Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (12)

11.

Даг мислеше, че е прикрил усета си, но лошото настроение, което изтичаше през пролуките, изгони останалите трима патрулни от банята само за пет минути. Все пак успя да охлади тялото и разума си и реши да си отвлече вниманието с някаква задача. За предпочитане далеч от останалите. Намери едно повредено седло и се върна при майстора, хем да му го занесе, хем за да прибере някои от вече поправените вещи. Прибра се в хотела точно навреме за връщането на Ютау и останалите от блатния патрул.

Някои от аргументите на Мари не бяха погрешни. „Даже всичките“. Даг се засрами и реши да се върне към въздържанието, което някога беше съвсем рутинен процес. Но сега му тежеше като камък на гърдите. „Мъртъвците нямат нужда от въздух, нали?“

На вечеря се отнасяше към Фаун с хладна любезност. Тя го гледаше с предпазливо любопитство. Но поне имаше достатъчно други патрулни, на които да задава въпросите си. А те се отнасяха предимно за това как се определят и обхождат маршрутите.

Никога досега правилната позиция не му бе изглеждала по-незадоволителна.

Следващият ден бе официално заделен за подготвяне на поклона и Даг се нагърби да обикаля града за припаси. Засече се за малко с Мари и поиска да бъде оставен на пост вечерта, но тя отказа.

— Не мога да поставя човека, убил злината, на пост в деня, в който се празнува. Останалите ще се разбунтуват, при това с право. — И добави след известно колебание: — Кажи на фермерското момиче, че също е поканено.

Скоро след това Даг се натъкна на един ентусиаст от другия патрул, който събираше музиканти доброволци на репетиция. Нещо, с което никой от двамата не бе свикнал, но поне зае времето му, докато не стана време да вземе Фаун.

 

 

Фаун погледна косата си в огледалото и реши, че зелената панделка, която й бе заела Риила, ще отива на по-хубавата й рокля. Риила й бе обяснила за начина, по който Езерняците носеха косите си. Оказа се, че повечето неща означават нещо. Например кокът на тила беше знак за траур, освен когато не го правеха за удобство преди влизане в бой. Като узна тези неща, тя започна да гледа на пъстрата тълпа патрулни с други очи. Сякаш светът се бе изместил под краката й и нямаше да се намести пак. Във всеки случай бе убедена, че сегашната й прическа, високо вдигната конска опашка, няма да означава нищо неприлично.

Тази вечер Даг изглеждаше по-отпуснат. Фаун се зачуди дали вчера в конюшнята Мари не му е казала някакви лоши вести, за да съкруши така духа му. Сега поне очите му блестяха. Мургавата му кожа също сякаш блестеше на фона на бялата риза. Вчерашната миризма на блато и кон беше заменена от ухание на лавандулов сапун. Косата му беше чиста и мека, макар очевидно да не подлежеше на ресане. Прииска й се да я докосне. Стига да можеше да се протегне толкова високо. На пръсти. На столче. Някак си…

В трапезарията беше още по-шумно от предишните вечери, защото присъстваха всички. Всички бяха изкъпани, а повечето явно си бяха сложили и парфюм. Носеха старите си дрехи, но изпрани. Фаун прецени, че дисагите едва ли побират кой знае колко. Даже жените носеха панталоните си за езда. Дали въобще някога носеха поли? Поне бяха обърнали повече внимание на прическите си. Някои дори бяха вплели звънчета в косите си.

Имаше много храна и още повече пиене, а столовете и масите в единия край на помещението бяха разчистени, за да се освободи място за танцуване. Фаун се настани при ранените — Соун, Риила, мъжа от патрула на Чато с навехнатото коляно и шевовете по брадичката и ухапания от змия, на когото всички се подиграваха. Поне обаче им носеха бира и се стараеха да не свършва.

Даг излезе за момент и като се върна, почна да завинтва нещо на приставката си. Фаун примига учудено, като видя, че е дайре, специално пригодено за ръката му.

