Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (6)

5.

Докато стигнат до изоставената ферма, полата на Фаун и предницата на панталоните на Даг бяха подгизнали от яркочервена кръв.

— О — промълви тъжно Фаун, когато той я спусна от коня и слезе след нея. — Съжалявам.

Даг повдигна вежда с надеждата, че излъчва спокойствие.

— За какво? Това е просто кръв, Малка искрице. През живота си съм виждал повече кръв, отколкото има в цялото ти тяло. — „Където й е мястото, проклета да е! Няма да се панирам“. Искаше да я вдигне на ръце и да я пренесе в къщата, но се страхуваше, че силата ще му изневери. Трябваше да се движи, защото в противен случай собственото му тяло щеше да се схване. Обви дясната си ръка около раменете й и я поведе към верандата, като остави коня да се грижи сам за себе си.

— Защо става така? — попита тя тихо и задъхано.

Той се поколеба. Вярно, че беше млада, но все пак…

— Не знаеш ли?

Тя го погледна. Синината от лявата страна на лицето й беше станала тъмнолилава.

— Знам — прошепна Фаун. Явно се удържаше да не се разплаче с голямо усилие на волята. — Но ти знаеш толкова много неща. Надявах се, че имаш… различен отговор. Колко съм глупава…

— Злината ти е направила нещо. Или поне опита. — Куражът му се изпари и той погледна настрани. — Откраднала е същността на бебето ти. Щеше да я използва при следващото си въплъщение, ако не я бяхме убили. — „А аз закъснях“. Ако се беше появил пет проклети минути по-рано… Да, а ако беше с пет проклети секунди по-бърз едно време, още щеше да има лява ръка. Вече беше минавал безброй пъти през това. Стига. Ако беше открил леговището по-рано, можеше и да пропусне Фаун.

Но какво ли се бе случило с резервния му споделящ нож в онази бъркотия? Беше празен, а сега можеше да се закълне, че е зареден, което нямаше как да се случи. „Карай едно по едно, приятелче, в противен случай ще се омоташ съвсем“. Ножът можеше да почака. За разлика от Фаун.

— Значи… е твърде късно? Да се спаси нещо.

— Никога не е късно да спасиш нещо — отвърна той твърдо. — Но може да не е това, което си искал. — Той си го повтаряше всеки ден, но не беше сигурен, че е подходящо за нея точно в този момент. Реши да опита отново, за да разсее възможното объркване. — Нея вече я няма. Но ти си още тук. Следващата ти задача е да оцелееш и да се оправиш. После ще му мислим.

Навън вече се здрачаваше, но Даг видя, че в кухнята цари различен безпорядък.

— Насам — каза Фаун. — Не стъпвай в мармалада.

— Добре.

— Тук някъде имаше свещи. Ей там до огнището. О, не. Не мога да легна тук. Ще изцапам матраците.

— Трябва да легнеш, Малка искрице. Съвсем сигурен съм. — Дишането й беше плитко и учестено, кожата твърде бледа, а същността й имаше неприятен сивкав оттенък, който според опита му се появяваше при сериозните наранявания.

— Ами… трябва да намерим нещо, за подложка. Засега ще легна на пода.

Сега със сигурност не беше време да спори с женската нерационалност.

— Добре.

Раздуха огъня и запали две свещи. Едната остави при нея, а с другата тръгна из къщата. Спомняше си, че в някои от шкафовете все още имаше разни неща. Патрулният трябваше да умее да импровизира. От какво се нуждаеше момичето? Помятането беше естествен процес, макар това да бе провокирано от неестествен източник. Беше сигурен, че жените в повечето случаи оцеляват. Искаше му се да бе слушал по-внимателно, когато коментираха такива неща. Вече я бе убедил да легне. Предположи, че ще й е по-приятно, ако е чиста, а не мръсна. Поне той го предпочиташе, когато лежеше и се възстановяваше от тежки наранявания. „Какво, щом не можеш да решиш проблема, ще решиш някой друг? И това на кой от двамата ще помогне?“

Стига. Трябваше му ведро и чиста вода.

