Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (8)

7.

Фермерите ги забелязаха и спряха. Старецът на коня остана назад. Момчето отвори вратата на пасището и започна да вкарва добитъка вътре. Първите няколко животни влязоха и веднага започнаха да пасат. Останалите бързо ги последваха. Тримата мъже тръгнаха бавно към къщата, стиснали инструментите си като оръжия: вила, мотика и нож за дране.

— Ако това са стопаните, значи са преживели доста лоши дни — каза Даг. Фаун не беше сигурна дали това е предупреждение, или просто наблюдение. — Стой спокойно, докато се уверят, че не съм заплаха.

— Нима биха си помислили подобно нещо? — Тя се подпря на стената и притисна завивката към себе си.

— Има подобни случаи. Бандити се представят за патрул. Обикновено не се занимаваме с простите разбойници, но ако хванем такива, не им прощаваме. Фермерите не винаги ни различават. Но предполагам, че с тези няма да имаме проблем, щом се успокоят.

Докато мъжете се приближаваха, Даг продължаваше да седи, но стойката му бе по-стегната. Вдигна дясната си ръка към слепоочието, което можеше да мине за поздрав или почесване, но в никакъв случай не излъчваше заплаха.

— Добър вечер.

Мъжете се приближиха бавно, готови да реагират при най-малката провокация. Най-възрастният, едър здравеняк с прошарена коса и вила в ръце, пристъпи напред. Видя Фаун и на лицето му се изписа учудване. Тя се усмихна и му махна с ръка.

— Здрасти — отвърна мъжът с хладна учтивост и опря дръжката на вилата в земята. — Кои сте вие и какво правите тук?

— Аз съм от патрула на Мари Редуинг. Повикаха ни от север преди два дни, за да помогнем с вашата моряща твар. Това е госпожица Соуфийлд. Тя беше отвлечена от пътя вчера, от тварта, която преследвах, и получи наранявания. Надявах се, че тук ще намеря помощ, но вие бяхте заминали. И то насилствено, според следите.

Според Фаун Даг прескочи доста от подробностите, но тя имаше правото да изясни само едно нещо.

— Блуфийлд. Фамилията ми е Блуфийлд.

Даг я изгледа с вдигнати вежди.

— Аха. Да де.

В опит да разведри обстановката Фаун се обърна към фермерите.

— Това е вашата къща, така ли?

— Аха — отвърна мъжът.

— Радвам се, че се прибирате. Всички добре ли са?

На лицата на мъжете се изписа облекчение.

— Аха — отвърна най-възрастният и добави: — Имахме късмет и никой не беше убит от тези… неща.

— Голям късмет — добави другият мъж, с кафява коса, който вероятно беше брат или братовчед на говорещия.

Най-младият имаше червеникава коса и лунички и се взираше в празния ръкав на Даг. Езернякът се стараеше да не му обръща внимание, но Фаун забеляза, че раменете му се стегнаха.

— Хей, ти да не си онзи Даг, дето го търсят останалите от патрула? Казаха, че няма как да те сбърка човек. Много висок, с къса коса, златисти очи и липсваща лява ръка. — Той кимна убедено.

— Видял си патрула ми? — попита Даг нетърпеливо. — Къде са те? Всички ли са добре? Вече трябваше да са ме открили.

— Разпръснати са между Гласфордж и онази дупка, която откачените същества ни караха да копаем — отвърна намръщено червенокосият. — Търсят те. След като не се появи в Гласфордж тази сутрин, оная страшната се притесни, че може да си загинал. Поне четирима патрулни ми дадоха описанието ти, преди да тръгнем от града.

При описанието на водачката на патрула Даг сви устни. Кльощавият старец и момчето бяха зарязали пасището и се приближаваха, за да слушат.

Едрият мъж вдигна вилата, но не излъчваше заплаха.

— Значи те казаха, че вероятно си успял да убиеш тварта. Според тях това е накарало онези чудовища, глинени дето им викате, да се разтичат вчера като полудели.