— Богове! Не знаех, че можеш да свириш.

Той се усмихна и потропа по инструмента с пръсти. Стакатото я накара да се стегне.

— Хитро. На какво свиреше, преди да загубиш ръката си?

— Пак на дайре — отвърна той весело. — Опитах флейта, но ми беше трудно дори когато имах пълен набор пръсти. А когато се пробвах с цигулка, ме обвиниха, че измъчвам котки. С това обаче няма как да се изкара грешна нота. Освен това — той понижи конспиративно глас, — така се измъквам от танците. — Усмихна се и се отправи към празното място, където вече се събираха неколцина патрулни.

Инструментите им бяха малки, за да се побират в дисагите. Имаше няколко свирки, от дърво, кост и глина, две цигулки и колекция от ведрата на хотела — за барабани. Помещението притихна.

Един побелял мъж с костена флейта пристъпи напред и подкара натрапчива мелодия, от която Фаун настръхна. Погледна притеснено костта и прогорените по нея надписи и осъзна, че е от негов роднина. Защото бедрените кости бяха две, а сърцето само едно. Какво ли правеха Езерняците с останалото? Мелодията беше толкова тържествена, че сигурно беше някакъв химн или възпоминание. Фаун виждаше как неколцина мърдат устни в беззвучен текст. След като мелодията свърши, всички наведоха очи и запазиха мълчание за около минута.

А после се почна. Дрънченето на дайрето и удрянето на импровизираните барабани сякаш щеше да потроши прозорците. Цигуларите и флейтистите подхванаха танцувална мелодия и дансингът се напълни с хора. Танцуваха на групи, а не на двойки, и описваха странни обиколки едни около други. На Фаун й напомняше за фермерските танци, с изключение на това, че не подбираха пола и нямаха церемониалмайстор. Зачуди се дали използват усета си, за да се оправят с координацията. Въпреки че стъпките бяха доста сложни, танцьорите рядко бъркаха и когато се случеше, всички избухваха в смях и започваха отново. Звънчетата в косите им подрънкваха весело. Даг стоеше зад музикантите и отмерваше ритъма с дайрето. Не говореше и не пееше, но изглеждаше необичайно щастлив и се усмихваше на шегите.

Апетитът за танци на младите беше ненаситен, но по-късно вечерта музикантите отстъпиха място на двама певци. Слънцето вече бе залязло и стаята се осветяваше от свещи и маслени лампи. Даг откачи дайрето си и седна в краката на Фаун, за да навакса с бирата. Задача, в която имаше множество помагачи.

Някои от песните бяха непознати за Фаун, на други бе чувала мелодията с различен текст, а трети пееше леля й Нати, когато тъчеше. Зачуди се дали произходът им е фермерски, или Езерняшки. Певците бяха от патрула на Чато и гласовете им си пасваха идеално. На жената нежен и чист, а на мъжа нисък и звучен. Фаун не беше сигурна дали песента за загубения патрулен, който танцувал с мечките, е измислица, или по истински случай.

Мъжът с костената флейта се присъедини към певците и образуваха трио. Когато прозвучаха първите ноти на следващата песен, Даг тупна недопитата си халба на земята и се обърна към Фаун с гримаса, която се мъчеше да наподоби усмивка.

— Трябва да отида до тоалетната. Бирата не прощава. — И стана.

Три чифта очи го проследиха загрижено. Мари, Ютау и още един от по-възрастните. Мари го погледна въпросително, но Даг поклати глава и излезе, без да поглежда назад.

— Петдесетима бяха в този ден — започна песента и Фаун разбра, че е посветена на битката при Вълчи хребет, което обясняваше поведението на Даг. В тази палитра от геройство, саможертва, скръб и победа не се споменаваха имена и при други обстоятелства вероятно щеше да й хареса много. Повечето патрулни наистина изглеждаха разчувствани. Риила избърса няколко сълзи, а Соун слушаше с отворена уста.

