Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (17)

16.

Фаун последва Даг на верандата и го погледна разтревожено, докато той се отпускаше на стъпалата. На запад небето се бе оцветило в тоновете на залеза, а на изток се виждаха първите звезди. Жегата постепенно си отиваше. Фаун седна от дясната страна на Даг и вдигна несигурно ръка към лицето му. Кожата му беше ледена. И целият трепереше.

— Студен си.

Той поклати глава и преглътна.

— Дай ми малко… — След няколко секунди се стегна и си пое дъх. — Мислех, че ще повърна, но сега съм по-добре.

— Това обичайно ли е? След подобни неща?

— Не… не знам. Не съм майстор. Открих го още когато бях на шестнадесет. Нямах необходимата концентрация. Исках да пътувам. Не съм майстор, но това…

— Това? — повтори тя, когато той направи пауза.

— Това беше създаване. Отсъстващи богове! — Той обърса чело в левия си ръкав.

Фаун го прегърна, за да го стопли. Не знаеше доколко има смисъл, но Даг се усмихна на опита й.

— Трябва да отидем до огнището в кухнята. Ще ти направя нещо топло за пиене.

— Стига да успея да стана. Дай обаче да заобиколим къщата.

Така нямаше да минават покрай семейството й. Тя кимна разбиращо.

— Работата със същността — започна той, но спря. — Езерняшката работа със същността, би могла да я наречеш магия, означава да вземеш нещо и да го допълниш, като засилиш същността му. В нашия лагер има една жена, която работи с кожа и я прави да отблъсква дъжда. Сестра й пък обработва кожата така, че да отблъсква стрели. Прави по две куртки на месец. Едно време имах такава.

— Работеше ли?

— Така и не успях да я изпробвам. Но видях една друга да отблъсква копието на един глинен. Желязното острие остави само драскотина. На куртката, не на патрулния — допълни той.

— А защо каза „имах“? Какво стана с нея?

— Дадох я на най-големия си племенник, когато започна да патрулира. Той пък я предаде на сестра си. Доколкото знам, за последно я взе най-малкият син на брат ми, когато замина за друга провинция. Не съм сигурен, че тези куртки са толкова полезни, защото те правят безгрижен и не защитават лицето и крайниците. Но знаеш как е… всички се притесняват за младите. — Треперенето му намаляваше, но изражението му бе все така отнесено. — Тази купа… Избутах същността й максимално чисто и стъклото я последва. Беше толкова ясно… Само че, само че… — Той се наведе към нея и зашепна притеснено: — Работех със същността на лявата си ръка, само че нея я няма и не би трябвало да има същност, нали? Никога не съм чувал подобно нещо. Но пък най-добрите майстори обсъждат тайните си само помежду си. Така че не знам. Наистина.

Вратата се отвори и Уит надникна в сенките на верандата.

— Ъъъ… Фаун?

— Какво, Уит? — попита тя нетърпеливо.

— Леля Нати. Леля Нати каза, че й е омръзнало и иска да се види с теб и патрулния в стаята й, за да разрешите всичко, веднъж и завинаги. Веднага щом той е в състояние. Сър.

Даг се усмихна и вдигна глава.

— Благодаря, Уит. Кажи на леля Нати, че ще дойдем след малко.

Уит преглътна и се прибра.

Двамата станаха и тръгнаха да заобиколят къщата. Даг се подпираше на рамената на Фаун. На два пъти се препъна. Тя го остави до огнището, направи му чай и го накара да изпие една голяма чаша. Той вече бе спрял да трепери и кожата му се бе затоплила. Родителите й и Флеч надничаха от гостната, но не говореха и не се намесиха по никакъв начин.

Леля Нати се появи на вратата на стаята за тъкане.

— Е, патрулен. Май ти беше доста зле.

— Да, госпожо — отвърна Даг сухо.

— Фаун, вземи някаква светлина и елате. — Тя изчезна в тъмното. Тътреше крака, защото обичаше да има звуци за компания.

Фаун се обърна към Даг. Отблясъците на огъня бяха оранжеви по кожата и жълтеникави по бялата му риза, а очите му бяха тъмни. Изглеждаше уморен и объркан, но й се усмихна окуражително.

— Готов ли си?

— Не съм сигурен, но пък съм любопитен. Това не е най-доброто качество на патрулния, но какво да се прави.

Тя запали един свещник и поведе. Даг се надигна с пъшкане и тръгна след нея.