— Горе-долу — отвърна Даг. — Правилно сте пътували внимателно. Все още може да има бандити, макар че хората от Гласфордж ще се погрижат за тях. Освен това глинените, които са избягали от моя патрул и от патрула на Чато, ще се скитат наоколо, докато не умрат. Вчера убих два, но поне четири успяха да се измъкнат. Няма да ви нападнат, но са опасни като бясно животно, ако бъдат приклещени. Леговището на злината — тварта — беше в хълмовете на осем мили оттук. Имате късмет, че не са ви закачили толкова дълго.

— Но вие явно не сте били такива късметлии — отвърна мъжът, беше видял синините и драскотините им. — Тад, върви да доведеш майка си — извика на момчето и то се обърна и хукна към гората.

— Какво се случи тук? — попита Даг.

Последва нетърпелив разказ, като мъжете се прекъсваха постоянно, добавяха подробности или спореха. Преди четири дни се появили двадесет-тридесет глинени, нахвърлили се върху фермата и след това подкарали всички към хълмовете на югоизток, на около двадесет мили. Държали ги в подчинение, като носели трите най-малки деца и заплашвали да разбият главите им в дърветата. При тези думи Фаун трепна, но Даг си остана безизразен както обикновено. В мизерния лагер имало още двадесетина души, предимно жертви на пътните обирджии. Там глинените и няколко разбойници ги накарали да копаят някаква странна дупка.

— Не разбрах каква беше — каза едрият мъж, който беше най-големият син на стареца и глава на семейство Хорсфорд. Самият старец беше намръщен и сенилен, състояние, което нямаше нищо общо с атаката на злината. Фаун реши така, след като видя как останалите общо взето не обръщат внимание на мърморенето му.

— Злината — морящата твар — сигурно се е опитвала да прави мина — каза Даг колебливо. — Растеше бързо.

— Не приличаше много на мина — отвърна червенокосият, Саса. Оказа се, че той е зет и през онзи ден помагал в рязането на трупи. Изглеждаше по-малко потресен от случилото се, вероятно защото жена му и детето му през цялото време били в безопасност в Гласфордж. — Нямаха достатъчно инструменти, докато не донесоха заграбеното тук. Карали хората да копаят с голи ръце и да пренасят пръстта с дрехите си. Може ли такава идиотщина?

— Щяло е да бъде така, докато тварта не открие някой с нужното познание — обясни Даг. — Когато нещата се успокоят, трябва да отидете и да проучите мястото. Сигурно има нещо ценно там, злината не би сбъркала. Предполагам, че има желязо или въглища, но може и да е нещо друго.

— Чудех се дали не разкопават друга твар — обади се Саса. — Нали казват, че излизали от земята?

Даг го погледна с ново уважение.

— Интересна мисъл. Когато две твари се появят близо една до друга, което за щастие не се случва често, обикновено се атакуват веднага.

— Това не ви ли спестява част от работата?

— Не, за съжаление. Защото тази, която спечели, става по-силна. По-добре е да се унищожават по една.

Фаун се опита да си представи по-силно и по-плашещо същество от онова, което бе видяла вчера. Но след като вече си парализиран от страх, какво значение има, ако има и нещо още по-ужасно? Зачуди се дали това обяснява нещо за Даг.

Погледът й бе привлечен от движение по пътя. Задаваше се още един кон за оран, а на гърба му седяха жена на средна възраст и момчето. Спряха се до кладенеца, жената се загледа в нещо, след което продължиха към къщата.

Червенокосият Саса, който явно беше по-наблюдателен от роднините си, довършваше описанието на вчерашните събития. Внезапната загуба на разсъдък у глинените и появата на Езерняците час по-късно. Патрулът бил следван от разтревожена тълпа, приятели и роднини на изчезналите. Езерняците оставили фермерите да се погрижат за отвлечените и се заели с избиването на обезумелите глинени. Също така търсели и липсващия си човек, Даг, за когото смятали, че има нещо общо с обрата на събитията.

Даг потърка наболата си брада.

— Предполагам, че Мари и Чато са смятали, че този лагер е леговището. Вероятно са проследили дирите от бандитския лагер, който нападнахме по-миналата вечер. Това обяснява какво са правили през целия ден. Както и през нощта най-вероятно.