„Те не знаят“. Соун, който беше патрулирал с Даг цяла година и смяташе, че го познава, не знаеше. За разлика от Ютау, който слушаше с ръка пред устата и помръкнал поглед. И от Мари, която непрекъснато хвърляше погледи към вратата, през която бе излязъл Даг. Най-сетне песента свърши и започна нова, по-весела.

Даг все още не се бе върнал и Фаун реши да го последва. Тоалетната беше свободна, затова тя погледна навън. Вече беше захладняло, дворът бе осветен от прозорците и фенерите на входа и на вратата на конюшнята. Даг седеше на една пейка, облегнал глава на стената, и зяпаше звездите.

Тя приседна до него и тишината на нощта ги обгърна. Небето беше безоблачно и звездите светеха ярко.

— Добре ли си? — попита тя накрая.

— О, да. — Той прокара ръка по косата си и добави: — Като бях малък, много обичах героични балади. Бях научил наизуст десетки. Чудя се дали са били толкова неприятни за оцелелите в онези битки?

„А каза, че не можел да пее“.

— Поне помагат на хората да не забравят — обади се Фаун, понеже не се сещаше за друг отговор.

— Така е.

— Песента не е лоша. Даже мисля, че е много добра. Като за песен де.

— Не го отричам. Вината не е в този, който я е съчинил. Свършил е чудесна работа. Ако беше по-слаба, нямаше да ме накара да страдам и да се гневя толкова. Затова се махнах. Усетът ми беше малко отворен, заради свиренето. Не исках да помрачавам настроението. Като се съберат тридесет и осем патрулни в една сграда, нещата може бързо да се разгорещят.

— Често ли свирите, когато сте на патрул? — Фаун опита да си представи как танцуват около лагерния огън, когато времето позволява.

— Понякога. Вечерите в лагера са доста заети. Трябва да се обработват кожи и месо. Да се сушат събраните билки, да се обновяват картите и дневниците. Ако патрулът е конен, трябва да се грижиш за животните. Обучение и тренировки с оръжие. Поправка на екипировката. Готвене, миене. Прости задачи, но цял куп.

Той въздъхна.

— Патрулите са различни по големина. На север изпращат роти от по сто и петдесет, двеста човека, да прочистват пустошта. На юг от езерото обикновено са по-малки и по-краткотрайни. Въпреки това живееш все с едни и същи хора и няма с кого да се забавляваш. Скоро всички знаят песните. После клюкарстват и се разделят на групички. Има шеги. И по-груби шеги. И отмъщение за по-грубите шеги. И юмручен бой заради отмъщението. След това бой с ножове… Е, схващаш картинката. Въпреки че ако положението стане такова, водачът на патрула ще си има незабравим разговор с Феърболт Кроу.

— На теб случвало ли ти се е?

— Не и на такава тема. Макар че всички разговори с Феърболт са незабравими. — Той се почеса по носа, усмихна се и облегна глава на стената. Пеенето беше престанало и отново се танцуваше. От тропането по дървения под цялата сграда звучеше като гигантски тъпан.

— Какво друго? През топлите летни нощи всички искат да събират дърва.

Фаун се позачуди на веселия му глас.

— Мислех, че това се прави, когато е студено.

— Да, но пък през лятото никой не се сърди, когато някои се позабавят два-три часа и се върнат без дърва. Друго развлечение е къпането в реката.

— В тъмното? — попита колебливо Фаун.

— Правилният въпрос е: в реката ли? Особено когато е студено. Разходките са невероятно правдоподобни, при положение че всички са на крак от зори. Както и разузнаването. За него винаги има доброволци. Горите са пълни с опасни катерички, които могат да ни нападнат по всяко време. Трябва винаги да сме нащрек. — Той се позасмя.

— О! — Фаун най-сетне разбра. Устните й се извиха дори само заради рядката гледка на неговата усмивка.