— Затвори и двете врати, скъпа — провикна се Нати от спалнята. — Така няма да ни шумят.

„Нито да ни чуват“. Фаун затвори вратата на кухнята с крак и заобиколи багажа на Даг и тъкачния стан. Нати беше седнала на тясното си легло в спалнята. Фаун остави свещника на масичката, запали още няколко свещи и се върна да затвори вратата. Даг седна на другото легло с лице към Нати, а Фаун се настани от лявата му страна.

— Тук сме, лельо Нати — каза Фаун.

— Госпожо — добави Даг.

Нати се подпря на хурката си, перлените й очи сякаш проникваха в тях.

— Е, патрулен. Ще ти разкажа една история. След това ще ти задам един въпрос. После ще решим какво ще правим.

— На ваше разположение съм — отвърна Даг с онази учтивост, която използваше, когато бе леко притеснен.

— Ще видим — изсумтя тя. — Знаеш, че не си първият Езерняк, когото срещам.

— Усетих го.

— Животът ми беше предимно скучен. Живея в тази къща, откакто Трил се омъжи за Сорел преди тридесет години. Рядко напускам фермата, освен през някой пазарен ден, когато ходим до Уест Блу.

Всъщност Нати го правеше редовно, защото снабдяваше селото с качествени платове и надаваше ухо на селските клюки. Фаун все пак реши да не прекъсва тази… история, или каквото там беше. Спомен може би?

— Лятото, преди да се роди Фаун, беше много тежко. Майка й беше болна, момчетата непослушни, а баща й се скъсваше от работа както обикновено. Аз не можех да спя добре и затова нощем, след като заспяха, ходех в гората. По това време от момчетата не можеше да се очаква никаква помощ.

Фаун си ги представи между три и десетгодишни и потръпна.

— Събирах корени и билки, за лекарства и бои. Пред нощта е по-спокойно и ароматите са по-различими. Тогава специално търсех див джинджифил, за да направя чай за стомаха на Трил. Както и да е, през онази нощ паднах и си изкълчих лошо глезена. Опитах да викам за помощ, но бях твърде далече от фермата, за да ме чуят.

Наистина, гората на север оттук се простираше почти на три мили, чак до следващата ферма. Фаун кимна.

— Мислех, че ще лежа така до сутринта, докато не открият, че ме няма, но чух шум. Боях се да не е някой вълк или мечка, но беше патрулен Езерняк. Отначало си мислех, че по-добре да беше мечка, но той се оказа приятен младеж. Докосна глезена ми с ръце и успокои болката чудодейно. След това ме занесе до къщата. Тогава наистина бях по-кльощава. Не беше толкова висок като теб — тя кимна към Даг, — но беше достатъчно здрав. И имаше красив дълбок глас, почти като твоя. Той ми обясни, че е от някакъв лагер далеч на изток и че това е първият му патрул. Мисля, че беше самотен и тъжеше за дома. Нахраних го тихо в кухнята, а той ми превърза глезена.

— Не знам дали ме възприе като изгубената си леля, или беше по-скоро като момче, намерило птиче с наранено крило, но на следващата вечер чух тропане по прозореца. Беше донесъл лекарства за крака ми и за корема на Трил. Този път обаче не остана. Поне лекарствата свършиха чудесна работа. — Тя въздъхна, потопена в скъпите спомени. — Той замина и не мислех за него, докато след около година не чух отново тропане по прозореца. Седнахме на задната веранда. Беше доволен, като чу, че Трил те е родила нормално, Фаун. Беше ми донесъл няколко малки подаръка, а аз му дадох плат и храна. На следващото лято вече го очаквах.

— На следващата година дойде още веднъж, но не беше сам — продължи тя. — Водеше невестата си, за да ми я покаже. Беше много горд с нея. Показа ми техните Езерняшки брачни гривни, мисля, че ги наричат обвързващи. Аз се интересувах от всякаква работа с нишки, въженца и панделки, както и от тъкане и плетене. Оставиха ме да ги подържа и да ги почувствам. Това не бяха прости плетени гривни. Бяха магически.

— Да — отвърна Даг тихо и Фаун го погледна любопитно. — Всеки от двамата влага по малко от собствената си същност в своята. След това обвързващата церемония слива същностите им и те си разменят гривните.

— Наистина ли? — Фаун опита да си спомни дали е виждала такива гривни на патрулните в Гласфордж. Да, Мари със сигурност имаше, както и няколко от по-възрастните. Тогава си мислеше, че са най-обикновени украшения. — Те правят ли нещо? Можеш ли да пращаш съобщения?

