Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (7)

6.

Следобед Фаун отново задряма. „Чудесно, нека да се възстанови от загубата на кръв“. Даг имаше достатъчно опит и можеше да прецени какво количество е изтекло според петната по парцалите. Като сметна, че тя е два пъти по-лека от другите ранени, за които се бе грижил, беше много благодарен, когато кръвоизливът намаля съвсем.

Отиде да оправи оградата на пасбището и остави кобилата да пасе кротко там. Когато се върна, завари Фаун будна и облегната на стената. Беше тъжна и притихнала, ровеше с пръсти оплетените си къдрици.

Вдигна поглед към него.

— Да имаш гребен?

Той прокара пръсти през косата си.

— Толкова ли съм чорлав?

Усмивката й беше твърде кратка за неговия вкус, но пък и шегата не беше особено добра.

— Не за теб. За мен. Обикновено ходя с вързана коса, иначе става ужасна. Като сега.

— Имам в дисагите — отвърна той кисело. — Поне така мисля. Винаги пада най-отдолу. Не съм го мяркал от месец.

— Вярвам ти. — Очите й проблеснаха за момент, после отново помръкнаха. — Защо нямаш дълга коса като останалите от патрула?

Даг сви рамене.

— Има много неща, които мога да правя с една ръка. Ресането не е от тях.

— Не може ли някой да ти помага?

— Няма как, когато действам сам. Освен това имам нужда от предостатъчно други услуги.

Тя го погледна объркано.

— Така ли?

Даг примигна. Дали беше така? Зачуди се дали желанието му непрекъснато да се доказва, откакто бе осакатял, може да бъде преодоляно. „Старите навици умират трудно“.

— Може би не. Ще видя дали няма някъде из къщата. — После добави през рамо: — Ти си легни.

Фаун направи гримаса, но се отпусна на дюшека.

Даг намери гребен в един от шкафовете на втория етаж и се върна в кухнята. Гребенът беше с липсващи зъбци, като ченето на старец, но след като го пробва на себе си, установи, че работи. Фаун отново бе поседнала и беше махнала топлия камък — пореден добър знак.

— Хващай, Искрице. — Даг подхвърли гребена, но тя изненадано сви ръка и не можа да го улови.

— Защо ми извика: „Виж!“, когато ми хвърли ножовете? — попита тя любопитно.

„Съобразителна е“.

— Стар патрулен трик. За жените и някои други, които твърдят, че не могат да хващат неща. Обикновено не успяват, защото се мъчат твърде упорито. А ръката би следвала окото, ако съзнанието не я спъва. Ако им подвикна да хванат топката, те ще я изпуснат, защото виждат това в главата си. Ако им кажа да броят завъртанията, накрая ще се озове в ръцете им, без да осъзнаят. После си мислят, че правя чудеса. — Даг се ухили и тя му отвърна със срамежлива усмивка. — Не знаех дали си играла игри с хвърляне с братята си, затова реших да действам на сигурно. И без това имахме само един шанс.

Усмивката й премина в гримаса.

— Тяхната игра се състоеше в това да ме хвърлят в езерцето. През зимата никак не беше забавно. — Погледна любопитно гребена и го прокара през една от къдриците си.

Косата й беше като черна коприна и Даг неволно се замисли колко ли нежна е на пипане. Още една причина да иска да има две ръце. Миризмата от близостта им през нощта се върна. Май щеше да е по-добре пак да нагледа кобилата.

 

 

В късния следобед Фаун се оплака за пръв път, че й е горещо, и Даг го прие за поредния добър знак. Нагласи й седалка на сенчестата веранда и й позволи да отиде дотам. Фаун се облегна на стената на къщата и загледа местността. Зелените поля и по-тъмните гори изглеждаха измамно спокойни, кобилата пасеше в далечния край на пасището. Изгорялата сграда бе спряла да дими. Дрехите им бяха прострени на стобора и Фаун се зачуди кога е намерил време да ги изпере. Даг се настани вляво от нея, опъна краката си и въздъхна, наслаждаваше се на хладния ветрец.

— Не знам защо патрулът ми се бави — каза той след известно време и се взря към хоризонта. — Мари не е от хората, които се губят по горите. Ако не се появят скоро, ще се наложи да погреба горките кучета сам. Вече започват да се разлагат.

— Кучета ли?

