Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (10)

9.

Фаун се наведе зад рамото на Даг и погледна главната улица. От двете й страни имаше по-стари сгради, от дърво и камък, и нови от камък. Дървени тротоари пазеха хората от калта на улицата. В следващия квартал вече имаше павета, а по-нататък и тухли. Градът беше толкова богат, че настилаха улиците с тухли! Пътят зави покрай реката, но тя успя да зърне оживения пазар на един площад. Даг зави по една странична уличка и кимна към масивна сграда, по чиито стени растеше бръшлян.

— Това е нашият хотел. Патрулите отсядат безплатно. Такова е било завещанието на бащата на собственика. Нещо свързано с последната голяма злина, която сме убили по тези земи, някъде преди шестдесет години. Сигурно е била доста страшна. Човекът го е измислил добре, защото така патрулираме наоколо по-често.

— Не сте намирали друга от шестдесет години?

— Е, имало е няколко през годините. Просто сме ги откривали като малки и фермерите не са разбирали. Като… да изскубнеш плевел, вместо да сечеш дърво. По-добре е за всички, но пък е трудно да убедим хората да ни плащат. Старият съдържател е бил проницателен човек.

Минаха под тухлена арка и се озоваха в двор между хотела и конюшнята. Едно конярче остави юздите, които чистеше, и се изправи, но не посегна към поводите на тяхната кобила.

— Съжалявам, господине, госпожо. — Кимването му бе учтиво, но момчето явно нямаше високо мнение за окаяната двойка, която яздеше без седло. — Хотелът е пълен. Ще трябва да идете другаде. Освен това се съмнявам, че можете да си позволите цените.

Фаун усети как по гърба на Даг премина вълна от — гняв? — не, забавление.

— И аз се съмнявам. За щастие госпожица Блуфийлд вече плати за всички.

Лицето на момчето стана безизразно, сякаш се опитваше да разбере какво му говорят. Объркването му беше прекъснато от двама Езерняци, които се появиха на двора и се вторачиха в Даг.

Двамата приличаха повече на патрулни — с кожени жакети и дълги коси, сплетени на украсени плитки. Мъжът беше по-насинен и от Фаун, а превръзката на главата му не скриваше сериозните драскотини. Подпираше се на дървен бастун. Жената беше с превързана ръка, която висеше на врата й. И двамата бяха високи и тъмнокоси, но очите им имаха нормален кафяв цвят.

— Даг Редуинг Хикори? — попита жената изненадано.

Даг докосна челото си с ръка.

— Да. Вие от патрула на Чато Лог Холоу ли сте?

Въпреки очевидните си наранявания двамата застанаха мирно.

— Да, сър! — извика мъжът, а жената се обърна към конярчето.

— Момче, прибери коня на патрулния!

Момчето подскочи с ококорени очи и хвана въжето на кобилата. Даг слезе на земята и се обърна към Фаун:

— Да не си посмяла да скочиш! — Тя кимна и послушно се смъкна в обятията му: получи нещо като прегръдка, докато той я пускаше на земята. Потисна желанието си да зарови глава в гърдите му и да остане така, да речем, за седмица. Той се обърна към двамата Езерняци, но лявата му ръка остана зад гърба й, като сигурна опора.

— Къде са другите?

Мъжът се усмихна, после се намръщи и потри челюстта си.

— Повечето са навън и те търсят.

— Опасявах се от това.

— Аха — добави жената. — Хората от твоя патрул казаха, че си жилав като котка, и хукнаха да те търсят почти без да ядат и да спят. Явно любителите на котки са били прави. Горе има един, Соун се казва, който примира за теб. Всеки път ни пита за новини.

Даг въздъхна облекчено.

— Вие ли се грижите за ранените?

— Да — отвърна мъжът.

— Колко са на легло?

— Само двама. Вашият Соун и нашата Риила. Счупи си крака, понеже един глинен подплаши коня й.

— Лошо ли е счупен?

— Ще се оправи.

— Това е важното — каза Даг.

— Не знам колко си уморен, но ще е добре да се качиш при Соун. Мисля, че ще се успокои, като те види.