— Естествено следват скарвания и сдобрявания и хората не си говорят. Или по-лошо, непрекъснато го обсъждат, докато накрая ти идва да се завиеш през глава и да закрещиш. — Той пак въздъхна. — При старите нещата вървят горе-долу прилично, но младите са доста неспокойни. Все пак животът не спира, когато си на патрул, нали? Обикалянето по маршрутите не е някаква спешна задача, в която можеш да зарежеш всичко, да си извършиш геройството и да се прибереш. На следващия ден всичко започва отново. Пак трябва да се събудиш и да поемеш на път. — Той се протегна.

— Не че всички сме откачени, въпреки че понякога изглежда така. — Той понижи глас. — Усетът прави настроенията ни малко заразни. Все едно се просмукват във въздуха. — Ръката му описа спирала. — Като сега например. Когато много хора отворят същността си, се получава… изтичане. Особено на поклоните. Тази сграда направо кипи. Всякакви неща започват да изглеждат като добри идеи. Да благодарим на отсъстващите богове за бирата.

— Бирата ли?

— Забелязал съм, че бирата — той вдигна поучително показалец и Фаун осъзна, че е леко пийнал; все пак хората не оставяха музикантите жадни — съществува, за да може да бъде обвинявана на следващия ден. Много, много е виновна тази бира.

— И фермерите я ползват за същото — отбеляза Фаун.

— Всеобща нужда. — Даг примигна. — Май ще ми трябва още една.

— Жаден ли си?

— Не. — Той я погледна. На тази светлина очите му бяха като дълбоки кладенци. Оранжевите отблясъци от фенера се спускаха по рошавата му коса и запотеното лице. — Просто си мисля колко ще съжалявам…

Наведе се към нея и Фаун замръзна от надежда, която беше толкова силна, че чак я измъчваше. Дали щеше да я целуне? Дъхът му ухаеше на бира, а нейният беше замрял.

Неподвижност. Сърцебиене.

— Не — въздъхна той. — Не. Мари е права. — Изправи се. Фаун беше готова да избухне в сълзи. Почти посегна да го хване.

„Не можеш. Не бива. Той ще си помисли, че си…“ Онази ужасна дума, с която я нарече Съни Тъпия. Прогаряше паметта й като нажежено желязо. „Курва“. Беше грозна дума и я бе превърнала в нещо грозно, сякаш кръв или отрова в чаша вода. „За Даг ще съм само красива“. Искаше й се да е по-висока. Тогава нямаше да я обижда всеки, който поиска.

Той въздъхна отново и й подаде ръка. Тръгнаха към сградата.

На вратата Даг спря и се ослуша.

— Добре, някой дрънка с дайрето. Мисля, че ще се оправят и без мен за остатъка от вечерта. — Наистина, музиката отвътре беше по-тиха и унасяща. Той тръгна към стълбите.

— Качваш ли се? — успя да намери гласа си Фаун.

— Да. Беше приятно, но стига толкова. А ти?

— И аз съм малко уморена. — Тя го последва. Това, което се бе случило, или по-скоро не бе, напомняше на случката на пътя. Сякаш отново беше изтървала някакъв завой.

Когато стигнаха до втория етаж, зад тях се разнесе кикотене и глъчка. Появиха се Дирла и двама младежи от патрула на Чато. Поздравиха весело Даг и свърнаха по коридора. Фаун спря и ги погледна, докато се суетяха пред вратата на Дирла. Единият младеж я бе прегърнал и я целуваше, а тя притискаше ръката на другия към… гърдите си! После ритна вратата и тримата се скриха в стаята й.

— Даг — каза колебливо Фаун, — какво беше това?

Той наклони глава и я погледна весело.

— На теб на какво ти прилича?

— Да не би Дирла… искам да кажа… нима ще си легне с тези мъже?

— Така изглежда.

Изглежда ли? Ако усетът му вършеше и половината неща, които твърдеше, най-вероятно знаеше много добре.

— И с двамата ли?

— Ами в патрула бройките не са равнопоставени. Хората правят компромиси. Дирла е… доста щедра.

