Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (2)

1.

Фаун стигна до кладенеца малко преди пладне. Станцията беше нещо средно между ферма и странноприемница. Няколко дървени постройки и очакваният кладенец в средата. За да се разсеят всички съмнения, някой беше заковал рисунка на кладенеца на един стълб. Отдолу имаше табло с продуктите, които продаваше фермата, и съответните цени. Всички имаха нарисувани картинки и кръгчета за монети, за хората, които не могат да четат. Фаун можеше. Освен това смяташе добре. Майка й я беше научила, покрай множеството домакински умения. „Като съм толкова умна, как успях да се накисна така?“

Стисна зъби и опипа джоба на полата за кесията си. Нямаше много пари, но можеше да си купи хляб. Нямаше да е зле. Сутринта се бе опитала да хапне от изсушеното овнешко, което носеше, и й беше призляло, пак. Трябваше да преодолее ужасната отпадналост, иначе никога нямаше да стигне до Гласфордж. Огледа празния двор и видя камбаната — въжето се развяваше отпуснато. В далечината десетина души жънеха нива на огрян от слънцето склон. Фаун колебливо се приближи към кухненската врата и почука.

Раираната котка, която лежеше на прага, я изгледа, но не помръдна. Спокойствието й и добрият вид на къщата възвърнаха увереността на Фаун и тя не се притесни от жената, която отвори.

— Кажи, дете?

„Не съм дете, просто съм ниска“. Все пак като се имаха предвид бръчките около очите на жената, Фаун сигурно наистина й изглеждаше като дете.

— Продавате ли хляб?

— Да, разбира се. Влез.

Единият ъгъл на широкото помещение беше пълен с кухненска посуда, висяща на железни куки. Миришеше на шунка, боб, пресен хляб и зеленчуци. Несъмнено жената приготвяше обяд за жътварите. Вдигна една торба от страничната маса и извади няколко самуна, беше ги опекла в ранни зори. Въпреки гаденето устата на Фаун се напълни със слюнка и тя си избра един хляб с мед и ядки от цикория. Плати го с една от монетите си и излезе. Жената я последва.

— Водата е чиста и прясна, но трябва да си извадиш сама. Ведрото е на куката. Накъде отиваш, дете?

— Към Гласфордж.

— Сама? — Жената се намръщи. — Роднини ли имаш там?

— Да — излъга Фаун.

— Не ги е срам! Според слуховете около Гласфордж има разбойници. Не е трябвало да те пускат сама.

— От северната или от южната страна на града? — попита Фаун разтревожено.

— Чух, че върлуват на юг, но няма гаранция, че ще стоят само там.

— Няма да ходя по̀ на юг от Гласфордж. — Фаун остави хляба на пейката до торбата си, освободи колелото и спусна кофата в кладенеца, докато не чу плясък.

Новините за разбойници бяха тревожни. Но пък рискът от тях си съществуваше винаги. С малко старание човек можеше да ги избегне. Откакто бе потеглила преди шест дни, успяваше да си изпроси превоз с някоя каруца при всеки удобен случай. Всичко беше наред, докато един неприятен тип не започна да й говори глупости и тръгна да я опипва. Беше успяла да се отскубне, а мъжът не искаше да изостави впряга си, за да я преследва, но следващия път можеше да няма такъв късмет. След тази случка странеше от всякакви каруци, освен ако не се увереше, че има и други жени.

Няколкото хапки хляб успяха да успокоят стомаха й. Тя подпря ведрото на пейката и взе дървения черпак от жената. Водата имаше лек вкус на развалени яйца, но беше чиста и хладна. Почувства се по-добре. Можеше да почине малко на пейката и следобед да навакса с пътя.

Откъм северния път се чу тропот на копита. Без скърцане на колела, но множество подкови. Фермерката присви очи, а ръката й се вдигна към въженцето на камбаната.

— Дете, виждаш ли онези ябълки в другия край на двора? Защо не отидеш да си откъснеш една и да изчакаш, докато видим кой идва?

Фаун се сети за няколко отговора, но се задоволи с едно простичко „да“. Тръгна през двора, но спря и се върна за хляба. Най-близкото дърво имаше наковани дъски и тя бързо се озова сред гъстата му корона. Полата й беше тъмносиня, а връхната дреха кафява, така че едва ли щеше да се вижда в сенките. Настани се между клоните и тръсна глава, отмятайки черните си къдрици.

Ездачите спряха на двора, а фермерката се успокои и пусна въжето на камбаната. Бяха към двайсетина, на дългокраки коне. Носеха тъмно облекло, на седлата им висяха дисаги, а на кръстовете — Фаун затаи дъх — колани с ножове и мечове. Мнозина имаха колчани със стрели и лъкове.

Не всички бяха мъже. Една жена се отдели от групата, смъкна се от седлото и кимна на фермерката. Беше облечена като останалите с панталони за езда, ботуши и кожена риза. Сивата й коса беше вързана на стегнат кок. Мъжете също имаха дълги коси, някои вързани на плитки, други разпуснати, с разнообразна украса от стъклени топчета и цветни панделки, а трети на кок, като жената.