— Разбира се.

— Ами… — Жената погледна Фаун и се обърна въпросително към Даг.

— Това е госпожица Фаун Блуфийлд.

Фаун направи лек реверанс.

— Тя… — почна мъжът колебливо.

— Тя е с мен. — Тонът на Даг не позволи повече въпроси и двамата патрулни ги поведоха навътре.

Минаха през антрето, в което имаше голям дървен тезгях и врати към общи помещения, и се качиха по стълбище с полиран парапет. На втория етаж имаше коридор с врати от двете страни и прозорец в дъното.

— Днес партньорът ти е по-добре, но продължава да твърди, че направо си го възкресил — каза мъжът през рамо.

— Не беше мъртъв.

Мъжът се обърна към жената.

— Казах ти.

— Просто сърцето му беше спряло и не дишаше.

Фаун примигна учудено. За нейна изненада и двамата патрулни реагираха така.

— Ама… — Мъжът спря пред врата с месингов номер 6. — Учили са ни, че е твърде рисковано да се слива същност със смъртно ранен и че болката не може да се блокира достатъчно бързо.

— Така е — съгласи се Даг. — Наложи се да вляза и изляза бързо.

— О! — възкликна жената.

— Не болеше ли? — попита мъжът.

Даг го изгледа бавно, с един от онези погледи, които оставят от човек само мазно петно на пода. Изчака достатъчно дълго, за да може онзи да се притесни, и кимна към вратата. Жената побърза да я отвори.

Даг влезе. Ако досега го бяха гледали с уважение, вече бяха направо изумени. Жената погледна Фаун въпросително, но не посмя да не я пусне в стаята.

Вътре имаше две легла с пухени дюшеци, метнати върху сламеници. Едното беше празно, макар че до него имаше екипировка и дисаги. На другото лежеше неизбежният висок млад мъж. Светлокафявата му коса бе разпиляна по възглавницата. Беше завит с чаршаф до кръста, гърдите му бяха стегнати с бинтове. Щом видя кой влиза, болката на лицето му се смени с радост.

— Даг! Успя значи! — Засмя се, след което направи гримаса и изстена. — Ох… Знаех си, че ще успееш!

При това твърдение жената вдигна вежди, но все пак се усмихна.

Даг пристъпи към леглото и заговори весело:

— Знам, че имаш поне шест счупени ребра. Нима е време за речи?

— Само една кратка — отвърна младежът и хвана ръката му. — Благодаря ти.

Даг присви вежди, но не почна да спори. Фаун веднага хареса младежа. Най-сетне някой оценяваше Даг. Соун я погледна някак отнесено и тя му се усмихна от сърце. Младежът примигна и също й се усмихна, но малко объркано.

Даг стисна ръката му и попита по-меко:

— Как си?

— Боли ме само когато се смея.

— Така ли? Не го казвай на никого.

Соун се засмя и отново се закашля.

— Ох! Ама че си проклет, Даг!

— Разбра ли какво имах предвид? Казаха ми, че не можеш да спиш, а аз отвърнах, че обикновено сутрин трябва да те будим с ритници. Пухените дюшеци да не са ти твърде меки? Да донеса няколко камъка, за да е като вкъщи?

Соун попипа превързаните си гърди и този път се въздържа от засмиване.

— Не. Искам само да ми разкажеш. Казват, че вчера открили коня ти, на няколко мили от леговището. Заедно с половината ти екипировка и лъка. Твоят лък. Не предполагах, че ще го зарежеш някъде. Имало двама мъртви глинени, купчина от нещо, за което Мари се кълне, че е злината, и кървава следа, която изчезвала. Какво трябваше да си помислим?

— Надявах се, че някой ще се сети, че съм се подслонил в близката ферма — отвърна Даг тъжно. — Почвам да подозирам, че вече не ме обичате.

— Има и още, нали? — попита проницателно Соун.

— Доста. Но първо е за ушите на Мари. — Даг погледна към Фаун.

Соун очевидно беше съгласен.

— Стига и на мен да разкажеш после.