Отне му повече време, отколкото искаше, докато тя лежеше на твърдия под, но накрая откри нещо като широко наметало, стари чаршафи, парцали и сапун и донесе вода. В момент на вдъхновение я помоли да измие ръката му, сякаш имаше нужда от помощ.

Все още трепереше, според нея от страх, но той разпознаваше симптомите, заедно със студената кожа и сивия оттенък на същността й. Затова сложи още дърва в огъня и я зави с всички одеяла, които намери. За последно бе видял жена да се превива по този начин, когато едно острие бе проникнало почти до гръбнака й. Нагря един камък, уви го в парцали и й го подаде. Това явно даде ефект, защото треперенето намаля, а същността й заблестя. Най-сетне бе увита и затоплена както трябва и го гледаше с премигване, докато той се настаняваше с кръстосани крака срещу нея.

— Намери ли някакви дрехи за себе си? Макар че едва ли ще има такива, че да са ти по мярка.

— Още не съм търсил. В дисагите имам резервни. Само че конят ми остана някъде. Ако имам късмет, патрулът ми ще го открие. Сигурно вече ме търсят.

— Ако намериш какво да облечеш, утре ще ти ги изпера. Съжалявам…

— Малка искрице — каза той дрезгаво и се наведе напред, — няма нужда да ми се извиняваш.

Тя потръпна.

Даг успя да възвърне самообладанието си.

— Защото плачещ патрулен е много притеснителна гледка. Ще почна да хленча и да се сополивя. А това в комбинация с насиненото ми око ще те накара вероятно да повърнеш. И така ще има още за чистене, а ние не искаме това, нали? — Щипна носа й, доста абсурден жест към жена, която току-що е спасила света, но това разведри унилото й настроение и тя се усмихна.

— Ето че вече имаме напредък. Какво ще кажеш за малко храна?

— Мисля, че не мога още. Но ти хапни.

— Тогава пиене. И няма да спорим. Добре знам, че човек трябва да пие течности, когато е загубил кръв. — „А ти продължаваш да губиш“. Твърде много и твърде бързо. Кога ли щеше да престане?

В мазето откри сандъче с изсушен сасафрас и понеже не беше сигурен за водата, свари чай, след което наля две чаши. Беше по-жаден, отколкото предполагаше. Фаун също почна да пие, подражаваше му като наивен новобранец в патрула. „Защо винаги правят всичко, което им кажеш?“ Освен когато не го правеха, разбира се.

Той се подпря на стената, протегна крака и отпи още една глътка.

— Можеше да направя и повече неща за теб с усета си за същност, но…

— Усет за същност? — Тя го погледна тъжно. — Щеше да ми обясняваш какво е.

Той затаи дъх, замисли се как да го обясни на едно фермерско момиче, така че да не го приеме погрешно.

— Ами… това е усет за всичко около нас. Живите неща, къде се намират, как се справят. И не само живите, но те са най-ярки. Никой не знае дали светът произвежда същност, или е изграден от нея, но когато се появи злина, тя я изсмуква и по този начин убива живите неща. При по-лошите случаи дори скалите започват да се разпадат. А усетът е нещото, с което се усеща същността.

— Магия? — попита тя колебливо.

Даг поклати глава.

— Не и според смисъла, който влагат фермерите в тази дума. Не е като да получаваш нещо от нищо. Просто усещаш как е устроен светът. — Забеляза откровено неразбиращия й поглед. — Използваме думи от останалите сетива, за да го опишем, но всъщност е нещо много различно. Например… Затвори си очите.

Тя го погледна учудено, но го послуша.

— Добре. Сега посочи накъде е надолу.

Тя завъртя палец към пода и отвори големите си кафяви очи.

— Откъде знаеш? Все пак не виждаш посоките.

— Аз… Почувствах го. С цялото си тяло.