Фаун преглътна и го последва към техния коридор. Рази и Ютау тъкмо отключваха вратата на стаята си. Ютау видимо беше прекалил с бирата, а косата на Рази висеше на кичури, подгизнала от танците. Двамата пожелаха спокойно лека нощ на Даг и се прибраха.

— Жалко, че не са успели да си намерят жени — заяви честно Фаун. — Твърде са добри, за да са самотни. — Видя как я гледа Даг и добави подозрително: — Защо си хапеш китката?

Той прочисти гърлото си.

— Искрице, някой път, като съм много по-трезвен или по-пиян, ще се опитам да ти разкажа невероятно сложната история за това как тези двамата се ожениха за една и съща жена в нашия лагер. Да речем, че сега се наглеждат един друг.

— Нима вашите жени могат да се женят за повече от един мъж? По едно и също време? Поднасяш ме!

— По принцип не могат и не се шегувам. Както казах, историята е заплетена.

Спряха пред неговата стая и той се усмихна.

— Мисля, че Дирла е алчна — реши Фаун. — Или пък онези мъже са много нахални.

— О, не. Както знаеш, при Езерняците е обичай жената да кани. Мъжът решава дали да приеме. От мен да знаеш, много трудно е да откажеш, без да обидиш някого. Гарантирам ти, че каквото и да става там, е по нейна идея.

— При фермерите това би се сметнало за твърде дръзко. Правят го само развалените момичета… или глупавите. Добрите чакат да ги поискат. „А дори тогава трябва да откажат, ако мъжът не притежава достатъчно земя“.

Той протегна ръка и се подпря на стената, гледаше надолу към нея.

— Така ли било? — въздъхна Даг след дълга пауза и задъвка долната си устна. Очите му бяха като дълбоки езера, в които Фаун искаше да се удави. — Искрице, според теб колко нощи загубихме тук?

Тя вдигна лице, преглътна и отвърна с треперещ глас:

— Твърде много?

Двамата не просто потънаха в прегръдките си, а направо се вкопчиха един в друг.

Той отвори и затвори вратата с крак, защото не искаше да я пуска. Краката й не докосваха пода, но това не бе единствената причина да си представя, че лети. Половината му целувки пропускаха устата й, но тя нямаше нищо против, защото всяко докосване до кожата й й носеше наслада. Даг я пусна и посегна към резето, но спря. „Не, не спирай сега…“

— Искрице, ако наистина го желаеш, залости вратата — каза той съвсем сериозно.

Тя го направи, без да откъсва очи от скулестото му лице. Дъбовото резе падна в гнездото си със солидно тупване. Това сякаш бе достатъчен компромис с обичаите.

Ръката му се измъкна от прегръдката, за кратко, колкото да запали маслената лампа до леглото. Жълтият пламък изпълни стаята със светлина и сенки. Даг се смъкна на ръба на леглото, сякаш колената му бяха поддали, и протегна ръка. Пръстите му трепереха. Фаун се притисна към него и се надигна на колене, за да достигне лицето му. Целувките му се забавиха, сякаш искаше да вкуси устните й, после езикът му се пъхна в устата й. Тя реши, че е странно, но че й харесва, и опита да направи същото. Ръката му се плъзна по косата й, развърза панделката и разпусна къдриците по раменете й.

Как ли се освобождаваха от дрехите си хората в такива случаи? Съни просто беше надигнал полата й и бе смъкнал гащите й. Злината също, като се замислеше.

— Пак ли те обзеха мрачни мисли? — смъмри я Даг. — Бъди с мен.

— Откъде знаеш какво си мисля? — попита тя, мъчеше се тревогата й да не й проличи.

— Не знам. Аз усещам същността ти, а не мислите. По някой път усетът само те обърква. — Ръката му се спря на горното копче на роклята й. — Може ли?

— Разбира се — отвърна тя с облекчение. Естествено че Даг щеше да знае как стават нещата. Трябваше просто да гледа и да копира.