— Някой ден. — Даг се поколеба, после продължи: — Намериха ли тялото на дървото?

Тримата го изгледаха объркано.

— Явно още не са — измърмори Даг.

— Какво ви казах? Видяхте ли? — извика Соун на останалите, след което се обърна към Даг. — Нека да е тия дни, нали?

— Когато успея. — Даг се обърна към другите двама. — Мари каза ли кога ще се върне?

Те поклатиха глави.

— Тръгна на зазоряване — отвърна жената.

— Соун, искаш ли още нещо? — попита мъжът.

— Получих каквото исках. Почини си.

— Точно това мисля да направя. — Мъжът седна на другото легло, с пъшкане си свали ботушите и вдигна вдървения си крак. — Ух.

Даг кимна за довиждане.

— Лек сън, Соун. И гледай да се събудиш поумнял.

Последва лек кикот и стон от болка. Даг изглеждаше като човек, който е получил добри вести в неочакван момент.

— Ще се оправиш.

Излязоха и жената внимателно затвори вратата.

— Това ли е Соун Овцата? — попита Фаун.

— Още си е агне. Ако оцелее достатъчно дълго, че да замени част от ентусиазма с акъл, ще стане добър патрулен. Все пак стигна до двадесет. Явно е късметлия. — Усмихна се. — Също като теб, Искрице.

От една отворена врата долетя слаб женски вик.

— Това е Риила — обади се жената. — Имате ли нужда от нещо друго, сър?

— Ще се оправя — отвърна Даг. — Познавам това място от години.

— Тогава, ако ме извините, ще ида да видя какво иска. — Тя им кимна и се отдалечи.

Докато слизаха по стълбите, Даг измърмори:

— Стига сте ми викали сър, палета такива. — Спря и за момент погледът му се отнесе.

— За какво се замисли? — попита Фаун нежно.

— Мисля… че щом леко ранените се грижат за лежащите, сме останали твърде малко. Патрулът на Мари е от шестнадесет, четири по четири. Трябва да сме двадесет, пет по пет. Чудя се колко ли са останали при Чато? — Въздъхна. — Хайде да си намерим нещо за ядене, Искрице.

 

 

Отведе я до едно малко помещение, в което смени дрехите си и се изми с вода от легена. После се върнаха в едно от общите помещения, пълно с маси, пейки и столове, празно в този час. След минута се появи прислужница с поднос с шунка, сирене, два вида хляб, сладкиш, ягоди, кана бира и още една с мляко. Издоено от кравите на хотела, както се похвали момичето. Фаун моментално добави към потенциалните работи „сервитьорка“ и „доячка“. С удоволствие забеляза, че Даг се храни с апетит и е по-спокоен от всякога.

Докато се опитваха да си пробутат последната ягода един на друг, Даг наклони глава и се усмихна. След секунда Фаун чу тропот на копита и суматоха на двора. След минута вратата се отвори с трясък и в трапезарията нахлу Мари, следвана от двама мъже. Спря пред тяхната маса с ръце на кръста и се втренчи в Даг.

— Ти!

Фаун никога не беше чувала толкова заплаха в една сричка.

Даг й подаде халбата си. Мари я вдигна и изпи половината на един дъх, без да откъсва очи от него. Другите двама се усмихваха широко.

— Момче, нима се опитваше да ме изплашиш до смърт? — настоя тя и стовари халбата с трясък на масата.

— Не. — Даг отново я напълни догоре. — Просто така се получи. Седни и си поеми дъх, лельо Мари.

— Няма да ми викаш лельо, докато ти се карам — отвърна тя, вече по-спокойно. Един от мъжете зад нея й подаде стол и тя седна. Личеше си, че е изтощена; нещо, което натъжи Даг.

Той се пресегна и стисна ръката й.

— Съжалявам за излишните притеснения. Соун каза, че сте открили коня и нещата ми вчера. Имах малко проблеми.

— Чух вече.

— О, значи най-сетне сте открили фермата на Хорсфорд?

— Преди два часа. Пробутаха ми невероятна история. — Тя изгледа Фаун и отново се намръщи на Даг.

