Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (16)

15.

Фаун се възползва от момента, докато останалите бяха още потресени.

— И аз искам, Даг! — И си пое дъх.

След това, разбира се, се разрази буря.

Фаун смяташе, че Даг би трябвало да спечели членовете на семейството й един по един, вместо да се изправи така срещу всички. След това забеляза, че мама и леля Нати не се включват във възраженията. Даже когато татко се обърна към мама за подкрепа, тя запази мълчание, което явно го изнерви. Леля Нати само се усмихваше. Може би Даг бе свършил нещо полезно през деня.

В опит също като баща им да обиди Даг на тема възраст Флеч викна:

— Ние не обичаме хората, които крадат пеленачета, Езерняко.

— Всъщност не съм сигурен дали той краде пеленачета, или тя обира гробове! — намеси се Уит с обичайния си подигравателен тон.

Даг се намръщи, но поклати глава и каза:

— Това беше добро, Уит.

Фаун кипна и заплаши, че ще сервира пая на Уит на главата му, а още по-добре главата му на подноса. Мама се намеси и й се скара, така че Уит постигна двойна победа. Фаун мразеше да я карат да се чувства и да реагира като дванадесетгодишна, след което да я обвиняват, и то съвсем справедливо. Имаше чувството, че скоро ще се разреве и ще започне да се търкаля по пода. Но това въобще нямаше да й помогне. Тя си пое дъх и се успокои.

— Чувал съм, че Езерняците нямат земя и не работят, освен може би ходенето на лов — продължи да напада Флеч. — Ако се целиш в зестрата на Фаун, нека ти кажа, че тя няма да получи земя.

— Мислиш ли, че ще помъкна нивите в дисагите си, Флеч? — попита кротко Даг.

— Може би ще успееш да натъпчеш две пилета — включи се Уит.

— Ще са малко шумни, не мислиш ли? А и на Копърхед няма да му хареса. Освен това ще ми оцапат всичко с курешки.

Уит неволно се ухили и Фаун реши, че за него няма значение на чия страна се кара, стига да може да разбунва духовете. Освен това обичаше хората да се смеят на шегите му. Даг вече бе успял да го спечели наполовина.

— Тогава какво искаш? — попита Рийд агресивно.

Даг се облегна назад и лицето му стана сериозно, сякаш настояваше за вниманието на всички около масата.

— Флеч повдигна някои важни въпроси. — Той кимна на големия й брат. — Доколкото разбирам, ако Фаун се омъжи за някой местен, ще й се полагат малко дрехи, мебели, животни, семена и помощ да вдигне новата си къща. Според Езерняшките обичаи аз нямам права над тези неща. Нито пък ми трябват. Но и не бих искал да видя, че й се отнема това, което й принадлежи по право. Имам обаче план за това положение.

Мама и татко го слушаха внимателно, сякаш и тримата бяха взели да говорят на един и същи език.

— И какъв е този план, патрулен? — попита татко, лицето му вече не бе толкова зачервено.

Даг наклони глава, сякаш благодареше за разрешението да говори, без младите да го прекъсват.

— Разбира се, възнамерявам да се грижа за Фаун, докато съм жив. Но аз не водя безопасен живот. — Той нарочно тропна с дървената си приставка по масата. — За това бих предпочел тя да остави зестрата си тук. Само че да бъде описана в семейната книга и в селския архив. Никой не знае кога ще дойде неговият час. Но ако някога се наложи Фаун да се върне, искам да е като истинска вдовица, а не сламена. — Обърна се към нея и й намигна. — Тя и децата й, ако имаме деца, ще имат нещо, независимо от съдбата ми.

Майка й кимна умислено.

— Това естествено трябва да бъде прехвърлено и към Флеч и Кловър, ако този ден не дойде скоро. Сигурен съм, че Кловър ще е доволна да не се занимава със зестри, след като тук я очаква много работа.

Флеч понечи да каже нещо, но си затвори устата. Най-сетне осъзна, че не само няма да се налага да отделя от семейните ресурси, но и Фаун няма да е тук, когато доведеше невестата си. Фаун разбра, че Даг знае, че го е уцелил на точното място.

Последва благословена тишина — всички се заеха с пая. Фаун тъкмо завиваше отново куката на Даг, когато Уит облиза устните си и се обади пак:

— Защо въобще искаш да се ожениш за Фаун?

Самият му тон я хвърли в ямата с мъчителни детски спомени. Сякаш тя бе най-неподходящата партия в Уест Блу и в радиус от сто мили. Как я дразнеха тогава? „Хей, днес май пак си пила от сока за погрозняване!“ Колко мъчно й ставаше!