— Да — обади се едрият мъж. — Вашите и нашите се прибираха към Гласфордж дори тази сутрин.

Фермерската жена се смъкна от коня и огледа къщата, Даг и особено Фаун. Вероятно това беше жената, която останалите наричаха Пети. Според сивите косми в косата вероятно бе на възрастта на съпруга си, но за разлика от него беше доста тънка и жилава, въпреки уморения си вид. Тя пристъпи напред.

— Каква е тази кръв в коритото до кладенеца?

Даг й кимна учтиво.

— Повечето е на госпожица Соу… Блуфийлд, госпожо. Съжалявам, че ви оцапахме чаршафите. От време на време им хвърлях по някое ведро. Ще се постарая да ги почистя, преди да си тръгнем.

„Ние“, а не „аз“, помисли си Фаун с някакво успокоение.

— Повечето? — Жената наклони глава и изсумтя. — Къде е ранена?

— Това ще ви обясни тя, госпожо.

Лицето й за миг остана безизразно. Очите й пробягаха по Фаун и се върнаха на празния му ръкав.

— Наистина ли убихте тварта, която причиняваше всичко това?

Даг се поколеба за момент и отговори точно, но без детайли.

— Да.

— В такъв случай не се тревожете за прането ми — изсумтя жената.

След това се обърна към мъжете:

— Какво се мотаете и говорите толкова? Имаме много работа, докато се мръкне. Хорс, иди да издоиш кравите, ако все още дават мляко. Саса, виж дали са останали дърва за огнището и ако трябва, нацепи. Джей, почни да отделяш мебелите, които имат нужда от по-сериозна поправка. Тад, помогни на дядо ти с конете и после ела да разтребваме къщата. Хайде, докато е още светло!

Мъжете се пръснаха да изпълняват заръките й.

— Глинените не са открили склада с храната — каза Фаун и понечи да се изправи. Внезапно й се зави свят. Пред очите й заиграха сенки и тя почти не усети как я хванаха и я вкараха вътре къде с ходене, къде с носене. Примигна да проясни погледа си и видя, че отново лежи на дюшека, а над нея са се надвесили две лица. Жената я гледаше с притеснение и загриженост, а Даг с притеснение и… нежност? Тя примигна още няколко пъти.

— Лежи, Искрице — каза той. — Трябваше да лежиш. — Отмести запотената коса от очите й.

— Какво е станало с теб, момиче? — попита Пети.

— Не съм момиче — простена Фаун. — На двадесет съм.

— Глинените я нараниха вчера. — Даг я погледна напрегнато, сякаш търсеше разрешение да продължи, и тя кимна одобрително. — Пометна във втория месец. Кървеше доста силно, но започна да намалява. Искаше ми се някоя от жените от патрула да е тук. Вие разбирате ли от акушерство, госпожо?

— Малко. Щом е кървяла, правилно си я държал легнала.

— Как разбирате дали тя… дали една жена ще се оправи след такова нещо?

— Ако кървенето спре до пет дни и няма треска, почти сигурно ще се оправи. В най-лошия случай десет дни. При двумесечна бременност шансовете са по-добри. При три месеца вече става опасно.

— Пет дни — повтори той, сякаш искаше да го запомни. — Така, значи все още сме добре. Треска…? — Поклати глава и стана, защото бе видял къде гледа жената. Извини се, взе приставката за ръката си от масата и я сложи на ръба на дюшека.

— А теб какво те е сполетяло? — попита Пети.

— Доста нещо през годините — отвърна Даг уклончиво. — Мисля да отведа госпожица Блуфийлд в Гласфордж, ако патрулът ми не ни открие до утре. Трябва да докладвам. Ще се намери ли някаква каруца?

Фермерката кимна.

— По-късно. Момичетата трябва да се върнат утре. — Другите жени и деца от семейство Хорсфорд бяха останали при съпругата на Саса, докато мъжете не се уверят, че фермата е безопасна.

— А дали ще правят второ пътуване?

