Лоис Макмастър Бюджолд
Омайване (11)

10.

Даг се върна за вечеря, както беше обещал. Фаун си облече хубавата рокля от зелен памук, ушита от леля й Нати, и го последва на долния етаж. Шумната глъчка, идваща от общото помещение, я постресна.

Даг забеляза колебанието й и прошепна усмихнато:

— Патрулните са доста шумна компания, когато са заедно, но ти не се притеснявай. Няма нужда да отговаряш на въпроси, ако не искаш. Можем да кажем, че все още си шокирана от схватката със злината и не искаш да говориш за това. Те ще се примирят. — Ръката му се вдигна към яката й и Фаун осъзна, че той се опитва да разкрие по-добре белезите на шията й. — Смятам, че не е нужно да обясняваме на останалите какво се случи с втория нож.

— Добре — отвърна облекчено Фаун и му позволи да я въведе в помещението.

Масите бяха пълни с високи застрашителни патрулни, поне двадесет и петима, всичките с прашни дрехи. Влизането им бе посрещнато с викове, свиркания и тропане по масите, както и закачливи подмятания за тридневното отсъствие на Даг. Грубостта на шегите бе смекчена от истинската радост в гласовете. Даг отвърна с насмешлива усмивка:

— Ама и вие сте едни следотърсачи! Сигурен съм, че ще умрете от жажда на две крачки от бъчва с дъждовна вода!

— Предпочитаме бъчвите с бира! — обади се някой.

Даг огледа помещението и поведе Фаун към една квадратна маса в дъното, на която седяха само двама души, Рази и Ютау. Те махнаха за поздрав и Рази бутна подканящо един стол с крак.

Фаун не беше сигурна кои хора са на Мари и кои на Чато, защото двата патрула се бяха омешали. Разделението явно беше по възраст, защото на една маса седяха шестима с побелели коси, включително Мари и две други жени. Младата жена с превързаната ръка седеше с трима младежи, които се надпреварваха да предлагат да й нарежат месото, а тя се кикотеше и ги отблъскваше с вилицата си. Фаун забеляза, че мъжете в патрула са на всякаква възраст, докато жените са или много млади, или доста по-стари, и си спомни думите на Мари. Вероятно в лагерите беше обратното.

Между масите сновяха чевръсти слуги — носеха подноси, отрупани с храна и пиене. Патрулите явно предпочитаха бързината и количеството пред благоприличието и Фаун се почувства в по-познати води.

Щом седнаха, Рази скочи и донесе прибори и чаши, както и достатъчно храна и напитки. Патрулните затрупаха Даг с въпроси за приключението им, като хвърляха предпазливи погледи към Фаун. Той отговаряше кратко и ясно, като понякога използваше тактиката с контравъпросите, която бе приложил със семейство Хорсфорд. Най-накрая двамата се примириха и го оставиха да хапне на спокойствие.

— Тази вечер всички са много щастливи — отбеляза Ютау. — Особено Мари. За радост на нас, които сме й подчинени.

— Дали двамата с Чато ще ни позволят да направим поклон, преди да тръгнем? — попита Рази с копнеж.

— Чато изглежда развеселен — отвърна Ютау и кимна към друга маса, макар че Фаун не можа да разбере кой е водачът. — Може и да ни излезе късметът.

— Какво е поклон? — попита Фаун.

— Празненство в патрулен стил — усмихна се Рази. — Обикновено ги организираме, когато празнуваме убийство или когато се съберат два патрула. Винаги е приятно да общуваш с друг патрул. Не че не се обичаме, но като седим по цели седмици в една и съща компания става досадно. А в поклона има музика. Танци. Бира, ако успеем да намерим.

— Тук поне има достатъчно бира — отбеляза Ютау.

— Натискане по тъмните ъгли… — Рази отметна края на плитката си.

— Достатъчно, тя схвана идеята — прекъсна ги Даг с усмивка. Фаун се зачуди дали не си спомня разни неща. — Може и да стане, но ви гарантирам, че Мари няма да разреши, преди да свършим прочистването. Поне доколкото е възможно. — Нещо над рамото на Фаун привлече погледа му. — Предсказвам, че преди забавлението ще има зор.

— Даг, понякога кобиш като гарван… — изсумтя Рази.

— Е, господа? — чу се гласът на Мари. — Болят ли ви краката?

Фаун се обърна и се усмихна на водачката, която бе дошла до тяхната маса.

Рази отвори уста, но Даг побърза да го прекъсне.

— Не отговаряй на това. Въпросът е подвеждащ. Правилният отговор е: „Не знам, Мари, защо питаш?“

Мари изви устни и отвърна със сладък глас:

— Радвам се, че зададе този въпрос, Даг.

— Май отговорът не беше чак толкова правилен — ухили се Ютау.

— Какво стана с поправката на приспособлението за ръката ти? — продължи Мари.

— Ще е готово до утре вечер. — Даг направи гримаса. — Трябваше да обиколя няколко места, докато намеря човек да го поправи без пари. Тоест в замяна на това, че сме спасили живота, къщата му и всички наоколо.