— Мари, запознай се с госпожица Фаун Блуфийлд. Искрице, това е водачът на моя патрул Мари Редуинг Хикори. Мари е личното й име. Редуинг е името на нашата шатра, а Хикори се казва главният ни лагер.

Фаун кимна учтиво, Мари не толкова.

— Ютау и Рази, също от нашия лагер — продължи Даг. Двамата я поздравиха приятелски. Ютау беше по-възрастен, нисък и носеше косата си на кок като Мари. Рази беше по-млад и висок, а косата му висеше на сплетена с червени и зелени ленти плитка почти до кръста.

— Поздравления за злината, Даг — каза Ютау. — Младите са ядосани, че пропуснаха първото си убийство. Предлагам да ги заведеш до леговището и да им покажеш как точно е станало.

Даг поклати глава с нещо между усмивка и намръщване.

— Не мисля, че ще им е от полза.

— Много гадно ли беше? — попита Мари сухо.

Забавлението изчезна от очите на Даг.

— Доста. Ето ви късата версия. Госпожица Блуфийлд беше отвлечена от пътя от двамата, които преследвах. Когато ги догоних до леговището, вече ме превъзхождаха значително. Забелязах, че злината и глинените направиха грешката да не обръщат внимание на госпожица Блуфийлд в суматохата. Затова й хвърлих моите споделящи ножове и тя заби единия в злината. Свали я. И спаси живота ми. И света, както обикновено.

— Успяла е да се доближи толкова до злина? — възкликна Рази с нещо между неверие и почуда. — Как?

Даг погледна Фаун за разрешение и отмести яката на роклята й. Пръстът му проследи местата, където вероятно бе останал отпечатък от дланта на злината. Въпреки че беше топло, тя потръпна.

— На косъм, Рази.

Двамата мъже свиха устни. Мари покри устата си с ръка. Фаун не беше виждала огледало от няколко дни. Как ли изглеждаха белезите?

— Злината я подцени — продължи Даг. — Вярвам, че вие няма да го направите. Ютау, ако искаш, можеш да повториш поздравленията си, този път на когото трябва.

Ютау бавно допря ръка до челото си и каза прегракнало:

— Госпожице Блуфийлд.

— Да — добави Рази, щом се отърси от объркването си.

— Патрулните си падат по тържествените церемонии — прошепна Даг в ухото на Фаун.

— Забелязвам — отвърна тя и той се подсмихна.

Мари разтри главата си.

— Ами цялата история, Даг? Дали въобще искам да я чуя?

Тъжният му поглед привлече вниманието й.

— Да. Колкото се може по-скоро. Но насаме. След това госпожица Блуфийлд трябва да си почине. — Той се обърна към Фаун. — Или искаш първо да поспиш?

— По-добре да поговорим.

— Добре. — Мари сложи длани на колената си и се огледа. — В моята стая?

— Става.

Мари се изправи.

— Ютау, ти будува цяла нощ. Вече си в почивка. Рази, хапни и отиди при другите. Кажи им, че намерихме Даг. По-точно, че сам се намери. — Двамата се изправиха и излязоха.

— Вземи си торбата — прошепна Даг на Фаун.

 

 

Стаята на Мари беше на третия етаж. Фаун усети, че се замайва по стълбите, и беше благодарна, че Даг я подкрепи. Беше стая с едно легло, но почти идентична с тази на Соун, чак до обичайната купчина багаж на пода. Даг махна на Фаун да изсипе торбата си на леглото и тя я развърза и я обърна.

Веждите на Мари се повдигнаха. Тя вдигна повредената приставка на Даг, сякаш държеше трупа на умряло животно.

— Сериозно е било. Вече разбирам защо не си отишъл да си прибереш лъка. Приставката за лъка поне здрава ли е?

— Почти. Ще заръчам да й направят по-здрави шевове.

— На твое място бих размислила. Кое предпочиташ да се скъса първо? Каишките или ръката ти?

— Имаш право. Ще накарам да я направят както преди.

— Е, може и по-добре. — Мари остави приставката, вдигна торбичката и я отвори. Лицето й стана тъжно.

