Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (13)

12.

Призори Даг показа на Фаун, че не е нужно първият й опит да остане и последен. Когато се събудиха от последвалата дрямка, вече наближаваше обед. Даг сериозно обмисляше плюсовете на това да остане да се излежава, докато патрулите заминат, но неочаквано остър пристъп на глад го принуди да стане. Измиха се, облякоха се и слязоха долу да проверят дали е останало нещо от закуската.

Фаун вървеше първа и се дръпна да направи път на Ютау, който отиваше да прибере последния багаж от стаята си. Даг се усмихна широко на стария си приятел. Ютау го погледна учудено и си блъсна челото в стената. Обърна се и ги зяпна. Даг реши да игнорира това и последва Фаун, преди Ютау да го заговори. Трябваше да установи по-сериозен контрол над усмивката и сияещата си същност. Един улегнал и уважаван патрулен не можеше да си позволи да се разхожда грейнал като тиквен фенер. Направо щеше да уплаши конете.

Патрулът на Мари се връщаше към северния маршрут, който бяха оставили преди две седмици, за да дойдат на помощ. Чато пък се връщаше към първоначалната си задача, да купи коне от провинцията южно от река Грейс. В началото щеше да пътува по-бавно, защото Соун и Риила още не можеха да яздят и щяха да се возят във фургон. Щяха да ги оставят в Езерняшкия лагер на реката и да ги приберат на връщане. И двата патрула възнамеряваха да потеглят на обед. Даг подозираше, че това е по идея на Чато — Мари беше напълно способна да накара хората си да тръгнат в зори въпреки празненството и това въобще нямаше да я смути. Мари определено беше любимата родственица на Даг, но той се молеше на отсъстващите богове да не я среща тази сутрин.

И както обикновено молитвите му останаха нечути. Докато помагаше на Соун с багажа, се натъкна на Мари. Тя държеше юздите на коня си и го гледаше гневно.

Той повдигна вежди, мъчеше се да потисне усмивката си.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Глупак. Птичките на отсрещното дърво имат повече акъл от теб. Няма какво да говорим повече. Ще се видим след няколко седмици в лагера. Може дотогава да си се пооправил. Само ще ти кажа, че ти предстои тежък разговор с Феърболт.

— Знам.

— Уф! — Тя дръпна юздите и отново се обърна към него, но вече без гняв в очите. — Бъди внимателен из фермерските земи, Даг.

— Винаги съм внимателен.

— Понякога не си — отвърна тя сухо. Даг мълчаливо подложи ръце и тя се метна на седлото с уморена въздишка. Беше заслабнала през последните две години. Той й се усмихна, а Мари се наведе и заговори тихо:

— Виждала съм те във всякакво настроение. Но никога не си изглеждал толкова щастлив. Чак очите ми се насълзяват… Грижи се за това момиче.

— Точно това мисля да направя.

— Дано. — Тя поклати глава и смуши коня. Даг си припомни последното си изявление, когато бяха обсъждали бъдещите планове.

Е, скоро щеше да бъде изместен в главата й от стотиците неща, за които трябваше да мисли един водач на патрул. Тя огледа останалите, проверяваше готовността им за потегляне. Всичко започваше отново.

Фаун помагаше на Риила, една от многото, с които бе успяла да се сприятели през тази седмица. Двете се сбогуваха сърдечно и Фаун се смъкна от фургона и застана до Даг. Конниците излязоха през портата. Поне повечето ездачи махаха и на нея, а не само на него. Патрулът на Чато също тръгна, макар и малко по-бавно. Соун махна ентусиазирано за сбогом, доколкото му позволяваха превръзките. На двора настана тишина.

Даг въздъхна, разкъсван между облекчението, че цялата тълпа се е махнала, и неприятната самота, която го обземаше, когато беше разделен от своите. Струваше му се странно да изпитва и двете чувства едновременно. Освен това винаги имаше поводи за притеснение, когато се окажеше единственият Езерняк във фермерски град. Още повече че сега и Фаун беше до него. Конярчетата се пръснаха бавно, увлечени в разговор.