— Естествено си забравил да споменеш, че точно ти си нанесъл решителния удар — обади се сухо Ютау.

— Всъщност не беше точно така. — Даг сви рамене. — Второ, никой от нас не може да се справи без останалите, така че са задължени на всички ни. Никой не трябва да се моли.

— В интерес на истината — продължи Мари, все едно не е чула коментарите, — утре имам работа за еднорък човек. В склада има доста карти и патрулни дневници, които трябва да се прегледат наново. Искам някой опитен да ги огледа и да разбере как сме пропуснали тази злина, за да не се случва в бъдеще. Искам и списък на близките сектори, които напоследък сме занемарили. Ще останем няколко дена тук, за да се възстановят ранените и да поправим оборудването.

При тези думи лицата на Ютау и Рази светнаха.

— Тъкмо ще наваксаме с някои от местните маршрути — продължи Мари. — И то така, че хората от Гласфордж да ни видят. Ще им изнесем представление.

— По-добре да предложим да им върнем злината, ако не са доволни от работата ни — изсумтя Даг.

Рази се задави с бирата и Ютау го потупа услужливо по гърба.

— Как ми се иска да можехме! — каза младият патрулен, щом успя да си поеме дъх. — Само да им видя физиономиите на тия тъпи фермери!

Фаун усети как нарастващото й удоволствие от компанията на патрулните се стапя, а Даг се стегна.

Мари ги погледна загадъчно, но се оттегли, без да коментира. Фаун си спомни какво си бяха говорили за простотията.

— Патрулирането около Гласфордж си е като ваканция — продължи Рази, без да се усеща. — Вярно, че яздиш цял ден, но поне вечер спиш в истинско легло. И има истинска баня! Не се налага да си готвиш храната на лагерния огън. Градът предлага множество дребни удоволствия.

— И все пак фермерите са построили този град — измърмори Фаун, сигурна, че Даг е усетил пропуснатото „тъпите“.

— Фермерите отглеждат жито, плодове и зеленчуци — Рази сви рамене, — но кой е отгледал фермерите? Ние.

„Какво?!“

Ютау, който явно не беше толкова завеян като другаря си, се намеси.

— Искаш да кажеш, че са го направили предците ни. Доста смело си приписваш чужди заслуги.

— Защо да не си ги приписваме? — отвърна Рази.

— Значи трябва да приемем и вината? — обади се Даг.

— Ако не се лъжа, сме го направили.

Даг се усмихна криво, пое си дъх и стана.

— По-добре да дам на очите си почивка, щом утре ще изкарам деня, заровен в купчина непълни и неточни дневници и карти. Ако всички са уморени колкото мен, нощта ще е доста тиха и спокойна.

— Намери ни повечко местни маршрути, Даг — подкани го Рази. — Поне за няколко седмици.

— Ще видя какво може да се направи.

Фаун също стана и тръгна с Даг. Той не направи опит да се извини заради Рази, но очите му бяха потъмнели. На Фаун не й харесваше усещането, че мислите му са насочени към някакво недостъпно за нея място. Навън бързо се спускаше мрак. Даг я изпрати до вратата на стаята и й пожела лека нощ със заучена вежливост.

 

 

Даг се събуди призори. За негово удоволствие Фаун още спеше. Той слезе тихо на долния етаж и откъсна двама патрулни от закуската им, за да пренесат сандъка с документите на неговия етаж. Скоро беше разпрострял карти и дневници по масата и леглото, а накрая и по пода.

По някое време чу изскърцването на леглото на Фаун и стъпките й, докато се обличаше. След няколко минути тя плахо надникна през вратата и двамата слязоха да закусват. Долу бе доста по-спокойно от предната вечер.

След закуска тя го последва до стаята му и загледа с интерес купчините хартия.

— Мога ли да помогна?

Даг си спомни нейната неприязън към седенето без работа, освен това усети неизказаното „Може ли да остана?“ Помоли я да се грижи за мастилниците и да му подава разни документи от време на време. Работата не беше нещо особено, но заемаше вниманието й и я държеше приятно близо. Фаун се заинтригува от картите и дневниците, опитваше се да ги чете. Процесът беше бавен, при това не само заради разкривените почерци. Не беше излъгала, че може да чете, но ако се съдеше по усилията, които полагаше, явно не бе имала много време за упражнения. Поне разбираше логиката, когато той отметна нова страница и се зае да чертае таблици, за да систематизира прегледаната информация.

Към обяд се появи Мари. Повдигна вежди, като видя Фаун на леглото, наведена над една рисувана карта с нанесени корекции, но каза само:

— Как върви?

— Почти съм готов — отговори Даг. — Реших, че няма смисъл да се връщам повече от десет години назад. Тази сутрин е много тихо. Къде са останалите?

— Почистват екипировката и обикалят из града. Открихме един ковач, чиято сестра е сред спасените от мината, и той е готов да ни помогне с конете. — Тя надникна над рамото му, после се опря на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Е. Как сме изпуснали тази злина?

Даг потупа чертежа пред себе си.

