Читателски коментари от admira1

Хуморът и динамиката на развитието са изключителни. Авторът явно е бил в кухнята на американското съдопроизводство.

Но преводът е ужасен.

Който превежда „fat cats“ като „големи котки“, вместо „важни клечки“ или „големи босове“ не си е направил труда да провери за идиоми. Българският текст звучи като да е автоматичен превод на Гугъл. Това е много жалко, защото авторът обича иронията като изразно средство. Кой знае, колко от солта на оригинала се е загубила.

Първият роман на Чандлър.

Изключително динамичен, бързо развитие на действието, което е за сметка на героите, те са много бегло обрисувани. Четейки книгата все едно гледам филм.

Преводът е слаб, на места дори грешен. Жалко.

Ремарк е класика. Класиците не се критикуват. Това са го сторили техните съвременници, ние само можем да четем и да харесваме.

Книгата е анти-патриотична. Прави доста задълбочен разбор на немската нация и душевност и резултатът не е много ласкателен. Ето и кулминацията:

Хайнрих Крол е от ония хора, които никога не се съмняват в правотата на своите възгледи — това ги прави не само досадни, но и опасни. Тези хора са непоколебимата човешка маса на нашето любимо отечество, с която винаги може да се потегли на война. Нищо не може да ги вразуми, те са се родили с ръце по шевовете на панталоните и се гордеят, че така и ще умрат. Не зная дали този тип хора съществува и в други страни, но сигурно не е в такива количества.

За щастие на Ремарк книгата е излязла ’50-те години, време, когато след една загубена война патриотите не са имали думата, иначе нямаше да му се размине на автора.

Преводът е прекалено формален, за да не кажа повърхностен. Когато…

Lausebengel = въшльо

Flegel = дръвник

…това не свидетелства за добро познаване на разговорния немския език.

Това е жалко, защото иначе езикът на Ремарк е лесно разбираем и днес, затова може би се радва все още на толкова читатели.

Това е най-силният роман на Ерих Кестнер. Не случайно е екранизиран повече от всички други.

Идеята е възникнала между двете световни войни, имало е дори сценарий за филм, но книгата се издава едва 1949. Това не е случайно. В романа се появява фигура на разведена жена, упражняваща не каква да е, а високо квалифициране професия и възпитаваща сама дъщеря си. Това, което днес звучи съвсем нормално и приемливо, дава повод за много дискусии сред читателите на неговото време.

Романът далеч не е само за деца. Четох го като дете, чета го и сега с удоволствие.

Преводът е приемлив. Преводачът се е придържал колкото се може по-близко до немския оригинал. Това не винаги дава добър резултат. Получават се известени грапавини в българския текст на места, където той би могъл да звучи гладко. Например тук:

__________________

— Да! — казва далечният глас. — Извинявай, че ти се обаждам. Но съм разтревожена за детето. Надявам се, че не е болно, нали?

— Наопаки. — Той говори тихо. — Болно е.

— О!

Далечният глас прозвучава съвсем изплашено.

__________________

Немското „doch“, в този смисъл няма аналог на български, но пък и никой не казва в този случай „наопаки“, евентуално се казва „напротив“.

Въобще май след всеки превод се налага текстът да бъде обработен от коректор, който не знае да чете оригинала.

Това е почти криминален роман с участие на любимите Бърти и Джийвс..

Бърти получава задача да открадне една огърлица, притежание на леля му Далия, но вместо то се сгодява за кой ли път въпреки волята си с Флорънс Крей.

Нещата се заплитат толкова сложно, че и самият автор не ги разплита докрай, но ние му прощаваме, понеже всичко това е толкова забавно, както винаги при Удхаус.

Това е една от най-изпипаните книги на Рекс Стаут. Всичко е точно, няма съшито с бели конци.

В нея детективът Ниро Улф и помощникът му Арчи Гудуин се захващат с непосилната задача да хванат ФБР натясно. И естествено накрая успяват.

Романът е пуснат 1965, една година след като в САЩ излиза книгата на разследващ журналист The FBI Nobody Knows, в която се описват няколко случая на злоупотреба с власт от страна на ФБР. Но тя и сега звучи много, много актуално.

Преводът се придържа максимално към оригинала.

Класиката си е класика.

Съдържанието по нищо не отстъпва на това от модерен трилър. Има политика, интриги, война, любов, ревност, съперничество и история. И всичко това е без излишни отклонения и многословни описания, както е било в стила на тогавашната епоха. Предполага се, че за това е спомогнала медията на първото издание: романът е излизал като продължения в подлистник на вестник всяка седмица. В други свои по-късни романи Дюма е по-обстоятелствен.

Преводът е от 70-те, но е качествен. Предполагам, че преводачът е надничал в руския превод — открих грешка, преписана оттам, но това са дреболии. За щастие не се е опитвал да поправя многобройните логически грешки на Дюма, които ние му прощаваме, като на всеки гениален автор.

Е, да, заглавието не е като в оригинала, но това е допустимо. На преводачите им е разрешена толкова креативност. В текста отклоненията от първоизточника също не са нещо необичайно. Когато буквалният превод не звучи гладко, проявата на творчество от страна на преводача не само е разрешена, но и желателна. В случая със заглавието не е било наложително, та предполагам е било маркетингов замисъл.

Удхаус, както си го знаем ние почитателите: изпитаната рецепта с героите Устър и Джийвс.

Присъствието на Джийвс в този роман е по-скоро на кратки моменти, което спомага Устър да забърква по-големи каши от всякога. Отново го грози встъпването в брак с заплеснатата г-ца Басет, но нещата накрая както винаги се оправят.

Преводът е фантастичен! Моите поздравление към Савина Манолова за отличния и креативен превод. Докато го четох, английският оригинал ми беше под ръка и трябва да призная: на места Савина е по Удхаус от автора!

Свалям шапка!