Езерняци. При това цял патрул. Фаун беше виждала такива хора само веднъж, когато бе отишла със семейството си в Лъмптън Маркет, за да купят семена, стъкла и бои. Но онези не бяха патрул, а търговски клан от местностите около Мъртвото езеро — носеха чудесни кожи, метални и дървени предмети и други чудесии, като лекарства, та дори и отрови. Според слуховете Езерняците се занимаваха с черни магии.

Разбира се, имаше и други, по-вероятни слухове. Езерняците не се установяваха на едно място, а обикаляха от лагер на лагер, според нуждите на сезона. Никой не притежаваше земя и не разделяше парцели на децата си. Те разполагаха само с дрехите, оръжията и плячката от улова. Когато се омъжваха, жената не се местеше при мъжа, за да поеме домакинството и грижата за родителите му. Вместо това мъжът отиваше в шатрата на майка й и ставаше син на семейството й. Освен това имаше и слухове за странните им навици в леглото, но никой не си бе направил труда да ги сподели с Фаун.

Но за едно нещо всички бяха съгласни. Ако се появи моряща твар, викаш Езерняците. И не се опитваш да ги излъжеш с парите, щом премахнат заплахата.

Фаун не беше съвсем сигурна, че вярва в морящите твари. За целия си живот никога не бе виждала такава, нито познаваше някой, който да е виждал. Те звучаха като легенда, измислена да плаши лековерните и децата. Като беше малка, братята й редовно я стряскаха, но тя вече не се ловеше на тази въдица.

Видя, че един от членовете на патрула тръгва към дървото й, и замръзна. Изглеждаше различно от останалите и й трябваше малко време, за да види, че косата му не е дълга, а късо подстригана. Беше доста висок и строен. Той се протегна и нещо проблесна на лявата му ръка. Фаун реши, че е нож, но после осъзна с безпокойство, че мъжът няма лява ръка. Блясъкът беше от нещо като кука, макар че не можеше да види как е закрепена. За нейно неудоволствие мъжът се настани под сянката на дървото, изтегна се и затвори очи.

Внезапно фермерката удари камбаната и Фаун за малко щеше да падне от дървото. Два силни звъна и три по-бързи. Очевидно някакъв сигнал, а не аларма, защото през цялото време продължаваше да говори с жената от патрула. След по-обстоен оглед Фаун различи сред ездачите още три-четири жени. Двама от мъжете започнаха да вадят вода и да пълнят коритото, а останалите се редуваха да поят конете. В отговор на сигнала се появи някакво момче и фермерката го прати с няколко от патрулните в плевнята. Две от жените отидоха до кухнята и се върнаха с торби с храна. Онези от плевнята заизмъкваха чували, най-вероятно пълни със зоб за конете.

Всички се събраха около кладенеца и фермерката и сивокосата жена започнаха да уточняват цените, докато не постигнаха съгласие. След това патрулът се раздели на групички, които започнаха да се хранят под сенките на двора.

Водачката се отправи към дървото на Фаун и седна със скръстени крака до високия мъж.

— Май ще се окажеш прав, Даг.

Изръмжаване. Фаун не можеше да прецени дали е отворил очи. От позицията си между листата виждаше само две глави, едната сива, другата тъмнокоса и рошава. Както и дългите обути с ботуши крака.

— И какво ти каза старата ти приятелка? — попита мъжът. — Има ли злина, или не?

— Засега само слухове за разбойници. Но около Гласфордж има много изчезвания. Без да са открити тела.

— Хм.

— Ето, хапни. — Тя му подаде нещо, което според достигащия до Фаун аромат беше сандвич с шунка, и снижи глас. — Вече усещаш ли нещо?

— Ти имаш по-добър усет за същност — изломоти той с пълна уста. — Ако ти не улавяш нищо, аз съвсем не бих могъл.

— Имаш опит, Даг. Аз съм участвала само в девет убийства. А ти си бил в колко — петнадесет? Двадесет?

— Повече. Но повечето бяха още малки. Чист късмет.

— Късмет ли? И малките се броят. Иначе на следващата година щяха да са големи. — Тя отхапа от собствения си сандвич и въздъхна. — Младежите са развълнувани.

— Забелязах. Още малко и ще започнат да си налитат един на друг.

Последва изсумтяване, вероятно в знак на съгласие.

Гласът му внезапно стана по-тревожен.

— Ако открием леговището на злината, остави новобранците в тила.

— Не мога. Имат нужда от опит, както и ние навремето.

— Никой не се нуждае от някои видове опит — измърмори той.

— Мислех да ти сложа Соун за партньор — заговори жената, без да му обръща внимание.

— Имай милост. Или пак ще трябва да пазя лагера.

— Не и този път. От Гласфордж изпращат хора да ни помогнат.

— Ужас. Непохватни фермери, по-лоши са и от деца.

— Все пак техните роднини изчезват. Имат това право.

— Съмнявам се, че биха могли да се справят с истински бандити. Иначе щяха да са успели досега. Ако въобще става дума за разбойници.

— Мисля да им възложа да пазят конете. Ако злината е станала толкова голяма, колкото се опасява Чато, ще ни трябва всеки чифт ръце.