— Възможно е. Зависи. — Тя се почеса по тила и огледа стотиците неща, които се нуждаеха от вниманието й, а тя имаше сили само за десетина. Поне така предполагаше Фаун.

— Как да ви помогна, госпожо? — попита Даг.

Тя го погледна, сякаш изненадана от предложението.

— Още не знам. Всичко е надолу с главата. Просто… изчакай малко.

И тръгна на обиколка из разнебитената къща.

— Няма да се успокои, докато не разтреби — прошепна Фаун.

— Усетих. — Той се наведе и вдигна торбичката с ножовете, която лежеше до дюшека. Чак сега Фаун осъзна колко внимателно бе избягвал да гледа към нея, докато фермерката бе в стаята. — Можеш ли да ги скриеш някъде?

Фаун кимна, бавно се надигна и отвори торбата си, която лежеше на пода. Вътре имаше резервна риза, пола и бельо; там беше и единствената й по-хубава рокля, с която възнамеряваше да си търси работа в града. Натика торбичката навътре и я уви добре с дрехите.

Даг кимна благодарно и каза:

— Мисля, че е по-добре да не споменаваме за ножа на тези хора. Само ще ги обезпокои. Иска ми се Мари вече да беше дошла.

Чуваха стъпките на жената на втория етаж и спорадични възклицания от типа „Горките ми прозорци!“.

— Пропусна голяма част от историята — обади се Фаун.

— Да. Ще съм ти задължен, ако направиш същото.

— Нали ти обещах? Със сигурност и аз не искам да говоря за ножа с всеки срещнат.

— Ако започнат да задават твърде неудобни въпроси, просто ги попитай за техните неприятности. Това ще ги отклони, а пък и имат много за разказване.

— Точно това правеше ти всъщност! — Осъзна, че бяха научили много за бедите на семейство Хорсфорд, но на свой ред бяха споделили съвсем малко. — Поредният патрулен трик, а?

Единият ъгъл на устата му се изкриви.

— Нещо такова.

Жената се появи точно когато и синът й Тад се върна от плевнята и го изпрати с Даг да чистят счупените стъкла от къщата. След това слезе в избата и се върна с няколко буркана, вече доста по-спокойна. Нареди бурканите и ги огледа, сякаш пресмяташе колко гърла са и с какво да ги нахрани на вечеря, след което се обърна към Фаун.

— Трябва да те настаним в истинско легло. В стаята на Бърди, след като Тад измете стъклата. Там положението не е толкова лошо. — Направи пауза и понижи глас. — Онзи от патрула ни разказа истинската история за теб, нали?

— Да, госпожо.

На лицето на жената се изписа подозрение.

— Защото онези драскотини по лицето му не са от глинен. Обзалагам се.

В първия момент Фаун не можа да загрее.

— О! Онези драскотини? Да, те са от мен. Но това беше грешка. Отначало го взех за поредния разбойник. Но бързо се изяснихме.

— Езерняците са странен народ. Казват, че се занимавали с черна магия.

Фаун се надигна на лакът и заговори разгорещено:

— Трябва да сте им благодарни. Защото тварите са още по-черни. Вчера видях една. По-близо, отколкото сте вие. Каквото и да правят патрулите, за да ги убият, получават моето одобрение!

Пети явно ставаше все по-подозрителна.

— Това ли… морящата твар ли… те нарани?

— Дали предизвика помятането ли?

— Да. Защото момичетата не помятат от удари или падания по стълбите. Въпреки че съм виждала някои да опитват. Естествено в повечето случаи не се получава.

— Да — отвърна Фаун кратко. — Беше тварта. — Дали това беше твърде близък въпрос? Прецени, че не е. Дори Даг предоставяше някаква информация, за да предотврати задаването на повече въпроси. — Беше грозна. Повече и от глинените. Тварите убиват всичко, което докоснат. Трябва да отидете до леговището някой път. Всички дървета в околността са мъртви. Нямам представа колко време ще трябва да се възстановят.

