Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (3)

2.

Миналогодишната шума беше гъста и влажна и Даг се подхлъзна, докато катереше склона. Моментално една силна и нетърпелива ръка стисна дясното му рамо.

— Ако го направиш пак — прошепна Даг, — ще те спукам от бой. Няма нужда да ме закриляш, Соун.

— Извинявай — прошепна Соун, пусна го и след кратка пауза продължи: — Мари каза, че вече не те праща с момичетата, защото ти се държиш твърде закрилнически.

Даг преглътна една ругатня.

— Това не се отнася за теб. Наистина ще те пребия.

Усещаше, че Соун се усмихва в мрака. Продължиха да се катерят, хващаха се за корени, дънери и цепнатини в скалите.

— Спри — въздъхна Даг.

Отдясно последва тихо въпросително възклицание.

— Те са отвъд билото. А щом ние ги видим, и те ще могат да видят нас. Освен това, ако някой има усет за същност, ще изглеждаш като факла сред дърветата. Така че стой приведен.

Соун изсумтя раздразнено.

— Не виждам Рази и Ютау. Дори теб едва виждам. Все едно си като въглен, заровен в купчина пепел.

— А аз усещам Рази и Ютау. Мари държи всички ни в съзнанието си, не е нужно и ти да го правиш. От теб се иска само да ме следваш. — Той застана зад младежа и започна да масажира дясното му рамо. Искаше му се да разполага и с двете си ръце, но и това беше достатъчно. Яркото напрежение постепенно започна да изчезва от ума и тялото на Соун. — Така, така. Браво. Ще се справиш отлично.

Даг не знаеше дали Соун ще се справи добре, или зле, но младежът очевидно му вярваше, защото напрежението му съвсем избледня.

— Освен това — добави Даг — поне не вали. Никой не се проваля без дъжд. То си е задължително условие. Така че всичко ще е наред. — Шегата не беше особено добра, но явно подейства, защото Соун се засмя.

Двамата продължиха с изкачването.

— Дали злината ще е там? — прошепна Соун.

Даг спря отново, наведе се и откъсна някакво растение. После се обърна и го навря под носа на младежа.

— Виж това.

Соун се дръпна.

— Отровен бръшлян. Не ми го тикай в лицето.

— Ако наблизо имаше леговище, дори този бръшлян нямаше да оцелее. Макар че, трябва да призная, че щеше да е от последните умрели растения. Това не е леговището.

— Тогава защо сме тук?

Зад себе си Даг чуваше мъжете от Гласфордж — спускаха се към клисурата, от която двамата бяха дошли. Втората вълна. Само че бяха по-шумни и от Соун. Мари трябваше да побърза с атаката, в противен случай щяха да загубят предимството на изненадата.

— Чато смята, че тази банда е инфилтрирана или дори подчинена. Ако уловим глинен, той ще ни отведе до леговището на създателя си.

— А глинените имат ли усет?

— Някои. Ако злината залови някой от нас, ще вземе всичко. Усет, методи и бойни умения. Разположението на лагерите ни. Вероятно първият човек, който е заловила тази, е бил някой крайпътен разбойник и затова прави всичко това. Никой от нас не е изчезвал, така че вероятно все още имаме предимство. Патрулиращият не се оставя да бъде заловен жив, стига да може. — „Нито пък партньора си“. Достатъчно уроци за тази нощ. — Давай нагоре.

Залегнаха на склона.

Соун започна да обтяга лъка си. Даг се зае със своя по-къс не особено сръчно, но достатъчно бързо. След това свали куката си и завинти дръжка за лъка на специалната приставка, вързана към чукана на лявата му ръка. Намести я добре, затвори закопчалката и прибра куката в торбичка на колана си. После провери дали дългият му нож излиза лесно от ножницата. Този начин на носене на лък беше малко странен, но поне не можеше да го изпусне.