— Тази местност за последно е обикаляна преди три години от патрул от Хоуп Лейк. Опитали са се да обиколят маршрут за шестнадесет човека със само тринадесет. Защото в противен случай трябвало да минават два пъти с дванадесет човека, а вече били изостанали от графика с три седмици. Но няма данни дали те са изпуснали нещо, или злината се е появила по-късно.

— Не се опитвам да стоваря вина върху никого — каза Мари.

— Знам. — Даг въздъхна. — Колкото до запуснатите сектори… — Устните му се извиха в суха усмивка. — Там нещата са по-ясни. Всички маршрути в близост до Гласфордж, които могат да се обходят с кон, са проверявани в рамките на една година. Оставени са обаче блатистите местности на запад и няколко каменисти клисури на изток, които са непроходими за коне. Мързеливи негодници.

— Разбирам. — Мари се усмихна кисело и се почеса по носа. — С Чато се разбрахме да ми отстъпи двама от неговите и да разпратим шестнадесетчленни отряди по запуснатите маршрути. А двамата с него ще останем тук и ще спорим с гражданите какво ни се полага за последната ни работа. Мислех да те сложа начело на нашия патрул. Хем да си избереш маршрутите.

— Колко мило, Мари. Влачене в кал до кръста и пиявици или ронливи стръмни сипеи? И двете звучат толкова очарователно, че чак не мога да избера.

— Е, ако искаш, можеш да запретнеш ръкави и да ми помогнеш да се преборя с хората от Гласфордж. Забелязала съм, че им действаш много добре.

При тези думи Фаун, която бе оставила картата и следеше разговора с интерес, примигна.

Даг се намръщи. Размотаването на ранените с цел засрамване на фермерите беше малко по-напред в списъка му с радости от циреите по задника след дълга езда.

— Предния път, когато ме накара, се заклех, че ще е за последно. Както и по-предния. Мари, нямаш срам.

— Нямам ресурси — отвърна тя и се намръщи. — Според Феърболт са нужни десет възрастни в лагерите, за да издържат един патрулен. Всяка пропусната възможност да поискаме помощ ни поставя в затруднение.

— Тогава защо не поискаме повече? Нали затова са създадени фермерите? — Това беше стар спор и Даг все още не бе сигурен коя е правилната позиция.

— Искаш да станем отново господари ли? — попита меко Мари. — Не мисля.

— Имаме ли алтернатива? Да обречем света на разруха, защото ни е срам да поискаме помощ?

— Трябва да пазим баланса — отвърна твърдо Мари. — Както винаги. Не можем да си позволим да зависим от други. — Погледът й се плъзна към Фаун. — В никакъв случай.

Настъпи кратка тишина. После Даг каза:

— Избирам блатата.

Кимването й издаде задоволството й и Даг се зачуди дали не е направил грешка.

— Ако ни позволиш да вземем няколко конярчета да наглеждат конете, докато патрулираме, няма да се налага да оставяме някой от нашите.

Мари се намръщи, но се съгласи.

— Има смисъл за еднодневните пътувания. Започвате от утре.

Кафявите очи на Фаун се разшириха тревожно и Даг усети откъде идва скритият в гласа на Мари триумф.

— Чакай. Кой ще се грижи за госпожица Блуфийлд, докато ме няма?

— Аз. Няма да стои сама. Имаме още четирима ранени, които се възстановяват, а и двамата с Чато ще сме често тук.

— Даг, сигурна съм, че ще се оправя — обади се Фаун с известно колебание.

— Но ще я предпазите ли от претоварване? — попита Даг сърдито. — Ами ако започне да кърви отново? Ако настине и започне да я тресе?

Дори Фаун се намръщи при тези думи. Устните й се размърдаха беззвучно: „Сега е лято“.

— В такъв случай аз ще се справя по-добре от теб — отговори му Мари.

Той реши да не се излага повече. Беше прикрил усета си максимално плътно, откакто пристигнаха в Гласфордж, но Мари нямаше нужда от него, за да си направи изводи. Дори без да усеща как Фаун гори като пламък в негово присъствие.

Той сгъна картата и я подаде на Мари.

— Може да я закачите долу и да отбелязваме прогреса. Поне момчетата ще се забавляват. Ако им загатнеш, че после може да има поклон, ще се стараят повече.

Тя кимна и излезе, а Даг накара Фаун да му помогне да приберат документите в сандъка.

— Вече за втори път споменавате, че сте създали фермерите — обади се Фаун, докато му подаваше наръч дневници. — Какво значи това?

Той се обърна изненадано.

— Не знаеш ли откъде е дошло семейството ти?

— Знам. Написано е в семейната книга, която пазим. Прапрапрадядо ми — тя направи пауза, за да изброи поколенията на пръсти, и кимна, — дошъл от Лъмптън с брат си, за да разчистват земя. След няколко години се оженил и се преместил на западния бряг на реката. Семейство Блуфийлд живее по тези места оттогава. Затова най-близкото село се казва Уест Блу.

— А къде са живели преди Лъмптън Маркет?