— Хм. — Пети започна да разпечатва бурканите, като събираше восъка за повторно използване. — Глинените си бяха достатъчно грозни. В деня преди да ни отведат в лагера момиченцето на една жена се разболяло и тя ги помолила за помощ. Опитала всичко. Вместо това те го убили. И го изяли. Когато пристигнахме, жената беше в шок. Както и всички останали. Дори разбойниците, въпреки че съзнанията им не бяха в ред, бяха притеснени.

Фаун потрепери.

— Даг каза, че глинените ядат хора. Не му повярвах отначало. Езерняците търсят такива същества и ги убиват.

— Хм. — Жената се опитваше да приготви яденето, но й се налагаше да импровизира заради липсващата посуда. След малко се обади от другия край на кухнята: — Казват, че Езерняците могат да омаят хорските умове.

— Виж какво. — Фаун се намръщи и отново се надигна на лакът. — Казах, че този Езерняк ми спаси живота вчера. Поне два пъти. Даже три, защото кръвта ми щеше да изтече, докато се лутам в горите, ако беше загинал в боя. Сражаваше се срещу пет глинени! Грижеше се за мен през нощта, докато не можех да помръдна от болка, и сменяше кървавите парцали, без да се оплаче, и разчисти кухнята ви, и поправи оградата, погреба кучетата ви на сянка, под дърветата, и не беше длъжен да прави нищо от това. — „И сърцето му трепна при спомена за водните лилии“. — Видях този мъж да свърши повече добрини с една ръка, за един ден, отколкото който и да е друг, двурък, за седмица. И въобще — ако е омаял ума ми, определено го направи по трудния начин!

Жената стоеше вдигнала ръце, за да се предпази от пламенната й тирада, и сякаш беше готова да се разсмее.

— Стига, стига, момиче, предавам се!

— Ха! — Фаун се отпусна назад. — Просто престани с това „казват“.

Усмивката на Пети помръкна, но тя така и не сподели с Фаун какво я притеснява.

 

 

Фаун лежа кротко, докато спускащият се мрак не принуди мъжете да се приберат. Тад изнесе дюшека й и освободи място за масата. Липсващите столове бяха заменени от импровизирани пейки от дъски и пънове. Пети позволи на Фаун да остане на масата за семейната вечеря. Иначе алтернативата беше да й занесат храна в леглото в някоя от стаите.

Вечерята беше изобилна, макар и простичко приготвена; хранеха се на светлината на свещите и огнището. Фаун реши, че след това всички ще си лягат. Отначало разговорът беше разпокъсан и практичен. Хората бяха изтощени и умовете им бяха заети с последните събития. Всички се хранеха с ръце и лекото неудобство на Даг оставаше почти незабелязано. Липсващата китка сякаш не го притесняваше, въпреки че той почти никога не вдигаше ръката си над ръба на масата. Говореше рядко, предимно за да подкани Фаун да се храни.

— Много мило, че помогна на Тад със счупените стъкла — каза фермерката.

— Няма проблем, госпожо. Вече може да вървите из къщата без притеснения.

— Пети, ще ти помогна за новите прозорци — предложи Саса. — Веднага щом нещата се уталожат.

— Благодаря — отвърна тя.

— По мое време беше достатъчно да опънеш промазан плат на рамката — измърмори дядото.

— Татко, искаш ли още малко хляб? — отвърна побелелият му син. Земята може и да се водеше на стареца, но в къщата очевидно се разпореждаше Пети.

Разговорът неизбежно се насочи към тежките събития от последните дни. Даг изглеждаше уморен и мълчалив; на няколко пъти приложи успешната тактика да отговори на въпроса с въпрос.

— Жалко, че патрулът ви не дойде един ден по-рано — обади се Саса с въздишка. — Можеха да спасят бедното дете от изяждане.

Даг не се намръщи. Само присви клепачи и наклони глава; от уморено изражението му стана безизразно. Не каза нищо.

— Не си прав — обади се Фаун. — Ако патрулът се беше появил, преди аз да… преди ние да… преди тварта да умре и глинените да побягнат, щеше да има сражение. Много хора можеше да загинат, не само момчето.

Саса се обърна към нея намръщено.