— Фермерските кучета. Вчера ги открих зад плевнята. Единствените, които са останали. Сигурно са умрели, като са защитавали хората. Мисля да ги заровя на сянка под дърветата. Предполагам, че това би им харесало.

Фаун прехапа устни и се зачуди защо от тези думи й се плаче, след като не бе проляла нито сълза за собственото си дете.

Той я погледна нерешително.

— Сред Езерняшките жени загуба като твоята би била повод за скръб, но пък те не са така самотни. Около тях ще има мъже, роднини и приятели. А пък ти си заклещена с мен. Ако искаш — Даг нервно наклони глава — да поплачеш, бъди сигурна, че няма да го сбъркам с липса на сила или кураж.

Фаун стисна устни и поклати глава.

— Трябва ли да плача?

— Не знам. Не познавам други фермерски жени.

— Не е въпрос в това да си фермер. — Тя протегна свитата си в юмрук ръка. — А в това да си глупав.

Даг замълча за момент, после каза:

— Често използваш тази дума. Кой ли те е обиждал толкова?

— Много хора. Защото наистина бях глупава. — Наведе поглед към скута си, ръцете й мачкаха нервно полата. — Странно, че съм готова да ти разкажа това. Може би защото не съм те виждала и няма да се срещнем отново. — Все пак този мъж бе изпрал кървавите й дрехи. До вчера щеше да потъне в земята от срам само при мисълта за това. Припомни си боя в пещерата, глинените… смъртоносния дъх на злината. В сравнение с това нейната глупава история не беше нищо.

Даг мълчеше. Чуваше се само стърженето на скакалците.

Фаун заговори тихо:

— Не исках да имам дете. Исках… исках нещо друго. А после бях уплашена и ядосана.

Предпазливо, сякаш беше излязъл на лов в гората, Даг каза:

— Фермерските обичаи не са като нашите. Чували сме много странни и невероятни неща. Семейството ти ли те прогони? — И се намръщи, макар че Фаун не беше сигурна защо.

Тя поклати глава.

— Не. Щяха да се погрижат за мен и детето, ако бях останала. Не им казах. Направо избягах.

Даг я погледна изненадано.

— От безопасно място? Не разбирам.

— Не мислех, че пътят ще е толкова опасен. Все пак онази жена от Гласфордж бе минала по него. Реших, че ще е честна замяна, аз за нея.

Даг присви устни и се загледа към пътя, след което попита съвсем тихо:

— Изнасилиха ли те?

— Не! — почти извика тя. — Поне за това не виня Съни Тъпия. Аз исках. Ако трябва да съм честна, всъщност аз го помолих.

Той повдигна вежди, но напрежението напусна раменете му.

— Нима това е проблем сред вас? На мен не ми се вижда нередно. Жената кани мъжа в шатрата си. Само дето вие си нямате шатри.

— Де да имаше шатра. Легло или каквото и да е. Случи се на сватбата на сестра му и накрая се озовахме зад плевнята. Криехме се в новото жито, което дори не беше достатъчно високо. Надявах се, че ще е романтично и щуро. Вместо това имаше насекоми и бързахме, за да не ни завари някой. Болеше, както очаквах, но не беше непоносимо. Просто си мислех… че ще има нещо повече. Получих това, което търсех, но не и това, което исках.

Той замислено потърка устните си.

— А какво искаше?

Фаун пое дъх и се замисли. Точно обратното на това, което бе правила вкъщи.

— Ами… Исках да знам. Това, което правят мъжете и жените, беше като стена между мен и порастването, въпреки че съм достатъчно голяма.

— Колко е достатъчно? — Даг наклони глава любопитно.

— Двадесет — отвърна тя предизвикателно.

— Аха — отвърна той и въпреки че успя да прикрие насмешката в гласа си, златистите му очи проблеснаха.

Тя щеше да се обиди, но блясъкът беше твърде красив, особено с леките бръчки. Тя махна с ръка и продължи:

— Беше като някаква тайна, която всички криеха от мен. Омръзна ми да съм най-младата и най-малката и да ме третират като дете. — Въздъхна. — А и бяхме малко пияни.

Замълча за миг и добави:

— Той каза, че момичето не може да забременее от първия път.

Даг се ококори.

— И ти му повярва?

— Казах, че бях глупава. Мислех, че хората са по-различни от добитъка. Предполагах, че Съни знае повече от мен. Едва ли можеше да е по-неосведомен. Никой не беше говорил с мен за тези неща. А и… толкова време се навивах за това, така че просто не исках да спра.