— Не съм сигурна. Знам, че тогава се е казвал само Лъмптън.

— Преди шестстотин години земята между Мъртвото езеро и южното крайбрежие е била необитаема пустош. Езерняците от тази провинция слезли на юг и изток към крайбрежието, където имало оцелели поселища на твоите прадеди, и убедили няколко групи да дойдат и да се заселят насам. Смятали, че зоната на юг от една черта е разчистена от злини и безопасна за живеене. Не било точно така, но все пак било доста по-добре от преди. Били разменени обещания… за щастие моите хора все още помнят кои са. Имало още две големи плантации. Едната на изток към Трипойнт, а другата на запад към Фармърс Флатс, заедно с тази на юг при Силвър Шоулс, от която произхождат местните жители. След това хората бавно започнали да се разпространяват.

— Сред Езерняците има две мнения по въпроса — продължи Даг. — Според едното колкото повече очи се оглеждат, толкова по-добре. Другите смятат, че просто сме подготвили храна за злините. Виждал съм злини да се развиват и в населени, и в ненаселени местности и разликата в ужасиите не е особено голяма. Лично за мен този спор не е много смислен.

— Значи Езерняците са били тук преди фермерите? — попита бавно Фаун.

— Да.

— А какво е имало преди тях?

— Не знаеш ли?

— Не е нужно да се правиш на толкова изненадан. — Тя очевидно се засегна и Даг разпери извинително ръце. — Знам много неща, но не съм сигурна кои са само приказки и легенди. Едно време е имало няколко свързани езера, а не само едно, голямо и мъртво. И съюз от седем големи града около тях, управляван от господари магьосници и крал, и имало принцеси, смели воини и кораби с моряци. Високи кули с прекрасни градини и магически животни. Благословията на боговете се изливала като фонтан. Боговете се намесвали в живота на хората по начин, който аз лично намирам за малко изнервящ. Корабите по езерата имали сребърни платна. Според мен са си били обикновени, само изглеждали сребърни на лунната светлина, защото кораб с толкова метал би потънал. Знам само, че според легендата някои от градовете били по пет мили широки, което е невъзможно.

— Всъщност — Даг прочисти гърлото си — точно тази част е вярна. Руините на Огачи Странд са само на няколко мили от брега. Като бях по-млад, с няколко приятели взехме едно кану и отидохме да ги разгледаме. В спокоен ден се виждат каменните отломки по старото крайбрежие. Огачи наистина е повече от пет мили широк. Все пак това са хората, построили правите пътища. Някои от тях са били дълги хиляди мили.

Фаун приседна на ръба на леглото и го изгледа замислено.

— И къде са отишли тези строители?

— Повечето загинали. Малцина оцелели. Наследниците им все още са живи.

— Къде?

— В тази стая. Ти и аз.

Тя го зяпна изненадано и погледна надолу към ръцете си.

— Аз?

— Според легендите на Езерняците… — Той направи пауза. — Езерняците са потомци на лордовете-магьосници, които преживели голямата разруха. А фермерите са наследници на обикновените хора от перифериите на провинциите, които оцелели след войните на злините: първата голяма и двете последвали, които унищожили езерата и опустошили Западните равнини. — Тези, които ги бяха виждали, ги наричаха Мъртвите равнини и Даг разбираше защо.

— Имало е повече от една война? Не бях чувала.

Той кимна.

— В известен смисъл. А може винаги да е била само една. Въпросът, който не зададе, е откъде са дошли злините?

— От земята. Само че… — тя се поколеба и забърза — предполагам, ще ме попиташ как са попаднали в земята, нали?

— По този въпрос и аз не съм съвсем сигурен. Но знаем, че всички злини произхождат от първата. Е, не като нас с поколения и раждане. По-скоро като чудовищно насекомо, което е снесло десетки хиляди яйца, които се излюпват през определени интервали.

— Видях злината — каза тихо Фаун. — Не знам какво беше, но съм сигурна, че не е насекомо.

— Говорех образно. Виждал съм няколко десетки. Представи си например първата като огледало, което се е пръснало на хиляди парченца и са се образували хиляди огледалца. Всъщност злините въобще не са материални. Те просто събират около себе си материя в нещо като черупка. Иначе се хранят от същността.

— А как се е пръснала?

— Казват, че загубила първата война.

— Дали боговете са ни помогнали?

Даг изсумтя.

— Според нашите легенди, когато се появила първата злина, боговете ни изоставили. И ще се завърнат, когато изчистим окончателно земята. Стига да вярваш в боговете.

— А ти?

— Аз вярвам, че не са тук. Което си е някаква вяра.

Тя сгъна последните карти и ги завърза, преди да му ги подаде. Даг ги постави на мястото им и затвори сандъка.

— Не мисля, че само лордовете-магьосници са построили тези кули и пътищата. Сигурен съм, че и твоите предци са участвали.

Тя не каза нищо. Не се разбираше за какво мисли.