— Е, усетът е нещо подобно, но и много повече. — Той отпи още глътка, топлият чай успокояваше гърлото му. — Хората са най-ярките неща, които виждаш с усета. Виждаме всички, освен ако не го заслоним, за да не се разсейваме. Като да затвориш очи или да увиеш фенер с плат. Езерняците могат да сливат същността на телата си с някой друг. Ако успееш да се настроиш с другия, можеш да му предадеш сила, да забавиш кръвотечение и да помогнеш с рани. Да върнеш другия обратно към баланса. Направих нещо подобно с един новобранец… нощес. Соун. Трябва да престана да го наричам Соун Овцата. Някой ден ще се изпусна и няма да ми го прости. По време на битката един разбойник го удари с чук в гърдите. Имаше счупени ребра, а сърцето и дробовете му не работеха добре. Настроих същността си към неговата и я убедих да влезе в ритъм с моята. Беше малко брутално, но нямаше време.

— Щеше ли да умре? Без твоята помощ?

— Аз… може би. Може пък да успея да го накарам да се откаже от тези махове с меча, докато мисли, че ми е задължен. — Даг се усмихна за кратко. — Проблемът е… — Проклятие, чаят бе свършил. — Твоята рана е в утробата. Мога да я усетя като процеп в същността ти. Но не мога да ти помогна, защото… нямам такава. Утроба де. Не е част от тялото и същността ми. Ако Мари или някое от другите момичета беше тук, може би щеше да успее. Само че не искам да те оставям сама за десетина часа, докато намеря помощ.

— Не. Недей! — Ръката й стисна крака му и се дръпна засрамено, а тя се присви от поредния спазъм. Колко ли я болеше? „Много“.

— Така. Значи ще трябва да се справяме с фермерските методи. Знаеш ли какво правят жените в такъв случай?

— Мисля, че лежат.

— Майка ти и сестрите ти не са ли ти обяснявали?

— Нямам сестри, а братята ми са все по-големи. Майка ме научи на много неща, но никога не се е занимавала с акушерство. Винаги е заета с разни други неща. Мисля, че тялото се изчиства само, като при тежък месечен цикъл, но някои жени го понасят тежко. Мисля, че ако кървиш малко, е нормално, но ако кървиш много, става зле.

— Нали ще ми кажеш при теб как е?

— Ами добре… — отвърна тя колебливо.

Изражението й стана вглъбено. Сякаш се опитваше да долови песента на тялото си със заглушен усет. Даг смяташе, че е станала доста по-тиха, откакто бяха напуснали леговището. Това го караше да се притеснява.

Зачуди се дали да не измисли няколко сестри, за да засили авторитета си по въпроса.

— Виж, аз имам опит — наруши тишината. — Веднъж собственоръчно изродих бебе на Големия път. — Дали тази история беше подходяща? Вероятно не, но вече беше късно да спира. — Е, тогава си имах две ръце, но не бях особено сръчен. За щастие, това беше четвъртото дете на жената и тя ме напътстваше. Доста язвително. Наричаше ме с какви ли не думи. Запазих си ги, защото по-късно вършеха много добра работа при обучаването на опърничави новобранци. Бях на двадесет и две и толкова се гордеех, сякаш аз бях свършил цялата работа. Нека те уверя, следващият разбойник, с който се бих, въобще не изглеждаше толкова страшен.

Това спечели леко засмиване, както се бе надявал. Добре, защото ако трябваше да измисля сестри, тя можеше да попита за имената им и съвсем щеше да се оплете. Клепачите му бяха натежали като олово. Стаята започваше да се замъглява неприятно.

— Беше много силна жена. Даде ми пример, който няма да забравя цял живот.

— Вижда се — промърмори Фаун. След малко добави: — Благодаря ти.

— О, ти си лесен пациент. Няма да те бръсна на сутринта и няма да хвърляш ботуши по мен, защото си кисела и те боли. Скучаещите ранени патрулни са най-лошата компания. Повярвай ми.

— Наистина ли хвърлят ботуши?

— Да. Поне аз.