— Да, но да те изядат?! Това е ужасно!

— Така правят глинените — измърмори Даг.

— Вече си свикнал, така ли?

Даг сви рамене.

— Но то беше още дете.

— Всички са били деца.

Пети, която досега гледаше в чинията си, вдигна очи.

— Ако бяха дошли пък преди пет дни, нямаше да бъдем нападнати — заяде се Джей. — Кучетата и добитъкът щяха да са живи. Защо не си пожелаеш това, както си тръгнал?

Даг направи гримаса, която трябваше да мине за усмивка, изправи се и каза на Пети:

— Извинете, госпожо.

Излезе и тихо затвори кухненската врата. Стъпките му прозвучаха по верандата и заглъхнаха в нощта.

— Какво му стана? — попита Джей.

— По някой път си мисля, че майка ти те е изтървала на главата като малък — отвърна Пети.

Той примига и сви рамене в искрено учудване.

— Що?

Фаун усети, че отново започва да трепери. Промяната в състоянието й не убягна на наблюдателната Пети.

— Хайде, момиче, време е да си лягаш. Хорс, помогни й.

Хорс беше по-мълчалив от младите си роднини, а може би жена му му бе обяснила някои неща за гостите насаме. Той поведе Фаун през тъмната къща. Този път не й причерняваше, въпреки че имаше леко главоболие. Пети ги последва, носеше свещ в чинийка.

В една от пристройките имаше две срещуположни спални. Хорс показа на Фаун едната. Бяха сложили дюшека й върху дървено легло. Влажният нощен ветрец духаше през неостъклените прозорци. Фаун реши, че това е стаята на някоя от дъщерите, които трябваше да пристигнат утре с каруцата.

Пети каза на Хорс да си върви и й помогна да се съблече, почти без да говорят. Преди два дни Фаун щеше да даде всичко, за да замени странния мъж и за най-странната жена. Тази вечер обаче желанието й беше точно обратното.

— С Хорс спим в другата стая. Ако имаш нужда от нещо, повикай ни.

— Благодаря — отвърна Фаун, опита се да го каже благодарно. Едва ли щяха да я разберат, ако поискаше пак да спи на кухненския под. Заедно с Даг. Къде ли щяха да го настанят тези неблагодарни фермери? В плевнята? Тя се намръщи.

По коридора прозвучаха стъпки, които не можеше да се сбъркат, последвани от почукване на вратата.

— Влез, Даг — извика Фаун, преди Пети да каже нещо.

Той носеше нещо — прането, което бе проснал на оградата. Синята рокля и бельото на Фаун, както и неговите дрехи, почистени от кръвта. Освен това носеше и торбата й.

Остави я в единия ъгъл на стаята и подреди дрехите отгоре.

— Заповядай, Искрице.

— Благодаря, Даг — отвърна тя просто. По лицето му пробяга усмивка, като светлина над вода. Дали някой въобще благодареше на патрулите? Фаун вече започваше да се съмнява.

Даг кимна на Пети, пристъпи към леглото на Фаун и докосна челото й с длан.

— Топло е. — Премести ръка така, че да я пипне с вътрешността на китката. Фаун опита да улови пулса, както бе слушала сърцебиенето му, но нямаше успех. — Но поне нямаш треска.

Отдръпна се и стисна устни. Фаун си спомни как тези устни бяха дишали в косата й и изведнъж й се прииска целувка за лека нощ. Нима беше грешно? Намръщената Пети го правеше грешно някак си.

— Намери ли нещо отвън?

— Патрула го няма — въздъхна той. — Поне в радиус от няколко мили.

— Дали все още търсят от грешната страна на Гласфордж?

— Възможно е. Май ще вали. На запад се виждат светкавици. Малко ми е неприятно, че ще обикалят мокри из мрака и ще се притесняват за мен, докато аз имам подслон и съм в безопасност. После със сигурност ще ми проглушат ушите.

— Съжалявам.

— Не се притеснявай, Искрице. Следващия път ще е обратното. И тогава аз ще имам поводи да мрънкам. — Очите му проблеснаха по начин, който я караше да се смее.