— А и те едва ли се са появили от нищото — продължи да упорства Даг. — Според някои едно време имало един народ и магьосниците са се издигнали от него. Само че колкото повече овладявали уменията си и колкото по-могъщи ставали, толкова повече се откъсвали от останалите. Което може би била първата грешка.

Тя наклони глава и понечи да каже нещо, но по коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и Рази надникна в стаята.

— Даг, тук си бил значи. Трябва да помиришеш това. — Извади малко стъклено шишенце и измъкна кожената запушалка. — Дирла намери едно магазинче, в което продават подобни неща.

Дирла се усмихна гордо над рамото му.

— Какво е това? — попита Фаун и се наведе към бутилката. — Прекрасно! Мирише на лайка и детелини.

— Ароматно масло. Имат седем-осем вида.

— За какво го използвате? — попита Фаун невинно.

Даг за момент поиска да запрати другаря си насред Мъртвите равнини.

— За схванати мускули — намеси се той остро.

— Е, предполагам, че става и за това — отвърна колебливо Рази.

— Масаж с ароматни масла — изпъшка сладострастно Дирла. — Добра идея.

— Колко мило, че се отбихте — прекъсна ги Даг, преди разговорът да се задълбочи и да му напомни случката по пътя. — Този сандък трябва да се свали до склада. — Изправи се и посочи. — Вдигайте го.

Те замърмориха, но се заеха със задачата.

Даг затвори вратата зад тях, изпрати Фаун в стаята й и ги последва. Чудеше се дали ще се осмели да попита къде е въпросното магазинче и дали ще му е на път, когато тръгне при сарача.

 

 

Обикалянето на маршрутите западно от Гласфордж отне шест дни.

Даг избра първо най-краткия и успя да се върне същата вечер, за да провери как е Фаун. Търси я доста време и я откри да лющи грах в кухнята, беше се сприятелила с персонала. Успокои се, че не е притеснена от компанията на Езерняците, но се тревожеше, че може отново да се претовари.

След това избра най-дългия маршрут, който щеше да отнеме три дни. Някои от младите членове на патрула се оплакаха, но Даг им запуши устата с разкази за северните блата край Фармърс Флатс през зимата. Въпреки че оставяха повечето екипировка при конете, дрехите им се просмукваха с влага и тиня. Довлякоха се в Гласфордж късно през нощта и веднага се навряха в уютната баня, която се намираше между главната сграда и конюшнята. Перачките направо се намръщиха, като ги видяха. Този път Даг откри Фаун да си говори с две шивачки, помагаше им с хотелските завивки.

На другия ден на вечеря той й разказа, че се е натъкнал на участък от шест мили в блатата — възстановявал се от предишна поява на злина. Въпреки че формите на живот бяха предимно вредни и хищни, все пак се развиваха. Според него злината бе убита поне век, преди фермерите да се появят по тези места. От своя страна, Фаун му разказа за нейните приключения из града. Зетят на Хорсфорд, Саса, бе изпълнил обещанието си да й покаже стъклолеярната. Освен това я бе завел в работилницата на брат си, който произвеждаше хартия, както и в съседната, където правели мастило.

— Тук има повече професии, отколкото изобщо съм си представяла — призна му тя умислено.

Освен това със сигурност се бе преуморила. Когато я изпрати до стаята, се прозяваше толкова много, че едвам му пожела лека нощ. Той прегледа заздравяващата плът под белезите от злината и я накара да обещае, че на другия ден ще почива повече.

Следващият ден беше пълен с неприятности за Даг, защото един от хората му се подхлъзна на някакви корени и попадна в гнездо на усойници. Наложи се да остави патрула на Ютау и да върне мъжа в Гласфордж. За щастие не се наложи да прави нещо опасно със същността си, въпреки че Ютау го пусна с ранения точно за такъв случай. Ухапаният от змиите оцеля след ездата и в хотела го изкъпаха и го сложиха да си легне. Скоро след това се появиха Мари и Чато и Даг остави лечението в техните ръце.

Новините, които му съобщи Мари, го накараха да потърси Фаун още преди да се изкъпе. Чу гласа й, когато подминаваше втория етаж. Вратата на Соун беше отворена и двамата явно разговаряха в стаята му.

— Първите ми впечатления за него бяха, че е от ония досадни дъртаци, дето само те критикуват. Нали се сещаш?

— О, да.

— Винаги язди или върви отзад и не говори много. Започнах да го опознавам чак когато Мари го постави в последната позиция на патрула. Обикновено се разпръсваме не до границите на зрението си, а до тези на усета ни. Ако можеш да усещаш останалите от патрула около теб, знаеш, че няма да изпуснете някакъв знак за злина. Мари го отпрати на миля. Това е почти двойно повече от обсега на усета ми.

Фаун възкликна и го помоли да продължи.

— След това забелязах, че когато Мари иска нещо да се свърши по нестандартен начин, изпраща него. А може и идеята да е негова. Не разказва често истории, но когато го прави, те са отвсякъде. Чак му се чудя. Мислех, че няма чувство за хумор, но после осъзнах, че хуморът му просто е твърде сух. В началото не изглежда необикновен, но после прави впечатление. А с теб?