Той се прозя. Синините и натъртванията започваха да се обаждат. Като беше споменал ботуши, сви крака и започна да ги откопчава. Не беше се събувал от колко… четири дена.

— По-добре ли ще ти е, ако спя на верандата?

Фаун го погледна изпод чаршафите, които бе придърпала почти до брадичката си. Устните й бяха розови, по-бледи, отколкото му харесваше, но поне нямаха сивкав оттенък.

— Не — отвърна тя. — Не мисля.

— Добре. — Поредната прозявка. — Защото… аз пък не мисля… че ще успея да пропълзя през мармалада. Тук е по-меко. Аз ще легна от външната страна. — Просна се по очи. Трябваше да завърти глава, за да диша. Обърна се към Фаун, която предлагаше по-добра гледка, или поне това, което се виждаше над завивките. Тъмни къдрици, гладка кожа — поне където не беше насинена. Ухаеше безкрайно по-добре от него. И тия учудени кафяви очи…

— Мамо — измърмори той, — овцете са прибрани.

— Овце ли?

— Патрулна шега. — За фермери. Нямаше да й я каже. Никога. За щастие беше твърде уморен, за да говори. Повдигна се, за да угаси свещта, и отново се просна.

— Не схванах.

— Нищо. Лека нощ. — Замисли се за мекото тяло, разделено от неговото само от няколко завивки, но това продължи съвсем кратко.

 

 

Фаун се събуди през нощта, на дясната си страна, с лице към стената, и усети някаква тежест на гърдите си. Тежестта беше от лявата ръка на Даг, който явно спеше като пън, защото когато беше буден, обикновено я държеше плътно прибрана до тялото си. Брадичката му се опираше във врата й и тя усещаше бавното му дишане с косата си. Лежеше солидно между нея и вратата.

И каквото можеше да се появи през нея. Навън имаше ужасни неща. Разбойници, глинени, морящи твари. И все пак… дали високият мъж не беше най-страшен? Защото в края на деня разбойниците, глинените и тварите бяха мъртви, а той още ходеше. Или по-скоро куцаше. Как някой толкова плашещ я караше да се чувства в безопасност? Интересна гатанка.

Опитът й да се измъкне, без да го събуди, беше неуспешен. Последва лек спор в тъмното за предимствата на нощното гърне пред нужника (той спечели), смяната на кървавите парцали (отново спечели той) и за това къде ще спи той (трудно беше да се каже кой спечели, но в крайна сметка пак си легна при нея). Въпреки новия затоплен камък продължаващите спазми й попречиха да заспи преди него. Но успокояващото усещане от кльощавото му тяло, увито около нея, се погрижи да го настигне бързо.

 

 

Когато се събуди отново, вече беше ден и бе останала сама. Вчерашната агония беше намалена до тъпа болка в корема, но парцалите бяха подгизнали отново. Преди да се паникьоса, чу стъпки и свирукане откъм верандата. Досега не беше чувала Даг да си свирука, но нямаше кой друг да е. Той мина с навеждане през вратата и й се усмихна със златистите си очи.

Явно се бе мил на кладенеца, защото косата му беше мокра и по кожата му нямаше следи от кръв и мръсотия. Така контузиите му изглеждаха по-малко страшни. А и миришеше доста добре. Вчерашната миризма — въпреки че не беше лошо да знае къде се намира в тъмното — беше заменена от уханието на фермерския сапун, в който се долавяше дъх на мента и лавандула.

Беше без риза и носеше чисти сиви панталони, които не му бяха по мярка, защото ги бе вързал с въже. Подозираше, че са му доста къси, но не можеше да прецени, защото ги бе затъкнал в ботушите. Имаше неравномерен загар. Под ризата мургавата му кожа беше малко по-бледа, но не чак колкото нейната. Явно ходеше с дълги ръкави и през лятото. Натъртванията му бяха толкова многобройни, колкото и нейните. Но не беше толкова кльощав, колкото мислеше. Жилавите мускули се движеха с лекота под кожата.