— Патрулните не са толкова лоши — каза Фаун, гледаше умислено портата. — Не мислех, че ще ме приемат, но го направиха.

— Това е патрул. В лагера ще е различно.

— Как?

— Ами… — „Времето ще покаже. Не си търси белята“. — Ще видиш. — Не му се искаше да й обяснява, че личната война със злините не е единствената причина да кандидатства за повече походи от всеки в неговия лагер. Рекордът му беше седемнадесет месеца, без да се завръща, макар че за целта трябваше да сменя патрулите.

— И ние ли трябва да тръгнем днес? — попита Фаун.

Даг взе решение и обви ръка около кръста й.

— Всъщност не. До Лъмптън Маркет са два дни бърза езда. Няма нужда да бързаме. Може да тръгнем утре сутринта и да яздим полека. — Хрумна му съблазнителната мисъл, че може да станат и по-късно.

— Чудех се дали трябва да освободя стаята си. Все пак не съм от патрула.

— Какво? Не! Искрице, тази стая е твоя за колкото пожелаеш!

— И аз така си мислех. — Тя прехапа устни, но очите й блестяха. — Чудех се дали не мога да спя при теб. За… да пестим средства.

— Разбира се, че ще спестим! Точно така. Много си права.

Тя се усмихна и това разтопи сърцето му като бучка масло, оставена на слънце.

— Отивам да си пренеса нещата.

Той наистина беше оглупял от любов, както го бе обвинила Мари. В никакъв случай не можеше да затича по улиците и да крещи към синьото небе и всички граждани: „Тя каза, че съм радост за очите й!“

Но много му се искаше.

 

 

Не успяха да тръгнат на следващия ден, защото валеше. Както и на по-следващия. На третата сутрин Фаун беше твърде схваната от сексуалните експерименти, а Даг куцаше, защото бе разтегнал мускул на гърба. Това им предостави извинение да се въргалят в леглото през целия ден. Той си представяше разговора с Феърболт. „Защо закъсня, Даг? — Съжалявам, сър, контузих се, докато правех страстно любов с едно фермерско момиче“. Звучеше направо прекрасно.

Гледката на Фаун, която откриваше насладата от собственото си тяло, беше също толкова пленителна, колкото и водните лилии. Спомняше си как бе правил същите открития като малък. Тогава и на него му беше изключително интересно. Поне не се мъчеше да разнообразява любовната игра, защото тя все още бе погълната от повторяемостта. Така че вероятно не бе създал нещо, с което да не може да се справи.

Освен това Даг откри в себе си неподозирано влечение към масаж на стъпалата. Фаун вече разполагаше с начин да го държи на едно място. Щом малките й твърди ръце слезеха под глезените му, той се отпускаше на леглото като парализиран и се стараеше да не лигави възглавницата прекалено. В такива моменти му се искаше никога да не става от леглото. Стига, разбира се, и Искрицата да лежи до него.

Кратките летни нощи се запълваха сами, но Даг беше учуден колко бързо се изнизваха и дните. Веднъж излязоха на кратка езда, за да може Фаун да свикне с кобилата и новите си панталони. Пикникът се превърна в дълъг следобед под една върба — продължи почти до залез. Саса, зетят на Хорсфорд, също се появи и Даг откри, че Фаун има неутолим апетит към посещения на различни работилници. Несекващите й въпроси явно не се ограничаваха само до патрулите и секса, а обхващаха целия свят. Саса охотно използваше семейните си връзки, за да ги разходи из тухларна, няколко вида мелници, бижутер, грънчар, където Фаун сама направи глинен съд, като следваше указанията на майсторката. Дори отново посетиха стъклолеярната на Саса, която Даг бе пропуснал поради патрулирането в блатата.

В началото Даг подходи с минимален интерес. Рядко обръщаше внимание на неща, които не трябваше да проследи и убие. Но в крайна сметка се зарази от ентусиазма на Фаун. Майсторите използваха пясък и огън и променяха самата същност на материалите, превръщаха ги в крехка, замръзнала брилянтност. „Това е фермерска магия, а те дори не го осъзнават“. Беше поразен от това как използват духане, за да придадат най-различни форми на стъклото. Саса подари на Фаун стъклена купа, която тя реши да занесе на майка си. Даг се съмняваше, че ще успеят да я пренесат невредима до Уест Блу в дисагите, но Саса им даде и кутия, тапицирана със слама.