— Това беше ножът с дара на Каунео, нали?

Даг кимна.

— Знам колко дълго го пазеше. Дано да си е струвало.

— Всичките са еднакви. — Той си пое дъх и махна на Фаун да седне.

Тя седна с кръстосани крака и придърпа полата под коленете си, гледаше двамата патрулни. Мари имаше златисти очи, също като Даг, макар че се долавяше и леко бронзов оттенък. Зачуди се дали наистина му е леля, или просто се бе пошегувал.

Мари остави торбичката.

— Мислиш ли да го заровиш заедно с останалите кости на чичо й? Или ще го изгорим тук?

— Не съм решил. Мисля засега да го задържа. — Даг си пое тежко дъх, взираше се в другия нож. — Сега стигаме до дългата история.

Мари седна и скръсти ръце, а Даг започна от нощното нападение над бандитския лагер. Разказът му беше сбит, но точен. Някои детайли сякаш бяха по-важни, но Фаун не можеше да разбере по какво ги подбира.

— Вярвам, че глиненият е отвлякъл госпожица Блуфийлд от пътя, защото е била бременна във втория месец. Отвличането от фермата е било по същата причина.

Мари му кимна да продължи.

Даг описа със сух глас нападението на леговището.

— Закъснях. Злината вече бе взела детето.

— Отделно ли? — учуди се Мари.

— Така изглежда.

— Ха… — Мари поклати глава и погледна Фаун. — Извинявай. Съжалявам за загубата ти. Просто това е ново за мен. Знаем, че злините отвличат бременни жени, но те принципно не подбират. Много рядко намираме тела. Не знаех, че злината не взима двете същности едновременно.

— Не мисля, че щеше да ме пази дълго — отвърна Фаун. — Щеше да ми строши врата, докато забия правилния нож в нея.

Мари примигна, погледна ножа със синята дръжка и се обърна към Даг.

— Какво?!

Той подробно й обясни какво е направила Фаун. Говореше, сякаш се опитваше да я оправдае за нещо.

— Ножът не беше зареден. Знаеш за какво го пазех.

Мари кимна.

— Но сега е зареден. Мисля, че със смъртта на дъщерята на Искри… на госпожица Блуфийлд. Обаче не знам дали е извлякъл от злината само това. И дали въобще ще проработи като споделящ нож. Не знам почти нищо. Но — с позволението на госпожица Блуфийлд — бих искал да го разгледаш и ти.

— Даг, и аз не разбирам от изработване на ножове.

— Не, но си по-… Искам да чуя и чуждо мнение.

Мари се обърна към Фаун.

— Може ли?

— Естествено. Аз така или иначе не разбирам нищо.

Жената се наведе и вдигна костения нож. Повъртя го в ръцете си и накрая, както бе направил и Даг, затвори очи и го долепи до устните си. След това го остави и помълча за момент.

— Е, със сигурност е зареден.

— Това и аз го знам.

— И е някак странно чист. Нали й обясни, че ножовете не вземат душите?

— Да, това вече го уточнихме.

— Но различните ножове имат различно усещане. Някакво ехо от донорите. Може би защото всички живеем различно, но накрая умираме еднакво. Не знам. Аз съм патрулен, не съм учен. — Тя потропа с пръст по устните си. — Мисля, че трябва да го занесеш на майстор. Колкото се може по-опитен.

— Трябва да дойде и госпожица Блуфийлд. По право сега ножът е неин.

— В тази работа не трябва да се набъркват фермери.

Даг се намръщи.

— И какво да направя? Да й го отнема ли?

— Моля ви, обяснете ми! — намеси се Фаун. — Свикнала съм да не ми обръщат внимание, но точно в този случай…

— Покажи й твоите ножове, Мари — каза Даг предизвикателно.

Тя го погледна, после разкопча ризата си и извади двойна кожена торбичка, като тази на Даг, но от по-мека кожа. Извади двата ножа и ги сложи един до друг. Наистина бяха еднакви, само че единият имаше червена дръжка, а другият — кафява.