— Добро утро, Искрице — поздрави той весело.

Първата задача бяха медицинските нужди и той се зае с такъв устрем, че я остави с усещането, че кървавите парцали са напредък, а не повод за ужас.

— Парцалите са добре. Важното е да няма постоянна струя. Нали се разбрахме, Искрице. Според мен, каквото и да е изтръгнала злината от теб, започва да зараства. Това е добре. Продължавай да лежиш.

Тя дремеше, докато той се размотаваше насам-натам. По някое време си сложи риза, малко тясна в раменете и с навити ръкави. Направи нов чай, както и храна. Остатъците от вчерашните питки и задушено свинско от избата. Принуди я да хапне и за нейно учудване не й прилоша, а веднага усети прилив на сили. Топлите камъни се сменяха редовно. След една по-дълга разходка Даг се върна с ягоди от градината и седна до нея, за да ги изядат заедно.

Когато се събуди от следващата си дрямка, видя, че се е навел над масата и гледа тъжно приставката за ръката си.

— Ще успееш ли да я поправиш?

— За жалост не. Дори да имах инструменти, не е работа за една ръка. Шевовете са разкъсани, а накрайникът е счупен. Дори и Дирла няма да може. Като стигнем в Гласфордж, ще трябва да намеря майстор на юзди, а може би и дърводелец.

Гласфордж. Дали още искаше да отиде там, след като причината за внезапното й бягство беше изчезнала? Животът й се бе преобръщал твърде често в последно време и вече не беше сигурна в нищо. Тя се обърна към стената и притисна камъка, който явно беше сменен отново, към празната си утроба.

През последните седмици бе усещала от детето страх, срам, отчаяние и гадене. Все още не бе почувствала растящия живот. Беше й неприятно да мисли, че този случайно срещнат мъж, с Езерняшките си сетива, бе усетил детето й по-добре от нея. От това я болеше, но притискането на горещия камък не помагаше.

Тя се завъртя отново и погледна торбичката с ножове, която лежеше до дюшека. Здравият нож със синята дръжка беше все още в ножницата си, където го бе прибрала. Парчетата от другия бяха прибрани в ново парче плат, явно взето от кошницата с шивашките неща, защото имаше бродерия.

Тя погледна безизразното му лице.

— Обеща, че ще ми разкажеш и за ножовете. Предполагам, че не всяко парче кост убива безсмъртна злина.

— Така е. Споделящите ножове несъмнено са най-сложният от нашите… инструменти. Производството им е трудно и скъпо.

— Сигурно ще кажеш, че не са и магически?

Той въздъхна, приближи се и седна с кръстосани крака до нея. След това взе замислено торбичката.

— Това са човешки кости, нали? — добави тя тихо.

— Да — отвърна той малко отвлечено. После я погледна. — Разбери, патрулите са имали неприятности с фермерите заради споделящите ножове. Недоразумения. Научили сме се да не говорим за тях. Но ти си спечели… има причини… трябва да знаеш. Мога само да те помоля да не говориш с друг за това.

— Съвсем с никой ли?

— Езерняците знаят. Говоря за фермери. Макар че в този случай… е, ще стигнем и дотам.

Явно със заобикалки. Тя се намръщи на нехарактерната му липса на решителност.

— Добре.

Даг си пое дъх.

— Не всякакви човешки кости. Наши, Езерняшки. В никакъв случай от фермери и особено от отвлечени фермерски деца. Само от възрастни. Иначе няма да са достатъчно дълги и здрави. Обикновено е бедрена кост, но може и от раменна. По тази причина гледаме на погребенията да не присъстват чужди хора. Някои от най-зловещите слухове са тръгнали от случайни виждания на подобни събития… И не сме канибали, бъди сигурна!

— Всъщност не съм чувала такова нещо.

— Е, ако обикаляш достатъчно, ще чуеш.

Беше виждала как се колят крави и прасета. Внезапно си представи дългите крака на Даг. „Не“.