— Трябва ли да обяснявам? — попита Даг спокойно.

— Да! — отвърна Флеч с прекалено бащински тон. На Фаун й се дощя да го ритне, дори повече, отколкото Уит. Дори баща й се намръщи.

— Да, старче — обади се Ръш. След Нати близнаците бяха най-тихи на масата, но не изглеждаха приятелски настроени. — Изброй ни три свестни причини!

Клепачите на Даг се притвориха с някаква неизказана заплаха, но погледът, който хвърли на Фаун, беше като милувка след тежък побой.

— Само това ли? Добре. — Той привлече вниманието им, за да си осигури тишина. — Заради куража й, който не се пречупи в най-ужасяващите моменти. Заради вечно гладния й ум, който не спира да задава въпроси и да разсъждава над отговорите. Заради искрата на духа й, с която могат да се палят клади. Ето ви три. Мисля, че са достатъчни.

Стана и докосна леко рамото й с куката си.

— Всичко това е пред мен, а вие ме питате дали искам кал? Не ви разбирам вас фермерите. — Кимна учтиво, пожела лека нощ на Нати и излезе.

Фаун не беше сигурна дали е по-впечатлена от думите му, или от подхода. Беше разбрал, че единственият начин да имаш последната дума пред семейство Блуфийлд е да я изстреляш в целта и после да избягаш.

Всякакви коментари, подмятания и обиди бяха прекъснати от майка й, която ридаеше в престилката си.

 

 

Естествено дебатите не свършиха. Просто се разпаднаха на по-малки разговори между отделните членове. На следващата сутрин близнаците я приклещиха в старата плевня, когато отиде да се погрижи за Грейс и Копърхед.

Ръш се наведе над преградата и заговори отвратено:

— Фаун, този мъж е много стар за теб. По-дърт е от татко, а той е стар като скалите. Освен това е твърде очукан. Ако се ожениш, ще трябва да гледаш чуканчето му и даже да го пипаш. Ух, че гадно!

— Виждала съм го — отвърна тя, докато решеше гривата на Грейс. — Помагам му с приставката, откакто му счупиха ръката. — Както и с много други неща, но нямаше намерение да ги споменава. — Ако искате нещо гадно, трябва да видите какви нокти на краката има.

Рийд — беше седнал на една каца с овес — се обади:

— Той е Езерняк. Значи е зъл.

Фаун се обърна разгневено и Грейс размърда уши в знак на протест.

— Не, не е. Какви ги дрънкаш?

— Казват, че Езерняците ядат мъртъвците си, за да правят магии. Ами ако те накара да ядеш трупове? Или по-лошо? За какво въобще му трябваш?

— За съпруга, Рийд — отвърна Фаун с мрачно търпение. — Толкова ли е трудно да го повярваш?

— Ами ако е за да прави магии?

„Той вече я направи“. Това нямаше да е подходящ отговор.

— Какво, да не те е страх, че ще ме принесат в жертва? Леле, колко мило от твоя страна.

— Не се смей. Вярно е. Веднъж видяхме една Езернячка, беше спряла да обядва в Уест Блу. Съни Соуман ме предизвика да погледна в дисагите й. Вътре имаше истински човешки кости!

— Тя носеше ли си косата на кок на тила?

— Откъде знаеш? — опули се Рийд.

— Имал си късмет, че не те е хванала.

— Хвана ме. Раздруса ме и каза, че ще бъда прокълнат, ако отново докосна нещо Езерняшко. Каза, че ще ме хване и ще ме изяде.

— На колко години беше тогава?

— На десет.

— Рийд, за бога! — възкликна тя раздразнено. — Какво би казал на малко момче, за да го накараш никога повече да не човърка в багажа ти? Имал си късмет, че не си попаднал на лелята на Даг, Мари. Тя щеше да ти разкаже такава история, че щеше да се напикаваш цяла седмица. — Беше доволна, че бе скрила споделящия нож във вещите си. Май щеше да е добре да предупреди Даг да си наглежда багажа.

Рийд изглеждаше изненадан, сякаш никога не бе обмислял подобна възможност.

— Фаун, костите бяха истински. Съвсем пресни.

Фаун не се съмняваше в това. Но пък и не искаше да им обяснява, защото само щеше да предизвика повече въпроси.

Ръш все още се притесняваше за разликата във възрастта.

— Направо ми е гадно, като си помисля, че този старец ще спи с теб. Ами ако забременееш?

Определено не беше готова за подобно нещо, но мисълта не я плашеше особено. Може би бъдещите им деца нямаше да са толкова ниски? Тя се усмихна, докато Грейс тикаше муцуна в дланта й.

