Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (5)

4.

Когато пътечката, която следваше, се превърна в по-отъпкана диря, Даг реши, че е време да продължи пеш. Не можеше да прецени дали е усетът му, или просто е изнервен, но се смъкна от коня и го отведе до една полянка достатъчно встрани от пътеката. Нямаше нужда да му внушава да не се отдалечава. Дори издръжливият и обучен Копърхед вече беше грохнал от умора. Както и Даг. Изпитваше известна вина, но все пак реши да не сваля седлото. Не искаше да оставя коня си без грижи, но ако се наложеше да избяга бързо, нямаше да има време да се мотае да го оседлава. Нито щеше да се поколебае да го пришпори до смърт в случай на нужда. „Утре или вдругиден ще си починем. По един или друг начин“.

Не се върна директно на пътечката, а продължи да я следва успоредно през храсталака. Придвижваше се бавно, като елен, с внимателни стъпки и вечно нащрек. След около миля благодари за благоразумието и замръзна сред един гъсталак, защото забеляза две фигури по пътеката.

Глинени. Заек и лисица, при това нямаше нужда от вътрешните си сетива, за да ги разпознае. Явно бяха ранни творения, защото животинският произход все още личеше по ушите и недооформените лица и носове. Изкушаваше се да събуди природните им инстинкти и да остави естеството да свърши останалото, но така щеше да провали прикритието си пред господаря им. Не беше време за игри. Остави ги да отминат, зарадван, че новите форми са разменили животинското обоняние за човешките ръце и говор.

Първият признак, че приближава, беше липсата на птици. „Въобще днес липсват много неща“. Привлече още по-силно усета си, когато под краката му започна да шумоли пожълтяла трева. „Предполагах, че ще е поне с няколко мили по-навътре“. Леговището беше по-близо до главния път, отколкото бе очаквал. Беше доста хитро за толкова млада злина да изпраща слугите си за пленници толкова далече от убежището си. „Как сме го пропуснали?“

Знаеше как. „Твърде малко сме, с твърде голямо разстояние за претърсване и недостатъчно време“. Ако се разпилееха и претърсваха нашироко, рискуваха да пропуснат нещо. Ако караха бавно и подробно, можеха да не стигнат навреме на нужното място. „Е, това го намерихме. Това е успех, а не провал“.

Може би.

Вече пълзеше като охлюв и едва си поемаше дъх. Всяко растение наоколо беше мъртво, както и земята под краката му. Усетът му трепереше от изсмукващата аура на злината. „Наистина е тук“.

В дъното на клисурата отдясно наляво течеше поточе. Накъдето и да погледнеше, нямаше никаква жива растителност, макар че няколко изсъхнали дървета стояха сякаш на пост. На брега на потока има нещо като лагер. Три-четири загаснали огнища и разпръснати купчини откраднати провизии. Два неспокойни коня бяха вързани за мъртвите дънери, малко по-встрани. Съвсем истински коне. Разбира се, зле гледани.

Мястото можеше да побере към петдесет души, но в момента беше пусто. Само един глинен спеше в купчина парцали, подобна на гнездо. Даг се зачуди дали някой от липсващите е сред заловените от патрула му снощи. Мисълта, че неговите хора може да се появят, беше доста приятна. Разбира се, той далеч не се осланяше на подобни надежди.

На отсрещния склон надвисналите скали образуваха нещо като пещера, входът бе почти преграден от други каменни блокове. Не можеше да прецени колко е дълбока. Вероятно стигаше до потока или някъде от другата страна на билото.

Злината беше вътре. Дали вече се движеше, или още бе неподвижна? Дали бе претърпяла първото си преобразуване? Ако не, доколко отчаяно щеше да събира човешки ресурси, за да го постигне? Първоначалното тяло на злината беше по-грубо и тромаво от тези на глинените и по принцип много ги дразнеше.

Даг разтвори ризата си и посегна за споделящите ножове. Преметна ремъка през главата си и загледа двойната кания. Кожата беше потъмняла от потта му. Прокара пръст по двете дръжки, едната синя, другата зелена, и извади костеното острие. Докосна го с устни. Смъртта в него жужеше.