Последва кратка тишина.

— Лош избор на думи, Мари.

— Кладенецът е ей там. Върви се удави, Даг.

Той махна с дясната си ръка.

— Да, да.

Жената се изправи с пъшкане.

— Яж! Това е заповед.

— Не съм нервен.

— Да — въздъхна жената, — не си. — След това се отдалечи.

Мъжът се облегна отново. „Махни се бе. Трябва да пишкам“.

За щастие след няколко минути, тъкмо преди нуждата да стане нетърпима, той се изправи и тръгна с дълги крачки към водачката. Жената завъртя глава и махна с ръка. Целият патрул се раздвижи и започна да прибира дисагите и да се готви за път. След пет минути всички бяха по седлата и потеглиха.

Фаун се смъкна от дървото и погледна иззад него. Едноръкият мъж — явно охраняващ тила? — се обърна и погледна през рамо. Тя приклекна и изчака подковите да заглъхнат, след което тръгна да търси фермерката. За свое успокоение видя, че торбата й седи непокътната на пейката.

 

 

Даг се обърна назад. Мислеше за младото фермерско момиче, което се спотайваше срамежливо в клоните на дървото. Вече се бе спуснала долу, но не можа да я огледа добре. Не че короната на дървото можеше да прикрие толкова ярка искра живот от неговия усет.

Представи си как глинените създания на злината нападат фермата и всичко се изпълва с кръв и пушек. Или пък още по-зле — този път спомените изместиха въображението му — всичко да се превърне в пустош, като Западните земи отвъд Сивата река, на не повече от шестстотин мили оттук. Не толкова далеч за него, който беше изминавал разстоянието поне десетина пъти, но изглеждаше безкрайно за местните хорица. Безброй мили пустинна местност, толкова опустошена, че дори скалите се разпадаха на прах. Прекосяването на тези местности източваше същността на човек и можеше да е смъртоносно. След близо хиляда години редките дъждове бяха успели да оформят равнината в нещо наподобяващо на нормален пейзаж. Да види зелените поля около фермата на момичето опустошени по този начин…

„Не и ако зависи от мен, Малка искрице“.

Съмняваше се, че ще се срещнат отново. Нито че тя ще разбере какво възнамеряваха да извършат странните клиенти на майка й в името на общото благо. Въпреки това не можеше да й се сърди. Обикновените хорица, които узнаваха дори малка част от методите им, ги наричаха некромантство и страняха от патрулите. Въпреки това приемаха безопасността, която им осигуряваха Езерняците.

„И отново, както винаги, ние ще откупим смъртта на злината с една от нашите“.

Но не повече от една, доколкото зависеше от него.

Смушка коня си с пети и препусна след патрула.

 

 

Фермерката гледаше тревожно как Фаун оправя торбата си и я премята през рамо.

— Оттук до Гласфордж е почти цял ден езда — отбеляза тя. — А пеша е повече време. Вероятно ще се наложи да нощуваш на пътя.

— Няма проблем — отвърна Фаун. — Не е трудно да се намери подслон. — Това беше доста вярно. Лесно се намираха цепнатини, в които да се сгуши; завиваше се с одеялото, без да си сваля дрехите. Единствената заплаха засега бяха комарите и другите насекоми.

— Може да спиш в плевнята. Да тръгнеш на сутринта. — Жената се загледа към пътя, по който бе поел патрулът. — Няма да ти искам пари.

На лицето й беше изписана искрена загриженост. Фаун се колебаеше между несправедливия гняв и желанието да се разплаче. Две еднакво неприятни буци в корема и гърлото й. „Аз съм на двадесет, жено“. Искаше й се да каже това и много други неща. Трябваше да започне да се упражнява рано или късно. „Аз съм на двадесет. Вдовица съм“. Тези фрази все още не й звучаха естествено.

И все пак… предложението я блазнеше. Да остане един ден. Да свърши няколко задачи, да покаже колко е полезна. Да остане още един и още един. Фермите винаги имаха нужда от хора, а тя не беше мързелива. Първата й цел, когато стигнеше в Гласфордж, щеше да е да си намери работа. А тук също имаше много работа, при това познати и неплашещи задачи.

Но от седмици мечтаеше за Гласфордж. Че градът ще й предостави по-голяма анонимност. Осъзна, че може и да не е така. Където и да беше, рано или късно хората щяха да почнат да я разпитват. Може би навсякъде беше едно и също, без нови хоризонти.

Тя набра увереност.

— Благодаря, но ме очакват. Ще се разтревожат, ако закъснея.

Жената поклати глава, едновременно като знак на загриженост и сбогуване.

— Пази се тогава. — И влезе в къщата да се върне към задачите, които изпълваха ежедневието й.

„И аз щях да водя такъв живот, ако не беше Съни Соуман. — Фаун тръгна към пътя. — И никога нямаше да си помисля за друг. Само че сега ме очаква нещо различно и няма да се откажа. Да видим какво има в Гласфордж“.

Тя за пореден път призова гнева си към Съни, подлия, гаден, тъп идиот, и се стегна. Все пак от него имаше някаква полза. Обърна се и закрачи на юг.