Той разкопча още няколко копчета, дръпна нежно единия ръкав и я целуна по голото рамо. Тя събра кураж и се зае с копчетата на ризата му. След като бе постигнато взаимно доверие, нещата се развиха по-бързо и дрехите им заваляха по пода и по леглото. Последното нещо, което той махна след известно колебание, беше приставката за ръка. Разкопча каишките около лакътя и я остави на масата. Фаун осъзна, че за него това е по-голям жест на доверие и уязвимост, отколкото смъкването на панталоните.

— Искаш ли да угасим? — попита Даг колебливо. — Чувал съм, че фермерите предпочитат да го правят на тъмно.

— Остави я — прошепна Фаун с усмивка. Леглото му не беше късо, но той го изпълваше от край до край. Тя имаше чувството, че гледа планински хребет, заемащ целия хоризонт. — Искам да те гледам.

— Аз не съм цвете, Искрице.

— Не си. Но пак радваш очите ми.

Ъгълчетата на очите му потрепнаха весело и тя се надигна да ги целуне. Мускулите му бяха дълги и стегнати, а кожата му имаше неравномерен тен, видимо по-бледа под кръста. Косъмчетата на гърдите му слизаха надолу и се сгъстяваха под корема. Тя плъзна пръсти и ги погали. Какво ли друго можеше да докосне в нея със странните си Езерняшки сетива?

— Нали каза, че можеш да разбереш? — осмели се да попита.

— Какво? — Ръката му описваше спирали около гърдите й. Как такова нежно докосване можеше да носи толкова сладка болка?

— Каза, че можеш да разбереш времето в месеца, когато една жена може да зачене. — Дали пък не ставаше дума само за Езерняшките жени? — Каза, че е красива шарка в същността й. — Само че беше повярвала и на Съни, който или бе излъгал, или бе сгрешил, а това бе имало сериозни последици. А неговите приказки бяха по-малко невероятни от тези. Тя се зачуди дали отново не постъпва глупаво, но Даг се надигна на лакът и я погледна със сериозна усмивка.

Ръката му докосна корема й, където раните от злината се бяха превърнали в малки черни белези.

— Тази вечер няма риск, Искрице. Но ще съм ужасен, ако искам да правя с теб любов по този начин, толкова скоро след нараняванията ти. Ти си толкова нежна, а и искам да ти покажа още много неща.

Тя рискува да погледне надолу, но очите й се спряха на успоредните белези под ръката му и усети прилив на тъга и вина. Дали щеше да се отърси някога от тези болезнени спомени, когато лягаше с мъж? Зачуди се дали Даг, който имаше много повече спомени, има подобни проблеми.

— Шт… — Пръстът му докосна устните й, макар че тя не бе проговаряла. — Протегни се към светлината, ярка Искрице. Няма да предадеш тъгата си, ако я оставиш настрана за един час. Тя ще те чака търпеливо от другата страна.

— Докога?

— Времето оглажда тъгата, както реката камъните. Тежестта винаги ще е с теб, но ще спре да те тормози при най-малкото докосване. Но трябва да изчакаш. Ние носим косите си на кокове поне година, и това не е твърде дълго.

Тя протегна ръка и започна да си играе с косата му. Дръпна нежно един от кичурите му.

— А това какво означава?

— Остриган заради въшки? — отвърна той явно за да я разсмее.

— Стига, ти нямаш въшки!

— Не съм имал от доста време. Те са друга история. Сега има по-добри неща, които мога да направя с устните си… — Започна да целува тялото й отгоре надолу и Фаун се зачуди каква магия се крие в езика му, защото целувките сякаш оставяха следи от хладен огън, а думите му сваляха камъни от сърцето й.

Дъхът й секна, когато езикът му стигна зърната на гърдите й и започна да се върти там. Съни просто я бе ощипал през роклята… проклет да е Съни, че смущаваше мислите й. Даг я погали по челото и се надигна.

— Завърти се. Нека те разтрия. Мисля, че мога да подобря състоянието на тялото и същността ти.