Той се почеса по главата.

— Е, ние гледаме да не сме груби пред младите, но им даваме необходимите инструкции. Заради риска да оплетем нашите същности. Което се случва при някои от младите двойки. Няма нищо по-срамно от това да се наложи да ви спасяват приятелите или пък нейните роднини. — Видя учуденото изражение на Фаун и добави: — То е нещо като транс. Двамата се сливат така, че забравят да станат, да ядат, да си вършат задълженията. След няколко часа или дори дни телесните нужди ги разделят. Но е доста неприятно. Освен това е опасно, особено във враждебна местност.

— О — възкликна тя. — Ти някога…?

— Веднъж. Като много млад. Някъде към двадесет. Повечето хора не позволяват да им се случи втори път. Грижим се един за друг.

„Два дни? Аз имах две-три минути…“ Тя поклати глава, не беше сигурна дали да му вярва. И дали въобще го разбира.

— Всъщност това, което каза Съни, не ме разгневи толкова. Може и той да не е знаел. Дори това, че забременях, не ме ядоса, само се уплаших. Отидох при Съни, защото смятах, че има право да знае. Освен това си мислех, че ме харесва, и дори, че ме обича.

Даг щеше да каже нещо, но последните й думи явно го объркаха и той й махна с ръка да продължи.

— Това сигурно се случва често при вас. Какво правят фермерите в такъв случай?

— Ами обикновено се женят. Набързо. Родителите се събират и се разбират и после всичко си продължава. Стига никой от двамата да не е женен де. В противен случай става голяма каша. Но аз вече се бях примирила и щях да изтърпя последиците…

— Само че когато казах на Съни, той не реагира, както очаквах. Не мислех, че ще е възхитен, но предполагах, че ще се примири. След като аз го бях направила. Но — тя си пое дълбоко дъх — той явно имаше други планове. Родителите му го бяха сгодили за дъщерята на съседа им. Споменах ли, че Съни е от богато семейство? Освен това е единствено дете, както и онова момиче, и родителите им са се разбрали отдавна. Попитах го защо не ми е казал преди това, но според него всички знаели. Казах му, че сега, когато съм бременна, ще трябва да си признае и да поговорим със семействата си. Но той ме заплаши, че ако се разприказвам, ще накара приятелите си да заявят, че и те са спали с мен през онази нощ, и ще се измъкне. — Избърбори всичко на един дъх и спря със зачервено лице. Обърна се към Даг, който гледаше надолу леко смръщен и хапеше устните си. — В този момент реших, че без значение колко бебета нося, няма да се омъжа за Съни, в никакъв случай. — Вирна брадичката си предизвикателно.

— Браво — отвърна Даг, вдигна глава и я погледна в очите.

— Чудя се — добави след малко, — какво ли бих направил с него. Мисля, че кожа за тъпан ще е добре. Не съм драл човек, но едва ли ще е трудно. — Усмихна се закачливо.

Фаун се засмя искрено.

— Благодаря ти.

— Чакай, още не съм го направил!

— Не. Благодаря за думите ти. — Това беше шега, нали? Спомни си вчерашния бой и вече не бе толкова сигурна. Езерняци. — Не го прави.

— Все някой трябва. — Той потърка наболата си брада и Фаун се зачуди дали и това е нещо, което не прави с една ръка, или бръсначът е някъде в дисагите заедно с гребена. — При нас е по-различно. Не можеш да лъжеш за такива работи, защото се вижда в същността ти. Въпреки това хората успяват да се забъркат в разни каши. Разбирам, че неговото семейство би могло да повярва на лъжите му, но как щеше да реагира твоето? Затова ли избяга?

Тя стисна устни, но успя да свие рамене.

— Едва ли. Но непрекъснато ме пренебрегваха. Завинаги щях да остана като онази, която е била достатъчно глупава. А се боях, че ако се смаля още малко в очите им, ще изчезна. Предполагам, че на теб ти звучи безсмислено.

— Ами… — заговори бавно той — да. Или по-скоро не, ако говорим не само за бебета, а въобще за живота. Спомням си за един не толкова млад мъж, който направи какво ли не, за да се върне в патрула, въпреки че в становете имаше достатъчно работа за еднорък човек. Навремето и неговите мотиви не изглеждаха смислени.

