки, когото е срещала. Чувството не подлежеше на проверка. Можеше да е женен, въпреки че твърдеше обратното. Можеше да има деца. Дори големи колкото нея. Кой знае? Не беше казвал. Всъщност той въобще не говореше много.

Само че… малкото неща, които казваше, изглеждаха важни. Сякаш тя умираше от жажда и всички й пробутваха някаква мътна тиня, а той й предлагаше чиста вода. Директно. Отвъд желанията и заслугите. Обезпокояваща мисъл.

Долината, по която се спускаха, се разшири. Потокът тръгна надолу през широките поляни, а пътчето се вля в главния път. Даг зави наляво. Каквато и възможност да бе имало, тя отмина безвъзвратно.

Главният път беше натоварен. Може би беше пазарен ден или пък отстраняването на заплахата от бандитите бе позволило на хората да пътуват отново. Срещаха здрави каруци, каращи тухли и други стоки, теглени от яки коне. Други се връщаха, натоварени с дърва и хора, които искаха да продадат продукцията си. Фаун долавяше веселите разговори и флиртовете на момичетата, когато родителите им не ги наглеждаха.

Долови миризмата на въглища и пушек още преди да направят последния завой и да зърнат града.

Нищо от това пътуване не беше такова, както си го представяше, когато тръгна, но поне бе стигнала. Нещо започнато най-сетне бе свършено. Сякаш беше развалила някакво проклятие. Най-сетне в Гласфордж.