Вечерта Фаун извади купата я и сложи на масата до леглото им. Даг загледа с интерес отблясъците от залязващото слънце, които си играеха по повърхността й.

— Всички неща имат същност, освен ако не я изсмуче злина. Тази на живите същества винаги се променя и е в движение. Когато Саса правеше тази купа, същността й почти оживя и се трансформира. Сега отново е неподвижна, но променена. Все едно — той протегна ръка, сякаш търсеше правилната дума, — издава по-верни тонове.

Фаун, с ръце на кръста, го погледна малко ядосано, сякаш искаше да я отведе на място, където не можеше да го последва.

— Значи — започна тя бавно, — щом нещата движат същността си, дали ако бутнеш същността им, ще задвижиш нещата?

Даг примигна смаяно. Дали шансът, или логиката бяха провокирали този въпрос, който беше твърде близко до най-съкровените Езерняшки тайни? Той се поколеба.

— Има такава теория. Искаш ли да видиш как Езерняк би преместил същността на купата от единия край на масата до другия?

— Покажи ми! — Очите й се разшириха.

Той се наведе, протегна ръка и леко бутна купата напред.

— Даг! Мислех, че ще ми покажеш магия.

Той се усмихна, най-вече защото не може да я гледа и да не го прави.

— Да се опитваш да местиш неща чрез същността им е като да буташ късия край на дълга ръчка. Винаги е по-лесно, ако го направиш с ръка. Въпреки че… — Поколеба се отново. — Казват, че старите магьосници се свързвали на групи, за да правят великите си магии. Като да слееш същността си с някой, за да го излекуваш, или когато любовниците се оплетат, но в много по-големи мащаби.

— Вече не правите ли така?

— Не. Броят ни е твърде малък, а може и кръвните ни линии да са се омесили в мрачните времена. Във всеки случай е забранено.

— А когато обхождате маршрут?

— Тогава е просто възприятие. Като разликата да усетиш нещо с ръка или да го бутнеш.

— А защо бутането е забранено? Или само събирането на групи за бутане не е позволено?

Трябваше да се сети, че думите му ще предизвикат още въпроси. Да подхвърлиш само един факт на Фаун беше като да дадеш на гладна глутница само едно парче месо.

— Заради лошите спомени — отвърна той уклончиво. От това как тя се намръщи, разбра, че увъртането няма да свърши работа, и реши да й отвлече вниманието. — Мога да ти кажа, че патрулите в Лутлия няма да оцелеят, ако не се научат да отблъскват комарите чрез същността им. Много гадна напаст, направо ще ти изпият всичката кръв.

— Използвате магия, за да гоните комарите? — Фаун сякаш не можеше да реши дали да се впечатли, или да се обиди. — Ние разполагаме с рецепти за една ужасна гадост, с която си мажем кожата. Като разбереш какво слагат вътре, с радост ще се оставиш да те изпохапят.

— Казват, че ние сме пропаднал народ, и аз го вярвам. Древните са издигнали градове, кораби и пътища, променили са телата си и накрая са докарали света до разруха. Но дотогава сигурно е било много хубаво. А аз гоня комари. О, и мога да призовавам коня си, след съответната тренировка. И да излекувам раните на някого, ако имам късмет. Общо взето това са магическите умения на Даг.

— И да убиваш злини — добави тя бавно.

— Е, да, това е основното.

Той я придърпа и заглуши следващия й въпрос с целувка.

 

 

Измина почти седмица, преди съвестта на Даг да вземе връх. Искаше му се всички проблеми просто да изчезнат. Но една сутрин, когато приключи с бръсненето, видя, че Фаун е качила торбата си на леглото и се мръщи на споделящия нож.

Той я прегърна.

— Май е време — каза тя.