„Дали това е денят, в който ще изкупя смъртта ти, любима Каунео? От толкова дълго го нося около врата си“. Тази злина беше хищна и растеше бързо. Щеше да е почти достойна за нея. Почти.

Извади второто, празно острие и го сложи до другото. „Те вървят по два, о, да. Един за теб и един за мен“. Прибра ги обратно.

Мари също носеше споделящи ножове, както и Рази, и Ютау. Смъртни дарове от предишни членове на патрула. Сегашният комплект на Мари беше наследство от сина й и беше почти толкова скъп, колкото този на Даг. Патрулът бе добре зареден. Кой щеше да ги използва върху злината не беше въпрос на жребий, геройство или чест. Който първи се докопаше. По всеки възможен начин. Колкото се може по-ефективно. За останалите нямаше да липсват шансове в бъдеще.

Усетът на Даг стенеше поради присъствието на злината и това можеше да се отрази на тялото му, ако се задържеше твърде дълго. Чувствителните новобранци често се разстройваха при първия си досег с аура на злина и възстановяването им траеше месеци. Някога и с Даг беше така. Отдавна.

„Тръгвай“. Обратно към коня и луд галоп до мястото на срещата.

Само че… в лагера имаше толкова малко създания. Идеална възможност да се пробва, така да се каже, собственоръчно. Надолу по склона, прескачане на потока, вътре в пещерата… всичко можеше да свърши за няколко минути. Докато успееше да доведе патрула, злината също можеше да събере подкрепления. (С каква ли зловеща работа се занимаваха сега останалите й същества?) В такъв случай можеше да се стигне до кръвопролитна битка само за да се получат същите възможности, които имаше в момента. Сети са за Соун. Дали беше преживял нощта?

Заради изкривения си усет не можеше да разбере дали в пещерата няма и други създания. Ако се втурнеше в атака и го заловяха, последствията за патрула му можеха да са много по-неприятни. „А и ще умра“. В известен смисъл се радваше, че тази възможност все още го плаши. Поне малко.

Наведе глава да забави учестеното си дишане и се приготви за оттегляне. Устните му се извиха. „Мари ще е толкова горда“.

Започна да се оттегля и отново замръзна. От другия край на пътеката се появиха трима глинени. Това, първото — откъде ли злината бе намерила вълк по тези места? Мислеше, че фермерите са намалили броя им, но явно в тези гористи хълмове се срещаха всякакви неща. Очите му се разшириха, когато позна второто същество, миещата мечка, която бе избягала сутринта. Третото, което бе най-голямо, явно бе бивша кафява мечка. На рамото си носеше плячката, облечена в позната тъмносиня рокля. Дъхът му спря.

„Малката искрица. Заловили са Малката искрица. Как?…“

Осъзна, че оттук до фермата се пада късата страна на триъгълник. Беше минал по другите две бедра, докато се върне до пътя, където бе загубил следите, за да стигне дотук.

„Намерили са я, защото са я търсели“. Това явно се отнасяше и за останалите същества, които отсъстваха, както и за двете, които бе срещнал. Злината ги бе пратила да претърсват хълмовете за плячката, която се бе измъкнала. А те знаеха за фермата в долината, след като наскоро я бяха нападнали. Уважението му към тази злина се засили още повече. Да остави подобна примамлива цел необезпокоявана толкова много време. Колко ли силна бе станала, щом вече се осмеляваше да действа открито? А може би пристигането на патрула на Чато я бе накарало да побърза?

Синята фигура се мяташе и риташе. Удряше похитителя с малките си юмруци, но не постигаше никакъв ефект, освен по-здраво сграбчване.

Беше жива. В съзнание. И несъмнено ужасена.

„Но не достатъчно“. Даг можеше да навакса вместо нея. Дъхът му беше учестен, сърцето му биеше лудо. Сега злината имаше всичко необходимо за следващото си преобразяване. Даг само трябваше да й предостави един опитен патрулен за десерт и способностите й щяха да са довършени.