— Тези са истинска двойка, от костите на един донор — каза тя и погали червения. — Най-малкият ми син. Патрулираше от три години, близо до Спарфорд, и все обичаше рисковите задачи. — Докосна и кафявия. — Този е зареден. Палай, лелята на баща му, дари смъртта си. Беше корава жена и всички я обичахме. Естествено от безопасно разстояние, но мисля, че във всяко семейство има по една такава. — Червеният е незареден и е обвързан за мен. Нося си го непрекъснато.

— И какво би станало — попита сухо Даг, — ако някой се опита да ти ги отнеме?

— Ще развихря целия гняв на леля Палай. — Тя прибра ножовете и кимна към Фаун. — Но мисля, че за нея е по-различно.

— За мен е странно — намръщи се Фаун, загледана в ножа със синята дръжка. — Нямам щастливи спомени, които да уравновесяват тъжните. Но все пак са си мои. Не искам да бъдат похабени.

Мари вдигна ръце в жест на гневен неутралитет.

— Може ли да напусна патрула, за да проуча този въпрос? — попита Даг.

— Знаеш колко сме малко, но след като приключим с Гласфордж, не бих могла да ти откажа. Някога взимал ли си почивка? Въобще? Дори не си боледувал!

Даг помисли за момент.

— Когато умря баща ми. Преди единадесет години.

— Тогава не патрулирах. Ох! Подсети ме, когато приключим тук, стига да не излезе нещо друго.

Той кимна.

— И без това госпожица Блуфийлд не е готова за пътуване. По клепачите и ноктите й можеш да разбереш, че е изгубила много кръв. Поне няма треска обаче. Мари, моля те, можеш ли да я прегледаш? — И се пипна многозначително по корема.

— Да, да, Даг — въздъхна Мари.

Тя се изправи и махна към дисагите в ъгъла.

— Това са ти нещата. Добре, че глупавият ти кон не ги е разпилял из гората. Хайде, махай се.

— Но ти нали… аз… нали няма да я събличаш.

— Това е женска работа — каза тя твърдо.

Той взе багажа и приставката и тръгна към вратата.

— Искрице, ще ти намеря стая.

Фаун му се усмихна благодарно.

— Чудесно — отсече Мари. — Изчезвай.

На Фаун й се искаше да не изглежда толкова нервна от това, че остава сама с Мари. Водачката на патрула беше плашеща, но пък притежаваше прямотата на Даг. Каза й да седи мирно и прокара ръце по нея. След това я прегърна за няколко минути, сложила ръка на корема й. Фаун не можеше да усети дали прави нещо с усета си. Може би така се чувстваха глухите. Когато я пусна, изражението й бе хладно, но не неприветливо.

— Ще се оправиш. Ясно, че си пометнала неестествено, заради което е кървенето, но се изцеряваш достатъчно бързо. Освен това утробата ти не е гореща. В такива случаи треската е по-опасна от кръвоизлива. Ще ти останат някои белези, но това не би трябвало да ти попречи да имаш други деца. Така че в бъдеще внимавай повече, госпожице Блуфийлд.

— О! — Фаун въобще не бе помислила за плодовитостта си. — Това случва ли се и с други жени, след помятане?

— Понякога. Или пък след тежко раждане. Женските органи са деликатни. Понякога се чудя как изобщо работят, след като толкова неща могат да се объркат.

Фаун кимна и посегна да прибере ножа със синята дръжка, който все още лежеше на леглото.

— Е — попита Мари иронично, — кой е притежателят на другата половинка от зареждането? Някой фермерски негодник?

— Само аз. — Фаун стисна зъби. — Този негодник каза, че не искал да има нищо общо. Точно затова се махнах.

— Никога не съм разбирала фермерите.

— Сред Езерняците няма ли негодници?

— Ами… — Мари направи многозначителна пауза.

Фаун прочете надписите по костеното острие.

— Даг е искал да го забие в сърцето си един ден, нали? — Поне такова е било намерението на тази Каунео, знаеше го.

— Да.

Сега не можеше. Поне това беше успокоителна мисъл.

— И ти си имаш, нали?