— И аз така мисля. — Даг въздъхна. — От много отдавна не съм си почивал, но Мари ме освободи, за да разреша тази мистерия, а не да се въргалям в този тухлен рай. И без това прислугата ми се мръщи от дни.

— С мен се държат добре.

— Ти се сприятеляваш лесно. — Всъщност всички, от готвачите и камериерките до собственика и жена му, се бяха привързали към Фаун и я смятаха за фермерска героиня. Даг подозираше, че ако тя пожелае да го изхвърлят, ще се озове за секунди на улицата. Хората, които работеха тук, бяха свикнали с патрулните, но му беше ясно, че едва понасят създалата се ситуация, и то само заради добрите си чувства към Фаун. В хотела вече имаше и обикновени клиенти, търговци и лодкари, които гледаха с подозрение странната двойка, особено след като чуеха витаещите слухове.

Даг се чудеше колко ли подозрително ще го гледат в Уест Блу. Фаун постепенно беше приела идеята да се прибере. Отчасти защото изпитваше вина към родителите си и отчасти защото й бе обещал, че няма да я зареже там. Това бе единственото обещание, което го бе накарала да повтори.

Той я целуна по челото и прокара пръсти по зарастващите рани на лявата й буза.

— Синините ти почти изчезнаха. Смятам, че ако те заведа при семейството ти и кажа, че съм твой закрилник, ще е по-убедително, ако не изглеждаш, сякаш си изгубила кръчмарски бой.

Тя се усмихна и целуна ръката му, после прокара пръсти по белезите от злината на врата си.

— Тези не изчезват.

— Не ги чеши.

— Сърбят ме. Ще се оправят ли някога? Другите почти изчезнаха.

— Скоро. Червените резки ще останат още известно време, но накрая ще избледнеят като нормалните белези. След време придобиват сребърен оттенък.

— О, значи онзи белег, който минава зад коляното ти и стига до бедрото, е от злина? — Беше проследила всяка резка по тялото му, като патрулен, който обхожда маршрута си, и го бе разпитала за повечето.

— Само ме докосна. Измъкнах се, а партньорът ми успя да я прободе в следващия миг.

Тя го прегърна през кръста.

— Радвам се, че не те е закачила по-високо. — Каза го съвсем сериозно.

— И аз, Искрице!

 

 

Към обед вече бяха на пътя.

Яздеха бавно, първо, защото и двамата не изпитваха особена охота да стигнат, и второ, заради влагата, останала от последния дъжд. Конете се тътреха под яркото слънце. Изкараха следобеда в плевнята на фермата, където се бяха видели за пръв път, защото валеше. По някое време заспаха, така че се наложи да останат да пренощуват.

Следващият ден беше ясен, а горещата вълна бе отминала на юг.

На петата вечер от уж двудневното пътуване спряха малко преди Лъмптън Маркет за последно лагеруване. Според Фаун, ако тръгнеха рано, щяха да стигнат до Уест Блу, преди да се стъмни. Даг не знаеше какво ги чака там, но поне бе добил някаква представа от нейните истории с какво ще се сблъска.

Направиха си бивак до едно поточе встрани от пътя. Дърветата цъфтяха с пълна сила и изпълваха въздуха с аромат. Когато се стъмни, около потока започнаха да се издигат светулки.

— Иска ми се да те виждах по-добре — измърмори Фаун, докато лежаха на одеялата. Не се бяха завили — беше горещо.

Даг се надигна на лакът и се усмихна в тъмното.

— Дай ми една минута и може би ще измисля нещо.

— Само не слагай още дърва в огъня. И така е твърде горещо.

— Няма. Изчакай и ще видиш. Даже по-добре затвори очи.

Той разтвори усета си и не откри наблизо никакви заплахи. Наоколо имаше само обичайни животинки: мишки, зайци, няколко прилепа и една сова. Съсредоточи се, за да улови най-малките късчета живот. Просто леко убеждаване. Така. Дървото започна да се изпълва с посетители. Лицето на Фаун леко се освети, сякаш изплуваше от дълбока вода.

— Може ли вече да ги отворя?

— Само секунда… Вече можеш.