— Моята история е по-различна. Той просто се появи. Изведнъж. Много… решително. Имам чувството че го разопаковам полека, но все още съм далеч от дъното.

— Ха. Същият е и в патрула.

— Добър ли е?

— Много повече от останалите… Сякаш няма за какво друго да живее. Разбираш ли?

— Може би. Всъщност той на колко години е? Така и не разбрах…

Въпреки че Даг бе прикрил същността си, можеха да го усетят по миризмата на тиня, която се носеше от него. Затова той почука на касата и влезе.

Соун лежеше на леглото покрит с чаршаф до кръста, все така стегнат с превръзки. Фаун седеше на един стол, опряла крака на ръба на леглото. Носеше синята рокля и се опитваше да улови редките полъхвания на вятъра с пръстите на краката си. Ръцете й бяха празни, но косата на Соун беше сресана и разделена на две плитки.

Двете еднакво млади и бледи поради скорошните наранявания лица го посрещнаха с усмивки. И двамата за малко щяха да загинат в ръцете му, но го гледаха с доверие и признателност. Помъчи се да изтръгне капка ревност, но красотата им не му позволяваше. Лошо. Шест дни патрулиране без следи от злина, а се чувстваше странно уморен.

— Как си, Искрице? Търсех те. Здрасти, Соун. Как са ребрата?

— Добре. — Соун се надигна, но намръщването му издаде лъжата му. — Вече ми позволяват да ходя. А Фаун ми прави компания.

— Чудесно! И за какво си приказвате?

Соун се почувства неловко.

— Ами за разни работи.

— Защо ме търсиш? — попита по-находчиво Фаун.

— Трябва да ти покажа нещо. В конюшнята е, така че се обуй.

— Добре — каза тя и се надигна.

Босите й крачета изтупкаха по коридора.

— По-бавно! — провикна се Даг зад нея и бе възнаграден с обичайното засмиване. Вероятно когато беше здрава обичайното й придвижване беше само на бегом.

Даг се обърна към Соун и се зачуди дали да не го предупреди. Знаеше, че широкоплещестият младеж е привлекателен за жените, но досега това не го бе тревожило. Реши, че в сегашното му състояние едва ли е заплаха за любопитните фермерски момичета. А и предупрежденията можеха да доведат до въпроси, на които Даг не беше готов да отговаря. От типа на: „Какво ти влиза в работата?“ Задоволи се с приятелско махване и се обърна към вратата.

— Даг? — повика го Соун, хилеше се. — Ей, старче?

— Да? — Проклятие, защо бе почнал да го нарича така? Сигурно заради вечното му мърморене.

— Не се притеснявай. Всичко, което твоята Искрица иска да чуе, са истории за теб. — Облегна се назад и се изкикоти.

Даг поклати глава и излезе. Поне спря да се мръщи, докато стигне до стълбището.

 

 

Стигна до конюшнята малко преди Фаун и щом тя дойде, я заведе при кобилата, с която бяха дошли в градчето.

— Честито, Искрице. Мари го обяви официално. Кобилата вече е твоя. Твоят дял от заплащането, което ни предоставиха старейшините на Гласфордж. Освен това ти намерих седло и юзди. Би трябвало да са ти по мярка. Не са нови, но са доста запазени. — Нямаше нужда да споменава, че те бяха допълнение към сделката с майстора, който бе поправил приспособлението за ръката му.

Лицето на Фаун грейна и тя се навря при кобилата, за да я почеше по челото и ушите. Животното наведе глава и изпръхтя доволно.

— О, Даг, прекрасна е, но… — Фаун сбърчи подозрително нос. — Сигурен ли си, че това не е твоят дял от наградата? Мари беше доста мила с мен, но едва ли ме е повишила до патрулен.

— Ако зависеше от мен, щеше да получиш много повече, Искрице.

Фаун не беше съвсем убедена, но кобилата я побутна за още ласки и тя върна вниманието си към нея.

— Трябва да й дам име. Не може да й викаме просто „кобилата“. — Фаун прехапа устни и се замисли. — Ще я кръстя Грейс, като реката. Името е хубаво, а и тя е хубава. Освен това ни докара дотук толкова леко. Харесва ли ти Грейс скъпа? — Тя продължи да гали животното, а то тропна с копита и изпръхтя. Това накара Фаун да се засмее. Даг се облегна на стената на съседното отделение и се усмихна.

След малко Фаун отново се умисли, обърна се към него и скръсти ръце.

— Само че… не съм сигурна дали ще мога да си я позволя със заплата на доячка или каквото там ще работя.

— Тя си е твоя. Можеш да я продадеш — отвърна Даг.

Фаун поклати глава, но изражението й не се промени.

— Във всеки случай — продължи Даг — още е рано да мислиш за работа. Кобилата ще ти трябва за езда.

— Вече се чувствам по-добре. Кървенето спря преди два дни и явно няма да имам треска.

— Да, но… Мари ми разреши да занеса ножа в нашия лагер и да го покажа на майсторите. Тъй като Лъмптън Маркет и Уест Блу са ни почти на път, мислех да се отбием до фермата ти и да уведомим семейството ти.