— Не е много приятно, но се прави с уважение и съответната церемония, защото знаем, че може да дойде и нашият ред. Не всички даряват костите си, нямаме нужда чак от толкова, а и някои не са подходящи. Твърде млади, твърде стари, тънки и чупливи. Мисля да даря моите, ако умра достатъчно млад.

Тази мисъл предизвика в корема й странна буца, която нямаше нищо общо със спазмите.

— О.

— Но това е само тялото на ножа, първата половина от създаването. Другата половина, която му позволява да споделя смъртта със злината, е зареждането. — Бързата, успокояваща усмивка не стигна до очите му. — Зареждаме го със смърт. Дарена смърт, от някой от нашите. При изработката ножът се свързва към този, който ще го зареди, така че са доста лични.

Фаун се надигна с растящо безпокойство.

— Продължавай.

— Когато Езерняк, който е решил да дари смъртта си, усети, че е близо, да речем, е смъртно ранен или умира по естествени причини, някой от роднините или приятелите му забива ножа в сърцето му.

— Но…

— Да, така умира. Но точно в това е целият смисъл.

— Значи душите на хората преминават в тези ножове?

— Не душите! Знаех си, че ще попиташ това. — Той приглади косата си с ръка. — Поредният фермерски слух. Само неприятности… Дори нашият усет не ни казва къде отива душата, когато умреш. Но със сигурност не е в ножовете. Просто тяхната умираща същност. Тяхната смъртност. Според Езерняците боговете имат… е, всъщност няма значение.

Виж, този слух го беше чувала.

— Според хората вие не вярвате в богове.

— Напротив, Малка искрице. Тъкмо обратното. Но сега не говорим за това. Този нож — той посочи онзи със синята дръжка — е мой, свързан с мен. Накарах да го изработят специално. Костта ми е дарена от една жена, Каунео, която загина при особено тежко сражение със злина на северозапад от Мъртвото езеро. Преди двадесет години. Бяхме изтървали да я забележим и бе пораснала твърде много. В пустошта няма много хора, но тя бе открила вълци и… така. Другият нож, който използва вчера, беше зареден от нея. Нейната смърт беше вътре. Костта беше от чичо й. Не съм го виждал никога, но е бил легендарен патрулен по онези земи. Сигурно не си имала време да забележиш, но името и проклятието му бяха изписани на острието.

— Проклятие ли? — Фаун поклати глава.

— Неговият избор какво да бъде изписано на костта. Можеш да накараш майсторите да напишат посланието ти. Някои хора оставят любовни бележки. Или пък наистина лоши шеги. От тях зависи. Една страна за донора на костта и една за донора на смъртта, която се изписва след зареждането. Стига да има възможност.

Фаун си представи как острието, което бе използвала, се забива бавно в сърцето на някоя жена, като Мари да речем… Кой ли го бе направил? Даг? Двадесет години й се виждаха твърде много време. Нима наистина беше четиридесетгодишен?

— Смъртите, които споделяме със злините — каза Даг тихо, — са нашите собствени и ничии други.

— Защо? — попита потресено Фаун.

— Защото само така става. По този начин. Защото ние можем, а другите не. Защото това е нашето наследство. Защото ако не убием някоя злина, тя ще продължи да расте. Ще расте. И ще става по-силна и по-умна, и по-трудна за убиване. И ако някой ден не успеем да се справим с някоя, ще расте, докато целият свят не се превърне в пустиня, и накрая и тя ще умре. Искрице, когато вчера казах, че спаси света, не се шегувах. Тази злина можеше да е въпросната.

Фаун притисна завивките към гърдите си, мъчеше се да възприеме чутото. Ако не беше видяла злината отблизо — все още усещаше миризмата от противния дъх с ноздрите си, — може би нямаше да го разбере напълно. „Всъщност все още не разбирам. Но определено му вярвам“.

— Остава ни само да се надяваме — въздъхна Даг, — че злините ще свършат преди Езерняците.