— Нима…

— Не казвам „довери ми се“, а „пробвай“ — прошепна той в къдриците й. — Пробвай.

След няколко минути, докато лежеше с лице във възглавницата, Фаун си мислеше, че той е доста добър като за човек с една ръка. Спомените сякаш изчезнаха от съзнанието й. Леглото изскърца, когато той се надигна, и тя отвори очи. „Моля те, не ставай точно сега“. Даг се върна след секунда и тя усети хладна течност по гърба си, усети и миризма на лайка и детелина…

— Взел си от онова масло. — Тя се замисли за момент. — Кога?

— Преди седем дни.

Фаун се изкикоти сподавено.

— Патрулният трябва да е готов за всякакви спешни ситуации.

— Тази спешна ли е?

— Дай ми още малко време, Искрице, и ще видиш… Освен това е и добре за моята ръка, малко е загрубяла. Повярвай ми, не би искала да те докосват с мазоли по нежните места.

Маслото промени усещането от докосванията му, докато той слизаше надолу, чак до пръстите й, след което я обърна и започна отново.

Ръка. Заменена след малко от език. Докосванията му бяха нежни като коприна, там, там… и там? Ох! Тя подскочи изненадано, но след миг се отпусна. Значи това било да правиш любов. Беше много приятно, но малко едностранчиво.

— Не е ли твой ред? — попита тя притеснено.

— Още не — измърмори той. — И така си ми е много добре. А същността ти вече съвсем се оправи. Чакай сега да…

Минутите се изнизваха. Нещо се завихряше в нея, някакво изумително сладко напрежение. Докосванията му станаха по-твърди и решителни. Тя затвори очи и задиша учестено, гърбът й почна да се извива. След това затаи дъх, силните усещания я заливаха като приливна вълна и сякаш нажежаваха мозъка й до бяло.

Остана да лежи зашеметена и трепереща. Когато успя, събра сили и вдигна глава да огледа тялото си. То се бе превърнало в странен, съвсем нов пейзаж. Даг се бе опрял на лакът и я гледаше с усмивка, очите му блестяха.

— Добре ли е? — попита той, сякаш не знаеше.

— Това да не беше… някаква Езерняшка магия? — Нищо чудно, че хората бяха готови да ги последват до края на света.

— Не. Това си беше изцяло твоя магия.

Множество мистерии бяха отлетели, като ято птици в нощта.

— Нищо чудно, че хората искат да правят това. Сега всичко ми се изяснява…

— Така е. — Той пропълзя по леглото и я целуна отново. Беше странно да усети собствения си вкус на устните му, примесен с детелина и лайка, но въпреки това го целуна. След това започна да движи устни по скулите, клепачите и заострената му брадичка, накрая пак се върна на устата. Лежеше върху него и усещаше биенето на сърцето му.

Все още не го бе докосвала. Сега идваше неговият ред. Ръцете вероятно вършеха еднаква работа. Тя се изправи и примига объркано.

Даг лежеше усмихнат и очите му сякаш я подканяха, но не и неприятно настойчиво. Лежеше изцяло открит пред очите й и гледката я заинтригува. Не можеше да види единствено мистериозната същност. Това сякаш беше нечестно предимство. Откъде и как да започне? Припомни си как бе започнал той.

— Може ли… да те докосна?

— Ще се радвам.

Отначало тя просто повтаряше движенията му, но след като започна, свикна бързо. Започна да целува тялото му и спря по средата.

Първото й докосване го накара да се свие и да затаи дъх и тя се отдръпна.

— Не, всичко е наред, продължавай — изстена той. — Просто съм малко… напрегнат. Но това е добре. Почти всичко, което можеш да направиш, ще е добре.

— Напрегнат? Така ли го наричаш?

— Старая се да съм учтив, Искрице.