Очите й блеснаха.

— Не искам да се връщам там. — Гласът й потрепери. — Не искам тази глупава история да се раздухва. И не искам да съм на по-близо от сто мили от Съни Тъпия.

Даг си пое дъх.

— Не е нужно да оставаш. Даже няма да можеш, защото ще трябва да дойдеш с мен заради ножа. Когато приключим с това, сама ще избереш накъде да продължиш.

Тя засмука долната си устна и наведе очи.

— Те ще опитат да ме накарат да остана. Познавам ги. Те ме мислят за малка… — Гласът й затрепери съвсем. — Ще отида само ако обещаеш, че няма да ме оставиш там!

Ръката му се плъзна към рамото й в успокоителен жест.

— А може ли с твое съгласие да те оставя тук?

— Мм…

— Просто питам: тук или там?

Тя вдигна лице. Очите й бяха ококорени и тъмни, а устните влажни. Даг усети как главата му се навежда, как гръбнакът му се огъва, как плъзга ръка по гърба й. Сякаш падаше бавно от голяма височина…

Някой зад него се изкашля и той се сепна.

— Тук сте значи — каза Мари. — Така си и мислех. — Гласът й беше нормален, но гледаше с присвити очи.

— Мари! — възкликна леко задъхано Фаун. — Благодаря ти за този прекрасен кон. Не го очаквах.

Мари се усмихна, като едновременно повдигна иронично вежди към Даг.

— Ти заслужаваш повече, но само това успях да направя. Все пак не съм загубила чувството си за дълг.

Това напълно смачка разговора и Мари продължи безстрастно:

— Фаун, ще ни извиниш ли? Трябва да обсъдя някои неща с Даг.

— О, разбира се. Ще ида да разкажа на Соун за Грейс. — Тя припна навън, като се усмихна през рамо на Даг.

Мари се облегна на една от подпорите и скръсти ръце, докато Фаун се отдалечи достатъчно. Помещението беше хладно и сенчесто в сравнение с жегата навън. Чуваше се само жуженето на мухите и пръхтенето на конете от време на време. Даг прибра ръце зад гърба си, хвана с палец наскоро поправената кука и зачака. Без големи надежди.

След малко се започна.

— Какви ги вършиш, момче? — изръмжа Мари.

Всякакъв отговор щеше да е просто загуба на време, така че Даг просто наведе глава и зачака останалото.

— Трябва ли да изброявам всичко нередно в това увлечение? Сигурна съм, че и сам можеш да си изнесеш проклетата лекция. Даже съм убедена, че си го правил.

— Един-два пъти — призна той.

— Тогава какво мислиш? Въобще мислиш ли?

Той си пое дъх.

— Знам, че ще ми кажеш да се отдръпна от Фаун, но не мога. Поне все още. Ножът ни обвързва, поне докато не стигнем лагера. За още известно време ще пътуваме заедно. Не можеш да възразиш на това.

— Не ме притеснява пътуването. А това, което ще стане, като спрете.

— Не спя с нея.

— Все още. Заключил си усета си, откакто пристигнахте тук. Това по принцип ти е навик. Заслоняваш се дори когато спиш. Но сега… Ти си като котка, която си мисли, че се е скрила, защото си е напъхала главата в чувала.

— Ще я отведа до лагера — каза Даг упорито. — Това е сигурно.

— И ще я представиш на маминка? — подигра му се Мари. — О, колко мило!

Даг сви рамене.

— Първо ще минем през нейната ферма.

— О, и ще се запознаеш с нейната майка. Прекрасно. Това ще е чудесно. Що не се хванете за ръце и не скочите от някоя скала? Ще е бързо и по-малко болезнено.

— Вероятно. — Устните му трепнаха. — Но трябва да предприема това пътуване.

— Дали? — Мари се дръпна от стълба и закрачи из конюшнята. — Ако беше някой новобранец, който си търси фермерска мома, щях да те фрасна по главата и да прекратя всичко още сега. Не мога да разбера дали заблуждаваш мен, или себе си!

Даг стисна зъби и не каза нищо. Така беше най-разумно.

Тя отново се облегна и въздъхна.

— Виж, Даг. Отдавна те наблюдавам. Когато патрулираме, никога не пренебрегваш екипировката си, нито храната, нито съня. Не си като младежите, дето се мислят за герои и се надценяват. Нагласяш тялото си за дълъг маратон.

Даг кимна в знак на съгласие, без да е сигурен накъде го води.

— Но въпреки че не изтощаваш тялото си, ти остави сърцето си да гладува. И ако паднеш, когато паднеш, ще си като умиращ от глад. Сега стоя и те гледам как се клатиш, но не съм сигурна дали думите ми са достатъчни, за да те удържат. Не знам защо — гласът й отново се повиши — не се обвърза с някоя от онези вдовици, с които те запознаваше майка ти. Всъщност не майка ти, но всички останали, преди съвсем да се отчаят. Ако го беше направил, сега щеше да устоиш на тази глупост, независимо от ножа.