Задържа погледа си на лицето й, за да улови изражението й. Очите й се отвориха широко и тя затаи дъх.

Дървото над тях беше изпълнено със стотици, даже хиляди светулки, най-тънките клонки сякаш се огъваха от тежестта им. Десетки светулки пропълзяваха в цветовете и ги превръщаха в бледи фенери.

— О! — възкликна тя. — О…

— Чакай. Мога и друго. — Даг се съсредоточи и привлече част от насекомите в спирала около главата й, като корона от свещи.

— Даг! — засмя се тя и нежно отметна къдрици. — Тикаш ми буболечки в косата!

— Знам, че харесваш буболечките.

— Така е — призна тя. — Поне някои. Но как…? И това ли го научи в горите на Лутлия?

— Не. Научих се в лагера, когато бях на дванадесет. Децата се учат едно от друго, защото възрастните рядко се занимават с тях. По принцип всеки знае как да си хване светулка. Просто като пораснеш забравяш и се занимаваш с други неща. Трябва да призная, че никога не съм събирал повече от шепа.

Тя се усмихваше безпомощно.

— Малко е странно. Но ми харесва. Макар че не съм сигурна за косата! Ох, гъделичкат ми ушите.

— Късметлии. — Той се наведе, издуха няколко от светулките и целуна извивката на ухото й. — Трябва да носиш корона от светлина, като изгряващата луна.

Тя подсмръкна. Погледът й се насочи към светещите цветове над тях, после се върна на лицето му.

— Вече съм изпълнена с щастие, а ти продължаваш да наливаш. Това е почти разхищение. Скоро ще започна да преливам… — В очите й заблестяха сълзи.

Даг я придърпа върху себе си и остави сълзите й да закапят на гърдите му като пролетен дъжд.

— Разлей се върху мен — прошепна й.

Освободи блестящата корона и остави малките същества да се върнат на дървото. След това се любиха бавно, до полунощ, когато заспаха изтощени.

 

 

Лъмптън Маркет беше по-малък от Гласфордж, но все пак доста оживен. Намираше се на място, където се сливаха две каменисти реки. Тук се кръстосваха и два пътя и едно време със сигурност бе имало голям град. Повечето сгради бяха построени с древни камъни, изровени от околните гори. Даг забеляза, че в покрайнините има и нови тухлени къщи. Мостовете бяха от дърво, но достатъчно здрави и широки, за да минават големите фургони.

Странноприемницата, в която обикновено отсядаха патрулите, се намираше в северния край на града и се наложи да минат през централния площад, на който бе разположен пазарът. Фаун оглеждаше сергиите и количките.

— Взех стъклената купа за мама. Искам да занеса нещо и на леля Нати. Нашите рядко я взимат, когато идват дотук. — Нещо, което се случваше веднъж в годината.

Леля Нати беше по-голяма сестра на майката на Фаун и бе загубила зрението си като дете. Бе дошла да живее с майка й, като някаква част от зестрата при женитбата. Въпреки състоянието си тя отговаряше за тъкането и преденето във фермата и дори успяваше да произведе допълнителни неща за продан. Тя беше единственият член на семейството, за когото Фаун говореше с истинска обич.

Даг я разбираше. Нямаше смисъл човек да носи храна във ферма. Подобно бе и положението с облеклото. Очите му се насочиха към ограждащите площада магазини.

— Ножици, игли? Нещо за работата й?

— Има си достатъчно — въздъхна Фаун.

— Нещо, което да използва. Бои? Уф, едва ли.

— Мама се занимава с боядисването, а напоследък и аз. Искам да намеря нещо само за нея. — Тя присви очи. — Кожи?…

— Ами да погледнем. — Слязоха от конете и тръгнаха към една сергия, на която беше изложен скромен набор от кожи на местни животни — миещи мечки, опосуми и елени.

— Мога да й намеря доста по-добри — измърмори Даг и Фаун се съгласи с гримаса. Продължиха пеша, водеха конете. Докато минаваха покрай малка аптека, присвита между обущарница и бръснарница, Фаун спря и присви устни. Магазинчето имаше стъклена витрина. — Чудя се дали продават някакви парфюми, като тези, които си бяха намерили вашите жени в Гласфордж?