— Хъм. — Тя го изгледа. — Смятах, че мога да се справя с бебе, ако се наложи. Но справянето със Съни Тъпия и семейството ми ми се струваше невъзможно.

Даг заговори със същия тон, с който я бе питал дали е изнасилена.

— Нима семейството ти е било жестоко с теб?

Фаун го изгледа и се зачуди какво ли си представя. Бой с камшици? Държане на хляб и вода? Заплахата от вечно преуморените й родители и скъпата леля Нати изглеждаше толкова клеветническа, колкото и лъжите на Съни.

— Не! Е, братята ми бяха доста досадни. Когато се сетеха за мен. — Така беше, макар че тази мисъл я накара да се зачуди дали има нещо нередно в нея. Може би наистина имаше.

— Братята понякога са такива — съгласи се той и добави по-предпазливо: — Значи сега можеш да се прибереш? След като вече няма… — щеше да каже „бебе“, но в последния момент го промени, — усложнения.

— Предполагам.

— Чакай. Ти въобще остави ли им някакво писмо, или направо изчезна?

— Общо взето изчезнах. Не съм им писала, но ще видят, че съм взела разни неща, стига да се огледат.

— Няма ли да се притеснят? Може да решат, че си ранена. Или мъртва. Че някой те е отвлякъл. И кой знае още какво. Няма ли Съни да признае и да им помогне в търсенето?

Фаун колебливо сбърчи нос.

— Едва ли. — Не и Съни. Но сега, когато бебето го нямаше, започваше да изпитва вина за бъркотията, която бе оставила в Уест Блу.

— Искрице, сигурно те търсят. Аз със сигурност щях да те търся, ако бях твой… — Пропусна последната дума, каквато и да беше тя. Сякаш я преглътна набързо, без да е сигурен за вкуса.

— Не знам — отвърна Фаун неспокойно. — Може би ако сега се върна, Съни Тъпия ще реши, че съм го мамила. За да му докопам фермата.

— Пука ли ти какво мисли? В сравнение с тревогите на семейството ти?

Тя се изгърби.

— Преди ми пукаше. Тогава ми се струваше… очарователен. Красив… — Всъщност лицето на Съни беше твърде обло, а погледът мътен. — Беше висок… — Не толкова. Някъде колкото братята й, но щеше да стига до брадичката на Даг. — Имаше хубав кон. — Поне така й се струваше, преди да види дългокраките жребци на патрула. Съни се перчеше с коня си, сякаш беше някакъв звяр, невероятно труден за обяздване. Патрулните яздеха с такава грациозност, че въобще не ти правеха впечатление. — Странно. Колкото по се отдалечавам от него, толкова повече ми се струва, че някак се смалява.

Даг се усмихна кротко.

— Не се смалява. Просто ти порастваш, Искрице. Виждал съм го при новобранците. Те порастват бързо. Особено в напечени ситуации, когато алтернативата е да загинат. Но трябва време да привикнеш, както когато пораснеш с петнадесет сантиметра за една година и всичко ти омалява.

Явно примерът беше от собственото му минало.

— Точно това исках. Да порасна, да съм истинска, значима.

— Успя. Горе-долу.

— Да — прошепна тя и най-накрая бентът се отприщи. — Само че боли.

— Да — отвърна той простичко, прегърна я и я притисна към себе си, защото въпреки че откакто се бяха срещнали, не бе проронила и сълза, сега ридаеше.

 

 

Докато тя се притискаше в гърдите му и плачеше, Даг гледаше главата й. Дори сега се опитваше да сподави риданията си и подсмърчаше. Беше убеден, че Фаун трябва да се освободи от напрежението. Ако трябваше да го изрази с думи, щеше да каже, че пукнатините в нейната същност стават все по-светли, колкото по си отива мъката й, но тя едва ли щеше да го разбере. Мъка и гняв. Духът й сякаш беше наранен още преди злината да унищожи детето.

Щеше да я остави да изплаче всичко, но в един момент се притесни, защото тя се хвана за корема — знак, че физическата болка се връща.

— Шшт — прошепна той и я прегърна по-силно. — Нали не искаш пак да ти стане зле? Какво ще кажеш за нов горещ камък?

Фаун стисна ръкава му.

— Не. — Вдигна за момент пребледнялото си лице. — Топло ми е.

— Добре.

Но стресът не бе напуснал тялото й.