В дъното на долчинката се виждаха три-четири лагерни огъня, няколко палатки и дървена постройка с рухнал покрив. Мъглявите образи на спящите мъже дразнеха леко усета му. Бледият блясък на буден пазач, както и някой, който се връщаше от изкопаната тоалетна. Долавяше и няколко спящи коня. Може би имаше към двадесет и пет души, срещу шестнадесетте от патрула и стотината доброволци от Гласфордж. Започна да проверява жизнените сигнали за нечовешки създания.

Наоколо продължаваха да се носят звуците на нощта. Дървесните жаби, щурците и разни непознати насекоми. Тук-там някое изшумоляване в тревата. По-големите създания може би бяха подплашени от лагера или привлечени от боклуците, които се изхвърляха. Даг опипа с усета си стесняващия се периметър на патрула, но не откри опасни хищници.

Отдясно се чу изненадан вик, доста по-рано от очакваното. Ръмжене, писъци и дрънчене на метал в метал. Лагерът се раздвижи. „Почна се“.

— По-близо! — извика Даг и се спусна по склона, за да скъси дистанцията. Докато успеят да се приближат на двадесетина крачки и да открият пролука за стрелба между дърветата, целите им вече бяха скочили на крака. От дясната страна долетя запалена стрела и се заби в една палатка. След няколко минути може би щяха да виждат по какво се целят.

Даг изтика страха и надеждата от съзнанието си, както и тревогите за това, срещу което бяха изправени. Това бяха просто мишени. Ето една. И още една. В тази плетеница от объркване и проблясващи сенки…

Изпрати поредната стрела и беше възнаграден с писък. Нямаше представа къде и какво е улучил, но поне съществото щеше да се движи по-бавно. Спря за момент и със задоволство забеляза, че поредната стрела на Соун се заби с тъп звук в нечие тяло. Членовете на патрула започваха да искрят от възбуда. Главата му щеше да е пълна с тях, също като тази на Мари, ако не се контролираха достатъчно.

Предимството на двадесетте крачки беше, че човек стреляше от доста близо. Недостатъкът беше, че целите можеха да достигнат твърде бързо позицията ти…

Даг изпсува, когато три-четири фигури се понесоха към тях. Отпусна ръката с лъка и извади ножа си. Соун бе измъкнал дългия си меч и вече сигурно стигаше до неприятното заключение, че оръжие, направено за бой от кон, има слабо приложение в гъстата гора.

— Тук не можеш да сечеш глави! — изкрещя Даг. — Придържай се към мушкания! — Изръмжа, блъсна с лявото си рамо най-близкия нападател и го запрати надолу по склона. Успя да отблъсне с дръжката си един появил се сякаш от нищото меч и натресе противника си с коляно в слабините. Тези мъже може и да се смятаха за разбойници, но все още се биеха като фермери.

Соун настъпи с крак и измъкна меча от противника си. Стоманата излезе с неприятен засмукващ звук. Младежът последва Даг към лагера. От двете им страни се появиха Рази и Ютау и се спуснаха като нападащи ястреби.

Щом излязоха на открито, Соун се върна към любимите си мощни замахвания. Те бяха особено кървави, когато улучеше, но го оставяха опасно незащитен, когато пропуснеше. Един от разбойниците успя да приклекне и контраатакува с тежкия си стоманен чук. Удари го в гърдите и звукът от размазване на тиква накара стомаха на Даг да се свие. Той се спусна напред, обгърна мъжа с ръката с лъка и заби силно ножа с другата. През пръстите му започнаха да се изсипват вътрешности и той избута мъжа настрани. Соун лежеше по гръб и потрепваше.

— Ютау! Прикривай ни! — изкрещя Даг. Ютау трескаво си пое дъх, кимна и зае защитна позиция. Даг се смъкна на колене, откопча лъка, пусна го и намести главата на Соун в скута си. След това прокара дясната си ръка по раната.