— Той почти каза, че планът му е да ти направи бебе и да те върне при нас — продължи Ръш.

— Само ако умре!

— Да, и колко ли скоро ще е това?

— Това пък какво ви засяга? Нали ще ходите с Рийд на запад? Няма да сте тук. — Тя излезе от отделението и затвори вратичката.

— Тогава ще те остави на Флеч и Кловър.

— Двамата сте толкова, толкова… — затърси подходящата дума, — толкова кухи.

— Така ли? Той каза, че иска да се ожени за теб, защото си умна. Колко ли тъпа трябва да си, за да повярваш на това? Знаеш, че иска само да докопа младата ти…

— Ръка — изпревари го тя. Наистина й липсваха докосванията му. Нямаше търпение да се махне от Уест Блу.

Ръш почна да имитира секс с реалистични звуци. Фаун реши, че ще е грубо да го наръга с вилата, но поне можеше да го фрасне по главата…

— Как мислиш, че ще се чувстваме пред приятелите си, с този тип в семейството?

— Като ви знам приятелите, хич няма да ме трогнете.

— Напоследък май мислиш само за себе си!

— Сега разбирам — обади се Рийд загрижено. — Вече те е омагьосал някак, нали?

— Не искам да чувам нито дума повече от вас.

— Или какво? — сопна се Ръш. — Няма да ни проговориш повече?

— Може и това да стане — изръмжа Фаун и излезе.

Не всички разговори бяха толкова неприятни. Тя откри неочакван съюзник в лицето на Кловър, с която никога не се бяха разбирали особено. Кловър, от своя страна, влияеше на Флеч. Двете момичета сякаш искаха да станат най-добри приятелки и бяха загърбили предишните си мнения, което озадачаваше Флеч. Даг бе успял да поговори насаме с мама, татко и Нати. Уит продължаваше да сипе нападки срещу който му падне и всички му се сърдеха. Единствено Даг продължаваше да го търпи.

— Имал съм и по-сериозни разправии с патрула, включително предотвратяване на бой с ножове — обясни на Фаун в един особено напрегнат момент. — Тук поне никой не се опитва да наръга някого.

— Може и това да стане — изръмжа Фаун.

 

 

На втората вечер след предложението родителите й стигнаха дотам, че забраниха всякакви дискусии на масата. Вечерята премина в странна тишина. Даг смяташе, че планът му не се развива достатъчно добре. Беше решен да се справи, без значение колко дни ще му отнеме, но виждаше, че Фаун едва издържа. А нейното напрежение се пренасяше върху същността му.

Вече се бяха забавили твърде много. Ако се замотаеха още малко, можеше да не успее да се върне в лагера преди Мари, което щеше да предизвика нови тревоги. А този път нямаше да разполага с убийство на злина, за да си издейства прошка.

Семейството постепенно се привързваше към него. Флеч и Кловър вече бяха открито съгласни, Нати мълчаливо съгласна, а Трил предимно мълчеше. На Уит като цяло не му пукаше, а баща й още се чудеше.

Сорел и Трил му напомняха на водачи на патрул. Главите им бяха пълни с твърде много задължения и с конфликтите и желанията на множество хора. Имаше шанс да успее просто защото не можеха да си позволят да умуват само над един проблем, след като имаше толкова много. Даг се чувстваше леко гузен, но се стараеше да поддържа нямото напрежение. Фаун се грижеше за останалото.

Рийд и Ръш продължаваха да оказват съпротива. Даг не беше сигурен защо, тъй като и двамата избягваха да говорят с него. Поотделно можеше и да успее, но двамата се държаха заедно и гледаха неодобрително. Попита Фаун за някакви напътствия, но тя само стисна устни. Поне техните забележки тласкаха баща й към вземане на решение, най-малкото от срам. Понякога съпротивата беше най-лошият противник.

„Все пак ми се искаше да си имам братя по шатрата“. Това беше необоснована надежда. Дружбата, която бе имал с братята на Каунео в Лутлия, беше истинска, но пък това бе предизвикало още по-голяма болка при загубата им. Може би така беше по-добре.

След вечеря семейството обикновено се събираше в гостната, където беше по-хладно и имаше лампа. Даг и Фаун бяха отишли да нахранят пилетата и когато се върнаха, чуха оттам повишени гласове. Рийд говореше враждебно и неясно, после Трил извика уплашено:

— Рийд! Остави я! Фаун ми я донесе от Гласфордж!

Фаун ахна и затича напред. Даг побърза да я настигне.