Даг се чудеше дали внезапното бягство от семейството й не е по-грубо, отколкото изглеждаше, или пък не му е разказала всичко. Но пък той произхождаше от общество, където всички се грижеха един за друг, по двойки, по патрули, по отряди и лагери. „Аз със сигурност щях да те търся, ако бях твой…“ Езикът му се бе поколебал между две еднакво притесняващи възможности: баща или любовник. „Престани. Ти не си нито едно от двете, старче“. Но пък беше единственият до нея сега.

Наведе устни към къдриците й и прошепна нежно:

— Мисли за нещо красиво и безсмислено.

Тя вдигна лице и подсмръкна объркано.

— Какво?

— По света има много безсмислени неща, но не всички са тъжни. Понякога е полезно да си ги припомниш. Всички се сещат за някаква светлина, дори когато мракът ги притиска. Нещо — той потърси думи, с които да й обясни, — което останалите мислят за тъпо, но ти знаеш, че е прекрасно.

Фаун остана неподвижна и Даг реши, че ще трябва да измисли друго обяснение или да зареже темата.

— Млечна трева.

— Млечна трева? — Той я прегърна окуражително, за да не сбърка реакцията му с възражение.

— Да, млечна трева. Това е бурен, който трябва да плевим от реколтата. Мисля, че миризмата на цветовете му е много по-добра от розите, които отглежда леля ми. По-сладка от люляк. Никой не мисли, че цветовете му са красиви, но те са, стига да ги погледнеш от достатъчно близо. Розови и преплетени, като шепа разтрошени звезди. А миризмата направо те унася… — Тя освободи малко от болката си, като си представи картината. — През зимата се свиват и стават грозни, но ако ги отвориш, отвътре имат прекрасна коприна. Вътре живеят млечни бръмбари. Те не са вредни. Не хапят и не ядат нищо друго. Имат тъмнооранжеви крила с черно по края и лъскави черни крачета… Когато пълзят по ръката ти, те е гъдел. Едно време отглеждах няколко в една кутия. Събирах им семена от млечна трева и им давах да пият от мокър парцал. — Устните й се свиха отново. — А после братята ми намериха кутията и мама ме накара да я изхвърля. Беше посред зима.

Това бе проработило, докато не стигна до края. Въпреки това тялото й постепенно се отпускаше.

— Твой ред е — заяви неочаквано Фаун.

— А?

Тя го сръчка с пръст в гърдите.

— Казах ти моето безсмислено нещо, сега ти ми кажи твоето.

— Да, така изглежда честно. Само че не мога да се сетя… — И изведнъж си спомни. „О“. Помълча известно време. — Не съм мислил за това от години. Има едно място, където се събирахме, и още го правим, всяко лято и есен. Езерото Хикори, на сто и петдесет мили северозападно оттук. Има много дървета и един вид водни лилии, чиито корени стават за ядене и затова ги отглеждаме. Един вид и Езерняците фермерстват, Искрице. Целият се мокриш, но е забавно, когато си дете и обичаш да плуваш. Може би някой ден ще ти… както и да е. Бях на осем или девет и ме бяха пратили с лодка да събирам бъз от островчетата. Не помня защо бях сам. Езерото е на кална почва и през повечето време е кафяво, но в страничните канали водата е бистра. Виждах чак до дъното, като през кристал от Гласфордж. Водните растения, преплетени едно в друго, като зелени пера. А на повърхността плуваха лилии, но не онези, които ставаха за ядене. Без да са посадени и без употреба, просто си растяха, вероятно отпреди да се появят Езерняците. Тъмнозелени, с червени ръбове и синкави нишки по подводната част. Цветовете им тъкмо се бяха разтворили, като слънчогледи, и бяха по-бели от всичко, което бях виждал. Листчетата потрепваха като крила на водни кончета и светеха от отразената във водата светлина. Сякаш имаше цветя в цветята. Трябваше да продължа, но седях в лодката и ги наблюдавах сигурно поне час. Гледах как водата и светлината танцуват радостно около тях. Не можех да откъсна очи. — Той преглътна сухо. — По-късно, на някои особено гадни места, споменът за тази гледка ме ободряваше.

Тя колебливо вдигна ръка и докосна лицето му с нещо като възхищение. Топъл пръст проследи влагата по бузата му.

— Защо плачеш?