Притисна торбичката с лявата си ръка и извади ножа със синята дръжка. Повъртя го малко, след което се съсредоточи, допря го до устните си и затвори очи. Челото му се сбърчи. Накрая остави ножа по средата между себе си и Фаун и въздъхна:

— С което стигаме до вчера.

— Този го забих в бедрото на злината — каза Фаун, — но нищо не стана.

— Не. Нещо е станало, защото този нож не беше зареден, а сега е.

Фаун се смая.

— Дали е изсмукал нейната смъртност? Или безсмъртност? Не, в това няма смисъл.

— Не. Ето какво мисля. — Той погледна изпод присвитите си вежди. — Не съм съвсем сигурен и трябва да поговоря с други хора, но ето какво мисля. Злината е откраднала същността на твоето бебе, а ножът я е прибрал обратно. Не душата. Недей да си представяш пак пленени души. Просто нейната смъртност. Смърт без раждане, което е странно.

Фаун раздвижи устни, но не можа да каже нищо.

— И стигаме до следното — продължи той. — Този нож принадлежи на мен, защото Каунео ми завеща костта си. Но по нашите правила зареждането, неговата смъртност, принадлежи на теб, защото ти си най-близкият роднина. Защото нероденото ти дете няма как да изрази волята си. Тук става още по-заплетено, защото никой няма право да дарява зареждане, докато не развие достатъчно същността си, което става някъде на четиринадесет-петнадесет години. Още повече че това беше фермерско дете. Освен това теоретично единствено моята смърт трябваше да зареди този нож. Това е… истинска бъркотия.

Въпреки помятането Фаун беше благодарна, че всички тежки решения са останали зад нея. Мисълта беше едновременно успокояваща и тъжна. Явно не беше така.

— Можеш ли да го използваш, за да убиеш друга злина? Поне да излезе нещо добро от тези тъжни събития?

— Първо искам да го занеса на най-добрия майстор в нашия лагер. Да видим какво ще каже той. Аз съм обикновен патрулен. Нямам знания в тази област. Този странен нож може да има необикновени свойства. Или въобще да не работи, а както видя, когато си близо до злината, хич не е хубаво оръжията ти да не действат.

— Какво ще правим? Какво можем да направим?

Той кимна твърдо.

— От една страна, можем да го счупим.

— Но това ще е похабяване…

— На двете жертви ли? Да. И на мен не ми се иска. Но само кажи, Искрице, и ще го счупя веднага и всичко ще свърши. — Той хвана дръжката, а очите му потърсиха нейните.

Тя затаи дъх.

— Не. Не го прави. Поне засега. — „От друга страна, няма друга страна“. Зачуди се дали чувството му за хумор е достатъчно черно, за да му хрумне същото. Имаше подобни подозрения.

Тя преглътна и продължи:

— Нима твоите хора ще се интересуват какво мисли някакво фермерско момиче?

— В този случай да. — Той раздвижи рамена, сякаш го боляха. — Ако нямаш нищо против, първо ще говоря с Мари, водачката на патрула. Да видим какво знае тя. А после пак ще помислим.

— Разбира се. — „Той наистина мисли, че и аз ще имам думата“.

— Ще съм ти много задължен, ако ти се грижиш за него дотогава.

— Добре.

Даг кимна и й подаде торбичката, за да може да прибере ножа, а той стана и се протегна, гърбът му изпука. Фаун се облегна на дюшека и погледна ножа по-отблизо. На костта имаше гравиран надпис: „Даг. Моето сърце е с твоето. До края. Каунео.“

И разбра, че жената е измислила надписа, преди да умре. Представи си я в Езерняшките шатри, висока и красива, като другите жени от патрула. С дълги бедра, които един ден щяха да носят тези думи. Дали си бе представяла ножа от нейната кост? И как Даг ще го използва някой ден — за собственото си сърце? Във всички случаи не си бе представяла хилавото фермерско девойче, което ще се намеси в цялата бъркотия. Почти цял живот по-късно, или поне този на Фаун де.

Тя смръщи вежди и прибра споделящия нож в ножницата му.