Тя опита различни докосвания, движения и хватки, чудеше се дали се справя добре. Имаше чувството, че ръцете й са твърде малки и непохватни. Редките задържания на дъха му не бяха много информативни, макар че понякога хващаше ръката й, за да я накара да стисне по-силно. Дали това му носеше наслада, или болка? Знаеше колко е издръжлив на болка и малко се притесняваше.

— Може ли да пробвам с маслото?

— Естествено! Само че… така може да свърша твърде бързо.

Тя се поколеба.

— А не може ли… да го направим отново? После?

— О, да. Ще презаредя, макар и не толкова бързо. — Той въздъхна. — Не съм вече млад. Макар че тази вечер се чувствам младеж.

Маслото направи ръцете й хлъзгави, което я заинтригува, а на него явно му доставяше наслада. Тя стана по-дръзка. Ето това например… го накара да се свие конвулсивно, както се бе случило и с нея по-рано.

— Браво, Искрице! — изстена той.

— Добре ли е?

— Да…

— Реших, че щом достави удоволствие на мен, вероятно и за теб ще е така.

— Умно момиче! — Очите му се притвориха.

— Моля те, не ми се подигравай.

Той отвори очи и се намръщи, надигна глава от възглавницата.

— Не ти се подигравам. Ти имаш един от най-гладните умове, които съм имал удоволствието да срещна. Може и да не си разполагала с много информация, но мислиш светкавично бързо.

Тя затаи дъх и след това го изпусна рязко. Думите му едва ли бяха верни, но пък бяха изключително приятни!

— Не може да си толкова умна и да не си го знаела — добави той.

— Татко твърдеше, че съм много глупава, щом непрекъснато задавам въпроси.

— О, не! — Той наклони глава и се вглъби. — В същността ти има тъмен оттенък. Боя се, че няма да ми стигне час, за да оправя проблема.

Тя преглътна.

— Тогава нека да го оставим настрани заедно с другите. Да не те пренебрегвам.

— Нямам нищо против…

Фаун откри, че и езикът действа приятно на мъжете, също както на жените. Така. Какво ли би станало, ако направи това и това, едновременно…

Разбра. Беше интригуваща гледка. Дори от неудобния ъгъл в който се намираше, виждаше, че Даг изпада в нещо като транс. За момент се зачуди дали и левитацията е сред уменията на Езерняците, защото Даг сякаш щеше да се издигне над леглото.

— Добре ли си? — попита тя нетърпеливо, когато тялото му спря да трепери. — Челото ти се бе набръчкало странно за минута, когато… гърбът ти също се изви.

Той махна с ръка. Мъчеше се да си поеме дъх, очите му продължаваха да са затворени.

— Извинявай. Какво? Изчаквах всичките бели искри под клепачите ми да спрат да експлодират. Моментът определено не беше за изпускане.

— Често ли се случва?

— Не. Никак.

— Добре ли си? — повтори тя.

Усмивката озари лицето му като огън.

— Добре ли? Направо чудесно. — Той протегна ръце и я придърпа към гърдите си. Беше негов ред да я обсипе с целувки. Смехът доведе до нови докосвания, които…

— Даг, имаш гъдел.

— Нямам. Само по… ох! Палава си, Искрице. Харесвам такива жени. Богове, не се бях смял така от не знам колко време.

— Харесва ми как хихикаш.

— Не хихикам. Не е прилично за човек на моите години.

— А какъв беше този звук?

— Смях.

— Е, отива ти. — Тя се надигна и го огледа. — А и без нищо си още по-хубав. Направо не е честно.

— А ти все едно не си…

— Каква? — Тя се притисна в прегръдките му.

— Гола. Апетитна. Красива. Като пролетен дъжд и блясък на звезди.

Целувките им станаха по-дълги и мързеливи. По-заспали. Той се протегна и угаси лампата. Лекият летен ветрец раздвижваше пердетата. Даг придърпа чаршафа и ги зави. Тя се притисна към него и затвори очи, долепила ухо до гърдите му.

Преди да се разтопи в тъмнината, си помисли, че иска да остане така завинаги.