Не знаеше дали трепери от колебание, или от страх. Реши, че е страх. Да, със сигурност можеше да се върне за патрула си, според правилата. Защото Езерняците трябваше да побеждават всеки път. Но дотогава Фаун щеше да е мъртва.

„Дори само след няколко минути“. Тримата глинени вече се скриваха в пещерата. Така че вътре щяха да са най-малко три. А можеше да има и десет.

Да влезе и да се измъкне… Не. Беше достатъчно само да влезе.

Не знаеше защо мозъкът му още изчислява рисковете, след като ръцете вече действаха. Пусна лъка и колчана, понеже щяха да му тежат излишно. Намести канията на споделящите ножове. Смени куката на китката си със стоманено острие и приготви дългия си боен нож.

Прехвърли се през билото и започна да се плъзга между скалите като влечуго.

 

 

Всичко се случи толкова бързо…

Фаун висеше надолу с главата и й се виеше свят. Чудеше се дали и тази страна на лицето й ще посинее в тон с другата. Рамото на глинения притискаше стомаха й, но това не му правеше впечатление, въпреки че вече бе повърнала върху него. Два пъти.

Дали когато Даг се върнеше във фермата — стига въобще да се върнеше, — щеше да разбере правилно какво се е случило? Той беше следотърсач, със сигурност щеше да разчете отпечатъците от сливов мармалад, които нападателите й бяха оставили из цялата кухня. Но беше твърде много да очаква високият мъж да я спаси два пъти за един ден, а и щеше да е доста унизително. Опита отново да се освободи от хватката на създанието, заудря го с юмруци. Със същия успех можеше да пробва и със скала.

Трябваше да запази силата си за по-добър шанс.

„Каква сила? Какъв шанс?“

Горещото лятно слънце отстъпи място на сенки и миризма на пръст и камъни. Успя да зърне, че влизат в някаква пещера, пълна с припаси и принадлежности. Създанието я пусна и тя се изправи и примигна.

Още две от хората-животни се изправиха, сякаш да поздравят нейните похитители. Зачуди се дали ще й налетят като глутница кучета, разкъсващи заек. Всъщност най-ниското същество сякаш наистина произхождаше от заек.

— Доведете я насам — каза Гласът.

Думите бяха произнесени по-ясно от мърморенето на глинените, но тонът почти накара костите й да се разтопят. Не можеше да насили треперещото си лице да се завърти към източника на гласа. Сякаш целият й разум се бе изпарил. „Моля ви, оставете ме, оставете ме, моля…“

Бившата мечка я хвана за рамената и я завлече към широкото дъно на пещерата. След това я завъртя с лице към източника на Гласа.

Приличаше малко на глинен, но беше по-високо и по-грамадно. Имаше човешка форма, глава с две очи, нос, уста, уши — широко тяло, две ръце и две крака. Но кожата му не приличаше на животинска, камо ли на човешка. Напомняше й за гущери и насекоми. Нямаше коса, а голият череп беше леко набръчкан. Не носеше никакво облекло, но това явно не го притесняваше. Странните израстъци на слабините не приличаха нито на женски, нито на мъжки гениталии. Движеше се странно, като грубовата глинена скулптура, правена от дете, а не като същество с кости и мускули.

Глинените имаха животински очи на човешки лица и изглеждаха ужасно опасни. Това нещо… имаше човешки очи на лице от кошмар. Не, никога не беше сънувала подобен кошмар — може би на кошмарите на Даг. Пленено. Измъчвано. Но въпреки болката си беше лишено от милост, като студен камък.

Съществото сграбчи ризата й, повдигна я и се взря в нея. Тя вече ридаеше от ужас. Нямаше нищо против да я спаси Даг, или който и да е. Предпочиташе даже разбойника изнасилвач. Молеше се на всички богове, готова на всякакво обещание… „пуснимепусни“…

Злината повдигна полата й с бавно движение, а с другата ръка смъкна бельото й и прокара нокти по корема й.