— Не. Но ако единият умре, другият усеща, защото същността изчезва от връвта. Често се махат в опасни ситуации, макар че, ако се повредят, може да се направят нови. Ако единият от семейството е на патрул, другият обикновено си носи гривната. Просто… за да знае. Когато се случи с другия, за онзи, който патрулира, е по-шокиращо, защото как да очакваш, че… Виждал съм подобно нещо два пъти. Не е хубаво. Патрулният се освобождава веднага, стига да е възможно. Много е неприятно да знаеш, че нещо се е случило, но да не знаеш как и да осъзнаваш, че вече си закъснял. Молиш се гривната да е изгоряла при пожар или нещо подобно, но така само подхранваш агонията си. Когато се събудих в лазарета след…

В стаята беше толкова тихо, че Фаун си помисли, че може да чуе пламъчетата на свещите.

— Знаеш ли, или трябва да довършваш такива изречения, или да не ги започваш — каза тя и го погледна.

Той въздъхна и кимна.

— Мисля, че мога да го кажа. В противен случай няма смисъл… Както и да е. Исках да кажа, че когато се събудих след Вълчи хребет с отрязана ръка, бях изгубил и гривната на Каунео, защото я носех на нея. Явно бе останала на хребета. Тогава не бях на себе си и исках да отида, да я намеря. Не искаха да ми кажат, че е мъртва, преди да съм се възстановил, но им се наложи. Не им повярвах. Просто исках да намеря гривната и да им докажа, че грешат. След време се пооправих.

Докато разказваше, гледаше настрани. Фаун бе затаила дъх. Даг я погледна и се усмихна, посегна и я докосна по ръката, но се намръщи от болка.

— Това беше много отдавна.

— Преди да се родя.

— Точно така. Не знам защо, но това ми звучи по-успокоително.

Нати беше извила глава и го слушаше внимателно.

— Знам едно нещо, патрулен — заговори тя, след като усети, че Даг няма да продължи. — Без тези гривни ти не си женен според Езерняшките обичаи.

Той кимна, но после се сети, че трябва да говори.

— Да. Така да се каже, те са видимото доказателство за брака. Като записването в селския архив и подписването в семейната книга, пред свидетели. Обвързващите гривни са в центъра на церемонията. Храната, танците и музиката, както и споровете между роднините, са просто добавка.

— А-ха — възкликна Нати. — Ето това е проблемът. Защото ако Фаун застане в гостната и размените обещания, и се подпишете, както каза, тя ще е омъжена, но ти няма да си женен. Та ето какъв е въпросът ми. Какво си намислил и как ще се погрижиш нещата да не се извъртят и да не я зарежеш обляна в сълзи?

Фаун се зачуди защо всички го държат отговорен за нейните бъдещи сълзи, а не обратното. Вероятно имаше нещо общо с проклетата разлика във възрастта. Някак си й се виждаше нечестно.

Даг помълча известно време.

— Когато тръгнах за насам, нямах планове за сватба. Но скоро видях колко малко ценена от семейството си е Искрицата. Присъстващите правят изключение — побърза да добави той. Нати кимна мрачно. — Не че не я обичат или не се грижат за нея. Просто не я виждат такава, каквото е. Както аз я виждам. Те нямат усет, но все пак. Може би миналото замъглява погледите, може би не са я поглеждали скоро, а може и никога. Не знам. Но бракът сякаш повдига статута на една фермерска жена. Мислех, че мога да го направя за нея съвсем лесно. Поне така изглеждаше. Вече не съм сигурен. Но бях съвсем искрен за зестрата и овдовяването.

— На мен ми изглежда като празен подарък, патрулен.

— Да, само че не мога да извърша обвързване тук. Дори не мога да изплета гривна. Трябват две здрави ръце, а аз нямам нито една. Освен това не съм сигурен дали Фаун би могла да си направи, а и няма кой да направи свързването. Мислех, когато стигнем лагера, да опитам обвързването, въпреки трудностите.

— Мислиш ли, че семейството ти ще се зарадва?

— Не — отвърна той честно. — Сигурно ще са против. Но досега съм преодолявал всичко, срещу което ме е изправял животът.

— Прав е, лельо Нати — осмели се да каже Фаун.

— А какво ще стане, ако я изхвърлят? Както е ставало в други случаи.

Даг отново замълча за известно време.

— Тогава ще тръгна с нея.