— Някой трябва да дарява смърт. Патрулите разбират това най-добре.

— И Каунео ли е била патрулен?

— Даг не ти ли каза?

— Каза, че е жена, която умряла преди двадесет години, някъде на северозапад.

— Това е малко сбито дори за него. Не е моя работа да разказвам неговите истории, но ако ще пазиш този нож, фермерче, по-добре да знаеш откъде идва.

— Да — отвърна Фаун твърдо. — Омръзна ми да правя глупави грешки.

Мари я изгледа сякаш одобрително.

— Добре. Ще ти разкажа късата версия, както казва Даг. — Дълбокото поемане на дъх показваше, че историята няма да е много кратка.

— Каунео беше жената на Даг.

Фаун трепна, но не от изненада.

— Разбирам.

— Загина на Вълчи хребет.

— Не ми е споменавал за никакъв хребет. Каза само, че било лоша война. — Всъщност едва ли имаше добри войни със злините.

— Момиче, Даг не говори за Вълчи хребет с никого. Това е една от особеностите му, с които трябва да свикнеш. Лутлия е най-голямата и най-дивата провинция, с най-малко Езерняци, които да патрулират. Студени блата, гъсти гори и ужасни зими. Останалите провинции изпращат най-много млади патрулни там, но те никога не достигат.

— Каунео произхождаше от известен патрулен род — продължи Мари. — Много красива, всички я ухажвали. И един скромен млад водач на патрул от Изтока, който бил на втората си обиколка, спечелил сърцето й под носа на останалите. — В очите й се мярна гордост и Фаун разбра, че наистина му е леля. — Решил да остане. Двамата разменили обвързващи гривни, което ще рече, че са се оженили, както казвате вие, и той бил повишен в капитан на рота.

— Значи Даг не винаги е бил патрулен?

— Това момче щеше вече да е лейтенант на провинция, ако не беше… — Мари изсумтя. — Както и да е. Повечето патрули са като лов и не се случва нищо. Възможно е дори да патрулираш цял живот и да не участваш в убийство на злина. Въпрос на шанс. Даг си има начини да подобри тези шансове. Но ако някоя злина се окопае, започва истинска война. Тогава направо ни се разказва играта.

Тя се надигна, наля си чаша вода и я изпи. След това закрачи из стаята.

— Една голяма злина се изплъзнала от патрулите. Нямала много хора за заробване като тази, която убихте тук. В Лутлия няма фермери, нито пък на север от Мъртвото езеро. Само по някой трапер или търговец, а търговците ги ескортираме. Но онази злина си намерила вълци. Направила им разни неща. Вълци-хора, хора-вълци, вълчища, големи като телета и с човешки интелект. Докато я открият, вече си имала армия. Патрулите от Лутлия поискали помощ от останалите провинции, но междувременно трябвало да се оправят сами.

Ротата на Даг, петдесет души, сред които Каунео и двама от братята й, трябвало да държи един хребет и да прикрива фланга на друг отряд, който нападал леговището. Според разузнавачите очаквали да се сбият с петдесетина вълчища. Само че се оказали около петстотин.

Фаун затаи дъх.

— За един час Даг загубил ръката си, жена си и цялата рота с изключение на трима. Само че не загубил войната. През този час, който спечелили, другият отряд успял да се добере до леговището. Когато Даг се събудил в лазарета, целият му живот бил унищожен.

— Скоро след това роднините на жена му го пратиха обратно. Не му беше леко. Тогава нашият капитан на лагера, Феърболт Кроу — по него време беше само капитан на рота, — се сети и го замъкна в Трипойнт. Намери някакъв свой познат фермерски майстор и го накара да му изработи приставката. Даг се упражняваше с новия си лък, докато не си разкървавеше пръстите. Тренираше здраво, за да изпълни изискванията на Феърболт, който в никакъв случай не беше снизходителен, и накрая се върна в патрула. Където е и досега. — Мари я погледна. — Оттогава през ръцете му са минали над десет споделящи ножа. Хората му ги дават, защото знаят, че ще свърши добра работа. Но досега пазеше този чифт. Единственият останал спомен от Каунео. Така че това е ножът, който сега е в ръцете ти, момиче.