Болката беше толкова свирепа, че Фаун реши, че е изкормена. Коленете й се подгънаха и тя изпищя. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че звукът излезе почти като съскане. Наведе поглед, очакваше да види кръв и изсипващи се вътрешности. По бледата ненаранена кожа личаха само четири червени ивици.

— Пусни я! — прозвуча силен глас отдясно.

Злината завъртя лице и примигна. Фаун също се обърна. Внезапното пускане на ризата я завари неподготвена и тя рухна на пода и си одра дланите.

Даг стоеше в сенките и се бореше с три, не, с всичките пет глинени. Единият рухна с разпрано гърло, но друг зае мястото му. Даг почти изчезна под скупчените създания. Движение, замах, Даг изпищя и плетеница от кожа, дърво и желязо се удари в стената. Един глинен беше изтръгнал приставката на китката му. Сега се опитваше да извие ръката му, сякаш за да отскубне и нея.

Даг срещна погледа й. Заби стоманения си нож в най-близкото същество, сякаш беше дънер, и откъсна кожената торбичка, която висеше на врата му.

— Искрице! Виж!

Тя проследи с поглед торбичката и за своя изненада я хвана във въздуха. Никога през живота си не бе успявала да хване… Поредният глинен скочи върху Даг.

— Забий го! — изкрещя той, преди да рухне на земята. — Забий го в злината!

Ножове. В торбата имаше два ножа. Тя извади единия. Беше направен от кост. Магически?

— Кой? — изпищя тя трескаво.

— Бързо! Където намериш!

Злината тръгна към Даг. Без да се отърсва от замайването, Фаун се надигна и заби костеното острие в бедрото на съществото.

Злината се завъртя към нея с изненадан писък. Звукът направо проби черепа й. Хвана я за врата и я вдигна към разкривеното си лице.

— Не! Не! — изпищя Даг. — Другият!

Едната й ръка все още държеше торбичката, а другата беше свободна. Имаше може би една секунда, преди да й скършат врата като на пиле. Извади другото костено острие и замахна. То се плъзна по нещо, може би ребро, след което проникна навътре, но само на няколко пръста. И се разтроши. „О, не!“

Имаше чувството, че пада от безкрайна височина. Ударът в земята беше зашеметяващ. Светът се завъртя около нея.

Злината се топеше пред очите й. От нея се откъсваха парчета, като ледени висулки от покрив. Ужасяващият писък се извиси, но накрая избледня и остави неприятно бучене в ушите й.

След това злината изчезна. Пред нея остана само купчина жълтеникав лошо миришещ прах. Първият нож, този със синята дръжка, който не бе проработил, лежеше наблизо. Или бе настанала тишина, или тя бе напълно оглушала.

Не, отдясно отново се дочу шумотевица. Тя грабна ножа и се надигна с намерението да помогне. Трите все още живи глинени бяха спрели атаката срещу патрулния и се оттегляха с вой. Единият почти я прегази, без никакъв умисъл. Този път тя остана на колене и лакти. Дишаше тежко. Явно запасите от треперене в тялото й бяха неограничени. Трябваше да стисне зъби, за да спре тракането. Имаше чувството, че мръзне до смърт, и изпитваше силна болка в корема.

Даг седеше на десетина крачки от нея, със замъглен поглед, и се мъчеше да си поеме дъх. Левият му ръкав беше разпран и остатъкът от ръката кървеше от многобройните рани. Явно беше получил и удар в лицето, защото едното му око бе затворено и се подуваше.

Фаун опипа наоколо, докато не намери другия нож, със зелената дръжка, който бе счупила в злината. Какво ли бе станало с нея?

— Съжалявам. Съжалявам. Счупих го. — Вече подсмърчаше и по лицето й се стичаха сълзи. — Съжалявам…

— Какво? — Даг я погледна объркано и започна да пълзи със странни движения, присвил лявата ръка към тялото си.

Фаун посочи с треперещ пръст.

— Счупих ти магическия нож.