— Наистина ли утре ще отидем в Гласфордж?

— Ще видим. Зависи как ще се чувстваш на сутринта.

— Тази нощ съм много по-добре. Кървенето вече е като при нормален цикъл.

— Искаш ли нагорещен камък?

— Мисля, че вече нямам нужда.

— Чудесно. Спи дълбоко.

Тя се усмихна срамежливо.

— Ще се опитам.

Ръката му направи леко движение към нея, но се върна.

— Лека нощ.

— Лека, Даг. И на теб приятни сънища.

Той кимна за последно и излезе. Фермерката го последва със свещта и затвори вратата. През прозореца за момент се мярна отблясък от светкавиците, които бе споменал Даг, но бяха твърде далеч и не се чуваше гръм. Фаун се извъртя на една страна и опита да изпълни пожеланието му.

 

 

— Изчакай малко — промърмори жената и понеже носеше единствената свещ, Даг я послуша. Тя мина покрай него и го поведе към кухнята. Там имаше друга свещ, а и пламъците на огнището не бяха изгаснали съвсем. Пейките и масата бяха разглобени и подредени до стената, а съдовете от вечерята бяха оставени до мивката заедно с няколко кофи вода.

Жената се огледа и въздъхна.

— Ще ги оправям на сутринта. — И въпреки думите си започна да прибира остатъците от храната и допълнителния хляб, който беше приготвила за закуска.

— Къде да легна, госпожо? — попита учтиво Даг. Очевидно не при Фаун. Мъчеше се да не мисли за уханието на косата и топлото й дишащо тяло в прегръдките му.

— Може да вземеш един от дюшеците, на които лежеше момичето, и да го сложиш където искаш.

— Мисля, на верандата. Така ще гледам за моите хора и ако някой се появи през нощта, няма да будим къщата. Ако почне да вали, ще се прибера в кухнята.

— Добре — съгласи се жената.

Даг погледна през прозореца и освободи усета си. Животните в пасището бяха спокойни, някои пасяха, други дремеха.

— Кобилата не е моя. Намерихме я при леговището на тварта и я взехме. Знаете ли на кого е?

— Не е от нашите — отвърна Пети.

— Не искам, когато стигнем в Гласфордж, някой да ми налети с обвинения за конекрадство.

— Мислех, че ви се полага заплащане за тварта. Можеш да си я поискаш.

— Имам си кон — сви рамене Даг. — Поне така се надявам. Ако никой не си я поиска, мисля, че се полага на госпожица Блуфийлд. Животното е кротко и здраво. Затова си мисля, че не е била бандитски кон, не и за дълго поне.

Пети спря и погледна към склада с храната.

— Госпожица Блуфийлд е приятно момиче.

— Да.

— Сигурно се чудиш как се е забъркала в това.

— Това не е моя работа, госпожо.

— Да, забелязах вече.

Какво? Че няма работа тук?

— С младите се случват бели — продължи тя. — На двадесет, а?

— Така казва.

— Ти не си на двадесет. — Тя клекна до огъня и го засипа с пепел.

— Не съм. От доста време.

— Можеше да вземеш коня и да отидеш при твоите хора тази нощ, ако толкова се тревожеше за тях. Момичето щеше да е добре тук. Щях да се грижа за нея, докато се оправи.

Точно такъв план имаше вчера. Но сега сякаш бе изминало страшно много време оттогава.

— Благодаря за предложението. Но й обещах, че ще я заведа в Гласфордж. Освен това искам Мари да я прегледа. Водачката на патрула ми ще разбере дали Фаун се възстановява нормално.

— Да, предполагах, че ще кажеш нещо такова. Не съм сляпа. — Тя въздъхна и се изправи срещу него със скръстени ръце. — А след това?

— Моля?

— Имаш ли представа какво й причиняваш? Като стоиш тук и се усмихваш? Предполагам, че нямаш.

Предпазливостта на Даг премина в объркване. Беше забелязал, че жената е наблюдателна, но не предполагаше, че ще предизвика притеснения.

— Мисля й само доброто.