Рийд и Ръш бяха притиснали родителите си. Трил седеше до масата, на която бе лампата, и се мъчеше да шие нещо в скута си. Нати държеше вретеното си, но не помръдваше. Уит стоеше до нея и за пръв път си мълчеше. Сорел се бе обърнал към Рийд, а Ръш обикаляше нервно около тях.

Рийд държеше стъклената купа и говореше твърде драматично, поне според Даг.

— Ще продадете дъщеря си на този проклет ядач на трупове за една стъклена купа?

— Рийд! — извика гневно Фаун и тръгна напред. — Остави я! Не е твоя!

Брат й вероятно реагира по навик и вдигна купата над главата си, за да не може тя да я достигне. После я подхвърли на Ръш, който я хвана, без да се замисля.

По лицето на Фаун имаше сълзи.

— Вие сте като две кучета…

— Ти домъкна Безполезния вкъщи — опита да се защити Ръш.

Даг осъзна, че това е поредният му прякор. Вече си имаше няколко. Но дори нарастващият му гняв не предизвикваше такова неприятно усещане като унижението на Фаун.

— Момчета, стига вече — изръмжа Сорел, след като погледна жена си, и посегна да измъкне купата от ръцете на Ръш. Младежът не искаше да се съпротивлява и я пусна.

Не беше ничия вина, или поне не бе нарочно. Даг усети какво ще се случи, както и Фаун, която изпищя още преди купата да падне на дървения под и да се пръсне. Три големи парчета и множество отломки.

Всички замръзнаха от ужас. Уит отвори уста, огледа се и пак я затвори.

Сорел се окопити пръв.

— Уит, не мърдай. Бос си.

— Рийд! Ръш! Как можахте! — изпищя Трил и се разплака.

Неподправената тъга на майка им ги стресна и двамата започнаха да се извиняват.

— Съжалението не помага! — извика тя и хвърли плата. Беше опръскан с кръв, защото се бе убола с иглата. — Писна ми от всички ви!

Караницата беше твърде болезнена за същността на Даг, но той не можеше да се заслони заради връзката си с Фаун. Падна на колене и се взря в стъклените парчета на пода. Над него продължаваха да звучат гневни гласове. Не можеше да ги изключи, но можеше да насочи вниманието си към нещо друго. Методът беше стар и проверен.

Измъкна шинираната ръка от превръзката и с помощта на куката бутна трите парчета максимално близо едно до друго. Повечето парченца бяха колкото комари. Щом можеше да мести комари и светулки, значи можеше да мести и тези парченца. И щеше да го направи. Спомни си сладката песен на същността на купата, докато я гледаха в стаята в Гласфордж, и започна да напява тихо, търсеше вярната нотка.

Парченцата започнаха да мърдат, след което се вдигнаха и заплуваха над пода. Местеше ги със същността на ръката си. При това на лявата, която я нямаше, и тази мисъл го потресе.

Но това не наруши концентрацията му. Парченцата кръжаха като светулки около трите големи и търсеха местата си. А после купата някак си се събра и започна да свети в златисто със светлина, каквато Даг никога не бе виждал. Светлите линии се превърнаха в златни реки, които потекоха около купата, засияха като езерни води при зимен залез.

Светлината избледня и изчезна.

Даг осъзна, че е на колене. Косата висеше около лицето му, в устата му горчеше. Той се взираше в непокътнатата купа. Кожата му беше студена. Трепереше толкова силно, че чак го болеше корем. Трябваше да стисне зъби, за да не изтракат.

В стаята се чуваше единствено дишането на осем души. На някои тежко, на други учестено, при някои задавено от сълзи. Той си помисли, че може да ги разпознае по слух. Не можеше да се насили да погледне нагоре.

Фаун се смъкна на колене до него.

— Даг? — Малката й ръка докосна брадичката му, за да вдигне поглед към нея.

Той побутна купата с лявата си ръка. Беше леко гореща. Не се разтопи, нито се разпадна, нито пък избухна на хиляди парчета. Издаваше нормалната песен на нормално стъкло, което не е било възкресявано. Даг успя да възстанови донякъде гласа си, макар че му прозвуча, все едно идваше някъде изпод земята.

— Дай я на майка си.

Подпря се на рамото й и се изправи. Стаята се въртеше и той се притесни, че ще повърне пред очите на всички. Фаун се изправи с купата в ръце, не откъсваше очи от лицето му.

— Добре ли си?

Той поклати глава, навлажни устни и тръгна с препъване към вратата. Надяваше се, че ще стигне до верандата, преди да повърне. Трил се бе изправила, но се дръпна, щом минаха покрай нея. Фаун спря и тикна купата в ръцете й.

Даг чу гневния й глас зад себе си:

— Да знаете, че той прави същите неща и на сърцата.

След това тръгна решително подире му.