Можеше да отговори по много начини. „Не плача. Долавям смущенията от твоята същност. Сигурно съм по-уморен, отколкото мислех“. Два от тези отговори дори бяха верни до известна степен. Вместо това каза цялата истина.

— Защото бях забравил за тях. — Отпусна устни на темето й, вдъхна аромата й. — А ти ме накара да си спомня.

— Боли ли?

— Не и в лошия смисъл, Искрице.

Тя се сгуши в него, притисна ухо в гърдите му.

Миризмата на тялото й му напомняше за окосена ливада и пресен хляб и се смесваше с топлината на мекото й тяло. Горната й устна бе влажна от следобедната жега. Започна да си мисли какво ли би било да оближе влагата и да усети вкуса на устата й. Тялото на младата жена изпълваше обятията му. Усети, че слабините му започват да се затоплят.

„Патрулен, ако имаш капчица останал мозък, трябва да я пуснеш. Веднага“. Не му беше нито мястото, нито времето. Нито пък с подходящия партньор. Беше разтворил твърде опасно усета си към нейната същност. Беше готов да седи прегърнат с нея още час, а това щеше да е грешка. Твърде неприятна. Пое си дъх и колебливо махна ръката си от раменете й. Тя простена разочаровано и примигна сънено.

— Става много горещо. По-добре да се погрижа за кучетата. — Ръката й се плъзна по ризата му и се дръпна, когато той се изправи. — Ти си полежи тук. Не ставай…

— Тогава ми донеси кошницата с шивашките пособия. Да зашия откъснатия ръкав на ризата ти, ако вече е изсъхнала. Не съм свикнала само да лежа и да не правя нищо.

— Това не е твоя работа.

— И къщата не е моя. Храната и мебелите също. — Фаун отметна къдриците от очите си.

— Искрице, те са ти задължени за злината. Както и всички останали.

Тя го изгледа твърдо и Даг се предаде.

— Добре. Но няма да подскачаш наоколо, докато съм с гръб, нали?

— Кървенето съвсем намаля. Може би скоро ще престане.

— Надявам се. — Той й кимна окуражително и отиде за кошницата.

 

 

Фаун изгледа Даг, който се скри зад плевнята, и се наведе над ризата. След като приключи с нея, си потърси друга лесна задача, която да й е по силите. Не искаше да се меси в работите на другата жена, но имаше няколко износени облекла, с които беше безопасно да опита. Например детската рокличка. Замисли се колко ли хора са живели тук и къде са отишли. Щеше да е странно, ако зашиваше дрехите на мъртвец.

Даг се появи след час. Спря пред кладенеца и махна мръсната си риза, за да се измие с кафявия сапун. Явно в тази жега погребването на кучетата бе особено неприятна работа. Не можеше да си представи как е успял да се справи с лопатата само с една ръка. Въпреки че пък извади вода с ведрото доста сръчно. Накрая потопи цялата си коса и после я изтръска като куче. Нямаше с какво да се обърше, но пък така поне щеше да му е прохладно. Фаун си представи как бърше гърба му и пръстите й се спускат по твърдите мускули. Даг не се бе възпротивил предишната вечер, когато бе измила ръката му, но това си беше подготовка за медицинските процедури. Харесваше ръката му, дългите пръсти с добре изрязани нокти и силата, която излъчваше.

Той седна на верандата и облече собствената си риза с усмивка, нави ръкавите. Слънцето вече се спускаше към короните на дърветата, където пътят изчезваше в гората.

— Гладна ли си, Искрице? Трябва да ядеш.

— Малко. — Тя остави шивашките принадлежности настрана. — Ти също. — Може би щеше да й позволи да седне на кухненската маса и да помогне в приготвянето на вечерята.

Даг внезапно се изправи и погледна към пътя. След миг кобилата в пасището също вдигна глава и наостри уши.

След няколко минути откъм дърветата се зададе цяла процесия. Четирима мъже, единият яздеше кон за оране, а останалите вървяха пеша; няколко крави в колона; седем-осем овце, подкарвани от високо момче с тояга.

— Явно някой се прибира — каза Даг. Очите му се присвиха, но от гората не излязоха повече фигури. — Проклятие. Няма патрулни.

Той спусна левия ръкав над чуканчето си, без да каже нищо повече. Фаун с известно притеснение забеляза, че десният все още е навит. Веселият вид бе изчезнал от лицето му и сега то отново изглеждаше навъсено и угрижено.