— Сигурно. — Тя се намръщи още повече. — Едно време имах един братовчед.

Даг наклони глава, разкъсван между любопитството и предчувствието, че не иска да чува края на тази история.

— Млад и добър, и красавец. Работеше като коняр в онзи хотел в Гласфордж, където винаги отсядат патрулите. Веднъж с един патрул дойде младо момиче. Много красиво, високо. И го хареса, или поне той така мислеше.

— Водачите на патрули се опитват да не допускат подобни връзки.

— И аз така разбрах. За съжаление не успяха. И значи той се влюби до уши в момичето. Цяла година чака патрулът й да се върне. И той се върна. И тя отново беше добра с него.

Даг мълчеше. Хич не му беше приятно.

— На третата година патрулът дойде, но нея я нямаше. Оказа се, че се е прибрала при нейните хора на запад.

— Това е обичайна практика при трениране на новобранците. Изпращаме ги по другите лагери за един-два сезона. Учат се на други методи и завързват приятелства. Така, ако се наложи да комбинираме сили, е по-лесно, понеже се знаят маршрутите и териториите. Тези, които се обучават за водачи, се пращат из всичките седем провинции. За тях казваме, че са обиколили езерото.

— Ти обикалял ли си го?

— Два пъти — призна той.

— Хм. — Тя поклати глава и продължи: — И значи той тръгна след нея с намерението да се присъедини към вас.

— А! — възкликна Даг. — Това няма как да стане. Не е въпрос на гордост или зъл умисъл, просто ние имаме умения и методи, които не можем да споделим.

— Искаш да кажеш, не е само въпрос на гордост и зъл умисъл — поправи го жената.

Даг сви рамене. „Не е твоя работа. Не се меси, старче“.

— Най-накрая я открил. Но както каза и ти, Езерняците не го приели. Върна се с подвита опашка след половин година. Не искаше да поглежда другите момичета. Пропи се. Сякаш, щом не можеше да обича нея, не можеше да обича никого.

— За това не е нужно да си фермер, госпожо — отвърна Даг хладно.

— Може и така да е. Така и не можа да уседне. Накрая си намери работа като салджия на река Грейс. След няколко сезона чухме, че паднал от сала и се удавил. Не мисля, че е било нарочно; казаха, че бил пиян и тръгнал да пикае през борда. Просто е бил невнимателен, но по начин, който не се случва на другите хора.

Даг помисли, че може би и неговият проблем е подобен. Никога не беше достатъчно невнимателен. Ако беше на двадесет, а не на тридесет и пет, когато го погълна тъмнината, нещата можеха да се развият и другояче…

— Така и не чухме повече за онова момиче. За нея той е бил просто моментно увлечение. А за него тя беше всичко на света.

Даг все така мълчеше.

Тя пое дъх и продължи:

— Така че ако си мислиш, че е забавно да накараш това момиче да се влюби в теб, скоро няма да е така. Не знам как е при теб, но за нея няма да има бъдеще. Твоите хора ще се погрижат за това, ако не го направят нейните. Ти го знаеш, аз го знам — но не и тя.

— Госпожо, мисля, че си въобразявате разни неща. — Може би доста очевидни неща, след като тя не знаеше как споделящият нож свързва здраво Даг и Фаун, поне засега. Но той въобще нямаше намерение да се обяснява на тази изтощена и изнервена жена.

— Знам какво виждам. Не ми е за първи път.

— Та аз я познавам едва от ден!

— Така ли? А какво ще стане след седмица? Предполагам, че ще е като горски пожар. — Тя изсумтя сърдито. — Знам само, че когато нашите хора се влюбят в някой от вашите, накрая умират или им се иска да са мъртви.

Даг отпусна челюсти и й кимна леко.

— Госпожо, накрая всички хора умират. Или им се иска.

Тя само поклати глава и стисна устни.

— Лека нощ. — Той докосна с ръка слепоочието си и отиде да измъкне дюшека от съседната стая на верандата. Реши, че ако сутринта Малката искрица е в състояние да пътува, ще напуснат това място колкото се може по-бързо.