Даг погледна объркано зелената дръжка, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не… всичко е наред… те така действат. Чупят се, когато проработят. Когато научат злината как да умре.

— Какво?

— Злините са безсмъртни. Те не могат да умрат. Ако разкъсаш тялото на сто парчета… същината й ще намери нова дупка и ще се възстанови. Но ще пази знанията от предишното си въплътяване и ще е два пъти по-опасна. Те не могат да умрат сами, затова трябва да споделиш смърт с тях.

— Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно… — Той се завъртя по гръб. Косата му беше потна и разчорлена, погледът му блуждаеше нагоре. — Липсващи богове. Успяхме. Свършено е. Ти го направи! Ама че бъркотия. Мари ще ме убие. Макар че първо ще ни разцелува. И двамата.

Фаун стоеше на колене и се превиваше от спазмите.

— Защо първият нож не подейства? Какво му е?

— Не беше зареден. Съжалявам, не помислих за това в бързината. Всеки патрулен би ги разпознал при докосване. Разбира се, ти не би могла. — Той се превъртя наляво и посегна към ножа със синята дръжка. — Този е мой, за мен някой ден.

Ръката му докосна дръжката и се отдръпна.

— Какво?… — Устните му се отвориха, погледът му стана напрегнат и той докосна внимателно дръжката, отново. След това дръпна ръката си по-бавно и налудничавият вид се махна от лицето му. — Странно. Много странно.

— Какво? — процеди Фаун, изнервена и от болката, и от учудването си. Тялото й беше натъртено, вратът все едно усукан, а коремът продължаваше да я боли на пристъпи. — Ти не ми каза нищо смислено и след това аз направих какви ли не глупости, но вината не е моя.

— О, в този случай не е вина. Има си правило. Заслугите са на онзи, който го извърши, без значение от методите. Поздравления, Малка искрице. Току-що спаси света. Патрулът ми ще е много доволен.

Щеше да реши, че я подиграва жестоко, но тонът му беше абсолютно сериозен. Освен това я гледаше топло, без следа от… злина.

— Сигурно просто си побъркан — каза тя сърдито. — Всичко, което разправяш, няма смисъл.

— Вече може и да съм побъркан — съгласи се той. След това с пъшкане се обърна и застана на колене. Отвори челюст, сякаш да я раздвижи след схващане, и примига като сова. — Трябва да се махна от тази мъртва почва. Направо ми убива усета за същина.

— Какво?

Той въздъхна.

— И това ще ти го обясня после. Ще ти обясня всичко, което поискаш. Задължен съм ти, Малка искрице. Целият свят ти е задължен. — След известен размисъл добави: — Както и на други хора, но това не променя фактите.

Отново посегна към здравия нож, но спря с вглъбено изражение.

— Ще ми направиш ли услуга? Вземи го и го носи вместо мен. Вземи дръжката и парчетата на другия. Заслужават свястно погребение.

Фаун се стараеше да не гледа чуканчето му, което изглеждаше розово и възпалено.

— Разбира се. Разбира се. Счупиха ли ти онова нещо на ръката? — Забеляза торбичката и припълзя да я вземе. Все още не беше сигурна, че иска да се изправи. Събра парчетата в откъснатия му ръкав и прибра другия нож в ножницата му.

Даг разтриваше лявото си рамо.

— Опасявам се, че да. Въобще не е предвидено да се сваля по този начин. Дирла ще го оправи, тя работи много добре с кожа. Няма да е за пръв път.

— А ръката ти добре ли е?

Той се усмихна кратко.

— И тя не е предвидена да излиза по този начин, въпреки че мечокът се опита. Поне нямам нищо счупено. Като си почина, ще се оправя.

Той се изправи с широко разтворени крака и изчака да спре да се олюлява. След това обиколи пещерата, за да прибере приставката с коланите и дългия си нож, който беше паднал настрани. Избърса го в мръсната си риза и го тикна в ножницата. Огледа се за момент и след като не видя нищо друго, се върна при Фаун.

Острите спазми я накараха да се приведе, когато опита да стане, и той й подаде ръка. Тя прибра торбичката под ризата си и излязоха навън, като се подпираха един на друг.