— Нямаше да съм честен с тази жена обаче. Не мога да имам това, което имах с Каунео. И нямаше да е по нейна вина, а по моя. Не мога да дам това, което давах на Каунео. — „Пресушен съм“.

— Никой не е очаквал това, освен може би ти. Повечето хора не преживяват такава любов, ако половината от това, което съм чувала, е вярно. Но въпреки това си съжителстват съвсем добре.

— Жената щеше да умре от жажда, ако черпеше от този кладенец.

Мари поклати неодобрително глава.

— Драматизираш нещата, Даг.

Той сви рамене.

— Не задавай въпроси, ако не искаш отговорите им.

Тя отклони поглед към покритите с паяжини греди на тавана и опита друга тактика.

— Като се вземе предвид всичко, не мога да възразя, че си се обвързал. Това момиче поне няма наоколо роднини, които да дойдат да се разправят с мен.

Нима Мари щеше да каже, че няма да се меси? Едва ли…

— Щом не можем да те разубедим, значи да приемем, че такива неща се случват, така ли? — Сарказмът в гласа й уби последната надежда. — Но щом си твърдо решен да се забъркаш, надявам се, че имаш план и как да се измъкнеш. Искам да го чуя.

„Не искам да се измъквам. Не искам да свършва“. Даг не беше сигурен какво да прави с това тревожно осъзнаване. Проклятие, дори не беше започнал… нищо. Спорът се движеше твърде бързо, несъмнено по волята на Мари.

— Всички големи планове, които правех за живота си, се сринаха по ужасяващ начин. Отдавна се отказах да планирам.

Тя поклати намръщено глава.

— Наистина ми се иска да си някой младок, та да те набъхтя. Но ти си си ти. Ако тя страда в края на потенциално краткото ви пътуване, ще страдаш и ти. Двойно нещастие. Виждам, че се задава, ти също го виждаш. Така че: какво ще правиш?

— Какво предлагаш, пророчице?

— Няма как това да свърши добре. Така че изобщо не го започвай.

„Не съм започнал“. Устните му нямаше да излъжат, за разлика от същността. Издръжливостта беше единствената му добродетел от много време, така че той я призова на помощ и продължи търпеливо да чака.

Мари отново промени подхода си.

— Хората от нашата кръв имат два големи дълга. Първият е да продължават войната, в живот и смърт, дори когато няма надежда. В този дълг никога не си се провалял.

— Веднъж.

— Никога — натърти тя. — Съкрушителната загуба не е провал; тя е просто загуба. Случва се. Не съм чувала да си побягвал от онзи хребет, Даг.

— Да, не побягнах. Нямах такава възможност. Когато си обграден, е безкрайно трудно да побегнеш.

— Така е. Но го има и втория дълг, без който първият е само напразна илюзия. Дълг, в който досега се проваляш напълно.

Даг предпазливо отвърна:

— Отдадох кръвта и целия си живот дотук. Все още дължа костите и смъртта си, които ще дам, когато му дойде времето, стига да имам възможност. Но отдавна реших, че самоубийството е вид дезертиране, в което никой няма да ме обвини. Така че не виждам какво искаш.

Мари стисна устни и го погледна обвинително.

— Другият дълг е да създадеш поколение, на което да предадеш войната. Защото всичката кръв и саможертви, извървените мили и годините на борба ще се обезсмислят, ако няма кой да продължи. А ти обърна гръб на тази задача през последните двадесет години.

Дясната му ръка стисна приставката толкова силно, че дървото изпука. Наложи се да я пусне, иначе щеше да я носи за поправка отново. Опита да стисне зъби, но въпреки това процеди един коментар.

— Говориш като майка ми.

— Бих могла да повторя цялата й реч, безброй пъти съм слушала оплакванията й, но не. Говоря от свое име. Знам, че майка ти те тласна твърде рано към Каунео и ти трябваше повече време да се възстановиш. Но времето минава, Даг. Не спира. Фермерското момиче е доказателство за това, ако въобще ти трябва доказателство. И аз не искам да съм отдолу, когато се сгромолясаш.

— Няма да си. Ние заминаваме.

— Това не е достатъчно. Искам да дадеш дума.

„Няма да я получиш“. Дали това не беше някакво решение? Нима вече беше стигнал до точката, от която нямаше връщане? „И коя ли е тя?“ Главата му пулсираше, изтощението вземаше връх. Изсъхналите му вече дрехи продължаваха да вонят на тиня. Жадуваше за студен душ. Дали ако си държеше главата под душа достатъчно дълго, щеше да спре да го боли? Десетина минути щяха да стигнат.

— Ако бях загинал на Вълчия хребет, пак нямаше да имам деца — изръмжа той. „И роднините нямаше да се оплакват. Или поне нямаше да ги слушам“. — Имам една идея. Защо просто не се престорите, че съм мъртъв?

Обърна се и тръгна да излиза.

Което щеше да е малка победа, ако тя не бе подвикнала:

— Че защо не? Ти го правиш отдавна!