Или пък масло, не можа да не се запита Даг. Нямаше да е зле да се запасят, макар че във фермата на Блуфийлд едва ли щеше да им се удаде шанс. Семейството можеше и да му е благодарно, че е върнал единствената им дъщеря, но едва ли щеше да им позволи да спят заедно. Все пак вързаха конете за дървената преграда пред тротоара и влязоха.

В магазина имаше четири вида парфюм, но само обикновено масло, така че Даг насочи вниманието си към внушителната колекция висококачествени билки, докато Фаун се мъчеше с решението си. Най-накрая направи избор и изчакаха да опаковат скромните им покупки. Май не бяха толкова скромни, прецени Даг, като видя съвсем олекналата кесия на Фаун.

Когато излязоха, той прибра пакетите в дисагите и се обърна, за да повдигне Фаун на кобилата. Тя стоеше и неуверено гледаше седлото.

— Торбата ми я няма! — Прокара ръка по висящите каишки. — Дали е паднала по пътя? Сигурна съм, че я завързах добре…

— Отрязани са. Виждаш ли, възлите са си на мястото. Проклети крадци!

— Даг! Ножът беше вътре! — възкликна тя.

Той веднага разтвори усета си и потръпна от хаоса от всички хора наоколо. Потърси през шума за лек, отчетлив звук. Ето… там. Една дребна фигурка се шмугна между две сгради. Носеше торбата небрежно, сякаш си е нейна.

— Видях го. Чакай тук! — Даг тръгна бързо, но без да тича. Чуваше как зад него Фаун разпитва минувачите дали са видели някой да се върти около конете.

Даг беше раздразнен, но най-вече на себе си. Ако беше с патрула си, някой винаги щеше да остане да пази конете. Защо беше запуснал бдителността си? Поради някакво неправилно чувство за анонимност? Можеше поне да наглежда конете през витрината. Ако беше поотворил малко усета си, щеше да усети реакцията на Копърхед, ако го доближи непознат. Но вече бе твърде късно.

Настигна момчето в алеята зад къщите. Беше приклекнало до купчина дърва и отваряше торбата. До него стоеше доста по-едър възрастен съучастник — брат или главатар?

— Това са някакви женски дрехи — извика едрият мъж с отвращение. — Защо не отмъкна дисагите, глупако?

— Червеният звяр понечи да ме ритне и хората взеха да се заглеждат — отвърна момчето сърдито. — Чакай, това какво е?

Мъжът вдигна ножницата на споделящия нож и посегна към костената дръжка.

— Докосни я и ще умреш — викна Даг и закрачи към тях. — Лично ще се погрижа.

Момчето го погледна и хукна да бяга, като от време на време се обръщаше. Мъжът се изправи, присви очи и грабна една цепеница от купчината. Беше ясно, че няма да има извинения и оправдания, макар че крадецът едва ли имаше толкова акъл да се измъкне по такъв начин.

Даг вдигна ръка, за да предпази лицето си от мощния удар. Цепеницата удари китката му силно и почти го изкара от равновесие. По ръката му протече остра болка. Нямаше как да посегне към ножа си, но пък куката беше достатъчно опасно оръжие. Едрият мъж отскочи и приклекна, когато Даг на свой ред замахна към гърлото му. Крадецът явно се оказа по-умен, отколкото изглеждаше, защото прецени шансовете си, хвърли цепеницата и торбата и хукна след момчето.

Иззад ъгъла се появиха Фаун и трима граждани. Даг избута с крак част от одеялото върху ножницата.

— Даг, добре ли си? — изписка Фаун. — От носа ти тече кръв!

Той усети капките върху устната си и ги облиза. Не можеше да сбърка отчетливия вкус на желязо. Понечи да опипа подутото си лице, но не успя да вдигне ръката си. Изсъска от болка, изплю кръвта на земята и погледна Фаун.

— Носът ми е добре — изръмжа гневно. — Но дясната ми ръка е счупена. Проклет негодник!