Счупени ребра и накъсано дишане, сърцето също беше в шок. Даг изразходва почти целият си усет, за да блокира агонията на момчето, и се сля с него. Болката беше неописуема. „Първо сърцето“. Трябваше да се съсредоточи. Действието беше опасно, защото и двата органа можеха да решат да спрат, вместо да се задействат. В гърдите му имаше пареща болка, също като на Соун. „Хайде, момче. Танцувай с мен…“ Слабият пулс прекъсна за момент, след което постепенно започна да се усилва. Беше ред на дробовете. Едно вдишване, две, три, гърдите се вдигаха отново и отново, докато не заработиха в синхрон. Добре, сърцето и дробовете вече можеха да функционират самостоятелно.

Терзанията за зловещата участ на жертвите все още присъстваха в системата на Соун, но това щеше да е работа за Мари, по-късно. „И аз мразя да се бия с хора“. Даг остави болката да се върне при източника си. Момчето щеше да ходи приведено за месец, но щеше да оцелее.

Постепенно околният свят се избистри. При вида на мъжете от Гласфордж, които излизаха от гората, бандитите бяха започнали да се предават. Даг хвана лъка си, стана и се огледа. Зърна Мари отвъд горящата палатка. Тя извика към него, но шумът заглуши гласа й. Вдигна два пръста и му посочи откритото пространство от другата страна. Даг се обърна натам.

Двама разбойници опитваха да се измъкнат. Даг махна с ръка и извика наляво:

— Ютау! Пази Соун!

Ютау насочи вниманието си към ранения младеж. Даг се завъртя и хукна, опитваше се да нагласи лъка си в движение. Вече се бе отдалечил от светлината на лагерните огньове. Още малко…

Конят почти го прегази и трябваше да отскочи от пътя му. Отпред яздеше висок мъж, а онзи отзад беше още по-огромен.

Не. Второто същество не беше човек.

Даг се приведе за момент, за да установи контрол над дишането си, все още замаян от преследването и раната на Соун. Ръката му посегна към успокояващата тежест на двойната кания за ножове, скрита под ризата му. Тъмно, топло, смъртоносно изръмжаване. „Глинен. Спипахме те. Ти и създателят ти сте наши…“

Не обичаше да проследява от конски гръб, но нямаше да ги догони пеша, въпреки че яздеха двама. Опита да се успокои отново. „Наши! Успокой се, проклет да си!“ След това призова коня си. На Копърхед щяха да са му нужни няколко минути, за да стигне дотук от мястото, където беше оставен. Даг отново откачи лъка и махна тетивата. След това извади най-полезната си приставка, обикновена кука с малък изскачащ накрайник, който можеше да действа като клещи. Закачи към нея малка факла, която носеше в специален джоб на дрехата си, и я запали. Наведе се и започна да изучава следите от подкови. Когато се увери, че ще ги разпознае отново, се изправи.

Докато конят дойде, плячката почти бе напуснала обхвата на усета му. Щом един кон можеше да стигне донякъде, то и друг можеше да го последва, нали? Даг смушка Копърхед и препусна със скорост, която щеше да накара Мари да го наругае, че рискува да си счупи врата в тъмното. „Мои“.

 

 

Фаун се тътреше.

Беше прекосила равнините и навлизаше в южните хълмове и пътят вече не беше толкова равен и прав. От време на време изкачваше стръмни клисури и се спускаше по дървени мостчета. Обикаляше свлачища и прекосяваше малки рекички.

Фаун се чудеше кога ще стигне Гласфордж. Едва ли беше много далеч, защото сутринта бе тръгнала рано. Поне не бе повърнала последното парче хляб. Денят вероятно щеше да е горещ и влажен, но тук под крайпътните дървета беше приятно сенчесто.