— Ами глинените? Няма ли да ни нападнат пак? — попита тя, когато излязоха на пътеката в клисурата.

— Не. С тях е свършено, щом злината умре. Старото им животинско съзнание се връща, но е оковано в човешките тела. Обикновено се паникьосват и избягват. След това им е трудно да оцелеят. Спестяваме им мъките, когато можем. В противен случай умират доста бързо. Наистина е ужасно.

— О.

— Същото е и при хората, чиито умове е подчинила злината.

— Значи злините заробват и хора?

— Когато съберат повече сили. Тази можеше и да успее, въпреки че беше още в първото си превъплъщение.

— И те ще бъдат освободени? Където и да се намират?

— Понякога. Понякога полудяват. Зависи.

— От какво?

— От това какво са правили през това време. Защото спомените остават.

Фаун не беше сигурна дали разбира. Нито дали въобще иска да разбере.

Въздухът беше топъл, но слънцето едва прозираше през клоните, сякаш зимата беше подранила.

— Този ден сякаш беше дълъг десет години — въздъхна Даг. — Трябва да се махна от тази мъртва земя. Конят ми е твърде далеч, за да го призова. Мисля да вземем тези двата. — Той махна към вързаните до потока коне и я поведе натам. — Не виждам седла и юзди. Ще можеш ли да яздиш без тях?

— Принципно да, но сега се чувствам много зле — призна Фаун. Все още я тресеше и й беше студено. Дъхът й секна при поредния силен спазъм. „Това не е добре. Нещо хич не е наред“. Мислеше, че е изразходвала годишния си запас от страх, но вече не беше сигурна.

— Аха. Мислиш ли, че ще се справиш, ако те държа пред мен?

Пред очите й изплува неприятният спомен от сутрешната езда с разбойника — нима се бе случило едва тази сутрин? Даг беше прав, този ден беше като десетилетие. „Не бъди глупава. Даг е различен“. Даг беше по-различен от всички, които бе срещала през живота си. Тя преглътна.

— Да… вероятно ще успея.

Приближиха се до конете. Фаун леко накуцваше. Даг развърза въжето на единия и го пусна на свобода. Животното препусна, сякаш също бързаше да се махне. Другото животно беше силна кобила с черни крака и бяло чело. Даг омота въжето й, за да направи юзда, и я поведе към едно паднало дърво. Опитваше се да ползва лявата си ръка, а после се осъзнаваше и мръщеше, което предизвика странна болка в сърцето на Фаун.

— Можеш ли да се качиш, или трябва да те вдигна?

Фаун беше пребледняла.

— Даг? — прошепна тя уплашено.

Той се обърна рязко и я погледна внимателно.

— Какво?

— Тече ми кръв.

Той се приближи до нея.

— Къде? Да не са те ранили? Не виждам…

Фаун преглътна трудно, мислеше, че лицето й щеше да почервенее, ако не беше зеленикаво. След това промълви с още по-тих глас:

— Между… между краката.

Замаяният поглед, който беше на лицето му, откакто бяха убили злината, изчезна на мига.

— О. — Нямаше нужда от повече обяснения, което беше добре, защото Фаун беше изчерпала всичко. Думи. Кураж. Идеи.

Той си пое дълбоко дъх.

— Трябва да се махнем от тази земя. Мъртво място. Трябва да те заведа някъде другаде. Далеч оттук. Просто ще яздим бързо. Ще трябва да ми помогнеш за това. Двамата ще си помагаме един на друг.

Трябваха им два опита, за да яхнат кобилата, която за щастие беше кротка. Фаун стоеше настрани в скута на Даг, със събрани крака, облегната на лявото му рамо, и го прегръщаше през врата, та дясната му ръка да е свободна за юздите. Той смуши коня и го подкара по пътеката.

— Дръж се — шепнеше в косата й. — Не се предавай, чуваш ли?

Светът се въртеше, но тя можеше да усети стабилното биене на сърцето му до себе си. Кимна послушно.