— Ще се махнеш от хората си? Би ли могъл? — учуди се Нати.

— Не и по избор. — Свиването на раменете не можеше да прикрие тревогата му. — Но ако решат да скъсат връзките си с мен, не мога да ги спра.

Фаун примигна изненадано. Досега само бе мечтала каква радост могат да си доставят двамата. Не беше мислила, че тази лодка тегли твърде много салове. За разлика от Даг.

— Така, така — продължи Нати и потропа с хурката по пода. — И аз поразмислих, патрулен. Аз имам две ръце, както и Фаун.

Даг сякаш замръзна.

— Аз… не знам дали ще свърши работа. — Последва нова пауза. — Но пък може и да стане. Имам някои познания. Фаун познава тези земи и ще набави останалите неща. Трябва и коса от нас двамата. Моята е малко къса обаче.

— Мога да се оправям с къси нишки — отвърна му Нати.

— Даже нещо повече. Искрице… — Даг се обърна към нея. — Дай ми нещо, направено от леля ти. Искам да го подържа. Нещо много фино, ако има.

— Мисля, че знам какво иска. Скъпа, виж в сандъка до леглото. Сватбената риза на Флеч.

Фаун отиде до дървения сандък и вдигна капака. Ризата беше най-отгоре. Вдигна я за раменете и разгъна бялата тъкан. Беше почти завършена. Дори гладките седефени копчета бяха пришити отпред.

Подаде я на Даг, а той я разстла върху коленете си и започна да я докосва внимателно, като внимаваше да не скъса нещо с куката си.

— Това не е само от един материал, нали?

— Лен за здравина, памук за мекота и малко коприва за блясък — отговори Нати. — Специално я изтъках.

— Езерняшките жени не правят такива фини платове. Отнема твърде много време, а не разполагаме с време.

Фаун, която бе мислила ризата му за долнокачествена, я погледна с ново око.

— Помагах на Нати и мама да нагласят стана за този плат миналата зима. Цели три дни. Беше толкова скучно и пипкаво, че щях да откача.

— Езерняшките станове са много по-малки, за да могат да се разглобяват и да се пренасят лесно, когато местим лагера. Не бихме могли да носим голяма дървена рамка като тази. Това е фермерски инструмент. Също като къщите и плевните. Мишени… — Той отново наведе поглед към ризата. — В това има добра същност. Преди е било част от растения и животни. Сега е напълно трансформирано. В едно цяло. Наистина добро майсторство. — Вдигна очи към Нати и я погледна любопитно. — Освен това вътре е втъкана благословия.

Фаун можеше да се закълне, че леля й се усмихна — съвсем лекичко.

— Опитах — отвърна скромно Нати. — Все пак ще е сватбена риза.

Даг стана и кимна на Фаун да прибере дрехата. Тя я сгъна внимателно и я върна в сандъка. Между Даг и Нати бе увиснало напрежение и тя не смееше да се намеси, за да не развали нещо.

— Склонен съм да пробвам с обвързващите гривни, ако и ти си съгласна, лельо Нати — каза Даг. — Това със сигурност ще промени спора вкъщи. Ако не проработи, няма да сме в по-лошо положение от сега, а ако стане… ще сме много напред.

— Спрямо какво? — попита Нати.

— Ще разберем, като пристигнем — изсумтя той.

— Честен си. Е, добре, патрулен. Споразумяхме се.

— Искаш да кажеш, че ще говориш с мама и татко за нас? — Фаун искаше да скочи и да запищи. Вместо това се метна на леглото на Нати и я засипа с прегръдки и целувки.

— Стига, стига, скъпа. Ще ме удушиш. — Нати се изправи и се обърна към Даг.

— Даг, има още нещо. Ако искаш да ме изслушаш.

Той повдигна вежди — досега не го бе наричала по име.

— Аз съм добър слушател.

— Да, забелязах. — Нати замълча за момент. После се размърда, сякаш й беше неудобно или се срамуваше. — Преди да си замине, онзи Езерняк ми направи един последен подарък. Защото казах, че съжалявам, че никога не съм виждала лицето му. Всъщност подаръкът беше от жена му. Тя явно разбираше от Езерняшко лечителство.

— Слели сте същностите си — уточни Даг. — Това е малко интимно. Даже доста.

Нати понижи глас, сякаш разкриваше най-тъмните си тайни.