От сутринта беше срещнала каруца, керван с мулета и малко стадо овце, всичките отиващи в обратна посока. През последния час пътят беше пуст. Тя вдигна очи и забеляза, че се приближава кон. Също отиващ в обратна посока. Освен това имаше двама ездачи. Без седло. Животното изглеждаше по-уморено и от нея, а по неразресаната му грива имаше кристалчета сол от потта.

Ездачите изглеждаха уморени и мръсни, също като коня. Отпред стоеше едро момче, някъде на нейните години, с прокъсана куртка. Още по-едрият му спътник се държеше за него. Имаше грубовати черти, празен поглед и ноктите му бяха толкова мръсни, че изглеждаха черни. Дрехите му бяха твърде малки — разкопчана риза с навити ръкави и къси панталони, които не стигаха до ботушите му. Възрастта му не можеше да се определи. Фаун се зачуди дали не е слабоумен. Сякаш се прибираха след нощно пиянство или нещо по-лошо. Младежът носеше дълъг нож, а другият като че ли нямаше оръжие. Фаун наведе глава и ги подмина, но с крайчеца на окото си видя, че двамата се обърнаха. Продължи, без да поглежда назад.

Отдалечаващите се подкови спряха. Тя се осмели да погледне през рамо. Двамата очевидно спореха, но гласовете им бяха приглушени и не можеше да различи нищо освен неколкократно повтореното „Господарят иска!“ от слабоумния и въпросителното „Защо?“ от другия. Тя наведе глава и закрачи по-бързо. Подковите зачаткаха отново, но вместо да се отдалечат, станаха по-шумни.

Животното се изравни с нея.

— Добр’утро — поздрави младежът с престорено весел тон. Фаун вдигна поглед. Той тръсна русата си коса учтиво, но очите му не бяха усмихнати. Слабоумният просто я зяпаше втренчено.

Фаун кимна хладно и се намръщи. „Дано да се появи каруца. Крави. Други ездачи, каквото и да е. Няма значение в коя посока“.

— В Гласфордж ли отиваш?

— Очакват ме — отвърна рязко Фаун. „Махнете се. Обърнете се и си вървете“.

— Семейството ти ли е там?

— Да. — Тя се зачуди дали да измисли някакви страховити братя и чичовци, или просто да премести истинските. Те често стъжняваха живота й, но сега мечтаеше да са тук.

Слабоумният намръщено потупа приятеля си по рамото.

— Не говори. Вземи я. — Гласът му беше странен, сякаш нещо не бе наред с устата му.

„Една каруца ще е чудесна“. За предпочитане с много хора.

— Ти го направи — процеди младият.

Слабоумният сви рамене и скочи от коня по-грациозно, отколкото Фаун очакваше. Тя засили крачка и щом мъжът тръгна към нея, побягна, оглеждаше се отчаяно.

Дърветата нямаше да помогнат. Едва ли щеше да успее да изкатери някое, което той да не може. За да се скрие между тях, трябваше да натрупа невъзможна преднина. Може би трябваше да продължи по пътя, с надеждата, че някой ще се появи иззад следващия завой?

Той се движеше по-бързо от очакваното за мъж с неговите размери. Не можа да измине и няколко крачки, когато големите му ръце я стиснаха за раменете. Ноктите му не бяха просто мръсни, а наистина черни, като на граблива птица. Забиха се през дрехата й и я одраха.

— Пусни ме! Пусни! — извика тя и запищя с всичка сила. Започна да се мята и да рита, но все едно се бореше с дъб.

— Ето на, сега се разбесня — заяви недоволно младежът, също слезе от коня и започна да сваля въжето, което ползваше за колан. — Ще трябва да й вържем ръцете, инак ще ти издере очите.

„Добра идея“. Фаун се опита. Нямаше успех. Слабоумният стискаше здраво китките й. Тя се наведе и захапа косматата му ръка. Кожата му имаше странен мирис и вкус, подобен на котешка козина и не толкова неприятен, колкото очакваше. Радостта й беше кратка, защото мъжът я завъртя и с безстрастно изражение й удари тежък шамар, който я просна на пътя. Пред очите й заплуваха черни и лилави сенки.