Фаун посегна и го вдигна.

— Човек би предположил, че ще е по-тежък. — „Дали наистина исках да научавам всичко това?“

— Да — въздъхна Мари.

Фаун погледна сивата й коса.

— А ти някога ще станеш ли ротен капитан? Сигурно патрулираш от много време.

— Всъщност имам много по-малко стаж от Даг, въпреки че съм с двадесет години по-голяма. При жените е по-различно. Като момиче тренирах четири-пет години. Въпреки неодобрението на такива като Даг ние обучаваме момичетата си, защото ако се наложи, ние ще трябва да браним лагера, заедно със старците. След това се обвързах, отгледах децата си и чак тогава тръгнах да патрулирам. Предполагам, че ще продължа още пет-десет години, ако не ми изневери късметът. Но в никакъв случай не искам да командвам нещо повече от патрул. След това ще се върна в лагера и ще си играя с внуците и правнуците, докато не дойде моят ред да споделя. Не звучи зле, като за един живот.

— Някога представяла ли си си друг? — Дали въобще бе попадала в ситуацията на Фаун?

— Всъщност не. — Мари наклони глава. — Макар че, ако имам възможност, бих си върнала сина.

— Колко деца имаш?

— Пет — отвърна Мари с майчинска гордост, която изглеждаше досущ фермерска, макар че тя сигурно щеше да отрече.

На вратата се почука и се чу гласът на Даг.

— Мари, може ли вече да вляза?

— Влизай.

— Как е тя? Оправя ли се? Успя ли да слееш същностите? Укрепи ли я?

— Оправя се според очакваното. Не съм правила нищо със същността си, защото времето и почивката ще свършат същата работа.

Даг изглеждаше разочарован.

— Намерих ти стая на долния етаж, Искрице. Уморена ли си?

Тя осъзна, че е изтощена, и кимна.

— Добре, ела да те заведа да си починеш.

Мари потърка устни и изгледа племенника си със свити очи. Фаун се зачуди какво толкова вижда, че не иска да го коментира. Може би затворените усти се предаваха в семейството както златистите очи? Фаун взе нещата си и го последва.

— Не се оставяй Мари да те изплаши — каза Даг и прокара ръка по гърба й, докато слизаха по стълбите. След това завиха по коридора.

— Напротив. Харесах я. — Фаун си пое дъх. Някои тайни не биваше да се пазят. — Разказа ми някои неща за жена ти и Вълчия хребет. Смяташе, че трябва да знам.

През следващите няколко крачки цареше мълчание.

— Права е.

Това очевидно бе всичко, което щеше да каже.

Стаята на Фаун беше малка, като на Мари, само че гледаше към улицата вместо към конюшнята. Имаше мивка, завеси и завивки в един цвят и изглеждаше много уютно. В страничната стена имаше врата, която водеше в съседната стая. Даг внимателно спусна резето.

— Къде е твоята стая?

— Там. — Той посочи залостената врата.

— Добре. Ти ще си починеш ли? Не ми казвай, че не ти трябва лечение. Видях натъртванията ти.

— Ще трябва да намеря сарач. Ако искаш, ще те взема на вечеря.

— Чудесно.

Той се усмихна и тръгна да излиза.

— Тук май само казвам на хората да спят.

— Да, но аз мисля да го направя.

„Тази усмивка трябва да бъде обявена извън закона“.

На стената имаше огледало от местно стъкло. Фаун разкопча яката на синята си рокля.

Синината от лявата й страна вече бе лилава, а по бузата й личаха белезите от ноктите на глинения. Следите по врата, където я бе хванала злината, бяха в ярък контраст с кожата. Имаха грозен черен оттенък, по-различен от всички рани, които бе виждала. Ако имаше някакъв специален номер да се изцерят, Даг щеше да го знае. Все пак според Мари той имаше огромен опит със злините.

Тя отиде до прозореца и мярна дългата му фигура, тръгнала към площада. Прозя се, свали роклята и обувките си и се мушна в леглото.