— Тя сякаш ми зае очите си. Той не беше много по-различен, отколкото си го представях. Макар че не очаквах червената коса и силен тен у човек, който спи през деня и се движи нощем. Бях смаяна… — Тя направи дълга пауза. — Знаеш ли, никога не съм виждала лицето на Фаун. — Спокойният й тон не можеше да заблуди никого.

Даг се облегна назад и примигна.

— Може би си твърде уморен — продължи Нати в последвалата тишина. — Може и да е твърде трудно. Твърде много.

Даг преглътна и прочисти гърлото си.

— Признавам, че тази вечер съм доста уморен. Но бих искал да опитам. Не съм сигурен, че ще стане, и не желая да те разочаровам.

— Ако не стане, няма да сме в по-лошо положение от сега. Сам го каза.

— Така е. — Той се усмихна на Фаун. — Искрице, може ли да си сменим местата?

Тя се премести от леглото на Нати, а той зае мястото й. Размърда рамене и извади ръката си от превръзката.

— Внимавай — предупреди го Фаун.

— Мисля, че няма проблем, ако я повдигам от рамото и не се опитвам да мърдам с пръсти. Нати, ще трябва да докосна слепоочията ти. От дясната страна мога да използвам пръстите си, но отляво ще трябва да го направя със задната част на куката. Няма да се притесняваш, нали?

— Както кажеш, патрулен. — Нати се поизправи и застана неподвижно. След това нервно облиза устни. Перлените й очи се взираха в пространството. Даг мина зад нея и вдигна ръце към главата й. Освен малко странното му изражение нямаше какво да се види.

Фаун улови момента само защото Нати се сепна, примигна и извъртя глава към Даг.

— О! Не гледай тази старица. Нямам желание да виждам нея. Погледни натам.

Даг послушна завъртя глава и се усмихна на Фаун. Тя му отвърна, задъхана от напрежение.

— Леле! — въздъхна Нати. — Патрулен. Едва ли в целия свят има нещо по-красиво.

— И аз така мисля — отвърна Даг. — Освен лицето виждаш и нейната същност. Точно както я виждам аз.

— Така ли? — прошепна Нати. — Това обяснява много неща. — Тя се взираше във Фаун, сякаш се опитваше да запомни всяка нейна чертица. Очите й бяха пълни със сълзи, блещукаха на светлината на свещите.

— Нати — обади се Даг, сякаш се извиняваше. — Не мога да го задържа много дълго. Съжалявам.

— Всичко е наред. Това е достатъчно. Е, не е, но знаеш какво искам да кажа.

— Да, знам. — Даг въздъхна и я пусна. Вмъкна шинираната си ръка в превръзката и се наведе към пода.

— Пак ли ти е лошо? — Фаун се зачуди дали не трябва да донесе ведро.

— Не. Малко ме боли главата. И ми се вие свят. — Той примигна няколко пъти и изправи рамене. — Днес ми взехте здравето. Имам чувството, че съм патрулирал десет дена без почивка. В най-лошото време.

Нати се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.

— Фаун, скъпа, натикали са ни в ужасна дупка. Защо никога не си ми казвала? Ще накарам момчетата да измажат стените.

— Това е добре. Но мен няма да ме има.

— Да, но аз ще съм тук. — Нати изсумтя решително.

След няколко минути се подпря на хурката и стана.

— Хайде. Да започваме.

Двамата я последваха през стаята за тъкане и в кухнята. Фаун се притисна към Даг и той обви лявата си ръка около кръста й. Цялото семейство се бе събрало около масата с лампата. Мама, татко и Флеч бяха в отсамния край, а близнаците и Уит — от другата страна. Всички ги погледнаха предпазливо. Вероятно бяха разговаряли тихичко, ако изобщо се бяха осмелили да говорят.

— Всички ли са тук? — попита Нати.

— Да, лельо.

Леля Нати спря в средата на кухнята и потропа с хурката. Фаун не я бе виждала в такава поза, откакто бе разрешила спора с Бойър заради белите на близнаците и опита на Уит да организира състезание с крави преди много години. Нати си пое дълбоко дъх — всички останали бяха затаили своя — и обяви високо:

— Доволна съм. Фаун ще си получи патрулния. Даг ще си получи неговата Искрица. Трил, Сорел, вие се погрижете за това. А останалите — тя опули белите си очи, за да засили ефекта, — ще се държите поне веднъж прилично!

Обърна се и тръгна рязко към стаята за тъкане. Не пропусна да размаха хурката си, в случай че някой е достатъчно глупав да оспорва последните й думи, след което тръшна вратата зад себе си.