Усети, че я връзват и повдигат. Слабоумният я подаде на младежа, който отново се бе качил на коня. Той запретна полата й и я настани пред себе си, стискаше я с две ръце за кръста. Тя усещаше потното тяло на коня между краката си. Слабоумният пое юздите и ги поведе бързо.

— Така е по-добре — каза младежът, киселият му дъх погъделичка ухото й. — Съжалявам, че те удари, но не трябваше да бягаш. — Едната му ръка се плъзна и стисна гърдата й. — Хм, по-сочна си, отколкото мислех.

Фаун облиза капката, която се стичаше по бузата й. Дали беше сълза, или кръв, а може би и двете? Напрегна въжето, с което бяха вързали китките й, но възлите бяха много здрави. Помисли си дали да не запищи отново. Не, можеха да я ударят пак и да й запушат устата. По-добре да се прави на зашеметена, така че, ако срещнат някой, да има контрол на гласа и краката си.

Надеждите й рухнаха след десетина минути, когато зарязаха безлюдния път и поеха по малка странична пътека. Ръцете на младежа небрежно шареха по тялото й. Щом започнаха да се изкачват, той избута торбата й и се притисна по-близо до нея. Друсането на коня триеше телата им едно в друго.

Не беше сигурна дали я плаши повече това, или очевидната незаинтересуваност на слабоумния. Младият беше противно предсказуем. Другият… нямаше представа дали въобще си мисли за нещо.

„Ако продължи, както е тръгнало, поне няма да забременея. Благодарение на тъпия Съни Соуман“. Треперенето на тялото издаваше страха й, но тя не можеше да го спре. Слабоумният продължаваше да ги води все по-навътре в гората.

 

 

От клисурата пред него долетяха писъци и едва различимото „Пусни!“ и Даг се изправи на стремената.

Пришпори коня, без да обръща внимание на ниските клони. Странните следи, които бе видял преди две мили, внезапно започнаха да придобиват смисъл. Бе следил плячката почти на границата на усета си от часове с надеждата, че ще го отведе до леговището на злината. Сега продължаващите писъци засилваха подозрението, че към грижите му ще бъде прибавена нова.

Изкатери един склон и се спусна напряко по свлачището, при което конят му почти падна. Най-сетне зърна целта си на малката полянка отпред. „Какво…?“ Стисна зъби и препусна напред, без да се притеснява за шума. Още десетина крачки, след което скочи от коня и без да се замисля, извади, обтегна и закачи лъка си.

Коленичилият глинен държеше раменете на мятаща се жена, от която другарят му се гласеше да се възползва. Мъжът се мъчеше да си смъкне панталоните и да се намести между ритащите крака на жертвата. Изруга, когато отнесе един ритник.

— Дръж я!

— Нямаме време да спираме — изръмжа глиненият. — Трябва да продължим. Няма време.

— Няма да отнеме дълго, ако просто… я държиш… да не мърда. — Той най-сетне успя да се намести.

Нима това на земята беше дете? Усетът на Даг направо закипя. Глиненият скоро щеше да го забележи, въпреки че вниманието му беше отвлечено. Жертвата продължаваше да се мята със зачервено лице и разрошени къдрици. Роклята й беше наполовина заметната и Даг зърна за момент красивите й гърди, приличаха на ябълки. „Ох“. Очевидно не беше дете. Но явно беше доста дребничка.

Даг изпъна лъка. Лъсналият бял задник беше една от най-оправданите мишени в живота му. И за пръв път сякаш не беше закъснял. Замисли се над този факт за момент, докато се прицелваше внимателно, за да не нарани и момичето. Жената. Каквото и да беше.

Изстрел.

Посегна за друга стрела, преди първата да е достигнала целта си. Перфектният звук, който се чу, когато порази центъра на лявата буза, беше по-приятен и от изненадания вик. Разбойникът подскочи, отмести се от момичето и посегна да достигне стрелата.

Сега опасността не беше преполовена, а удвоена. Глиненият се изправи, зърна Даг и придърпа момичето пред себе си, като щит. Разликата в ръста осуети намерението му. Даг се прицели в прасеца му. Стрелата само го облиза, но създанието подскочи.

Дали имаше достатъчно разум да заплаши заложничката си, за да го спре? Даг реши да не изчаква. Усмихна се свирепо, извади ножа си и тръгна напред. Движенията му бяха смъртоносни.

Глиненият го осъзна и на грубоватото му лице се изписа страх. Той тласна плачещото момиче към Даг и побягна.

Даг държеше ножа с дясната ръка, а лъкът беше закачен за лявата, така че нямаше как да я хване. Затова разпери широко ръце, с надеждата да не я нарани. Ударът го извади от равновесие и двамата паднаха на земята.

За момент тя се озова отгоре, притиснала мекото си тяло към него. Пое си дъх, изпищя и започна да дере лицето му с нокти. Даг се опита да я успокои с думи, но в крайна сметка бе принуден да пусне оръжието си и да я избута встрани. Противниците му все още бяха живи, тъй че щеше да се погрижи за нея по-късно. Претърколи се, сграбчи ножа и скочи на крака.

Глиненият беше успял да се покатери на коня и се опита да го прегази. Даг отскочи, превъртя ножа си с идеята да го метне, но премисли и се отказа. Посегна към колчана, който се беше извъртял, и измъкна една от последните стрели. Прицели се и опъна тетивата.

„Не“.

По-добре да остави съществото да го отведе до леговището. Лесно щеше да улови следите му. Сега трябваше да се заеме с ранения. Най-вероятно щеше да развърже езика му без проблеми. Конят изчезна по пътечката, която вървеше успоредно на близкото поточе. Даг свали лъка и се огледа.

Човекът също беше изчезнал, но проследяването му щеше да е съвсем лесно. Даг посочи момичето, което стоеше на няколко метра и се опитваше да нагласи разкъсаната си синя рокля.

— Стой тук. — И тръгна по кървавите дири.

Мъжът бе паднал до скалите на потока и лежеше неподвижно, със смъкнати панталони. Държеше стрелата на Даг.

Твърде неподвижен. Даг стисна зъби. Явно се бе опитал да извади стрелата с груба сила и бе разкъсал някоя артерия. „Това не беше смъртоносен изстрел, мамка му! Въобще не беше предвиден като такъв. Е, добрите намерения не винаги водят до добър край“. Претърколи тялото с крак. Бледото, застинало в смъртта лице беше твърде младо. Този нямаше да му даде никакви отговори. Беше стигнал края на пътя си.

— Отсъстващи богове. Още деца. Няма ли край? — измърмори Даг.

Вдигна поглед и видя младата жена, която се бе втренчила в тях. Имаше големи кафяви очи, като на подплашена сърна. Поне не пищеше. Тя се намръщи на поваления си нападател и устните й изписаха едно беззвучно „О“. На едната страна на лицето й имаше синина, придружена от четири драскотини.

— Мъртъв ли е?

— За нещастие. Не беше необходимо. Ако беше останал неподвижен и бе изчакал помощта, щях да го взема за пленник.

Тя го изгледа с боязън. Беше висока някъде до средата на гърдите му. Той отпусна ръката с лъка и прибра ножа в канията.

— Знам кой си! — каза тя внезапно. — Ти си онзи Езерняк, от патрула, видях те при кладенеца!

Даг примигна няколко пъти, освободи усета си, който беше заслонил от шока на битката и убийствата, и тя засия във възприятията му.

— Малка искрице! Защо си се отдалечила толкова от фермата?